Решение № 339 от 27.5.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 210/2024 г.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№ 109430/23.11.2023год. на Държавно предприятие „ Фонд Затворно дело“ срещу Решение № 4934/27.09.2023год., постановено по гр.дело № 8188/2022год. На СГС, в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „ Стройкерамика“ АД по иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 125 780 лева до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването през периода от 01.08.2017год. до 29.05.2020год. включително на недвижим имот, собственост на „ Стойкерамика“ АД, представляващ поземлен имот с идентификационен номер 12259.776.2 по КККР на гр.Враца, стар идентификационен номер - 776, ведно с построените в него сгради: Керамична фабрика, включваща сграда с разгъната застроена площ от 1140 кв.м. на два етажа с масивна конструкция, построена през 1977г, състояща се от три отделни блока, както следва: Блок А, състоящ се от: 1. Административна сграда с разпределение на първия етаж- дежурна с две стаи и коридор и с разпределение на втория етаж-три канцеларии, салон и две тоалетни и 2. столова, на два етажа, с разпределение на първия етаж – столова, кухня и тоалетни и с разпределение на втория етаж- спални помещения и Блок В, едноетажен, състоящ се от работилница, гараж, библиотека и лекарски кабинет, както и 5 броя вишки, предназначени за наблюдателници, с разгъната застроена площ на всяка една от 36 кв.м., едноетажни, с масивна конструкция, построени през 1979г, както и битова сграда със столова, с разгъната застроена площ от 307 кв.м., едноетажна, с масивна конструкция, построена през 1975 г, състояща се от кухня, столова, два склада, умивалня и канцеларии, както сумата от 10 246.72 лева разноски по делото. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно, тъй като е постановено в разрез със събраните по делото доказателства и при липса на каквито е да било доказателства, установяващи реално /фактическо / ползване на процесните имоти от страна на дружеството- жалбоподател. Твърди се че решението почива на предположения като.При направен анализ на свидетелските показания се поддържа, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че ответното дружество е ползвало процесните имоти през процесния период. Въпреки оспорването съдът бил приел също така, че липсва спор между страните във връзка с ползването на процесните имоти през процесния имот, каквото оспорване ответникът бил направил още с отговора на исковата молба. Твърди се, че ползването на ответното дружество на процесните имоти и то през процесния период не било доказано по делото, поради което обжалваното решение, с което е прието противното, се явява неправилно и се прави искане за отмяната му и за постановяване на ново решение за отхвърляне на иска, ведно с произтичащите от това последици. В подаден от „ Стройкерамика „ АД писмен отговор на въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Твърди се, че с оглед наведените от ответника- жалбоподател правоизключващи твърдения, първоинстанционният съд бил указал на ответника да ангажира доказателства, че не той, а ГД ИН е ползвал процесните имоти през процесния период, но доказване на тези твърдения не било осъществено. Твърди също така, че осъщественото от ответника ползване на процесните имоти през процесния период било доказано по делото освен от събраните гласни доказателства, така и от писмените такива. Тези доказателства били правилно тълкувани и анализирани от първоинстанционния съд, поради което и направения въз основа на тях краен извод за осъществено ползване от ответника се явявал правилен и обоснован. По изложените доводи се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение с присъждане на направените във въззивното производство разноски. Софийският апелативен съд, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, намира въззивната жалба за процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. При разглеждането на жалбата по същество констатира следното: Производството пред СГС е образувано по искова молба на „Стройкерамика „ АД срещу Държавно предприятие „ Затворно дело „, с която е предявен иск по чл.59 от ЗЗД.Поискано е ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 154 354.85 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване в периода от 01.08.2017год. до 29.08.2020год. включително на недвижим имот, собственост на ищеца, а именно: Поземлен имот, представляващ поземлен имот с идентификационен номер 12259.776.2 по КККР на гр.Враца, стар идентификационен номер -776, ведно с построените в него сгради: Керамична фабрика, включваща сграда с разгъната застроена площ от 1140 кв.