Решение № 1418 от 15.12.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1496/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.430 от ТЗ във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.5, ал.1, т.1 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/. Образувано е по подадена въззивна жалба от „•••••••••, против Решение № 55/06.01.2025г., поправено на осн. чл.247 от ГПК с Решение № 1136/12.03.2025г., постановени по гр.д.№ 17564/2023г. по описа на Районен съд - Пловдив, XXII гр.с., в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството против М. А. С., ЛН № ••••••••••, съгласно Удостоверение за пребиваване № ••••••••••••, иск за главница с правно основание чл. 430 от ТЗ, във вр. с вр. чл.5, ал.1, т.1 от ЗКСД за разликата над 7821, 35 лв. до пълния претендиран размер от 12197, 47 лв.; иск с правно основание чл.430 от ТЗ за сумата в размер на 2066, 18 лв. – възнаградителна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 29.11.2023 г. и иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 239, 92 лв. – наказателна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 29.11.2023 г., дължима на осн. т.17.1 от приложимите към договора за кредит Общи условия. Моли да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат изцяло предявените искове. От адв.Е. С., назначена за особен представител на М. А. С., ответник по делото, сега въззиваема страна по жалбата, е депозиран писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна. Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за установено следното: Пред Районен съд – Пловдив от ••••••• против М. А. С. е подадена искова молба, ведно с уточняващи молби от 20.12.2023г. и 12.01.2024г. като неразделна част, с която се посочва, че между страните е сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ от 05.12.2014 г., по силата на който ищецът се задължава да предостави на ответника целеви кредит в размер на 78233, 20 лв. за заплащане на такси за обучение, подлежащ на връщане на месечни вноски за срок от 120 месеца. Усвояването на отпуснатия кредит се осъществявало чрез преводи по банковата сметка на висшето училище •••••••. В договора била уговорена фиксирана договорна лихва в размер на 7 % годишно, начислявана върху усвоената част от главницата в срок не по-късно от последната дата за заплащане на таксата за обучение за съответния семестър. На 13.02.2015 г. между страните е сключено Допълнително споразумение към договора, с което размера на кредита е намален на 7 823, 32 лв. Към главницата били капитализирани лихви в размер на 4374, 15 лв. Ищецът е посочил също, че по кредитното правоотношение е начислена и наказателна лихва на осн. т.17.1 от Общите условия, равна на 10 % пункта. Ответникът реализирал забава в плащанията повече от 90 дни, поради което и на осн. т.17.2 от Общите условия ищецът обявил вземанията по кредитното правоотношение за предсрочно изискуеми. Направено е искане, в случай, че съдът прецени, че предсрочна изискуемост не е обявена преди входиране на исковата молба в съда, то моли да се счита обявена с предявяването на иска и това да бъде съобразено на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК като факт, настъпил в хода на процеса. С петитума са претендирани сумата 12197, 47 лв.– главница, дължима по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 05.12.2014 г. и Доп. споразумение към него от 13.02.2015 г.; сумата в размер на 2066, 18 лв. – възнаградителна лихва за периода 28.07.2021 г.- 29.11.2023 г. и сумата в размер на 239, 92 лева – наказателна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 29.11.2023 г., дължима на осн. т. 17.1 от приложимите към договора за кредит Общи условия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.11.2023 г. до окончателното изплащане. Към исковата молба са приложени Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 05.12.2014 г., ведно с Общи условия и Погасителен план; Искане за предоговаряне на кредит от 05.12.2015 г.; Допълнително споразумение от 13.02.2015 г.; Погасителен план и ГПР към 30.06.2021 г. - датата на изтичане на гратисния период по чл. 3 от Договора за кредит; Вносна бележка от 18.09.2014 г., издадена от ••••••• за сумата 4000 евро за семестриална такса; Справка с изх. № Р-4331/10.12.2014 г., издадена от ••••••; Уверение по чл.10, ал.З от ЗКСД, издадено от •••••••; Удостоверение за пребиваване № •••••; копие от паспорт на М. А. С. (M. A. S.), издаден от властите на •••••• на 30.08.2013 г. и Извлечение от счетоводните книги от 30.11.2023г. за размера на парично задължение за кредитна сметка ••••••по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД и Допълнително споразумение от 13.02.2015 г. за предоговаряне на кредита. В срока по чл.131 от ГПК от адв.Е. С., назначена за особен представител на М. А. С., ответник по делото, е депозиран писмен отговор, че исковете са неоснователни. Възразява се, че вземанията претендирани от ищеца са погасени с изтекла кратка тригодишна давност, тъй като се касае за периодични плащания. В хода на производството е допусната и приета ССЕ, изготвена от в.л.