Решение № 9295 от 29.10.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 576/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХІ от Административно процесуалния кодекс, във връзка с Част VІІ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, чл. 284 ЗИНЗС.

Образувано е по искова молба на В.П.Д. чрез адв. В.П. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министъра на правосъдието със следните твърдения:

Ищецът е търпял наказание лишаване от свобода за периода от 03.02.2023г. до 08.02.2024г. в ЗО „Смолян“ съгласно Протокол № 407/19.01.2023г. постановен по НОХД № 388/2023г. по описа на РС – Пловдив с който му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 9 месеца и глоба в размер на 400 лева и Протокол № 416/19.01.2023г. с който е постановено на основание чл. 68 НК да се изтърпи наказанието лишаване от свобода наложено по НОХД № 8062/2020г. по описа на РС – Пловдив в размер на седем месеца изцяло и поотделно от наказанието наложено по НОХД № 388/2023г.

В ЗО „Смолян“ ищецът е търпял наказанията за периода от 03.02.2023г. до 20.07.2023г. в стая № 213 и за периода от 21.07.2023г. до 08.02.2024г. в стая № 214, когато е бил предсрочно условно освободен.

Изложени са следните оплаквания за действия и бездействия на затворническата администрация в ЗО „Смолян“ в резултат на които ищецът е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, а именно:

Горното според ищеца представлява нарушение на изискванията на чл. 3, ал.2, чл.43 и чл. 150 ЗИНЗС вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 68 ППЗИНЗС вр. със Закона за здравето, вр. с ЗЗБУТ и Наредба № РД-07-3/18.07.2014г.

Горното според ищеца представлява нарушение на изискванията на чл. 3, ал.2, и чл. 150 ЗИНЗС вр. с чл. 7, т.5, буква „д“ и чл.119а, ал.2, т.11 ППЗИНЗЗ вр. с чл.20 и чл. 68, ал.2 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, вр ЗЗБУТ вр. с Наредба № 3/19.04.2001г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място;

Горното според ищеца представлява нарушение на изискванията на 174, ал.3 ЗИНЗС вр. с чл. 169 ППЗИНЗС вр. с чл. 20 и чл. 68, ал.3 от Наредба № 2/22.03.2010г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода вр. с Наредба № 3/19.04.2001г. за минималните изисквания за безопасност и опазване здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място.

4.Липса на условия за поощряване и добро поведение;

• оплакване затова, че затворническата администрация е отказала ищеца да бъде награждаван за добро поведение /ищецът имал вече две награди и следваща награда можел да получи не по-рано от 3 месеца след последната такава/;

• липса на специално оборудвано помещение за удължено свиждане съобразно изискванията на чл. 98, ал.1, т.5 вр. с ал.2, изр. второ ЗИНЗС Горното според ищеца представлява нарушение на изискването на чл. 9, ал.1 ЗИНЗС като е допуснала нерегламентирано ограничаване на прилагането на мерките за поощрение;

5.Липса на регламентирано упражняване на правото на жалби и сигнали Горното според ищеца представлява нарушение на изискването на чл.2, т.4, чл.10 и чл. 13 ЗИНЗС вр. с чл. 2, ал.4 от Закона за администрацията вр. с чл. 12 и чл. 13 АПК.

Предвид на горното ищецът претендира осъждането на ответника за сумата от 15 000 лева, която представлява обезщетение за причинените му неимуществени вреди за престоя в ЗО „Смолян“ за периода от 03.02.2023г. до 08.02.2024г. ведно със законната лихва за забава считано от датата на подаването на исковата молба – 20.03.2024г. до окончателното й изплащане.

Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител ст.юрк.Ч., в съдебно заседание и в представен по делото писмен отговор оспорва предявения иск по основание и размер. Претендира разноски.

С допълнително становище ищецът оспорва Таблица № 6 за хигиенните консумативи и Таблица № 1 за дневната дажба. Оспорват се приемо-предавателните протоколи за извършена ДДД обработка от 07.02.2023г., 14.03.2023г. и 15.05.2023г. тъй като не са изготвени съгласно изисквания на Договор за възлагане на дезинфекция, дезинсекция и дератизация от 20.01.2021г., не отговарят на нормативно установената форма съгласно Наредба № 1 от 05.01.2018г. за условията и реда за извършване на дезинфекции, дезинсекции и дератизации, протоколираните обработки не са заявявани съгласно Приложение № 1 към Договор за възлагане на ДДД № 650/1 от 20.01.2021, физическите изпълнители на ДДД не са имали нужната компетентност и правоспособност съгласно Наредба № 1 от 05.01.2018г.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на исковата претенция.

