Решение № 2656 от 17.9.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 688/2024 г.

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК. Образувано е по касационна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, със седалище в [населено място], чрез процесуалния му представител, против решение № 341/25.06.2024 г., постановено по АНД № 852/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № Р-005299/17.04.2024 г., издадено от И. Р. М. – главен юрисконсулт в РД за областите Габрово, Велико Търново, Русе, Ловеч и Плевен към ГД „Контрол на пазара“ при КЗП, оправомощен със заповед № 988/08.11.2023 г. на председателя на КЗП. С наказателното постановление, за нарушение по чл.32, ал.4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и на основание чл.50, ал.1 от същия закон, на касатора е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 5000 лева. Като касационни основания се сочат допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с оценката на доказателствата. Касаторът твърди, че районният съд и наказващият орган неправилно са интерпретирали горницата над събраната сума от 51, 56 лева, представляваща дължимото от кредитополучателя обезщетение по чл.32, ал.4 от ЗПК в размер на 1 % от остатъка от главницата от 5155, 71 лева, до пълния размер от 128, 11 лева като събрано в нарушение на посочената разпоредба обезщетение в по-висок размер. Поддържа, че тази горница от 76, 55 лева не представлява събрано в по-висок от допустимия размер обезщетение по чл.32, ал.4 от ЗПК, а всъщност е разликата между дължимия размер на възнаградителната лихва, част от погасителната вноска с падеж 05.01.2024 г., към датата на предсрочното погасяване на кредита на 21.12.2023 г., или сумата 100, 14 лева, иначе правилно изчислена от наказващия орган, и пълния размер на възнаградителната лихва, част от посочената вноска, или сумата от 176, 69 лева. Признава, че със събирането на последната сума в пълен размер от потребителя е нарушено изискването по чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК, според което при предсрочно погасяване на кредита потребителят има право на намаляване на общите разходи по кредита, включително на лихвата за оставащата част от срока на договора. Касаторът възразява, че за това е различно по своя състав нарушение, за което не му е била налагана санкция. Моли съда да постанови решение, с което да отмени въззивното решение и потвърденото с него наказателно постановление. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Ответникът по касационната жалба И. Р. М. – главен юрисконсулт в РД за областите Габрово, Велико Търново, Русе, Ловеч и Плевен към ГД „Контрол на пазара“ при КЗП, оправомощен със заповед № 988/08.11.2023 г. на председателя на КЗП, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмено становище, в което счита жалбата неоснователна и моли решението на районния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на жалбата. След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и събра­ни­те по делото доказателства, съдът прие за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, същата е основателна. За да потвърди обжалваното наказателно постановление районният съд е приел, че заплатеното от потребителя М. Д. обезщетение по чл.32, ал.4 от ЗПК, част от общата сума от 5383, 96 лева, платена на 21.12.2023 г. за погасяване на задълженията й по договор за потребителски кредит № 7053373182/28.11.2022 г., сключен с „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, възлиза на 128, 11 лева, или 2, 48 % от предсрочно погасената сума по кредита, и надвишава максимално допустимия размер на обезщетението от 1 %. Решението е неправилно. Страните не спорят, а и от доказателствата по въззивното дело се установява, че годишният лихвен процент по договора за кредит е фиксиран (според чл.9 от договора той е равен на 41, 13 % годишно). Договорът за потребителски кредит бил сключен за срок от четири години с общо 48 равни (анюитетни) месечни погасителни вноски, всяка включваща главница и лихва, като, видно от погасителния план, първата е с падеж 05.01.2023 г., а последната с падеж 05.12.2026 г. Задълженията по договора били предсрочно погасени от потребителя на 21.12.2023 г. чрез заплащането от негова страна на сумата в размер на 5383, 96 лева. Към датата на предсрочното погасяване остатъкът от срока на договора за