Решение № 1432 от 7.5.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 844/2024 г.

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража ( ЗИНЗС ). Същото е образувано по искова молба с вх. № 4674/07.11.2024 г. по описа на АСВТ (ИМ) от С. М. Н., понастоящем в затворническо общежитие „Атлант“ град Троян срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в МП, гр. София. С исковата молба се претендира заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от ищеца при престоите му в ареста във Велико Търново за период от 10.03.2020 г. до 10.06.2024 г., поради пребиваване в нечовешки условия – нехигиенични общи санитарни помещения; без санитарен възел и вода в килиите; в пренаселени – с недостатъчна свободна площ, мръсни килии, без чист въздух, проветрение и естествена светлина; без престой на открито и двигателна активност; при нарушаване на правото на неприкосновеност на личната информация при провеждане на телефонни разговори. В исковата молба се твърди, че при изпълнение на мярката „задържане под стража“ в следствения арест килията била 2/4 кв.м., като били настанени по четири човека. Посочва, че килията била без прозорци, с денонощно включена изкуствена светлина, без циркулация на въздух и задушлива миризма от цигарен дим. Липсвал и престой на открито, доколкото извеждането им се осъществявало в малко по-голяма стая без пряка слънчева светлина. По отношение на телефонните разговори посочва, че номерата се диктуват на надзирателите и съществува риск, друг задържан да си запише номера с цел злоупотреба. В исковата молба се твърди още, че в килиите липсвал санитарен възел и течаща вода, като при наличие на физиологична нужда и при отказ на надзирателите за извеждането му се налагало да уринира в пластмасови бутилки. Всичко това рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го и му причинило душевно страдание. В открито заседание, чрез видеоконферетна връзка осъществена от затвора в гр. Ловеч, ищецът поддържа иска и моли съда да уважи претенцията за неимуществени вреди в претендирания размер. Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, в представено по делото писмено становище и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк О., оспорва изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция поради недоказаност на вреди вследствие на нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията и телефонните разговори. Предлага искът да бъде частично уважен. След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното: С. М. Н. е с марка за неотклонение „задържане под стража“ в ареста гр. Велико Търново от 10.03.2020г. до 18.03.2020 г., впоследствие и във връзка с прокурорско постановление за задържане за срок от 72 часа е пребивавал в следствения арест от 27.01.2021 г. до 28.01.2021 г.. Лицето е било отново с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 25.03.2021 г. до 10.06.2021 г. Периодично в различни периоди от 23.06.2021 г. до 10.06.2024 г., С. Н. е пребивавал в Следствения арест – Велико Търново по повод ПСД и явяване по дела. Според представеното писмо на Началник ОС „ИН“ – гр. В. Търново с рег. № 84/08.01.2025 г. (л. 108 от делото) при пребиваването му в ареста в гр. Велико Търново в периода от 10.03.2020 г. до 10.06.2024 г. ищецът С. М. Н. е бил настанен: от 10.03.2020 г. до 18.03.2020 г. – в спално помещение №1, заедно с лицето М. Л. П. и Л. Й. С.; от 27.01.2021 г. – 28.01.2021 г. – в спално помещение №7 е сам; от 25.03.2021 г. до 10.06.2021 – в спално помещение №1, като от 25.03.2021 г. до 02.04.2021 г., заедно с Е. И. С., М. Р. Д. и П. В. Г., а от 02.04.2021 г. до 10.06.2021 г. с лицата М. Р. Д., който престоява в помещението до 08.04.2021 г., П. В. Г., В. Ж. Д., който престоява в помещението от 08.04.2021 г. до 27.04.2021 г. и отново е настанен на 12.05.2021 г. до 14.05.2021 г. и К. Е. К. който е в помещението от 20.05.2021 г. до 14.06.2021 г.; от 23.06.2021 г. до 24.06.2021 г. ищецът е пребивавал в спално помещение № 1 с лицата Д. К. К. и П. В. Г.; от 06.07.2021 г. до 07.07.2021 г., заедно с К. Е. К. и П. В. Г.; от 13.08.2021 г. до 16.08.2021 г. Н. е бил сам в спално помещение № 2; от 15.09.2021 г. до 16.09.2021 г., ищецът е пребивавал в спално помещение № 2 с И. М. М.; от 23.09.2021 г. до 24.09.2021 г. е бил в спално помещение № 1 с Н. Ш. М.; от 06.10.2021 г. до 07.10.2021 г. е пребивавал с Б. С. С. и В. Й. в спално помещение № 5; от 08.10.2021 г. до 11.10.2021 г., в спално помещение № 5 с В. М. Х.; от 16.11.2021 г. до 21.12.2021 г., в спално помещение № 8 с А. А. и Д. Д.; от 17.12.2021 г. до 21.12.2021 г., в спално помещение № 9, като от 17.12 до 20.12.2021 г. е с Б. Б., а от 20.12 до 21.12.2021 г. е сам; от 21.02.2022 г. до 22.02.2022 г., в спално помещение № 9 с Г. П. С.; от 28.02.2022 г. до 02.03.2022 г., в спално помещение № 4 с Д. Х.; от 18.04.2022 г. до 19.04.2022 г., в спално помещение № 9 с Б. Т. Л.; от 06.06.2022 г. до 08.06.2022 г., в спално помещение № 1 с И. С.; от 22.08.2022 г. до 24.08.2022 г., в спално помещение № 10 с Т. Б. Н.; от 17.10.2022 г. до 19.10.2022 г., спално помещение № 8, като от 17.10 до 18.10.2022 г. с Г. Д. Н., а от 18.09 до 19.10.2022 