м. на два етажа с масивна конструкция, построена през 1977г, състояща се от три отделни блока, както следва: Блок А, състоящ се от: 1. Административна сграда с разпределение на първия етаж- дежурна с две стаи и коридор и с разпределение на втория етаж-три канцеларии, салон и две тоалетни и 2. столова, на два етажа, с разпределение на първия етаж – столова, кухня и тоалетни и с разпределение на втория етаж- спални помещения и Блок В, едноетажен, състоящ се от работилница, гараж, библиотека и лекарски кабинет, както и 5 броя вишки, предназначени за наблюдателници, с разгъната застроена площ на всяка една от 36 кв.м., едноетажни, с масивна конструкция, построени през 1979г, както и битова сграда със столова, с разгъната застроена площ от 307 кв.м., едноетажна, с масивна конструкция, построена през 1975 г., състояща се от кухня, столова, два склада, умивалня и канцеларии, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба е твърдяно, че ищецът е собственик на процесните имоти и че ответника е ползвал имота през процесния период чрез допускане в него на лица –затворници и служебен персонал и същевременно е лишил собственика от възможността да го ползва като по този начин ответникът се бил обогатил със сумата от по 4000 лева месечно или общо за исковия период в размер на 154 354.85 лева, в който размер е и обедняването на собственика на имота. Посочено е в исковата молба че с влезли в сила съдебни актове, ответникът бил осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл.59, ал.1 от ЗЗД за същия имот, но за други предходни периоди и че ответникът продължава да ползва имота без наличието на договор за това, сключен между страните, поради което дължи обезщетение по чл.59, ал.1 от ЗЗД и за исковия период. В депозиран от ответника писмен отговор на исковата молба искът е оспорен. Посочено е, че в през периода от 28.11.1997год. до 24.02.2020год. в процесния имот е действало затворническо общежитие „ Керамична фабрика „ към затвора Враца, който затвор е териториална структура на Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“. Сочи се, че ответникът е държавно предприятие по чл.62, ал.3 от ТЗ, че то няма правна възможност да стопанисва места за лишаване от свобода и не осъществява изпълнението на наказанията „ лишаване от свобода „. Прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода се осъществявало от Главна Дирекция „ Изпълнение на наказанията „, а не от държавното предприятие по чл. 62, ал.3 от ТЗ. Пояснява се, че затворническото общежитие „ Керамична фабрика „ към затвора Враца било определено за трудово - поправително общежитие със Заповед ЛС-03- 315/28.11.1997год. на министъра на правосъдието и е закрито считано от 10.03.2020год. От 10.03.2020год. до 13.02.2020год. било извършено преместване на затворниците и процесният имот бил освободен от ГДИН и предаден на ищеца- „Стройкерамика „ АД на 29.05.2020год.. Оспорва се, че предходните и влезли в сила съдебни решения по искове по чл.59 от ЗЗД със същия предмет, но за различен период, да формират сила на пресъдено нещо по отношение фактите и обстоятелствата, предмет на настоящото дело. Сочи се и решение, с което предявен иск по чл.59 от ЗЗД между същите страни, за същия имот, но за периода от 01.08.2015год.- 31.01.2016год. е отхвърлен. Така предявеният иск по чл.59 от ЗЗД е уважен частично за сумата от 125 780 лева и е отхвърлен до пълния му предявен размер от 154 354.85 лева. В отхвърлителната си част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. За да уважи иска по чл.59 от ЗЗД първоинстанционния съд е приел, че по делото не е спорно че процесният имот е собственост на ищеца и че имотът се владее от него считано от 29.05.2020год. Определил е като спорен по делото въпроса кой е ползвал имота през процесния период и какъв е размерът на пазарния наем за този имот за процесния период. Първоинстанционният съд е приел, че доколкото със сила на пресъдено между страните било прието, че в периода 01.10.2013 год. до 16.12.2013год. ответника е ползвал процесния имот и че липсва промяна след този период по отношение на ползването, то може да се заключи че ответника е продължил да го ползва до освобождаването му на 29.05.2020год. Ирелевантно било, че ключовете от имота са предадени от ГДИН на ищеца и това не означавало, че ГД ИН е бил ползвател на имота. Било установено по делото че именно представител на ответника бил преговарял за изкупуване на процесния имот, което опровергавало твърдението му, че не притежава правомощия за управление на имоти. След като ответникът бил ползвал процесния имот без правно основание и по този начин бил лишил ищеца от ползването на собствения му имот, то дължал обезщетение на основание чл.59 от ЗЗД, изчислено на база средномесечния наем, възлизащ на сумата от 125 780лева за процесния период, съгласно изготвената по делото тройна съдебно-икономическа експертиза. Решението, в обжалваната му част, е неправилно. За да е произнесе по правилността на така постановеното решение настоящият съдебен състав съобрази, че изложените във въззивната жалба оплаквания касаят единствено и само претото от първоинстанционния съд във връзка с ползването на процесния имот, което е било един от спорните въпроси в първоинстанционното производство и остава такъв и в настоящото въззивно производство. Предявеният пред СГС иск е с правно основание чл.59 от ЗЗД. Съгласно правилото на чл.59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.