кредит е по – голям от една година (последната вноска е с падеж 05.12.2026 г.), поради което и на основание чл.32, ал.4, изр. второ от ЗПК обезщетението на кредитора не може да бъде по-голямо от 1 на сто от предсрочно погасената сума по кредита. Според чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК, при предсрочно погасяване на задълженията по договора за кредит потребителят има право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. Легалната дефиниция по § 1, т.1 от ДР на ЗПК на понятието "общ разход по кредита за потребителя" изрично включва в своя обхват и лихвите. Възнаградителната лихва представлява цената на ползването на предоставения от кредитора капитал, на дадената в заем сума. Тъй като след датата на предсрочното погасяване на задължението за главницата тази сума занапред не се ползва от потребителя, законът в чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК предвижда намаляване на общите разходи по кредита, което намаление се изразява и в недължимост на възнаградителната лихва за периода от датата на предсрочното погасяване на главницата до края на срока (за оставащата част) на договора. За пропуснатите ползи от неполучената възнаградителна лихва кредиторът бива донякъде компенсиран именно чрез обезщетението по чл.32, ал.4 от ЗПК. Както беше отбелязано, задълженията по договора за кредит са предсрочно погасени от потребителя на 21.12.2023 г., а падежът на следващата плащането погасителна вноска е на 05.01.2024 г. Видно от погасителния план, тази вноска включва в себе си и сумата от 176, 69 лева – възнаградителна лихва. Липсва обаче основание от потребителя да се изисква да заплати пълния размер на възнаградителната лихва, включена в тази погасителна вноска. Кредиторът има правото да получи само възнаградителната лихва за периода от 05.12.2023 г. до датата на предсрочното погасяване – до 21.12.2023 г., която правилно е изчислена от наказващия орган в размер на 100, 14 лева. Както и сам касаторът признава, включването от негова страна на пълния размер на възнаградителната лихва от 176, 69 лева в общата дължима от потребителя сума за предсрочното погасяване на задълженията по договора за кредит от 5383, 96 лева представлява нарушение на чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК поради неприлагане на предвиденото в тази норма намаление на лихвата за периода от 22.12.2023 г. до 05.01.2024 г., т.е. за разликата от 76, 55 лева. Няма спор, че с изисканата и платена сума в размер на 5383, 96 лева е предсрочно погасено и задължението за остатъка от главницата по договора за кредит от 5155, 71 лева. Така, ако от общо платената сума от 5383, 96 лева се извади предсрочно погасената главница от 5155, 71 лева, както и пълния размер на възнаградителната лихва от 176, 69 лева по вноската с падеж 05.01.2024 г., се получава разлика от 51, 56 лева (5383, 96 - 5155, 71 - 176, 69 = 51, 56). Сумата от 51, 56 лева, от своя страна, е равна именно на 1 % от предсрочно погасената главница от 5155, 71 лева. Следва да се припомни, че поради недължимостта на възнаградителна лихва и на разходи по договора за оставащата част от срока на кредита – чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК, обезщетението по чл.32, ал.4 от ЗПК, което в случая безспорно е в размер на 1 %, следва да се начислява само върху предсрочно погасения остатък от главницата. Макар начинът на изчисляване на това обезщетение да не е подробно обяснен от кредитора пред наказващия орган и районния съд, касационната инстанция намира, че не се касае просто до съвпадение на изчислените стойности на обезщетението и възнаградителната лихва, което да обслужва защитната теза на касатора, тъй като подобно съвпадение би било математически много малко вероятно. Поради това следва да се приеме, че контролираната инстанция и наказващият орган неправилно са интерпретирали разликата от 128, 11 лева като обезщетение по чл.32, ал.4 от ЗПК, което превишава максимално допустимата стойност от 1 % по тази разпоредба. Посочената разлика всъщност включва сумата от 51, 56 лева – обезщетение в размер на 1 %, който е напълно съобразен с изискванията на закона – на чл.32, ал.4 от ЗПК, както и сумата от 76, 55 лева – начислена от кредитора, но недължима от потребителя съгласно чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК част от възнаградителната лихва от вноската с падеж 05.01.2024 г., същата в пълен размер от 176, 69 лева. Както беше посочено по-горе и както районният съд и наказващият орган правилно са изчислили, възнаградителната лихва по тази вноска се дължи не до датата на нейния падеж – до 05.01.2024 г., а до тази на предсрочното погасяване на кредита – до 21.12.2023 г., като възлиза на 100, 14 лева. В обобщение следва да се посочи, че касаторът не е извършил вмененото му нарушение по чл.32, ал.4 от ЗПК, тъй като е начислил и събрал обезщетение в допустимия размер от 1 % върху предсрочно погасената сума по кредита (т.