Административен съд – Пловдив, II отд., XXX състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Искът е предявен от надлежна страна, тъй като е установено, че ищеца Д. е преведен в ЗО „Смолян“ за изтърпяване на наказание лишаване от свобода съгласно Протокол № 407/19.01.2023г. постановен по НОХД № 388/2023г. по описа на РС – Пловдив с който му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 9 месеца и глоба в размер на 400 лева и Протокол № 416/19.01.2023г. с който е постановено на основание чл. 68 НК да се изтърпи наказанието лишаване от свобода наложено по НОХД № 8062/2020г. по описа на РС – Пловдив в размер на седем месеца изцяло и поотделно от наказанието наложено по НОХД № 388/2023г.

Искът е предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в град София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби.

За исковия период от 03.02.2023г. до 08.02.2024г. видно от докладна записка на М.П. ••• ищецът е бил настанен в 2 помещения – стая № 213 и стая № 214 на които е бил направен основен ремонт през 2018г. като и двете стаи разполагат със собствен санитарен възел, чиято площ не е включена в общата площ на помещенията, респ. не е нарушено изискването за минимална жилищна площ от 4 кв.м. Санитарните възли са снабдени с отоплителни тела и се отопляват от радиатори. За всеки лишен от свобода е осигурено легло с размер 80 x190 см и височина 40см. Стаята е оборудвана с две масички и два стола.

Следователно, всички оплаквания затова, че затворническата администрация не е била осигурила нормални битови условия - топлина, светлина и влажност се явяват неоснователни. На първо място, изрично в докладната записка на св. П. е отразено, че стаите се отопляват с радиатори, второ, че има осветление, влага и плесен не се доказва да е съществувало още повече че няма данни за липса на отопление през зимните месеци, нито пък затова че сушенето на дрехите на лишените от свобода е било в затворническите помещения, а не в сушилня, респ. след като е бил извършен основен ремонт на помещенията, в които е бил настанен ищеца не може да се приеме, че боята се е люпела и падала, още по-малко че тавана е капел. По делото няма данни затова, че ищецът е правел оплаквания за капеща вода от тавана на стая № 214, нито пък затова че дограмата на същата стая е била изметната. Показанията на св. К.не се кредитират в частта им относно изложеното, че ищецът е живеел в мизерни условия, защото свидетелят, първо не уточнява за кое помещение говори, и второ, мизерните условия могат да са субективни възприятия, свидетелят нито споменава да е имало капеща вода от тавана, нито пък за падаща мазилка и боя или изметната дограма. Свидетелят споменава за липса на осветеление, но това е опровергано от докладната записка на св. П.;

Допустимата влажност и топлина в спалните помещения също няма данни да са нарушени, нито пък наличието на постоянна влага и въздушно течение. За нито едно от тези обстоятелства ищецът докато е бил в ЗО Смолян не е сигнализирал затворническата администрация, а св. П. е категорична в показанията си затова, че всички молби, сигнали и искания, които касаят условията на живот в общежитието са до началника и се представят на приемна вторник и петък, описват се в протоколи от приемната и тези протоколи се пазят. По делото няма постъпил протокол в който е документирано искане или оплакване на ищеца досежно влага, въздушно течение, прокапал таван или изметната дограма, още по-малко пък има оплакване за липсващо дежурно изградено осветление липсата на което да е довело до падане на ищеца и счупване на зъбна коронка, за който факт свидетелства св. К., но отново никъде по делото няма документирано такова събитие. Съгласно чл. 20, ал.2 ППЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Ищецът не сочи и не доказва конкретно нарушение на съответния стандарт, още повече посочи се по-горе осветление е били осигурено и за двете помещения в които ищецът е бил настанен вкл. и за сервизните помещения, а законодателят не вменява задължение на ответника да поддържа дежурно осветление в тоалетните, респ. св. П. посочва, че лишеният от свобода може да помаха на камерите, когато ползва сервизното помещение, за да му бъде включено осветление.

Ето и защо всички оплаквания за исковия период, че не са били осигурени нормални битови условия за живот се отхвърлят като неоснователни.

По отношение оплакването за липсата на некачествена храна и храна, която съобразена със здравословното състояние на ищеца.

