Решение № 13 от 13.1.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 519/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. Производството е по чл.258 ГПК, образувано по въззивна жалба на КОЛЕКТ БГ АД, ЕИК 203693558, София, чрез адв.Л. М., срещу решение №208/06.05.2024г., постановено по т.дело №173/2023г. по описа на ВОС, с което съдът е отхвърлил предявените от „КОЛЕКТ БГ“АД, ЕИК 203693558, гр.София, район Витоша, ул.„Р П К“ No4, ет.6, срещу И. С. И., ЕГН ••••••••••, гр.Варна, жк.„В В“, бл. ХХХ, вх.1, ет.1, ап.3, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ и чл.86 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати следните суми: сумата 15 248, 15 шв. фр. /петнадесет хиляди двеста четиридесет и осем швейцарски франка и петнадесет рапена/, представляващи част от общо дължима главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL- 31955 от 18.12.2007г., в размер на 64 127, 59 шв.фр./ шестдесет и четири хиляди сто двадесет и седем швейцарски франка и петдесет и девет рапена/, ведно със законната лихва върху претендираната част от главницата, считано от подаване на исковата молба на 27.03.2023г. до окончателното изплащане; сумата 4 438, 90 шв.фр., мораторна лихва, начислена върху претендираната главница за периода 14.05.2020г. до 27.03.2023г., като неоснователни. Въззивникът счита обжалваното решение на ВОС за неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на процесуалните правила и в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди, че направените от съда изводи по същество са незаконосъобразни. Твърди се постановено и влязло в сила решение по т.дело №702/2018г. на ВОС, с което ответникът И. С. И. е осъден да заплати на Юробанк България АД главница по договора в размер на 48 879.44 шв.франка, част от общо размер от 64 127.59 шв.франка. Този акт се твърди, че формира СПН по основанието на вземането – относно правопораждащите го факти. Твърди се, че ищецът се легитимира като цесионер на банката въз основа на договор от 27.03.2020г., ведно с всички обезпечения и принадлежности. Твърди, че въз основа на цитираното решение било образувано изп.дело №136/2023г. на ЧСИ Ст.Я, а настоящият спор касае разликата до пълния размер на дължимата главница по договора за кредит. Твърди се, че ВОС не е зачел СПН по предходно постановеното решение като е приел частична нищожност на клаузи от договора, вместо да съобрази валидността на договора, следваща от разрешения спор относно останалата част от главницата, съотв. недопустимо съдът е преразгледал този въпрос в противоречие с чл.297 и чл.299 ГПК. Окръжният съд е нарушил и постановките на ТР №3/2019г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че от постановеното решение на ВОС не може да се извлече волята на съда относно нищожност на целия договор за кредит или нищожност единствено на клаузите относно възнаградителната лихва. И в двата случая се твърди, че постановеното е в нарушение на материалния закон. /цит.практика на ВКС/ Твърди се, че в първоинстанционния акт липсват мотиви /същите са формални, неясни и вътрешнопротиворечиви/ относно приетата от съда неравноправност на клаузите на чл.1, чл.2 и чл.6 от договора за кредит. Съдът не бил отчел, че съгласно определение на СЕС по дело 117/23г. посочените клаузи не са дефинитивно неравноправни, а подлежат на конкретна преценка от съответната юрисдикция. Изводите на съда са в противоречие с практиката на съдилищата и с чл.145 ЗЗД. Аргументира се становище за нарушаване на материалния закон относно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Твърди се, че реален паричен поток е извършен не в швейцарски франкове, а в резервната валута на страната – евро, но независимо от това поддържа, че няма основание да се приеме, че кредитът не е уговорен в шв.франкове. Твърди се, че посочените клаузи от договора са били уговорени ясно и разбираемо като потребителят се е съгласил изрично с отпускане на кредита именно в тази валута. При съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон е формиран извод за неравноправност на клаузата на чл.6, ал.3 от договора за кредит. Освен това въззивникът сочи, че изводите си съдът е аргументирал с неприложим материален закон, който не е бил част от обективното право към момента на сключване на договора от 18.12.2007г. Твърди се още, че съдът неправилно е приел, че между страните липсват ясни уговорки за разпределяне на лихва и главница в месечните вноски както и че липсва падежна