г. е сам в спалното помещение; от 02.11.2022 г. до 03.11.2022 г., в спално помещение № 9 с М.; от 01.03.2023 г. до 02.03.2023 г., в спално помещение 9 със С. Л. Б. и М. Ш.; от 09.03.2023 г. до 10.03.2023 г., в спално помещение № 4 ищецът е пребивавал с три лица; от 12.04.2023 г. до 18.04.2023 г., като от 12.04 до 13.04.2024 в спално помещение № 8 със С. Б., а от 13.04 до 18.04.2023 г., Н. е пребивавал в спално помещение № 5 с М. Ц. В. и М. М. И.; от 26.04.2023 г. до 28.04.2023 г., в спално помещение № 6, като от 26.04 до 27.04.2023 г. със С. С. М., а от 27.04 до 28.04.2023 г. е сам; от 06.06.2023 г. до 08.06.2023 г., в спално помещение № 10 с Р. Р. Ф.; от 15.06.2023 г. до 15.06.2023 г. с П. С. П.; от 11.09.2023 г. до 14.09.2023 г., в спално помещение № 5 с две лица; от 03.10.2023 г. до 05.10.2023 г., в спално помещение № 5 с две лица; от 08.11.2023 г. до 09.11.2023 г., в спално помещение № 8 е пребивавал с едно лице; от 06.12.2023 г. до 07.12.2023 г., в спално помещение № 6 с едно лице; от 10.01.2024 г. до 11.01.2024 г., в спално помещение № 7 с две лица; от 14.02.2024 г. до 16.02.2024 г., в спално помещение № 8, като 14.02 до 15.02.2024 г. е пребивавал с едно лице, а от 15.02 до 16.02.2024 г. с три лица; от 06.03.2024 г. до 08.03.2024 г., в спално помещение № 8 е сам; от 22.05.2024 г. до 23.05.2024 г., в спално помещение № 8 с едно лице и от 07.06.2024 г. до 10.06.2024 г., в спално помещение № 8 с едно лице. В същото писмо рег. №84/08.01.2025г. (вх. №76/08.01.2025г. на АСВТ) на Началника на ОС „ИН“ – гр. В. Търново се посочва, че арестът в гр. Велико Търново е в експлоатация от 1982 г. и според тогавашните изисквания килиите са без външни прозорци. Осветлението се осигурява от луминесцентни тела с лед пури и не се изключва, а пряк достъп до дневна светлина – от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на плътните врати на килиите. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. В арестния коридор има 3 климатика, които охлаждат помещенията при отваряне на плътните им врати. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. В спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се извършва покилийно по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на работния ден. Телефонните разговори се осъществяват по време на престоя на мястото за свеж въздух. За осигуряване на сигурността в ареста по време на разговорите на разстояние от задържаните са ситуирани служители, което да позволява прекъсването на телефонния разговор в случай, че не се спазва реда при провеждането му. На ищеца са били извършвани основно профилактични прегледи, като не е регистриран нито един преглед поради оплаквания от ухапване на дървеници, обриви, проблеми със зрението. Посочва се, че не са постъпвали жалби до началника на ареста за нарушени права, причинени неудобства, настъпили мъки, нарушено спокойствие, тормоз, нарушена „лична кореспонденция“ и др. В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр. Велико Търново през посочените периоди, в т.ч. ксерокопие на извадки от дневник за разпределение на задържаните лица по килии. Представени са още и Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. на главния директор на ГДИН за вътрешния ред в Арестите, писмо вх. № 4956/21.11.2024 г. от Агенцията по вписванията, постъпила с писмо вх. № 5016/26.11.2024 г. справка от Затвора – гр. Ловеч за парични средства на лишения от свобода С. Н.. Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля, С. Р. И. – пребивавали в ареста заедно с ищеца. В своите показания св. И. посочва, че познава ищеца Н. от престоя му в ареста. Пояснява, че условията в ареста са нечовешки, няма постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, има дървеници и хлебарки. Ищецът се е оплаквал и от площта в килията, която е малка и няма необходимите 4 кв.м. за всеки един. Споделя, че за да отидеш до санитарен възел трябва да чукаш на вратата, но понякога се чака, а от това чакане изпитвал дискомфорт. Ищецът се чувствал зле, защото са го нахапвали дървеници от които свидетелят е виждал следи. Потърсил е медицинска помощ, но не са му обърнали внимание. Твърди, че няколко пъти е виждал да пръскат, но през голям период от време. Съдът е оставил без уважение искането на процесуалния представител на ответника за допускане до разпит на Д. П.-главен надзирател в арест Велико Търново, като е обявил за служебно известни и ненуждаещи се от доказване фактите относно санитарно – битови условия в Ареста във Велико Търново за периода на исковата претенция: В ареста има еднотипни спални помещения с размер 8 кв. метра, без естествена светлина, килиите са осветени с луминесцентно осветление. Вентилацията се осъществява когато няма движение в коридора, като се отваря плътната врата на спалното помещение към коридора – т.