Фактическият състав на чл.59, ал.1 от ЗЗД включва следните елементи: 1/ обогатяване на едно лице за сметка на друго, 2/обедняване на това лице свързано с обогатяването на първото, 3/връзка между обедняването и обогатяването и 4/липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията на двата субекта. В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти от които произтичат обедняването и обогатяването. Съществени условия за възникване на претенцията за неоснователно обогатяване е отсъствието на правно основание за преминаване на имуществените блага от патримониума на обеднялото в патримониума на обогатеното лице. В процесния случай се търси приложение на правилото на чл.59, ал.1 от ЗЗД в хипотеза на неоснователно ползване на чужд имот като на този извод сочат изложените в исковата молба факти и обстоятелства. Ищецът твърди, че е собственик на процесния имот, че през исковия период имотът е ползван от ответника, който по този начин се е обогатил и че това е довело до обедняване на собственика на имота, тъй като същият е бил лишен незаконосъобразно и неоснователно от възможността да ползва имотите си и да реализира имотна облага от тях. С оглед на така изложеното, част от предмета на доказване по иска по чл.59 от ЗЗД се явява и твърдения от ищеца факт на ползване на процесните имоти през исковия период. Както вече се посочи по – горе, спорен по делото и пред въззивната инстанция остава единствено въпроса във връзка с ползването на процесния имот, в частност дали през процесния период същият е ползван от ответника- Държавна предприятие „ Фонд затворно дело „. Последният не оспорва, като напротив-изрично признава, че в писмения отговор на исковата молба, че през периода 28.11.1997год. до 24.02.2020год./включващ и процесния период/ процесният имот е ползван като затворническо общежитие „, тоест същият е съставлявал място за лишаване от свобода съгласно чл. 41, ал.2 от ЗИНЗС. От данните в ТРРЮЛНЦ се установява, че Държавно предприятие „ Фонд Затворно дело „ е юридическо лице, което осъществява управление на дейностите, свързани с подобряване на условията за изпълнение на наказанията и има статут на държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал.3 от ТЗ, като извършва и други стопански дейности, които подпомагат, съпътстват или допълват основния му предмет на дейност. В чл.5, ал.6 от Правилника за устройството и дейността на държавното предприятие „ Фонд затворно дело „ е предвидено, че за изпълнение дейността на предприятието МС му предоставя за управление имоти- публична и частна държавна собственост, а Министерство на правосъдието- движими вещи, държавна собственост. По делото е представена докладна записка от изпълнителния директор на ДП „ Фонд затворно дело „ до Главния директор на ГД ИН и председател на УС на ДП „ ФЗД“ с дата 03.09.2004год., съдържаща данни за проведени разговори с представляващия „ Стройкерамика „ АД относно стопанисването и управлението на поземлен имот и сграден фонд към затворническо общежитие „ Керамична фабрика“-гр. Мездра и за коментирани въпроси, свързани с отдаване под наем на процесния имот и определяне на месечна наемна цена, или закупуване на сградния фонд и прилежащата към него земя или освобождаване на затворническото общежитие „ Керамична фабрика“. По делото е наличен протокол № 20 от проведено на 04.10.2004год. заседание на Общо събрание на управителния съвет на ДП „ ФЗД“, на което е обсъден въпроса със ЗО „ Керамична фабрика“ гр.Враца и е взето решение да се сключи предварителен договор за покупко-продажба за процесния имот и да се кандидатства за кредит, който да се гарантира със сградния фонд и терена на процесния имот. По делото е представено писмо от 15.08.2017год. от ДП „ ФЗД“, с което уведомява „ Сройкерамика „ АД, че не ползва имотите, находящи се в района на ЗООТ „ Керамична фабрика“ към Затвора Враца и че прякото ръководство и контролът върху дейността на затворите и на разкритите към тях затворнически общежития се осъществява от Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията „ към министерство на правосъдието, а не от ДП „ Фонд затворно дело. По делото е разпитан като свидетел А. И. А., работил праз периода 1976год.до м.септември 2019год. в ищцовото дружество като началник цеха, където се е помещавало ТПО. Свидетелят установява, че до 2003год. ищцовото дружество е имало договор с директора на затвора Враца за осигуряване на работна ръка и че след затваряне на цеха във Враца, работната ръка била пренасочена към цеха в гр.Мездра. Директорът на затвора Враца бил упълномощен представител на ДП „ Фонд затворно дело“ за Враца с когото се контактувало във връзка с осигуряване на затворници като работна ръка. Работниците-затворници пребивавали денонощно в общежитието на ТПО Враца, а именно- в имота на „ Стройкерамика“ АД Мездра, от където затворниците ги взимали сутрин и връщали вечер. Керамичният цех бил обособена и отделна част от затворническото общежитие, в което общежитие целогодишно пребивавали затворниците. Свидетелят сочи, че в имота имало установен пропускателен режим за влизане и че затворниците били ползвани за работа и от други фирми и от община Враца. Свидетелят сочи че през последните две години- 2020 и 2021год. работил като охрана в Керамичния цех в Мездра и наглеждал процесния имот, от където знае, че и през тези две години нещата продължавали да бъдат по същия начин, както преди- затворниците продължили да обитават затворническото общежитие, от където ги вземали сутрин за работа и връщали вечер. Община Враца ги ползвала да чистят канали, наемали ги фирми за дърводобив и земеделски производители. Свидетелят сочи, че „ Стройкерамика „ АД ползвала от процесния имот само една столова, която обаче не ползвали реално. Сочи също така, че контрола на затворническото общежитие се осъществявал от униформени служители и че затворниците били предоставени като работници на „ Стройкерамика“ АД по сключен договор, подписан от началника на затвора Враца като представител на ДП „ Фонд затворно дело“, съгласно представено към договора пълномощно. Като свидетел по делото е разпитан и Г. Х. М., работил в „ Стройкерамика „ АД през периода от 1995год. до началото на 2022год. от начало като машинист на вагон, от 2017год. като организатор поддръжка на ремонтни дейности, а след спиране на производствения процес - като портиер. Свидетелят сочи, че ищцовото дружество е имало цех в гр. Враца и че дружеството вземало работници /затворници/ от зотворническото общежитие, което се намирало в негов имот и ги превозвали за работа в цеха им в гр.Мездра. Работниците /затворници/ спели в гр.Враца, от където не само „ Строикерамика“ АД, но и други фирми ги взимали и превозвали към различни работни места за работа. Според свидетелят договорът за предоставяне на работници на „ Стройкерамика“ АД бил сключен с „ Фонд затворно дело „, представлявано от директора на затвора Враца като плащането за наетите работници било правено на „Фонд затворно дело“. Свидетелят сочи, че въпреки че имотът бил на „ Стройкерамика“ АД вътре имало пропускателен режим, организиран от страна на Фонд затворно дело. Имотът бил ограден с вишки, кльонове и за да се влезе в ТПО се минавало през втори портал и проверка. Затворниците били наемани за работа и от други фирми, като до последно пропускателният режим останал същият. На портала имало униформени служители, осъществяващи контрола. По делото е разпитана като свидетел и Д. А. В., чиито показания напълно се припокриват с показанията на останалите двама свидетели, разпитани по делото. Анализът на така събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства /нови доказателства не са събирани във въззивното производство / сочи на извод, че през процесния период имотът на ищеца е ползван като затворническо общежитие от открит тип. Затворническо общежитие представлява място за изпълнение на наказанието лишаване от свобода, което се създава към затворите – чл.41, ал.2 от ЗИНЗС. Съгласно чл.43 от ЗИНЗС местата за лишаване от свобода се създават и закриват със заповед на министъра на правосъдието, по собствена инициатива или по предложение на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", а в чл.12, ал.1 от ЗИНЗС е предвидено че прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода се осъществява от Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“. Тоест, ответникът няма каквото и да било отношение към създаването, стопанисването, закриването на местата за лишаване от свобода, нито към контрола върху тяхната дейност, поради което не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Съгласно разпоредбите на чл. 37 и чл. 38 от ЗИНЗС, чл.2 от Правилника за устройството и дейността на ДП "Фонд Затворно дело", Държавно предприятие "Фонд затворно дело" осъществява управление на дейностите, свързани с подобряване на условията за изпълнение на наказанията. Съгласно чл. 4 от същия правилник, дейността на Държавно предприятие "Фонд затворно дело" е насочена към повишаване обхвата на трудовата заетост и квалификацията на лишените от свобода, подобряване на битовите и производствените условия в местата за лишаване от свобода и изграждане на нови места за лишаване от свобода. Предприятието осъществява дейностите, свързани с упражняване правото на труд от лишените от свобода. Осъществяването на такава дейност от ответника по отношение на затворниците, изтърпяващи наказанието си в обособеното в имота на ищеца затворническото общежитие, не може да обоснове извод за ползване на имота по начин, по който е възпрепятстван ищеца да упражнява правото