дата, при положение, че е бил обвързан от СПН на предходно постановено по частичен иск решение. Твърди се още, че дори при неравноправност на клаузите за възнаградителна лихва, следва да се приложи първоначално договорената такава и нищожността на чл.6, ал.3 от договора не води до освобождаване на потребителя изобщо от задължение за заплащане лихва по кредита. Този извод на съда противоречи на актовете на СЕС. В противоречие с тази практика е и приетото от съда, че кредитът е отпуснат в евро съгласно определение по дело С- 1179/23, което е неправилно интерпретирано. Въззивникът счита за необоснован и изцяло неправилен извода на съда, че задължението му за главница по договора за кредит било изцяло заплатено. Поддържа, че изводите на съда са в противоречие с цитираната от него практика, а са и несъответни на приетата неоснователност на иска. Твърди се, че изплатените суми са част от главницата, но същите са били заплатени преди решението по т.дело №702/2018г. на ВОС, а част от тях в изпълнението като законни лихви и такси за ЧСИ. Излагат се съображения за неправилност на съдебното решение в частта за разноските. Претендира се отмяна на постановеното решение и вместо това уважаване на предявените искове ведно с присъждане на сторените разноски за двете инстанции. В срока по чл.263 ГПК е постъпило становище на насрещната страна И. С. И., чрез адв.В. С., в качеството й на особен представител на страната, за неоснователност на жалбата. Претендира се потвърждаване на обжалвания съдебен акт както и определяне възнаграждение за процесуалното представителство на страната. Излагат се съображения, че съдът правилно е отчел извършените плащания съгласно счетоводната експертиза като е достигнал до закономерен извод за погасяване на задължението за главницата по договора. Съдът не е допуснал нарушение на процесуалните правила и на материалния закон като е разгледал е въведените от ответника възражения за неравноправни клаузи на договора и тяхната нищожност; правилно е приложил обективираната в актовете на СЕС, практика относно потребителска защита. Правилно бил приел, че на потребителя не била предоставена цялата необходима информация, за да вземе обективно и информирано решение за конкретния кредитен продукт, поради което и закономерно съдът е направил извод за прехвърляне на валутния риск по договора върху кредитополучателя. С определение №473/02.08.2024г., постановено по предходно образуваното ВТД №364/2024г. на ВнАС, Трети състав, съдът е прекратил същото и върнал на окръжен съд за произнасяне по обективирано искане с правно основание чл.248 ГПК. С определение №1082/19.08.2024г. по т.дело №173/2023г. съдът е оставил без уважение молбата на Колект БГ АД, обективирана във въззивната жалба на дружеството, за изменение на решението в частта за разноските с отмяна на определението по чл.77 ГПК и постановяване същите да останат в тежест на бюджета съгл.чл.76 ГПК. Предмет на настоящото производство е и частна жалба на КОЛЕКТ БГ АД, с която се оспорва като неправилно и незаконосъобразно определението по чл.248 ГПК. Твърди се, че приемайки, че разноските за сумата от 700 лева, депозит за ССЕ, следва да бъдат възложени в тежест на ищеца по реда на чл.77 ГПК, а не по реда на чл.78 ГПК, съдът е нарушил процесуалния закон и задължителната практика на ВКС. Експертизата е била допусната по искане на ответника, представляван от особен представител, на което искане ищецът се е противопоставил като изразил становище за ненужност на заключението, не е поставил допълнителни въпроси като се позовал на СПН на предходно решение по частичен иск. Фактът, че на ответника бил назначен особен представител на разноски на ищеца съгласно чл.47, ал.6 ГПК, не означава, че последният следва да заплати и всички сторени от страната разноски и такси. Разпределението на разноските по делото се извършва с оглед изхода от конкретния спор съгласно чл.78 ГПК, а не по реда на чл.77 ГПК. /цит.практика на ВКС/ Жалбоподателят счита, че извършените от страната разноски за поискани от нея процесуални действия, следва да останат в тежест на тази страна, съответно могат да бъдат разпределени съгласно чл.78 ГПК. Същите не се дължат авансово от ищеца, а следва да бъдат за сметка на съдебния бюджет, а след приключване на делото – разпределени по реда на чл.78 ГПК. Моли за отмяна на определението и разпределяне на разноските по реда на чл.78 ГПК. По частната жалба е постъпил писмен отговор от насрещната страна, представлявана от особения представител адв.В.Д., за неоснователност. Моли за отхвърляне на жалбата и изплащане на адв.възнаграждение. Въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, по вътрешно убеждение и в пределите на въззивното обжалване, настоящият състав достига до следните фактически и правни изводи: При преценка редовността на въззивната и частната жалба съдът констатира, че същите са подадени от надлежна страна, чрез процесуалния представител, в преклузивните срокове и при интерес от обжалването. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Производството по въззивната жалба е допустимо. Предмет на въззивното производство е решението на първата инстанция изцяло. С въззивната жалба не се правят доказателствени искания и обосновани твърдения за допуснати от съда процесуални нарушения. За да се произнесе по спора съдът съобрази, че производството е образувано по искова молба на Колект АД, гр.София срещу И. С. И., ЕГН ••••••••••, от гр.Варна, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати следните суми: сумата 15 248, 15 шв. фр. /петнадесет хиляди двеста четиридесет и осем швейцарски франка и петнадесет рапена/, представляваща част от общо дължима по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31955 от 18.12.2007г., главница в размер на 64 127, 59 шв.фр./ шестдесет и четири хиляди сто двадесет и седем швейцарски франка и петдесет и девет рапена/, ведно със законна лихва върху претендираната част от главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на 27.03.2023г. до окончателното изплащане; сумата от 4 438, 90 шв.фр. /четири хиляди четиристотин тридесет и осем швейцарски франка и деветдесет рапена/, представляваща мораторна лихва, начислена върху претендираната главница от 15 248, 15 шв. фр., за периода от 14.05.2020г. до 27.03.2023г. Ищецът твърди, че на 18.12.2007г. е сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL 31955 между „Юробанк България" АД /правоприемник на „Юробанк и Еф Джи България" АД/, от една страна като кредитор, и И. С. И., от друга страна като кредитополучател. Съгласно чл.1 ал.1 от договора, кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 42 670 евро, от които равностойността в швейцарски франкове на сума в размер на 10 500 евро е предназначена за покупка на недвижим имот с идентификатор 10135.4505.53.3.3 в гр.Варна, а равностойността в швейцарски франкове на сума в размер на 32 170 евро е за други разплащания. Твърди се, че на 03.01.2008г. ответникът усвоил отпуснатата сума в размер общо на 71 795 швейцарски франка с равностойност към посочената дата 42 670 евро. Кредитополучателят се задължил да върне получената сума заедно с дължимите лихви при условията и в сроковете, договорени с процесния договор за кредит. Крайният срок на погасяване на кредита, включително и за дължимите лихви бил 336 месеца, считано от датата на открИ.е на заемната сметка по кредита или с последна месечна погасителна вноска, дължима на 03.01.2036г. Твърди се, че на 05.02.2008г., по силата на Договор за прехвърляне на вземания /цесия/, задължението на И. С. И., ведно с всички обезпечения и принадлежности към него, било изкупено от „Бългериан Ритейл сървисиз" АД, а с договор за цесия от 25.10.2017г. вземането срещу И. И., било прехвърлено отново на „Юробанк България" АД. Поради неизпълнение на задълженията кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, считано от 28.03.2018г. Твърди се, че на 14.08.2018г. „Юробанк България" АД предявила осъдителен иск за част от дължимата сума по кредита, а именно за 48 879, 44 швейцарски франка –част от общо дължима главница в размер на 64 127, 59 швейцарски франка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, както и 644.40 лв. - нотариални такси. По този иск било образувано т.дело №702/2018г. по описа на Окръжен съд – Варна, по което било постановено осъдително решение по чл.239 ГПК, влязло в сила за претендираните суми. На 27.03.2020г. бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „Юробанк България" АД и „Колект БГ"АД, влязъл в сила на 03.04.2020г. По силата на договора за цесия „Колект БГ"АД се легитимира като титуляр на вземането срещу ответника И. С. И., произтичащо от Договора за кредит №HL 31955 от 18.12.2007г., ведно с всички обезпечения и принадлежности. Уведомление за посочената цесия не било връчено на длъжника, поради което се претендира исковата молба да се счита за такова. С уточнителна молба вх.No8706/06.04.2023г. ищецът пояснява, че освен непредявен остатък от главницата, претендира и заплащане на законна лихва за забава върху същата в размер на 4 438, 90 швейцарски франка, дължима за периода от 14.05.2020г. до 27.03.2023 г., изчислена в размер на законната лихва. В срока по чл.131 от ГПК, е постъпило становище по исковете от страна на И. С. И., действащ чрез особен представител адв. В. С., за неоснователност на исковете. Прави възражение за погасяване на задължението поради плащане, евентуално за изтекла погасителна давност по отношение непредявената част от вземането за главница, която се претендира в настоящото производство, както и за погасяване по давност на претенцията за законна лихва за предходен период. Прави възражение за липса на съобщаване на последната цесия. Прави възражение и за неравноправност/нищожност на отделни клаузи от договора за възнаградителна лихва, за разноски/административни такси и за застраховките. Моли за отхвърляне на исковете. Съдът е приел, че в производството са направени възражения за нищожност поради накърняване на добрите нрави досежно клаузите за възнаградителна лихва, административни такси/разноски и застраховки - чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД; за нищожност поради неравноправност на същите клаузи съгласно чл.143 ЗЗП както и в условията на евентуалност, за погасяване на задълженията за главница и законна лихва по давност съгл.чл. 110 и сл. от ЗЗД. Твърди се и погасяване чрез плащане на задълженията. Във въззивното производство страните поддържат становищата си, съответно въззивникът за предсрочна изискуемост на задълженията за оставащата част от главницата, въз основа на валиден договор за кредит, а ответникът – за неравноправност клаузите на същия договор, нищожност, съотв. за неоснователност на исковете. Не се спори и се установява по делото, че с влязло в сила на 08.02.2019г. решение по т.дело №702/2018г. на ВОС, постановено по реда на чл.239 ГПК, ответникът И. С. И. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД, част от дължими по договора за кредит суми, а именно: 48 879.44 шв.франка /част от дължима главница в размер на общо 64 127.59 шв.франка/, ведно със законна лихва върху главницата предмет на иска, считано от исковата молба -14.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението както и сумата от 644.40 лева, нотариални такси. В депозираната по предходния спор искова молба е било обективирано и уведомление за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, така и уведомяване на длъжника за извършените две цесии /до 2018г./. Същевременно, в настоящата искова молба също се съдържа изявление на ищеца, в качеството му на нов цесионер за извършената в негова полза трета поред цесия. /през 2020г./ Трайна е съдебната практика, че в хипотеза на обективирано в исковата молба и приложенията волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчване преписа от исковата молба на длъжника това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост /решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. и др./. Връчването на особен представител също се приема от практиката за надлежно уведомяване на длъжника - ответник /решение № 198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на ВКС, Іт.о./ Уведомяването в разглежданата хипотеза може да се извърши чрез връчване исковата молба и приложенията на особения представител на длъжника, приравнено на лично такова, тъй като приемането от особения представител на материалноправни изявления, адресирани до отсъстващ ответник, е допустимо - същите не са с оглед личността на длъжника и не се свеждат до негови строго лични субективни права. Изрични изявление на ищеца, че исковата молба следва да се счита за изявление за предсрочна изискуемост и уведомление за цесията от 2020г., се съдържат в исковата молба по настоящия спор. С оглед на изложеното съдът приема, че в предходно водения спор по т.дело №702/2018г. на ВОС на длъжника се счита обявена, при наличие на съответните предпоставки съгласно чл.60 ЗКИ, предсрочната изискуемост на кредитното задължение както и предходните цесии, а в настоящия спор същият, представляван от особен представител, е уведомен и за последващата, последна цесия в полза на ищеца Колект БГ АД. Освен това, съдът съобразява, че с определението си по 140 ГПК съдът е очертал безспорните и ненуждаещи се от доказване факти по делото, вкл. въз основа на приключил с необжалваем акт по предходно дело за друга част от главницата, спор, който включва и размера на дължимата главница към момента на приключване на устните прения по т.дело №702/2018г. – 64 127.59 шв.франка както и последно извършено по договора плащане от длъжника – на 28.04.2015г., а така и датата на настъпилата предсрочна изискуемост с връчване препис от исковата молба по предходния спор на ответника – на 04.06.2018г. В настоящия спор не се поставя въпрос за редовността и валидността на извършените цесии като въз основа на представените доказателства съставът на съда намира, че се установява в достатъчна степен материалната легитимация на настоящия ищец – Колект БГ АД, цесионер на Юробанк България АД. На 27.03.2020 г. е сключен нов /трети/договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „Юробанк България"АД и „Колект БГ"АД /с предходно търговско наименование „Свети Георги Груп" ЕАД/, влязъл в сила на 03.04.2020г., по силата, на който „Колект БГ" АД е изкупило задължението на И. С. И., произтичащо от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 31955 от 18.12.2007г., ведно с всички обезпечения и принадлежности. Ответникът, чрез представляващия го особен представител, не е навеждал твърдения, че е извършвал плащания след постановеното решение както и спрямо някой от предходните кредитори – било първоначалния кредитор Юробанк И Еф Джи България АД /Юробанк България АД/, било на някой от последващите цесионери. За събиране на вземането е образувано изпълнително дело №136/2023г. на ЧСИ Ст.Я, рег.№719 в КЧСИ, по която е висящо принудително изпълнение за събиране на присъдените с решението по т.дело №702/2018г., суми. Съгласно приложено удостоверение за размера на дълга /л.185 по делото/, актуалният размер на задължението спрямо взискателя Колект БГ АД е в размер на 38 595.44 лева – превалутирана в изпълнението главница, ведно със законната лихва от 02.12.23г. както и лихвите до 01.12.2023г. /съобр. изп.лист от 14.05.2018г./ в размер на 239.12 лева. В изпълнителното производство е била проведена публична продан на имота, предмет на договорната ипотека /собственост на ответника/, като в полза на взискателя Колект БГ АД е разпределена сумата от 110 457.61 лева, съгласно заключение на ССЕ на л.276 по делото. От представените по делото доказателства е видно, че съгласно чл.1.1 от сключения на 18.12.2007г. Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL 31955 /Договора/ между „Юробанк България" АД /правоприемник на „Юробанк и Еф Джи България" АД/, от една страна, и И. С. И., от друга страна, кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер равностойността в швейцарски франкове на 42 670 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, от които: равностойността в швейцарски франкове на сумата в размер на 10 500 евро за покупка на недвижим имот както и равностойността в швейцарски франкове на сумата в размер на 32 170 евро - за други разплащания. Изрично е предвидено в чл.1 ал. 3, че в деня на усвояване на кредита, страните подписват приложение към договора, неразделна част от него, в което посочват приложимия курс „купува“ за швейцарския франк, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита във франкове. В чл.2 от договора страните са уговорили, че кредитът се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове, като усвоеният в швейцарски франкове кредит по сметката се превалутира служебно от банката по нейния търговски курс в деня на усвояването. В чл.3 от договора страните са уговорили, че кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер сбора на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1, 15 пункта. Към момента на сключване на договора, БЛП е в размер на 4, 5%. Или, началната договорна лихва е в размер на 5.65%. В ал.3 е предвидено, че при просрочие, както и при предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на кредита, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Уговореният краен срок на договора е 336 месеца, считано от датата на усвояване или до 2036г. Погасяването се извършва във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен, или в швейцарски франкове /чл.6 ал.2/. Предвидено е банката служебно да превалутира суми от сметки в левове и евро, в случай, че няма достатъчна наличност в швейцарски франкове. Страните са уговорили предсрочна изискуемост да настъпи при непогасяване на която и да било вноска /чл.18/. В чл.22 кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към еврото, както и превалутирането може да има за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита, като приема да носи риска. Подписано е приложение към договора, от което се установява, че равностойността на отпуснатия кредит в швейцарски франкове възлиза на 71 795 при курс: 1, 6825638. В настоящия процес предмет на предявяване е частта от предсрочно изискуема главница по договора за кредит, над присъдените 48 879.44 шв.франка /с решение по т.дело №702/2018г./ до установената дължима главница от 64 127.59 швейцарски франка от общо усвоените от ответника в размер на 71 795 шв.франка, при отчитане заплатените от ответника по време действието на договора главници. Усвоените от длъжника суми в шв.франкове са посочени в приложение №1 /на л.10/към договора, в което е посочен курса франк/евро към тази дата /1.6825638/, съобразно уговореното в чл.1 от договора за кредит – равностойност на 42 670 евро. Или, предоставената на ответника и усвоена от него сума възлиза на: 42 670 евро, 71 795 шв.франка, 84 173.89 лева /вж. бордеро на л.60 по ТД 702/2018г./ Съгласно т.2 от ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Константна е практиката на ВКС, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано чрез правопораждащите спора факти, и искането. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото, към деня на приключване на съдебното дирене по производството, по което решението е влязло в сила – това е моментът, в който възниква силата на пресъдено нещо. Съществуването на правото не може да се оспорва впоследствие въз основа на факти, осъществили се до приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – арг. чл.439, ал.2 ГПК. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право (Решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I ТО, Определение № 360 от 21.12.2016 г. по ч. гр. д. № 518/2016 г. на ВКС, I ГО, Решение № 335 от 13.11.2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II ТО). Действително, в приключилото производство съдът не е разгледал основанията за неравноправност на клаузите, тъй като решението е произнесено при условията на чл.239 ГПК, без мотивиране по същество, преди изменението в разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК /ДВ, бр.100 от 2019г./, възлагаща на съда служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, в контекста на практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23. В посочената практика на СЕС се изтъква необходимост процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазване на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка за наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23/. Анализът на тази практика на СЕС обуславя извод, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена потребителска защита на икономически по-слабата страна в правоотношениетко, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. В настоящия спор качеството „потребител“ на кредитополучателя И. С. И. не е подлагано на оспорване, тъй като същият попада изцяло под действието на дефинитивните предпоставки в пар.13 от ДР на ЗЗП. Поради това, независимо от обстоятелството, че предмет на иска е единствено останалата част от главницата, предмет на приключил предходен спор между същите страни по т.дело №702/2018г. на ВОС, съдът дължи да извърши инцидентен контрол за наличие на неравноправни клаузи съгласно чл.7, ал.3 от ГПК, само ако в предмета на спора са въведени и вземания, основани на такива клаузи или при насрещно предявени права /компенсационни/ на длъжника по договора. Настоящата инстанция констатира, че окръжният съд е обявил на страните това правомощие -да следи за неравноправни клаузи в потребителския договор - като съответно е разпределил доказателствената тежест, произтичаща от доминантната функция на кредитора в правоотношението. При упражняване на инцидентен контрол съгласно чл.7 ГПК, дори при установяване недействителност на договора за кредитиране изцяло поради неравноправност на група от клаузи, уреждащи негов основен предмет по арг. от мотивите на решение по т.дело 1060/2022г. на Първо т.о. на ВКС и направеното тълкуване на принципи, прокламирани в Директива 93/13, съдът не може да упражни служебно прихващане с насрещно вземане на потребителя, каквото изобщо не е въвеждано в предмета на настоящия спор. Същият касае единствено оставаща по-минимална част от главницата, представляваща част от усвоената от кредитополучателя сума. На основание изложената по-горе практика на СЕС за ненастъпване преклузия при необсъждане изобщо наличието на неравноправни клаузи в договора по висящия спор, въпреки СПН, съдът намира, че не нарушава правата на потребителя да предяви последиците от неравноправността спрямо кредитора си в последващ процес. /по отношение необхванати от спора задължения по договора извън главницата/ Настоящият спор касае единствено част от главница, а същата се дължи във всички случаи /арг. от цит. решение по т.дело 1060/2022г. на ВКС, от чл.23 от ЗПК/, дори в случаите на такива пороци на договора, които водят до неговата недействителност изцяло. Друго би било разрешението на съда ако предмет на предявеното вземане бяха и други, произтичащи от договора за кредит вземания, освен главницата. Друго би било разрешението и ако ответникът бе въвел изрично твърдения за компенсация с платени от него недължимо суми, дължащи се на неравноправност на договорните клаузи. Релевантно в случая е единствено плащане или погасяване по друг начин на задължението за оставащата главница в размер на 15 248.15 шв.франка, предмет на настоящото производство. Единственото твърдение на ответника в отговора на исковата молба е за заплатени от него общо по договора 42 920.21 шв.франка. Тази сума е по-малка от присъдените с предходното решение 48 879.44 франка като не изчерпва и дължимата по договора главница до размера от 64 127.59 шв.франка, дължими към приключване на съдебните прения по т.дело 702/2018г. От изслушаните по делото заключения също не се установява плащане или погасяване на претендираната главница, а е видно, че въпреки продажбата на ипотекирания за задължението по договора имот, е налице оставащо задължение от 38 834.56 лева от присъдените в предходния спор./след извършеното разпределение от ЧСИ/ Не се установява друго плащане на длъжника извън това в принудителното изпълнение. С оглед на изложеното съдът достига до извод за основателност на предявения иск за сумата от 15 248.15 шв. франка /изчислени по курс на франка към датата на усвояване на кредита/ За да приеме този курс съдът намира, че при завеждане на иска кредиторът е съобразил същия, видно от посочената усвоена сума в шв.франкове от 71 795 франка при курс съгл.приложение №1 към договора от 1.6825 спрямо еврото. /л.10 по договора и приложените бордера за извършено усвояване на сумата по кредита в т.дело №702/2018г./ По отношение на претендираната мораторна лихва за забавено изпълнение на главницата от 15 248.15 франка, за периода от 14.05.2020г. до 27.03.2023г., предявена при съобразяване чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г., като акцесорно вземане, същата е явява основателна. Размерът на задължението следва да бъде изчислен съобразно курса на шв.франк към датата на сключване на договора за кредит /така, както е изчислена главницата/. За да изчисли същата съдът превалутира главницата в български левово, изчислява същата съобразно ел.калкулатор и получената в лева сума отново превалутира във франкове по посочения по-горе курс. При това изчисление съдът достига до извод за основателността на иска до предявения размер от 4 438.90 шв.франка /при приложен курс към дата на усвояване на кредита/, за периода до подаване на исковата молба 27.03.23г. Доколкото ищецът не е уточнявал друга равностойност, а е остойностил задължението съобразно първоначалния курс по договора франк/евро, съдът намира, че няма основание да отнася задължението към друг курс на валутата на кредита. Върху присъдената сума се дължат и законните лихви от момента на завеждане на иска до окончателното изплащане на задължението. Поради достигане до различни правни изводи, решението на окръжния съд следва да бъде отменено и постановено друго в посочения по-горе смисъл. В полза на ищеца – въззивник се дължат сторените в двете инстанции разноски, както следва: 797.95 лева -държавна такса за въззивна жалба, 30 лева – такса по частна жалба и депозит за особен представител от 600 лева както и за първата инстанция – 1545.90 лева за държавна такса и депозит за особен представител в размер на 3853 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК. В полза на пълномощника на ищеца се следва и възнаграждение за първа инстанция, редуцирано до сумата от 2 000 лева, на основание чл.78, ал.5 ГПК, при отчитане от съда на правната и фактическа сложност на спора и действително извършените от процесуалния представител действия. По частната жалба срещу определение по чл.248 ГПК: Ищецът КОЛЕКТ БГ АД обжалва определение №1082/19.08.2024г., постановено по реда на чл.248 ГПК по т.дело №173/2023г. С обжалвания акт съдът е оставил без уважение молбата на ищеца КОЛЕКТ БГ АД за изменение на решението в частта за разноските, определени по чл.77 ГПК в тежест на ищеца, като същите останат в тежест на бюджета. С определение No 473 / 02.08.2024г., постановено по в.т.д.364/2024г. на Апелативен съд – Варна, е прието, че обективираното от жалбоподателя „Колект БГ“ АД оплакване по отношение на произнасянето на съда по реда на чл.77 ГПК, сторено едновременно и обективирано в решението, не представлява частна жалба, както първоинстанционният съд е приел, а съставлява искане за изменение на решението съгласно чл.248 ГПК. В искането молителят излага, че неправилно съдът е указал на ищеца разноските за ССчЕ да се заплатят от него, доколкото същите следвало да се авансират от бюджета на съда. Съдът приема, че с отговора на въззивната жалба и в срока по чл. 248, ал.2 от ГПК от адв. С., в качеството й на назначен особен представител на ответника И. С. И., е изразила становище, с което счита искането за неоснователно. С определение No86/16.01.2024г. съдът е допуснал провеждане на счетоводна експертиза по искане на особения представител на ответника, но във връзка със служебно задължение по чл.7 ал.3 от ГПК да следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договори, като е възложил тежестта за авансиране на депозита върху ищеца, в размер на 500 лв. С молба вх.No1748/22.01.2024г. ищецът е поискал определението да бъде изменено и разноските да се заплатят от бюджета на съда. С определение от съдебно заседание на 21.02.2024г. ВОС е оставил без уважение искането и е предупредил ищеца, че сумата ще бъде събрана по реда на чл.77 от ГПК. С определение от същото заседание съдът е допуснал допълнителни задачи към СЧЕ, като е определил и допълнителен депозит в размер на 200 лв., вносим от ищеца. И за тази сума е отправено предупреждение, че в случай, че не бъде внесен депозитът, съдът ще постанови определение за принудително събиране. Въпреки отправените предупреждения, ищецът не е внесъл определения депозит, а същият е заплатен от бюджета на ВОС, като и според изхода на делото, ищецът е този, който следва да заплати разноските, поради което и съдът е постановил определение в тази насока по чл.77 ГПК. Съгласно чл.76 от ГПК, всяка страна предварително внася в съда разноските по действията, които е поискала. Сумите за разноски по действия по искане на двете страни или по инициатива на съда се внасят от двете страни или от едната страна според обстоятелствата. Ако страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране съгл.чл.77 ГПК. Не е налице основание за прилагане на чл.78 ГПК, тъй като нормата изисква страната да е сторила разноските, а в случая същите са били възложени на ищеца. В чл.76 ГПК се регламентира предварителното внасяне на разноски за производството в различни хипотези – в изречение първо са уредени случаите, в които една страна е поискала действието, във връзка с което се дължат разноски; в изречение второ се разглеждат случаите, при които това са разноски за извършване на действие по искане и на двете страни или по инициатива на съда. По правило разпоредбата на чл.77 ГПК урежда принудителното събиране на разноските, ако страна, която ги дължи съобразно чл.76 ГПК, не ги е внесла, въпреки че действието, за което се дължат е извършено. В случая, макар да е поискал експертизата, ответникът не дължи тези разноски, тъй като се представлява от особен представител, а същевременно експертизата е назначена и по преценка на съда. Особеният представител е освободен от задължението за плащане на такси и разноски за производството съгласно чл.83, ал.1, т.5 от ГПК и ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и сумата е била внесена предварително от бюджета на съда, а впоследствие възложена за плащане на ищеца по реда на чл.77 ГПК. Съобразно мотивите в определението на ВОС по чл.248 ГПК, разноските са възложени на ищеца и поради отхвърляне на иска – арг. на чл.78 ГПК. Тъй като разпоредбата на чл.76 ГПК допуска възлагане на таксите върху страните и при допускане на доказателството по преценка на съда както и според обстоятелствата, с оглед тежестта на доказване и интереса от проведената експертиза, съдът намира, че не са налице основания за различни от сторените от първата инстанция изводи. Въз основа на изложеното, съдът