е. чрез коридора. В килиите няма санитарен възел и течаща вода. Тоалетните в ареста са две общи отделни помещения, достъпът до които се осъществява при поискване и възможност. Разходка на открито се осъществява в т. нар. „каре“ – стая на последния етаж на Ареста с два отваряеми прозореца. Почистването на помещенията се осъществява на доброволен принцип от задържаните. Въз основа на така приетото от фактическа страна въз основа на описаните по – горе доказателства, съдът направи следните правни изводи: Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни административни действия и бездействия на служители на ответника, изразили се в пребиваване в нечовешки условия – нехигиенични санитарни помещения; без санитарен възел и вода в килиите, в пренаселени – с недостатъчна свободна жилищна площ и мръсни килии; без чист въздух и естествена светлина; без престой на открито и двигателна активност, както при нарушаване на правото на неприкосновеност на личната информация при провеждане на телефонни разговори, за периода от 10.03.2020 г. до 10.06.2024 г. в Ареста във Велико Търново, където ищецът пребивавал временно поради задържането му под стража, водене за дело и ПСД. Т.е. претендираното увреждане е в Ареста в гр. Велико Търново, искът е предявен пред компетентния съд, при спазване правилата за родова и местна подсъдност. Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие. Съобразно горното същият е допустим. Разгледан по същество е частично основателен по следните мотиви: Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на същата въвежда оборима презумпция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС. Нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл. 3, ал. 1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва което и да е от нормативните изисквания, свързани с задължението за осигуряване на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване или необоснована употреба на помощни средства. Съдът намира, че в конкретния случай се претендират само част от тези неблагоприятни условия – например няма заявено оплакване за неосигуряване на храна, облекло и медицинско обслужване, за необоснована употреба на помощни средства. С ИМ се претендира, че при престоя в ареста в периода от 10.03.2020 г. до 10.06.2024 г. ищецът е бил поставен в унизителни условия предвид липсата на осигурена минимална жилищна площ, осветление и чист въздух, достъп до санитарни помещения, ограничено право на достъп на открито, мръсни килии, както и нарушаване на правото на неприкосновеност на личната информация при провеждане на телефонни разговори. Съдът намира за основателно оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в гр. Велико Търново. По силата на общите принципи, залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр.Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Безспорно е, че площта на арестните помещенията във Велико Търново е 8 кв.м., т. е. с капацитет до 2-ма задържани. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение, но от събраните по делото доказателства се установява, че превишението на необходимите за пребиваване не по-малко от 4 кв. м. площ на един задържан (чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС) не е било през целия период на престоя му от 143 дни в ареста в гр. Велико Търново. От представеното по делото писмо рег. № 84/08.01.2025 г. (л.108 от делото) и приложените заверени копия на извадки от Дневник за разпределение на задържани лица по килии (л. 64 и сл. от делото) се установява, че в периода от 10.03.2020 г. до 18.03.2020 г. /8 дни/ ищецът е бил настанен в килия № 1, където е бил настанен с още две лица; от 25.03.2021 г. до 10.06.2021 г. /77 дни/ е бил настанен в килия № 1 с още три лица до 02.04.2021 г., съответно с още две лица до края на този период; от 23.06.2021 г. до 24.06.2021 г. /1 дн/ е настанен в килия № 1 с още две лица; от 06.07.2021 г. до 07.07.2021 г. /1 ден/ е настанен в килия № 1 с още две лица; от 06.10.2021 г. до 07.10.2021 г. /1 ден/ е настанен в килия № 5 с още две лица; от 16.11.2021 г. до 18.11.2021 г. /2 дена/ е настанен в килия № 8 с още две лица; от 18.04.2022 г. до 19.04.2022 г. /1 ден/ е настанен в килия № 9 с още две лица; от 01.03.2023 г. до 02.03.2023 г. /1 ден/ е настанен в килия № 9 с още две лица; от 09.03.2023 г. до 10.03.2023 г. /1 ден/ е настанен в спално помещение № 4 с още три лица; от 13.04.2023 г. до 18.04.2024 г. /5 дена/ е настанен в килия № 5 с още две лица; от 11.09.2023 г. до 14.09.2023 г. /3 дена/ е настанен в килия № 5 с още две лица; от 03.10.2023 г. до 05.10.2023 г. /2 дена/ е настанен в килия № 5 с още две лица; от 10.01.2024 г. до 11.01.2024 г. /1 ден/ е настанен в килия № 7 с още две лица и от 15.02.2024 г. до 16.02.2024 г. /1 ден/ е настанен в килия № 8 с още три лица. През всички останали претендирани за обезщетяване периоди, ищецът С. Н. е бил сам или с още едно лице в килия. При това положение, съдът приема, че при съобразяване общата площ на помещенията, в които е пребивавал от 8 кв.