На първо място, видно от приобщеното затворническо досие на ищеца същият е с анамнеза за бъбречно-каменна болест, но не и с конкретна медицинска диагноза за определено заболяване. В справката за медицински преглед е отразено от извършилият прегледа лекар, че няма констатирани конкретни заболявания, нито оплаквания, нито пък е предписан конкретен диетичен режим, които да изключва хранителни продукти поради което и не е нарушен, чл. 68, ал.3 ППЗИНЗС. В справката изготвена от д-р С. на л. 78 от делото е посочена диагноза за ищеца „хроничен бронхит – обострен“ като е предписано хранене в стаята, а за диагнозата „остър гастрит“ е предписана диета без обаче да е уточнено в какво се състои диетичното хранене. В исковата молба също не се твърди какво според ищеца е следвало да бъде диетичното му хранене предвид на поставените диагнози. Св. К.в показанията си посочва, че ищеца е бил на диета, но не е била давана храна като е неясно от тези показания въобще ли не е предоставяна храна или не е предоставяна точно определена храна и какво е следвало да включва или да не включва тази диета.

Относно качеството и количеството храна ответникът е представил Таблица № 1 за състава на дневната дажба и полагаемите се хранителни продукти на 1 лишен от свобода възрастен, като съдът не намира за основателно възражението на ищеца, че тази таблица е неприложима за исковия период, защото за да бъде неприложима е необходимо да е отменена с изрична заповед на съответния орган, каквато по делото липсва. Няма основание да се приеме, че ищецът не е получавал дневната хранителна дажба съгласно таблицата, а това дали е безвкусна е субективно възприятие, което не може да бъде проверено от съда, респ. не може да се приеме, че храната е била е еднообразна, защото Таблица № 1 е одобрена от Министъра на правосъдието, съгласувано с Министъра на здравеопазването, които са компетентните органи да определят разнообразното хранене.

Второ, по делото не е документиран сигнал за лошо качество на храната, поради което и твърдението на ищеца затова се отхвърля като неоснвоателно.

По отношение на оплакванията за неефективна дезинсекция следва да се посочи, че ответникът представя протоколи за извършена ДДД обработка от 11.01.2023г., 07.02.2023г., 14.03.2023г., 15.05.2023г., 28.12.2023г. с отразяване, че е извършена цялостна дезинсекция и дератизация на общи части, под, стени, килии, коридори, вишки, дюшеци, с посочване на приложения препарат, с изрично посочване дали се касае до месечна или извънредна обработка, вид и количество на използвания препарат. Неоснователни са оплакванията, че представените от ответника и приети по делото Протоколи не могат да бъдат годно доказателствено средство по причина, че не са изготвени съгласно изискванията на Договор за възлагането на ДДД № 650/1 от 20.01.2021г. по ОП02030-2020-0008 и че не отговарят на нормативно установената форма по Наредба № 1 от 05.01.2018г. приложение № 5, към чл.15, т.6 тъй като първо, приложението не е форма за действителност за извършваната дейност, второ ответникът представя протокол - инспекционен лист за извършена ДДД обработка, който официален документ е подписан от длъжностно лице в кръга на службата му – в случая това е С.М., която е изрично определена съгласно Заповед № 1 – 151/20.01.2021г. като лице, което отговаря за изпълнението на Договора за ДДД обработка, и трето по делото липсват каквито и да било доказателства затова, че обработките не са били реално извършени на датите на които са съставени съответните протоколи – инспекционен лист. ДД обработките са били извършвани по график, който е определен от изпълнителя на ДДД, а възложителят приема обработката като третирани площи, респ. компетентност и правоспособност за извършване на ДДД е на ръководител ДДД и е необходима само за служител на изпълнителя, а не и за служители от затворническата администрация.

Следователно, недоказани остават твърденията на ищеца затова че затворническата администрация не осигурява ефективна дезинсекция, няма данни и затова че не е спазен необходимия карантинен период, нито пък затова че не е спазен жизнения цикъл на популациите при третирането им, респ. св. П. е категорична, че ищецът не е подавал искания и оплаквания във връзка с необходимост от допълнителна дезинсекция на помещенията, които е обитавал през исковия период. Св. П. изрично уточнява, че домакинът на общежитието г-н К. има задължение, когато лишеният от свобода пусне молба и иска допълнително напръскване извън редовните да организира такова. Ето и защо за ищецът е съществувала възможност при желание от негова страна да се напръска само неговия дюшек или помещението, което обитава.

По отношения оплакванията за липса на условия за поощряване на добро поведение и липса на реламентирано упражняване правото на жалби и сигнали.

На първо място, видно от затворническото досие на ищеца същият е бил награден със Заповед № 358/18.08.2023г. с извънредна хранителна пратка на основание чл. 98, ал.1, т.3 ЗИНЗС за проявено старание и отлично справяне с трудовите задачи в дружество „Бари-Транс“ ЕООД, ищецът е бил награден и с писмена похвала на основание чл. 98, ал.1, т.1 ЗИНЗС затова че успешно е завършил специализирана програма и е проявил висока дисциплина. Не се установява затворническата администрация да е била отказала трета награда за работата на ищеца в „Бари – Транс“ ЕООД с аргумент, че вече ищеца е имал две награди и следваща награда може да получи не по-рано от 3 месеца, тъй като не е доказано, че дружеството въобще е отправяло предложение за трето награждаване до затворническата администрация спрямо което последната да вземе административно отношение.

По отношение оплакването, че не е осигурено специално оборудвано помещение за удължено свиждане съобразно изискванията на чл. 73, ал.14 ППЗИНЗС вр. с чл. 98, ал.1, т.5 ЗИНЗС следва да се посочи, че ищецът не е бил награждаван с мотивирана заповед на началник ЗО „Смолян“ с удължено свиждане за срок до 4 часа, нито пък е заявявал такова искане за получаване на такава награда. От там и безпредметно е да се обследва дали затворническата администрация е осигурила по принцип специално оборудвано помещение за удължено свиждане на лишените от свобода доколкото дори това да не е така бездействието на администрацията не е засегнало правото на ищеца на такова свиждане.

Видно отново от затворническото досие всички молби на ищеца са надлежно документирани – молба от 21.04.2023г. /л.89 от делото/, която е уважена с резолюция от 21.04.2023г. от Началник ЗО „Смолян“, молба от 30.08.2023г. с поставена резолюция изх. № 89-ме/01.09.2023г. Св. П. в показанията си посочва, че всички молби, сигнали и искания на лишените от свобода са до началника и се представят на приемна вторник и петък, описват се в протоколи от приемната и тези протоколи се пазят. По делото няма данни молбите да са били унищожавани и изхвърляни без следа затова че са били подавани, респ. ако се приеме тезата на ищеца е неясно защо молбата от 21.04.2023г. е документирана, а други молби, които се твърди да са подавани да не съществуват. Нито в ЗИНЗС, нито в ППЗИНЗС е вменено задължението на затворническата админстрация да изгради и поддържа специална деловодна програма в която да се завеждат молбите и сигналите на лишените от свобода, които касаят техните въпроси до затворническата администрация. Съгласно чл. 90 ЗИНЗС лишените от свобода могат да подават молби и жалби, както и да се явяват лично пред началника на затвора, което право съгласно показанията на св. П. е било гарантирано на ищеца. Следва да се посочи и че ищецът нито твърди кои точно сигнали и искания не са били заведени, нито за какво, нито кога са отправяни тези сигнали.

Ето и защо няма основание да се приеме, че затворническата администрация чрез бездействието си в исковия период е нарушила правото на ищеца на жалби и сигнали.

Твърденията на ищеца затова че не е било осигурено подходящо работно облекло през периода в който е работел в дружество „Бари- Транс“ ЕООД с ЕИК 112648657, чийто предмет на дейност е добив, преработка и продажба на дървен материал са основателни.

