Решение № 4493 от 4.11.2024 г. на Административен съд - Хасково по дело № 775/2024 г.

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от ЗАНН. Образувано е по касационна жалба от Заместник-директора на Териториална Дирекция (ТД) Митница Бургас към Агенция „Митници“, подадена чрез процесуален представител, против Решение №99/01.07.2024 г., постановено по АНД №315/2024 г. по описа на Районен съд – Свиленград. В касационната жалба се твърди, че решението на районния съд било постановено при неправилно прилагане на материалния закон и необосновано. Сочи се, че в атакуваното решение съдът развил различни групи мотиви, които взаимно се изключвали, поради което не можело да бъде разбрана каква е действителната воля на съда. В първата група мотиви били развити доводи за отмяна на НП поради неправилна правна квалификация на деянието, като съдът счел, че е следвало да се приложат разпоредбите не на Закона за митниците, а на Наредба №Н-1 от 01.02.2012 г. за пренасянето през границата на страната на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях и водене на митнически регистри по чл.10а от Валутния закон, издадена от Министъра на финансите. Твърди се, че този извод на съда бил неправилен. Излагат се подробни съображения във връзка с изменението на Валутния закон от ДВ бр.82 от 29.09.2023 г., въз основа на които се прави извод, че на основание чл.13, ал.1 от ЗНА, във връзка с чл.7, ал.2 и чл.12 от ЗНА, и §3 от ПЗР на Наредба №Н-1 от 01.02.2012 г., посочената Наредба следвало да бъде считана за подзаконов нормативен акт, който е загубил сила едновременно с частичното отменяване на закона, за прилагането на който е бил предназначен, съобразно обсега на отменяването. Сочи се, че на следващо място районният съд бил счел, че актът и наказателното постановление са издадени при неизяснена фактическа обстановка, тъй като златото, носено от непълнолетното дете на Б., било счетено за нейно. Следвало да се има предвид, че процесните златни изделия били разделени за целите на пренасянето им през границата на страната между нарушителката и непълнолетния й син, но това по никакъв начин не оборвало факта, че били представени пред митническите служители като нейна собственост, което било потвърдено и в хода на административнонаказателното производство. Твърди се, че въпросът за собствеността на предмета на нарушението бил поставен едва в хода на съдебното производство и по съществото си представлявал една защитна версия на нарушителката, поради което твърденията не следвало да бъдат кредитирани. Не следвало да се кредитират и показанията на свидетеля Б. – син на нарушителката, поради предубеденост и заинтересованост, дължащи се на близките родствени отношения майка – син. Оттам следвал извод, че в Наказателното постановление деянието било правилно квалифицирано, тъй като безспорно било извършено пренасяне през границата на страната на стоки с търговски характер и количество, които не са били декларирани по надлежния ред. Твърди се, че до този извод съдът стигал в една от следващите си групи мотиви, където, макар и в условно наклонение, излагал доводи за законосъобразност на наказателното постановление. Будело недоумение наличието на мотиви, съгласно които, макар приемайки деянието за безспорно доказано и наложеното наказание за същото за правилно и законосъобразно, съдът стигал до извод за незаконосъобразност на наложената на основание чл.233, ал.6 от ЗМ мярка „отнемане в полза на Държавата“ на предмета на нарушението, като считал същата за непропорционална и прекомерна. Сочи се, че разпоредбата на чл.233, ал.6 от ЗМ била императивна и обвързвала във всички случаи разпореждането със стоки при доказано извършено нарушение „митническа контрабанда“. Навеждат се доводи, че отнемането на предмета на нарушението на основание чл.233, ал.6 от ЗМ, като една от мерките за разпореждане със стоките при неизпълнение на задължение, се явявала мярка за неспазване и неизпълнение на митническото законодателство по смисъла на чл.198, параграф 1, буква „а“ от Регламент 952/2013, която целяла да не се допуснат на територията на Съюза стоки, които не са декларирани пред митническите органи. В т.3 от решението по дело С-393/19 се посочвало, че правото на собственост не е абсолютно и можело да търпи ограничения, които трябвало действително да отговарят на преследваните от Съюза цели от общ интерес, каквито били приетите решения в националното законодателство. Сочи се също, че цитираните от районния съд решения на Съда на Европейския съюз били неотносими към настоящия случай, а публично известно било становището на генералния адвокат по съединени дела С-717/22 и С-372/23 на СЕС, според което национална правна уредба можела да предвижда конфискация на стоките като допълнителна санкция, налагана на лицата, които са извършили административно нарушение, като не са изпълнили задълженията, предвидени в митническото законодателство. Предвид изложеното се счита, че Наказателното постановление било издадено при правилно приложение на материалния закон и спазени процесуални правила, и било законосъобразно. Претендира се обжалваното Решение на районния съд да бъде отменено и да се потвърди отмененото с него Наказателно постановление. В допълнително представено по делото писмено становище от касатора, чрез неговия пълномощник, се претендира алтернативно, в случай, че се намерят основания за отмяна на Наказателното постановление в частта по отношение на наложеното наказание „глоба“ (пункт I), то да се потвърди същото в частта му по отношение на отнемането на процесните златни изделия (пункт II), тъй като същите представлявали предмет на нарушение и подлежали на отнемане като такива. Ответникът, Т. А. Б., чрез пълномощника си, изразява писмено становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението на Районен съд – Свиленград да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково намира касационната жалба за неоснователна. Счита, че районният съд е извел законосъобразен извод, че Наказателното постановление следва да бъде отменено, с оглед на което пледира да се остави в сила решението на Районен съд – Свиленград като правилно и законосъобразно. Административен съд – Хасково, след проверка на оспорваното решение, във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218, ал.2 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. С проверяваното решение Районен съд – Свиленград е отменил изцяло обжалваното пред него Наказателно постановление (НП) №BG2023/1000-3862/НП от 13.03.2024 г., издадено от Заместник-директора на Териториална дирекция Митница Бургас, с което (по пункт I) на Т. А. Б., на основание чл.233, ал.1 от Закон за митниците (ЗМ) е наложено административно наказание глоба в размер на 8712, 36 лв. и (по пункт II) се отнемат в полза на Държавата от Т. А. Б. на основание чл.233, ал.6, във връзка с чл.233, ал.1 от ЗМ златни пръстени проба 585 (14 kt) – 20 броя, общо 51.30 грама; златни обици проба 585 (14 kt) – 9 чифта, общо 26.90 грама; златни гривни проба 585 (14 kt) – 1 брой – 11.00 грама; златен медальон проба 585 (14 kt) – 1 брой – 3.60 грама; златен синджир проба 585 (14 kt) – 1 брой – 25.80 грама, с митническа стойност 8712, 36 лева. Със същото решение Районен съд – Свиленград е постановил да се върнат на Т. А. Б. или на надлежно упълномощено от нея лице отнетите в полза на Държавата златни пръстени – 20 броя, златни обеци – 9 чифта, златна гривна, златен медальон и златен синджир, задържани с Разписка №23013359 от 10.10.2023 г. и на основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН е осъдил Териториална дирекция Митница Бургас да заплати на Т. А. Б. сумата от 1200 лв., представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. За да достигне до този краен резултат, районният съд е посочил в решението си, че в хода на административнонаказателното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в несъответствие на описаното нарушение с дадената му правна квалификация, което довело и до неправилно прилагане на санкционната норма, тъй като наказващият орган ангажирал административнонаказателната отговорност на дееца за нарушение на чл.233, ал.1 от ЗМ, докато в случая били нарушени разпоредбите на чл.4, т.2, вр. чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 и ал.2 от Наредба №Н-1 от 01.02.2012 г. за пренасянето през границата на страната на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях и водене на митнически регистри по чл.10а от Валутния закон. Съдът е коментирал измененията, настъпили във Валутния закон от края на месец септември 2023 г., както и разпоредби от посочената Наредба, като е направил извод, че в случая е приложим специалният нормативен акт, който е Наредбата, а не общия такъв – ЗМ. При това положение съдът е счел, че неправилно АНО е приложил общите разпоредби на ЗМ, вместо специалните на Наредба №Н-1 от 01.02.2012 година, поради което е приел, че обжалваното НП следва да бъде отменено изцяло. На следващо място въззивният съд е изложил и съображения, че фактическата обстановка оставала неизяснена, като било налице и друго нарушение, свързано с описание на инкриминираното нарушение, което също било самостоятелно основание за отмяна на обжалваното НП, тъй като било съществено, довело до нарушаване правото на защита на наказаното лице. В тази връзка съдът е посочил, че в случая не ставало ясно защо златото, носено от непълнолетното дете на Б., било счетено за нейно. Изложил е и доводи, че липсата на нарушение по чл.233, ал.1 от ЗМ препятства възможността за отнемане на стоката в полза на Държавата по чл.233, ал.6 от ЗМ и НП следвало да бъде отменено и в частта му по пункт II. В случай, че не се приемат така направените изводи, районният съд е развил и алтернативни правни съображения. Настоящият съдебен състав намира решението на районния съд за постановено при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка, като съдът е възприел относимите факти въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. По отношение правните изводи на въззивния съд, довели като краен резултат до отмяна на Наказателното постановление, настоящата инстанция съобрази следното: Съгласно предмета на Валутния закон, очертан в чл.1, т.4 от същия, до изменението на закона с ДВ бр.82 от 29.09.2023 г. този закон е уреждал „сделките с благородни метали и скъпоценни камъни и изделия с и от тях по занятие, тяхното пренасяне през границата на страната и преработката им“, а след изменението – „сделките с благородни метали и скъпоценни камъни и изделия със и от тях по занятие и преработката им“, т.е. пренасянето през границата на страна на изделията с и от благородни метали е отпаднало от предметния обхват на закона. Съответно след посоченото изменение на Валутния закон изцяло е отменен чл.14а от същия, озаглавен „Пренасяне на благородни метали и скъпоценни камъни и изделия със и от тях през границата на страната за или от трета страна“, който в ал.1, редакция към ДВ бр.96 от 2011 г. предвижда, че пренасянето на благородни метали и скъпоценни камъни и изделия със и от тях през границата на страната за или от трета страна подлежи на деклариране пред митническите органи в случаите, по реда и начина, определени с наредбата по чл.14г. Със същото изменение на Валутния закон изцяло е отменен и чл.14г, озаглавен „Наредба по прилагане на режимите за деклариране пред митническите органи“, който в редакцията си към ДВ бр.96 от 2011 г. предвижда, че Министърът на финансите издава наредбата по прилагането на чл.10а, чл.11, ал.3, чл.11а, чл.11б, чл.14, ал.3, чл.14а, 14б и 14в. Такава наредба, съгласно §3 от ПЗР на същата, е Наредба №Н-1 от 01.02.2012 г. за пренасянето през границата на страната на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях и водене на митнически регистри по чл.10а от Валутния закон, издадена от министъра на финансите, обн.ДВ бр.10 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г. В чл.4 от Наредбата е предвидено, че пренасянето през границата на страната на благородни метали и скъпоценни камъни в необработен, полуобработен и обработен вид, както и изделия със и от тях не се декларира до следните размери: (т.2) бижута и аксесоари от сплави на златото или платината общо до 60 грама без оглед на съдържанието на златото или платината. В чл.5, ал.1 от Наредбата е предвидено, че пренасянето през границата на страната на благородни метали и скъпоценни камъни и изделия със и от тях над размерите, посочени в чл.4, …, за или от трета страна се декларира по реда на чл.9, а в чл.9, ал.1 е посочено, че лицата задължително попълват и представят пред митническите органи декларация … по образец, утвърден от министъра на финансите, в случаите на … чл.5 …, и че утвърденият от министъра на финансите образец на декларация се публикува на интернет страницата на Агенция „Митници“. Съгласно чл.13, ал.1 от ЗНА, актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяване на закона съобразно обсега на отменяването, а съгласно ал.2 на същата норма, новият закон може да разпореди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон, ако те са съвместими с разпоредбите на новия закон. В Закона за изменение и допълнение на Валутния закон, обн.ДВ бр.82 от 2023 г. липсват подобни разпоредби, поради което основателно се твърди от касатора, че с отмяната на нормата от ВЗ, в изпълнение на която е издадена, Наредба №Н-1 от 1.02.2012 г. е загубила сила съобразно обсега на отменените норми от закона, за прилагането на които е издадена. Неправилно следователно е становището на въззивния съд, изразено в проверяваното решение, че в случая са нарушени разпоредбите на чл.4, т.2, вр. чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 и ал.2 от Наредба №Н-1 от 01.02.2012 г. и същата е била приложимия специален нормативен акт, който следвало да дерогира общия закон. Неправилен е изводът, че административнонаказателната отговорност на наказаното лице би могла да се ангажира за неизпълнение на задължения – за деклариране на пренасяни през границата на страната от трета страна златни изделия – които са уредени в подзаконов нормативен акт, загубил сила към момента на извършване на деянието. Освен това визираната Наредба не може да се приеме за специален нормативен акт по отношение на такъв от по-висока степен, какъвто е Законът за митниците. Нещо повече, с § 24 от Закона за изменение и допълнение на Валутния закон, обн.ДВ бр.82 от 2023 г. е предвидено, че „В Закона за митниците се правят следните изменения и допълнения: 1. В чл.2, ал.2 думите „и на благородни метали и скъпоценни камъни и изделия със и от тях“ се заличават“. До посоченото изменение чл.2 от ЗМ има следната редакция: „(ал.1) Лицата и превозните средства, както и стоките, които се пренасят или превозват от тях, при пристигане и напускане на митническата територия на Съюза през граничните контролно-пропускателни пунктове подлежат на митнически контрол. (ал.2) Контрол се извършва и при пренасянето през държавната граница на страната на парични средства и на благородни метали и скъпоценни камъни и изделия със и от тях съгласно Валутния закон, както и за спазването на други изисквания или ограничения, установени в законодателството във връзка с пренасянето през държавната граница на стоки, доколкото същите са под митнически надзор.“ На практика с цитираното по-горе изменение на ЗМ се премахва извършването на митнически контрол при пренасянето през държавната граница на страната на благородни метали и изделия със и от тях. В процесния случай с обжалваното пред Районен съд – Свиленград Наказателно постановление административнонаказателната отговорност на Т. А. Б. е ангажирана за пренасяне през държавната граница от Р.Турция без знанието и разрешението на митническите органи на златни изделия, за които е прието, че „предвид вида си представляват търговско количество“ и като такива не подлежат на устно деклариране, с което е осъществила състава на чл.233, ал.1 от ЗМ – митническа контрабанда. При изложените по-горе съображения относно промяната в нормативната уредба, настоящият съдебен състав възприема изводите на въззивния съд, че е налице и друго нарушение, свързано с описанието на инкриминираното административно нарушение, което представлява самостоятелно основание за отмяна на Наказателното постановление, тъй като е съществено и е довело до нарушаване правото на защита на наказаното лице. От събраните по делото гласни доказателства, включително показанията на свидетеля Д. Д. – актосъставител и митнически орган, се установява, че част от златните изделия, описани в Разписка като задържани от лицето Т. А. Б., към момента на митническата проверката са били в държане от непълнолетния й син, също пътник в превозното средство, преминало държавната граница на влизане в Р.България от трета страна. Правилни са изводите на въззивния съд, че в случая не става ясно защо златото, носено от непълнолетното й дете, е счетено за пренасяно от Т. А. Б.. Тези съображения следва да бъдат допълнени, като според настоящата инстанция е налице неяснота в съдържанието на АУАН и НП и относно обстоятелствата защо в действителност златните изделия, за които Б. писмено е декларирала, че си е купила за лично ползване, са преценени като такива в търговско количество. В показанията на разпитания пред районния съд като свидетел С. Я. Б. се сочи, че преди да тръгнат за Турция той и останалите пътуващи в автомобила негови роднини, се интересували по колко грама златни изделия имат право да прекарат и всеки от тях закупил злато в количество под 60 грама, като златото, което купил и носел в джоба на дрехите си свид.Б. било купено от него за семейството и за подаръци, а златото, намиращо се в чантата на майка му Т. А. Б. било също закупено „за сестра ми, за снахата, за внуче“. Количеството златни изделия от различен вид – съответно 20 броя пръстени, 9 чифта обеци и по 1 брой синджир, медалион и гривна, с общ грамаж 118, 60 грама, при изрично посочване в АУАН, че са „на Т. А. Б. и непълнолетния й син С. Я. Б.“, попадат под предвидената в чл.4, т.2 от Наредба №Н-1 от 01.02.2012 г. горна граница от 60 грама за всеки от тях, при която до изменението на ВЗ златните изделия не са подлежали на деклариране, включително при пренасянето им през границата от трета страна. Ето защо в АУАН е следвало да бъде изложена ясно и недвусмислено и нормативната уредба, въз основа на която митническите органи приемат, че златните изделия са в търговско количество, имат характер на стоки по смисъла на чл.233, ал.1 от ЗМ, респективно подлежат на деклариране (и по кой ред), и пренасянето им през държавната граница без знанието и разрешението на митническите органи осъществява състава на нарушението митническа контрабанда. Посочването в Наказателното постановление, че недекларираната стока не попада в обхвата на дефиницията „стоки с нетърговски характер“, предвидена в чл.1, т.21, буква „б“ от Делегиран Регламент на Комисията (EC) 2015/2446 от 28 юли 2015 година за допълнение на Регламент (ЕС) №952/2013 на Европейския парламент и на Съвета за определяне на подробни правила за някои от разпоредбите на Митническия кодекс на Съюза, е немотивирано. Съгласно чл.21, т.21, буква „б“ от Регламента, „стоки с нетърговски характер“ означава: стоки, съдържащи се в личния багаж на пътници, когато: i) имат случаен характер; и ii) се състоят от стоки изключително за лично ползване от пътниците или техните семейства или стоки, предназначени за подаръци; естеството и количеството на тези стоки трябва да е такова, че да показва, че те не се внасят или изнасят с търговска цел. В случая липсва обосноваване от фактическа страна внесените златни изделия да се внасят с търговска цел, за да се приеме извода, че са подлежали на деклариране като стоки, предназначени да бъдат поставени под митнически режим, съгласно чл.158 от Регламент (ЕС) №952/2013 на Европейския парламент и на съвета от 9 октомври 2013 година за създаване на Митнически кодекс на Съюза. Като е отменил Наказателното постановление, Районен съд – Свиленград е постановил правилно като краен резултат решение, което следва да бъде оставено в сила. При липса на доказано административно нарушение, неоснователна е и претенцията на касатора за потвърждаване на Наказателното постановление в неговия пункт II относно отнемането на изделията в полза на държавата. Като валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл.първо от АПК, съдът