м, за част от исковия период е спазена квадратурата от 4 кв. м. на едно задържано лице. Установената пренаселеност в килиите в следствения арест – Велико Търново, в които е настанен ищецът през част от времето или за 105 дни (от общо 143 дни) е била по-малка от минимално допустимия размер - 4 кв. м., което е в нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС. Ответникът, чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самият факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Тези факти (на обитаване на пренаселени килии) са достатъчни, за да се приеме, че в посочените по-горе периоди, администрацията е поставила ищецът в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Изложените в писменото становище на ответника доводи относно статута на сградата, в която е разположен ареста, са без правно значение за спора. Независимо дали сградата е културна и историческа ценност или не, държавата е длъжна да осигури минимални условия за пребиваване на задържаните лица, отговарящи на закона и международните стандарти. От събраните по делото доказателства не се установява изпълнение на това задължение, поради което и ответникът като представител на държавата следва да понесе отговорността за неизпълнението. Съдът намира за основателно и оплакването на ищеца, че за целия исков период не му е бил осигурен пряк достъп на дневна слънчева светлина и възможност за естествено проветряване (липса на чист въздух), каквото е изискването на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС. От писменото становище на ответника и показанията на разпитания по делото св. П. - Главен надзирател в ареста във Велико Търново към Районна служба „Изпълнение на наказанията“- Велико Търново, се установява, че килиите в ареста не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна светлина, а притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониква чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни тела. Съдът намира, че по този начин не е обезпечено в достатъчна степен естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. На съда е служебно известно, че при липса на движение по коридорите вратите на спалните помещения се отварят, но описаният начин не осигурява достъп до чист въздух, доколкото проветрението е чрез коридора. Обяснението, че сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение не освобождава ответника от отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения, а липсват данни и твърдения към релевантния период и към настоящия момент, тези условия да са променени. В пилотното решение по делото "Нешков срещу България" се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно, това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията. В исковата молба се съдържа и оплакване, че тоалетните са в коридора и при необходимост от използване задържаният следва да сигнализира чрез почукване, като се твърди още, че често им е отказвано, или иначе казано, твърдението на ищеца е за неосигурен постоянен достъп до санитарен възел. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Нешков срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. Според писмо рег. №84/08.01.2025 г. (вх. №76/08.01.2025 г. на АСВТ), представено от ответника, а и според депозираното впоследствие становище, в килиите не е изграден самостоятелен санитарен възел, а задържаните лица имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и извеждането им по ред. Това се потвърждава и от показанията на разпитаният по делото свидетел, според който при всяко едно почукване задържаните се извеждат покилийно. От свидетелските показания обаче се установява също, че има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии и се налага да се изчаква. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, включително и на ищеца безспорно нарушава нормативно посоченото изискване. Твърденията на ответника, че достъп до тоалетна и течаща вода е осигуряван, не изпълняват изискването на закона ползването им да се осъществява в спалните помещения. При липсата на санитарен възел и течаща вода в помещението основателно се явява оплакването на ищеца. Основателно отново за целия период е и оплакването за липсата на гарантирания от чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС едночасов престой на открито. В чл. 71, ал. 2 от ППЗИНЗС е записано, че престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като по възможност същите предлагат защита при лошо време. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лица да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. От представените по делото доказателства, в т.ч и свидетелските показания на главния надзирател в ареста, се установява, че престоят на открито се осъществява в стая с прозорци с решетки на друг етаж в сградата, което несъмнено не отговаря на изискванията на закона. Привеждането от една стая в друга, с разликата, че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Нешков срещу България Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответникът е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Вярно е, че е налице Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН", както и че разпоредбата на чл. 55.1 от тази заповед предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не следва да се прилага, тъй като от една страна е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, а от друга страна е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения. Претенцията на ищеца, че килиите са мръсни е неоснователна, доколкото почистването на спалните помещения се извършва от задържаните лица, съгласно чл. 176, ал.1 от ППЗИНЗ. При поискване от тяхна страна охраната е ангажирана с предоставянето на препарати и други помощни средства за почистване, поради което съдът намира, че ответникът е поддържал добра хигиена в помещенията. Съдът намира, че по конкретното дело не се установи възпрепятстването на кореспонденцията на ищеца, съответно нарушаване на неприкосновеността ѝ. Според приложимата разпоредба на чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на ГДИН. Това право е уредено и в чл. 79 от ППЗИНЗС. По делото не са представени доказателства, че е бил прекъсван или че е нарушена по някакъв начин неприкосновеността на проведените телефонни разговори. Субективните възприятия и безпокойство, че някой от другите задържани би могъл да запомни диктуваният от ищеца телефонен номер, след което да злоупотреби с тази информация е ирелевантно относно преценката за изпълнение на задължението на администрацията за осигуряване на правото на задържаните лица (а и на лишените от свобода) да провеждат телефонни разговори с близки и роднини, в това число нарушаване на правото на неприкосновеност на личната информация при провеждане на телефонни разговори. Независимо от това обаче, предвид безспорно установените недостатъчна жилищна площ в различни дни за периода от 10.03.2020 г. – 10.06.2024 г., за естествено проветрение и пряк достъп на естествена слънчева светлина, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в арестанското помещение, възможност за двигателна активност за целия период означава, че ищецът е поставян в условия, които не отговарят на изискванията, въведени от българския законодател в ЗИНЗС. С поставянето при такива условия съдът приема, че не само се превишава нормалния праг на тежест /строгост/, присъщ на мярката – задържане под стража, а и на условия, които сочат на значително затруднение при удовлетворяването на естествени човешки потребности, каквито са потребностите от светлина, въздух, физиологични потребности, двигателна възможност чрез престой на открито. Тези неблагоприятни битови и хигиенни условия освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към задържаните лица, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Всички наведени аспекти в своята съвкупност, безспорно имат негативно влияние върху психиката на задържаното лице, т.е. то търпи неимуществени вреди, изразяващи се в психическо и физическо неудобство, дискомфорт. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът С. Н. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Съгласно чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Т.е. за определяне размера на дължимото се обезщетение от значение са редица обстоятелства, като интензитета на търпените негативни емоционални състояния, продължителността на търпене на неблагоприятните условия на пребиваване в ареста и др. Според редицата решения, постановени от ЕСПЧ в Страсбург против България, Съдът винаги отбелязва, че следва да се извършва глобална преценка дали така визираните от търсещия обезщетението аспекти на условията, при които е изтърпявано наказанието „лишаване от свобода”, водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /наричана по-долу Конвенцията/, която съгласно чл.5, ал.4 от Конституция има предимство пред законовите норми на вътрешното право, ако последните му противоречат. По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. Калашников срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража". За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения (Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Нешков и други срещу България"). Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди (претендирано от ищеца като такова в размер на 20 000 лв.) подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така например в пилотното решение Нешков и други срещу България на г-н Нешков е присъдено обезщетение от 6 750 евро /13 230лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11, 97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. При изчисляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява, че искът е доказан за част от твърдените нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС и установената пренаселеност в килията е за отделни периоди от престоя на ищеца в следствения арест (105 дни от общо 143). Присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да се превръща в прекомерна санкция за затворническата администрация, която стриктно и при спазване на законовите си задължения и правомощия е осигурила на ищеца други благоприятни аспекти на тези условия, което също следва да се съобрази при преценката на кумулативното въздействие на тези условия. С оглед на горните обстоятелства, като справедлив размер на това обезщетение настоящият състава приема сумата от 1 500 лева за периода от 10.03.2020 г. до 10.06.2024 г. Исковата претенция за сумата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. При този изход на делото, на основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски за държавна такса в размер на 10 лева. Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. С оглед на гореизложеното и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът