Решение № 3972 от 19.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12538/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника „Б.Е.Е.“ ООД срещу решение от 13.08.2022 г. по гр.д. №50367/2021 г. на Софийския районен съд, 59 състав, с което е уважен предявеният от „К.“ ЕООД срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД вр. чл.5 т.1 б. „в“ и чл.7 РЕО №261/2004 г. вр. чл.99 ЗЗД за сумата от 400, 00 евро, ведно със законната лихва от 25.11.2020 г. до изплащане на вземането, представляваща обезщетение за закъснял полет с повече от 3 часа за полет №BGH5545 от Бургас до Глазгоу, на 11.07.2019 г. в 07: 50 ч., което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 13.10.2020 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №58590/2020 г. по описа на СРС, 59 състав. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон. Сочи, че по делото не е установено наличието на сключен между страните договор за полет и това, че пътникът се е явил на гишето за регистрация в предвидения час, както и че е налице т.нар. мултимодално пътуване. Поддържа, че договорът за цесия не е сключен в интерес на ищеца, който е малолетен, както и че същият не е породил правното си действие спрямо ответното дружество. Твърди също, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в случая не се прилага погасителната давност по чл.135 ЗГВ, както и че не се прилага специалното рекламационно производство по ЗГВ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения установителен иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна „К.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: От събраните по делото доказателства /потвърждение за резервация и ел. билет/, както и от направеното в отговора по чл.131 ГПК признание от ответника, се установява, че Е.К. и ответното дружество са били обвързани от договор за въздушен превоз за полет №ВН5545 от летище Бургас до летище Глазгоу, като разстоянието между двете летища е над 1500 км. Полетът е определен за изпълнение по разписание на 11.07.2019 г., с час на излитане 16: 20 ч. и пристигане на 11.07.2019 г., в 17: 50 ч. Не е спорно и че Е.К. е изправна страна по договора, както и че полетът е пристигнал със закъснение повече от три часа – на 12.07.2019 г., в 01: 56 ч., видно и от представеното по делото справка, издадена от Летище Глазгоу. Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесното правоотношение е приложим Регламент /ЕО/ 261/2004, съгласно чл.1 и 19 от същия. В разпоредбите на чл.5 – чл.8 Регламента са предвидени правата на пътниците при закъснение и отмяна на въздушен полет, когато последният има начална или крайна точна летище на територията на ЕС, какъвто и превозът, осъществен от ответника. Несъмнено е, че ответното дружество се явява „опериращ въздушен превозвач“ по смисъла на дефиницията, съдържаща се в чл.2 б. „б“ Регламента – въздушен превозвач, който изпълнява или има намерение да изпълнява полет, съгласно договор с пътник или от името на друго лице, юридическо или физическо, имащо договор с този пътник. По отправено преюдициално запитване във връзка с приложението на Регламент /ЕО/ №261/2004, СЕС се е произнесъл с решение от 19.11.2009 г. по съединени дела С-402/2007 и С-403/2007, с което е дал задължително тълкуване /чл.633 ГПК/, че чл.5, 6 и 7 Регламента трябва се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на обезщетение и че същите имат правата по чл.7 Регламента, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа /в смисъла, че са достигнали до своя краен пункт на пристигане три или повече часа след определения от превозвача част на пристигане по разписание/. Списъкът на имената на пътниците и означение на местата – от къде и за къде пътуват, е документ, който трябва да се намира на борда на всяко въздухоплавателното средство, изпълняващо международни полети /чл.29 б. „f“ Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, както и чл.30 ал.1 т.8 ЗГВ/. По делото липсват твърдения, че не е бил съставен списък на пътниците в самолета, с който е бил осъществен процесния полет. При това положение и след като въздушният превозвач е качил на борда на самолета си пътници с потвърдена резервация за процесния полет и ги е превозил до крайния пункт на пристигане, какъвто е и настоящия случай, то тези пътници, вкл. и Е.К., са се съобразили с изискването да се представят на гишето за регистрация преди този полет. Следователно и след като е достигнал крайния пункт на пристигане със закъснение от три или повече часа, Е.К. има право на обезщетение за това закъснение по силата на Регламент №261/2004, без да трябва за тази цел да представя бордната си карта или други документи, удостоверяващи нейното представяне в определения срок на гишето за регистрация на закъснелия полет. Ответникът нито е твърдял, нито е установил, че пътник с посочените имена не е бил превозван чрез процесния полет, а доказателствената тежест в тази насока е била негова – в този смисъл е задължителното тълкуване на СЕС по дело С- 756/18. Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл.99 и сл. ЗЗД. Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията, съгласно чл.99 ал.3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл.99 ал.3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл.75 ал.1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99 ал.3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235 ал.3 ГПК / в този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. решение №123 от 24.06.2009 г. по т.д. №12/2009 г., ІІ ТО, решение №137 от 02.06.2015 г. по гр.д. №5759/2014 г., ІІІ ГО, решение №156 от 30.11.2015 г. по т.д. №2639/2014 г., ІІ ТО, решение №78 от 09.07.2014 г. по т.д. №2352/2013 г., ІІ ТО и др./. От представения по делото договор за прехвърляне на вземане от 13.10.2020 г. се установява, че Е.К., представлявана от А.К., е прехвърлила на ответното дружество процесното вземане /за обезщетение за закъснял полет №ВН5545 Бургас-Глазгоу/. Ищецът като малолетно лице е представляван от неговия законен представител и родител при сключването на процесния договор за цесия, който договора настоящия въззивен състав приема, че е сключен в интерес на детето, с оглед разпоредбата на чл.129 ал.1 СК. Не следва да бъде разглеждано възражението на въззивника за неспазване разпоредбата на чл.123 ал.3 СК, тъй като същият не се явява активно легитимиран по отношение на това възражение. Видно от представеното по делото пълномощно, цедентът Е.К., представлявана от А.К., е упълномощил ответника да уведоми длъжника „Б.Е.Е.“ ООД за извършената цесия. Уведомлението за прехвърляне на процесното вземане на цедента е приложено към исковата молба, преписи от които са били надлежно връчени на „Б.Е.Е.“ ООД на 22.02.2022 г., а и по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответното дружество е получило уведомление за сключената цесия по ел. поща още на 26.10.2020 г. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че цесията има действие за ответника. Неоснователно е възражението на дружеството-ответник, че извършената от него услуга по въздушен превоз е част от пакет услуги, предоставени от туристическа агенция, поради което е налице мултимодално пътуване, в който случай не следва да се прилага Регламент /ЕО/ №261/2004. Според т.2.2.5 и раздел 6 от Тълкувателните насоки за Регламент /ЕО/ №261/2004, мултимодалните пътувания, включващи използване на няколко вида транспорт по време на придвижването по маршрута до крайната дестинация, не са обхванати от регламента. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал никакви доказателства за установяване, че процесният полет е част от мултимодално пътуване, а чартърният му характер, сам по себе си, не обуславя различен извод. Ищецът няма задължение да доказва наличието на договор с туристическа агенция и неговото съдържание. Отделно от това следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване във връзка с приложението на Регламент /ЕО/ №261/2004, СЕС се е произнесъл с решение от 26.03.2020 г. по дело С-215/18, с което е дал задължително тълкуване, че Регламентът трябва да се тълкува в смисъл, че пътникът на полет, закъснял с три часа или повече, има право да предяви иск за обезщетение на основание чл.6 и чл.7 от този регламент срещу опериращия въздушен превозвач, дори ако между пътника и този въздушен превозвач няма сключен договор, а полетът е част от пакетно туристическо пътуване, което попада в обхвата на Директива 90/314/ЕИО на Съвета от 13.06.1990 г. относно пакетните туристически пътувания, пакетните туристически ваканции и пакетните туристически обиколки. Настоящата въззивна инстанция приема, че разпоредбата на чл.135 ЗГВ, в относимата редакция към спора преди изменението от 23 февруари 2021 г., предвид гореизложеното, предвиждаща специален давностен срок, е неприложима в настоящия спор. Тя следва да се тълкува систематично, като при систематичното тълкуване на посочената разпоредба с разпоредбите от главата, в която се намира, а именно - Глава 11 „Констативни протоколи, рекламации, давност“ може да се достигне до извода, че посоченият 2-год. давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на багажи или товари, но не и когато се касае за обезщетение по Регламент /ЕО/ №261/2004 г. при закъснели или при отменени полети. Това следва и от чл.137 ЗГВ, според който сроковете по чл.135 ЗГВ се спират със започване на рекламационното производство. Доводи за обратното не могат да бъдат извличани от мотивите на законодателя за последващо изменение на закона, нито от измененията и допълненията на чл.135 ЗГВ с ДВ бр.16/23.02.2021 г. Новите ал.2 и ал.3 на чл. 135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие, а в относимата за спора редакция на закона отговорността на въздушния превозвач по чл.7 Регламент /ЕО/ №261/2004 г. не попада в приложното поле на чл.135 ЗГВ, а приложение намират общите правила и в частност разпоредбата на чл.111 6. „б.“ ЗЗД, в която е предвидено, че с изтичането на 3-год. давност се погасяват вземанията за обезщетения от неизпълнен договор. На основание чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало, в настоящия случай от деня на изпълнение на закъснелия полет 12.07.2019 г., към който момент е реализирано неизпълнението на превозвача и е възникнало вземане на ищеца за парично обезщетение. Искът е предявен на 25.11.2020 г., съгласно чл.422 ал.1 ГПК и следователно възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като заявлението е подадено дни преди да изтече предвидения в закона давностен срок. При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане по чл.7 пар.1 б. „б“ Регламента в размер на сумата от 400, 00 евро, което води до извод за основателност на предявения иск, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 480, 00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното, съдът