е. върху остатъка от главницата). Същевременно последният е нарушил изискването на чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК, тъй като е начислил и събрал възнаградителната лихва по погасителната вноска с падеж 05.01.2024 г. до датата на падежа на същата в пълния размер от 176, 69 лева, а не в намаления неин размер от 100, 14 лева, изчислен до датата на предсрочното погасяване на кредита – до 21.12.2023 г. Следва да се посочи, че законът – чл.63, ал.2, т.4 и ал.7, т.1 от ЗАНН принципно позволява на районния съд, като инстанция по същество, да измени наказателното постановление като приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, ако не е налице съществено изменение на обстоятелствата на нарушението, с каквото правомощие касационната инстанция не разполага – вж. т.2 от Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия. Разбира се, това правомощие е поставено в зависимост от предварителното условие извършеното деяние да осъществява състав на друго нарушение, различно от това, описано в наказателното постановление, под който да може да бъде подведено това деяние. Това следва от изискването за законоустановеност на административните нарушения и предвидените за тях наказания – чл.2, ал.1 от ЗАНН, което изискване (по отношение на престъпленията) е и конституционно закрепено – чл.5, ал.3 от Конституцията на Република България. В глава седемнадесета „Административнонаказателни разпоредби“ на ЗПК обаче липсва санкционна норма, която да предвижда административно наказание за нарушаване на чл.32, ал.1 от ЗПК в аспект на неизпълнение от кредитора на изискването за намаляване на общите разходи по кредита за оставащата част от срока на договора. Не е налице и обща санкционна норма, подобна например на тази по чл.229 от ЗЗП, която да предвижда наказание за други нарушения по ЗПК, за които не са предвидени нарочни санкции. Поради това следва да се приеме, че нарушаването на чл.32, ал.1, изр.второ от ЗПК от страна на кредитора не представлява административно нарушение и за него административно наказание не е предвидено, а отговорността на последния може да бъде реализирана по гражданскоправен ред – чрез иск на потребителя въз основа на правилата за неоснователното обогатяване. Щом извършеното от касатора въобще не осъществява състав на административно нарушение, то липсва и основание след отмяната на въззивното решение делото да бъде връщано за евентуалното преквалифициране на деянието. Като е достигнал до противоположни фактически и правни изводи районният съд е постановил едно неправилно решение – при допуснати съществени нарушения във връзка с оценката на доказателствата и в нарушение на материалния закон, което следва да бъде отменено. След отмяната на решението и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационната инстанция следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият съдебен състав намира, че наказателното постановление следва да бъде отменено. С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК вр. чл.63д, ал.1 и ал.3 от ЗАНН в полза на касатора следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, каквото искане е своевременно направено и пред двете съдебни инстанции. На основание чл.63д, ал.5 от ЗАНН, предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото и съобразно искането на процесуалния представител на касатора, съдът определя възнаграждението в минималния размер от 80 лева за всяка инстанция съгласно чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ или общо 160 лева за двете инстанции. Разноските за юрисконсултското възнаграждение, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Комисията за защита на потребителите, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.165, ал.1 от ЗЗП. Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът