РЕШЕНИЕ

№ 117

гр. Велики Преслав, 19.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Р.ЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, I СЪСТАВ, ГО, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Д. Петрова при участието на секретаря Полина Д. Стефанова като разгледа докладваното от Дияна Д. Петрова Гражданско дело № 20243610100586 по описа за 2024 година Предявен е установителени иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, по който ищеца А. И. С. с ЕГН ••••••••••, чрез пълномощник адв. Н. М. М. от АК-Я., прави искане да бъде прогласена недействителността под формата на нищожност на сключения между него и ответника „В.К.“АД, ЕИК •••••• с адрес на управление гр.С., Р. Л. ж.к.“Л.“7, бул.“Д.Н.“№28, бл.АТЦ“С.Ц.“, ет.2, офис 73Г, представлявано по закон от С.П.П.-управител, Договор за паричен заем „S. 30“ №••••• от 21.05.2024 г. поради противоречие със закона и заобикаляне на закона. Претендират се и направените по делото разноски.

Ищецът, обосновава исковата си претенция на следните обстоятелства: на 21.05.2024 г. бис сключен между страните/ищеца в качеството на заемател, ответника в качеството на заемодател/ договор за паричен заем„S. 30“ №•••••. Ответникът „В.К.“АД, ЕИК •••••• предоставил средства в размер на 2100.00 лв. при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите 49.49% и срок за погасяване на заема 12 седмици. В чл.1, ал.3 от договора за заем било предвидено заемателя да заплати такса за експресно разглеждане на документи и отпускане на заем в размер на 1418.52 лв. Освен това съгласно чл.4 от договора, заемателя се задължавал след сключване на договора в срок до три дни от датата на сключване да представи едно от следните обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при условие че не изпълни това задължение дължи неустойка в размер на 945.60 лв. Таксата за експресно разглеждане и неустойката ищецът е следвало да престира разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска по договора за заем, която сумирана възлизала на 412.54 лв. Така уговорените клаузи според ищеца, противоречат на закона, на първо място уговорените разходи по кредита, не били включени в ГПР, което било в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК: “Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“. В процесния договор и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация, преди сключване на договора, липсвала информация относно начина по който е формиран ГПР, което според ищеца е довело до нарушаване на чл.10, ал.1 от ЗПК, поради неяснота относно компонентите, които заемодателя е включил в ГПР. Независимо, че в чл.2, ал.8 т договора е посочено, че ГПР не включва възможни разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение, поради липса на други посочени разходи по кредита, може да се направи извод, че единствения разход на потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва, т.е остава неясно освен фиксиран годишен лихвен процент от 40.32%, както включва ГПР от 49.49%. Неясното определяне на ГПР според ищеца е самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл.22 от ЗПК. На второ място клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора за заем, противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, за избягване на кредитиране по безотговорен начин и предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, която цел е траспонирана в ЗПК. Съгласно чл.16 от ЗПК проверка за кредитоспособността на потребителя следва да се направи преди сключване на договора и още тогава да се предоставят необходимите обезпечения. Уговорената неустойка в случая прехвърля риска от неизпълнение на задълженията по договора върху самия длъжник, като увеличава размера на задължението. Неустойката уговорена по тази начин излиза извън присъщите си функции, а цели единствено неоснователно обогатяване, поради което е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, съгласно т.3 от ТП№1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ВКС.

С процесната клауза за неустойка според ищеца се заобикаля закон-чл.33, ал.1 от ЗПК, тъй като кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо, според константната съдебна практика.

В случая се неустойката се явявала разход по кредита, а не обезпечение, видно от т.4.4 част трета Разходи по кредита от СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредит.

В случа, че заемателя не е представил обезпеченията по договора за заем, м случай че същите са били очаквани от кредитора/заемодател, е следвало да реализира правата си съгласно чл.71 от ЗЗД.

Поради което моли да бъде прогласена недействителността под формата на нищожност на сключения между него и ответника Договор за паричен заем „S. 30“ №••••• от 21.05.2024 г. поради противоречие със закона и заобикаляне на закона на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който счита иска за недопустим, а по същество неоснователен и недоказан, по следните съображения: По отношение на твърденията на ищцата, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК: Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, според ответника не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение N 9 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули.

Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение N9 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания, според ответника биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредите неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква „ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед изложеното, доколкото в случая било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, което било императивно посочено в закона и се прилагало за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си било от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Ето защо, според ответника не било налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.З от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения размер на ГПР в договора било видно, че не е нарушена предвидената забраната. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

На следващо място, не били налице основанията за недействителност по чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като, договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая, в договора се съдържала необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което следва да се приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор. Доколкото в него бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не било предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не било необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по дело С- 331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Нямало и нарушаване на нормата на чл.11, ал.2 от ЗПК, доколкото процесният договор не е сключен при общи условия.

По отношение твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка, обективирана в Договора, ответникът счита, че неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена. Всичко изброено до тук е налице в конкретния казус, поради което единственият възможен и правилен извод е, че неустоечните задължения са валидно възникнали. В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, е прието, че неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не били налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция.

Според ответникът в исковата молба несъстоятелно се твърди, че процесната неустойка е загубила присъщата си обезщетителна функция и е средство за обогатяване на кредитора. Следва са се посочи, че законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора (чл.92, ал.1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Не следва да се подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищецът удобно пропускал, че е получил и усвоил сумата по Договора без предварително да е дала каквато и да е гаранция за връщането й. Функцията на неустойката, била преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения. Дружеството действително било поело значителен риск, че при евентуално неизпълнение от страна на заемателя, то няма да може да събере дължимите си вземания. С цел опазване на законния си интерес, „В.К." АД трябвало да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като естествено това се постига чрез включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите са предварително запознати съобразно законовите изисквания. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения. Всяка една от договорните клаузи е еднакво задължителна за него, поради което тя може да бъде скрепена със санкция, каквато страните намерят за добре. Дружеството не би сключило договора и не би предоставило заеми при липса на уговорките за предоставяне на обезпечения и неустойки за изпълнение. Поемайки по-голям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното право да не полага подписа си под тях. Ответникът, счита за превратно твърдението, че потребителят е бил поставен в по-неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпеченията трябва да се предоставят в 3-дневен срок от сключването на договорите, той е можел да забави сключването им до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни правоотношения с ответника. Дружеството не е принудило ищцата да сключи договори за заем, съответно условията по тях не са му наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелал да сключи договорите за заем и да се издължи съгласно договорените условия. Ищецът неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството било изпълнило задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на Договора, която оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка Дружеството е приело, че може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение съгласно Договора се явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично обезпечение, което ищеца бил в невъзможност да изпълни, водело до самопричиняване на неблагоприятни последици за Дружеството, представлява недобросъвестен опит на ищеца да се освободи от задължения по Договора.

Също така, според ответника следвало да се отбележи, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполага с гарантираната от чл.29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищцата също е била информиран чрез СЕФ и от текста на самите договори. В случай, че упражни правото си, той би дължал връщане единствено на получената в заем главница и не би дължал начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка. Тоест, задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя. В този ред на мисли и след като е разбрал, че е в невъзможност да изпълни задълженията си по чл.5, ал.1 от Договора и при положение, че не е пожелал да понесе тежестта на неустойката по чл.5, ал.2., то той е разполагал с 14 дни да се откаже от Договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищецът обаче не е сторил това, от което следва, че е решил да ползва кредитите и да изплати начислената й неустойки. Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее събере сумите по предоставените от него кредити, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж е изразено съгласие с тях, показва меко казано недобросъвестност и цели злоупотреба с право. Няма как да бъде възприета и тезата на ищеца, че клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон - чл. 71 ЗЗД, тъй като не кореспондира нито с уговореното между страните в сключените договори за заем, нито с предназначението на неустойката, което беше описано детайлно по-горе в настоящия отговор. По своята същност неустойката обезпечава неизпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл. 71 ЗЗД само урежда възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът е станал неплатежоспособен, /така Решение № 79 от 11.11.2005 г. на ОС - Я. по търг. д. № 224/2005 г., ГК, т. о., докладчик председателят Красимира Тагарева/.

Също така, че за да била налице недействителност на една договорна клауза поради противоречието й със закона, е необходимо тази договорна разпоредба да противоречи на императивна правна норма. Така в практиката на ВКС се приема, че една сделка е нищожна, когато противоречи на императивна правна норма /така Решение N9 227 от 7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 409/2009 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева/. Императивни са тези правни норми, които не допускат отклонение от предписаното от закона правило. Докато диспозитивните правни норми, от своя страна уреждат отношението, но само доколкото участниците в него не са предвидили нещо друго. При диспозитивните правни норми отново има правило за поведение, но то се задейства само в случай, че участниците в отношението не са уговорили друго. По своята същност диспозитивните правни норми уреждат по такъв начин отношенията между страните по едно правоотношение, че с тях не се засяга чужда правна сфера, те предоставят една възможност, но не и задължение на страните. При така даденото разграничение между понятията императивни и диспозитивни правни норми и подвеждане на разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД под тях, се стига до извода, че тази законова разпоредба е диспозитивна.

Важно било да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за забава.

Поради което моли искът да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

В съдебно заседание страните не се представляват в депозираните писмени становища поддържат изложеното от тях в исковата молба, съответно в отговора.

След като се запозна със събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните наличието на облигационно правоотношение между ищеца (кредитополучател) и ответник (кредитор), по повод сключения между тях Договор за паричен заем „S. 30“ №••••• от 21.05.2024 г., което освен това се доказва от представените писмени доказателства.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора, както и че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т. е. не е въведен в заблуждение.

Договорът за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит /ЗПКр/, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството "потребител" по смисъла на закона, на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Сключеният между А. И. С. и "В.К." АД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ето защо, договорът следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, т. 7-12 ЗПК..., договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за нищожност на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези задължения по договора в него следва да липса информация, така че при сключването на договора както и при неговото изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на първо време, каква част от месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част за погасяване на вземането по главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други разходи, такси по договора, те следва да са посочени в него. Поради възмездният характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на последниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

В случая в процесния договор за потребителски кредит н е е изпълнено изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на разходите по кредита, общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съответно, за потребителя е неясно какви са разходите му кредита, и по какъв начин заплащането на месечната вноска от 412.54 лева ще се отрази на главницата, на възнаградителната лихва, както и на посочената такса. Видно от погасителния план са посочени колони 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 10, от които по никакъв начин потребителя не може да направи преценка относно сформирането на ГПР.

И това основание е достатъчно да се посочи, че на основание чл. 22 ЗПК, договорът е нищожен, поради непосочването на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Освен че липсва подобна регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК, прави договора недействителен.

В случая посочения в договора годишен процент на разходите не съобразява заплащането на предвидената неустойка. Така както са формулирани обаче изискванията за представяне на обезпечение създават невъзможност за изпълнение. Само в рамките на три дни от сключването на договора заемателя следва да представи данни за поръчител, който да отговаря на множество включително и неизпълними условия за икономическите реалности в страна. Освен това за удостоверяване на изискуемите качества на поръчителя пък се изискват документи, които се издават от трети лица – работодател /осигурител/ и държавни институции, чието представяне трудно би било осъществимо в указания срок. Неприложима е и опцията за издаване на банкова гаранция, доколкото същата отново е лишена от практическа стойност. Потребителските кредит обикновено са бъзроликвидни и се предоставят на икономически по-слабата страна потребител за задоволяване на текущи нужди, напълно безпредметно би било да се сключва потребителски кредит от физическо лице, ако същото разполага с финансовия ресурс да учреди банкова гаранция в този размер. Всъщност с формулирането на изискванията за неустойка по този начин, заемодателят преследва забранена от закона цел да получи едно допълнително, неследващо му се възнаграждение, различно от договорната лихва. За да избегне надвишаването на законоустановения размер на ГПР обаче заемодателят формулира това възнаграждение като неустойка. Не следва да се пренебрегва и обстоятелството, че още при сключването на договора заемодателят е предвидил размера на дължимата неустойка и я начислил към погасителната вноска, т. е. самият той е предвиждал настъпването на този разход за заемателя. Въз основа на установените обстоятелства, съдът приема, че уговорената неустойка представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Установява се, че кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, но не посочва изрично това. Ето защо и доколкото не посочения в договора за кредит ГПР фактически не отразява всички дължими разходи по кредита, съдът намира, че сключеният договор за кредит от 12.07.2023 г. противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.

С оглед на гореизложеното, съдът намира, че е нарушено изискването за посочване и изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като съществено условие на договора.

Предвид изложените мотиви и доколкото договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то безпредметно се явява обсъждането на евентуалните претенции за нищожност на отделни негови клаузи.

Предвид изложеното предявения иск се явява основателен и следва да се уважи, както и да бъдат присъдени на ищеца и направените по делото разноски за държавна такса 84.00 лв. с преводна такса 2.20 лв. /общо 86.20 лв./ и адвокатско възнаграждение 510.00 лв. или всичко в размер на 596.20 лв.