си на собственост върху него. Действително ответникът е осигурявал трудова заетост на тези затворници, но същият е нямал отношение към тяхното пребиваване в имота, охрана им, контрола върху тяхната работа, извеждането им и връщането им в общежитието. Както се посочи по-горе възпрепятстването на ползването на имота от неговия собственик е последица от обособяването, стопанисването и управлението на имота като място за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, а не от обезпечената от ответника трудова заетост на затворниците. Извод за осъществено от ответника ползване на пороцесния имот не може да се прави и от установеното по делото негово намерение за закупуване на процесния имот. Това намерение не презумира ползване на имота дори и възможността на държавното предприятие за придобиване и управление на имоти да е предвидена в ЗИНЗС. Твърдението на ищеца за осъществено от ответника ползване на процесния имот през исковия период е оспорено от последния в отговора на исковата молба. Първоинстанционнят съд не е приел противното, поради което оплакванията за това във въззивната жалба са несъстоятелни. Много ясно в мотивите на обжалвания съдебен акт първоинстанционния съд е посочил, че е налице спор между страните за това кой е ползвал имота през исковия период и е изградил изводите си по спорния въпрос, анализирайки събраните по делото доказателства. Първоинстнационният съд не е аргументирал извода си за осъществено от ответника ползване на имота на ищеца през исковия период със СПН на решението, постановено по гр.д.№ 645/2019год. на ОС-Враца, постановено по идентичен на настоящия иск по чл.59 от ЗЗД от „ Стройкерамика „ АД срещу ДП „ Фонд Затворно дело „ за същия имот, но за друг период. Въз основа на това решение е приел единствено, че доколкото ответникът е ползвал имота за периода от 01.10.2013г. до 16.12.2013год. и липсват доказателства за последваща промяна в ползвателя на имота, то ответникът е продължил да ползва имота и през процесния период- 01.08.2017год. до 29.05.2020год. Този извод не се споделя от настоящата съдебна инстанция, по изложените по-горе съображения, основани най-вече на относимите към конкретния случай правни норми. Следва да се посочи, че в конкретния случай позоваването на формирана СПН би било неправилно, тъй като влязлото в сила решение по иск по чл.59 от ЗЗД между същите страни, по отношение ползването на същия имот, но за различен предходен период, не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо обстоятелството, ползвал ли е ответникът имота и през последващия период, за който се претендира заплащане на обезщетение по чл.59 от ЗЗД. Изложеното обуславя извод за неоснователност на предявения иск по чл.59 от ЗЗД, но тъй като първоинстанционният съд е достигнал до друг извод в обжалваното решение, това решение да се отмени и да се постанови ново за отхвърляне на иска. С оглед на този резултат се налага отмяна на първоинстанционното решение и в частта му за разноските. Доколкото предявеният иск е неоснователен за пълния му предявен размер, то на ответника се следват всички сторени в производството пред първоинстанционния съд и въззивната инстанция разноски. Пред първоинстанционния съд ответното дружество е направило разноски в общ размер на 13 308 лева, от които 1 200лева за изготвяне на съдебно-икономическа експертиза и 12 108 лева с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство. Неоснователно е направеното от процесуалния представител на ищцовото дружество възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираното за присъждане адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Съгласно чл.7, ал.2, т.5 от която минималният размер на дължимото се адвокатско възнаграждение при материален интерес от 100 000 лева до 500 000 лева възлиза на 8 650 лева + 4% върху горницата над 100 000 лева или на сумата от 10 824.19 лева без ДДС или на 12 989.08 лева с ДДС. В случая е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на „ ДП „ Фонд затворно дело „ е в размер на на 12 108 лева, тоест под минималния размер по наредбата, поради което не се явява прекомерно и е адекватно на извършените от адвокат-пълномощника процесуални действия в първоинстанционното производство и съответно на фактическата и правна сложност на делото, поради което не следва да бъде намалявано. Този размер се счита от настоящия съдебен състав за справедлив и разумен предвид предмета на спора, цената на иска и труда, който е положен в защита интереса на ответника, поради което се явява и съобразен на приетото в Решение от 25.01.2024год. по дело С-438/22 на СЕС. С оглед основателността на въззивната жалба се явява основателно и искането на въззивника-ответник за присъждане на направените във въззивното производство разноски, които са в размер на 2 515.60 лева и съставляват заплатена от въззивника държавна такса по подадената въззивна жалба. Така мотивиран, Апелативен съд- София