Доказано е по делото от затворническото досие, че ищецът е работел 56 работни дни видно от справка – сведение за работните дни, които са били действително изработени през исковия период. За тези 56 работни дни настоящата инстанция намира, че ответникът не е доказал, че е изпълнил задължението си по чл. 174, ал.3 вр. с ал.2 ЗИНЗС, а именно допускал е ищецът да ходи на работа на външен обект свързан с дърводобив и преработка на дървен материал, без да осъществи контрол затова обезпечил ли е работодателя здравословни и безопасни условия на труд. Св. К.си спомня, че е носела дрехи на ищеца – анцузи и обувки, за да ходи на работа, целият бил мръсен със смола, тъй като работел в дърводелски цех. Задължението за осигуряване на предпазно облекло и предпазни средства е на работодателя, но затворничеката администрация е длъжна да контролира изпълнението на това задължение - в конкретния случай св. П. знае, че не са били предоставяни работни облекла и дрехи на лишените от свобода и те са били принудени да ходят със собствени работни дрехи, което е нарушение на закона както от страна на работодателя, така и от страна на затворническата администрация. Фактът че според св. П. ••• нямат право да ходят да правят проверки затова спазват ли се изискванията на ЗБУТ е показателен за незаконосъобразното допуснатото бездействие на ответника да упражни необходимия контрол затова осигурени ли са от работодателя здравословни и безопасни условия на труд, съобразно спецификата на провежданата дейност и изискванията на техническото, технологичното развитие на работния процес с цел защитата на живота, здравето и работоспособността на работещия лишен от свобода. Тук следва да се има предвид правния статут на лишения от свобода и законно признатия му интерес да работи, за да намали срока на изтърпяването на наказанието си „лишаване от свобода“ като е недопустимо при упражняването на правото на работа затворническата администрация да не съдейства на работника при охрана правото му на здравословни и безопасни условия на труд израз на което е администрацията да се увери, че лишеният от свобода преди да тръгне на работа има необходимите предпазни средства. В допълнение задължение на затворническата администрация е не да чака лишения от свобода да сигнализира затова че няма работно облекло и предпазни средства, както посочва в показанията си св. П., а да бъде проявено активно действие по контрол изпълнението на задължението на работодателя по чл. 174, ал.2 ЗИНЗС и в случай че нарушението не е отстранено да бъдат упражнени правомощията на началника на пенитенциарното заведение по чл. 174, ал.3 ЗИНЗС като лишеният от свобода бъде спрян от работа. В конкретния случай ответникът не е изпълнил вменените му по закон задължения, а обстоятелството че ищецът не е подал молба за осигуряването на предпазни средства не може да се приеме като извинително обстоятелство за ответника, защото това е служебно задължение на длъжностните лица при административния орган за което не е необходимо да бъдат изрично сезирани.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

Установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от ЕКПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, причинени от действия, бездействия, или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта дали в съответното законодателство са били въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата. Тълкуването на разпоредбата на чл. 43, ал.2 ЗИНЗС, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода в насока даденото в редица Решения на ЕСПЧ, като напр. делото „Ананиев срещу България“, както и „Нешков и др. срещу България“, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане, като например: липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

Следователно, като се има предвид гореизложеното оплакванията на ищеца за лоши битови условия, липса на грижи за физическо здраве/ некачествена храна и дезинсекция/, липса на условия за поощряване на добро поведение, липса на регламентирано упражняване на жалби и сигнали се явяват неоснователни.

Каза се по-горе че за период от 56 дни е допуснато нарушение от ответника на изискването за осъществяване на контрол върху изпълнението на задължението на работодателя да се осигурят здравословни и безопасни условия на труд лишения по чл. 174, ал.2 ЗИНЗС.

Доказаното нарушение води до извод за унизително и недостойно отношение към ищеца и до съществувала заплаха за здравето му, поради липсата на предпазни средства, респ. приема се за доказано, че ищецът е изпитвал безпокойство и неудобство от това, че неговите близки е следвало да му осигурят дрехи и обувки, за да ходи на работа. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на Държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че Държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.

Съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието – бездействието на затворническата администрация, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодът, през които е търпял неприемливите условия за работа при изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в ЗО „Смолян“ и при отчитане икономическия стандарт на страната (за тези периоди), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер общо на 493, 92 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ.

Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5, 3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковия период би следвало да се счита такъв между 2, 00 евро и 2, 55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5, 00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение / в случая 4.5 евро на ден поради естеството и спецификата на работа в условията на дърводобивно предприятие и съпътстващите с това неблагоприятни климатични условия и реалната опасност от възникване на трудова злополука/.

Ето защо, според този съд, при положение, че се установи, че за период от 56 дни е налице доказано нарушение на чл. 174, ал.3 вр. с ал.2 ЗИНЗС думата от 493.92 лева най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от настоящата съдебна инстанция на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част искът за сумата над 493, 92 лева до пълния претендиран размер от 15 000 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

В полза на ищеца следва да се присъдят 10 лева за платена държавна такса по предявения иск.

Претендираната сума от 860 лева съгласно списъка на разноски на л. 99 от делото за ищеца няма основание да бъде присъдена, тъй като от една страна, ищецът не е доказал извършването на разноски за такава сума, а от друга страна върху разноските не може да се присъди законоустановена лихва, тъй като това вземане е неолихвяемо.

В полза на адв. В. П. на основание чл. 38, ал.2 ЗА следва да се присъди адвокатско възнаграждение съразмерно уважената част на предявения иск, а именно сума в размер на 49, 39 лева.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе съдът