Й. П. Районният съд, за да отхвърли претенцията по иска по чл.430 от ТЗ за главница за разликата над 7821, 35 лв. до пълния претендиран размер от 12197, 47 лв.; както и изцяло иска с правно основание чл.430 от ТЗ за сумата в размер на 2066, 18 лв. – възнаградителна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 29.11.2023 г. и иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 239, 92 лв. – наказателна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 29.11.2023 г., дължима на осн. т.17.1 от приложимите към договора за кредит Общи условия, излага основни съображения, че между ищеца „••••••, в качеството му на кредитор, и ответника М. А. С., като кредитополучател, са сключени Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 05.12.2014г. и Допълнително споразумение към него от 13.02.2015г., по силата на които на ответника е предоставен кредит в размер от 7 823, 32 лв. за заплащане на семестриални такси за обучение в университет (посочената сума е чистата стойност на усвоения от ответника финансов ресурс). Заемодателят е банкова финансова институция по смисъла на ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което му придава качеството на потребител на финансова услуга. Предвид това, приложение намират не само общите норми на ЗЗД и ТЗ, но и особените правила на ЗЗП и ЗПК. Районният съд е приел, че процесният договор за целеви потребителски кредит не отговаря на изискванията, въведени с императивните по своя характер правни норми на чл. 17, ал. 2 и ал.4, чл.18, ал. 3, чл. 19, ал. 2 от ЗКСД, според които по този тип договори се дължи лихва, която не може да надхвърля размера от 7 %, като в противен случай уговорката е нищожна на осн. чл. 20, ал.1 и ал.2 от ЗКСД. Районният съд се позовал и на чл. 23 от ЗКСД, затова, че по време на гратисния период, който обхваща периода от сключването на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно- квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича определеният срок на докторантурата, кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита, но през този период банката начислява лихва върху кредита. Съгласно чл. 24, ал.1 от ЗКСД - общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: 1. главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка; 2. лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Районният е приел, че процесният договор за кредит е недействителен с позоваване на чл. 17, ал. 6 от ЗКСД - че когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4 и на чл. 18, ал. 3. Посочено е, че съгласно чл. 10.2 от приложимите към договора Общи условия начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно /прибавя към главницата, увеличавайки нейния размер/. По този начин след изтичане на гратисния период, размерът на главницата не е равен на размера на отпуснатите средства за такси за обучение така, както изисква чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, а обхваща и възнаграждението на банката за този период. Това означава, че след гратисния период възнаградителната лихва се начислява и върху тази, която вече начислена по време на гратисния период /и включена към главницата/. Позовава се и на съдържанието на приложения по делото Погасителен план /на л.37 -39/ към договора за кредит. На следващо място, Районният съд е достигнал до извод за извършено олихвяването на лихвите, т. нар. „анатоцизъм“ по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, който съгласно чл. 294, ал. 1 от ТЗ е допустим само при уговорка между търговци, какъвто процесния случай не е. На практика е начислявана възнаградителна лихва, която е надхвърлила предвидения максимален размер от 7 %, което противоречи на чл. 20 от ЗКСД и е в отклонение на потребителската закрила от неравноправни клаузи по чл. 143 – 146 ЗЗП /към които препраща чл. 17, ал. 5 ЗКСД/. Районният съд се е позовал на съдебна практика по идентичен казус - Решение № 1218/23.10.2024 г., постановено по възз.гр.д. № 1778 /2024 г. на Окръжен съд- Пловдив, X гр. с. На следващо място, е наложил правен извод, че претендираната наказателна лихва по реда на т. 17.1 от приложимите към договора за кредит Общи условия е с характер на мораторна неустойка. В тази връзка, излага мотиви, че това е така предвид методиката по която се образува /договорната лихва плюс 10% пункта/ и начинът, по който се начислява съобразно т. 17.1 от Общите условия. Наложен е извод, че тъй като договорът за кредит е цялостно недействителен, то и акцесорните вземания /вкл. и неустойката/ са недължими. Районният съд се е позовал на чл. 17, ал.7 от ЗКСД, според която - в случай на недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Посочва, че текстът е аналогичен на чл. 23 от ЗПК и не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство, а е последица от прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът дължи произнасяне в същото производство. От материалите по делото се е констатирало, че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 7823, 32 лв. Съобразно заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза, по договора за кредит осъществено едно плащане от страна на ответника- кредитополучател, което възлиза на сума в размер от 1, 97 лв. Предвид това, сумата 1, 97 лв. подлежи на приспадане от общия размер на дължимата главница, затова длъжникът дължи връщане на сумата 7 821, 35 лв. – само чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда / 30.11.2023г./, а за разликата до пълния претендиран размер от 12197, 47 лв., искът за главница подлежи на отхвърляне. Районният съд е обсъдил и възражението на ответника за изтекла кратка тригодишна погасителна давност. В тази насока, е аргументирал, че уговореното между страните връщане на предоставената в заем сума на отделни погасителни вноски не превръща процесният договор за кредит в такъв с периодично изпълнение, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /арг. от чл. 66 от ЗЗД/, поради което и е приложима по отношение на задължението за главницата общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, която не е изтекла, считано от първата анюитетна вноска с падеж 28.07.2021г. до датата на подаване на исковата молба в съда - 30.11.2023г. Наложен е и окончателен правен извод, че доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен, ответникът дължи само сумата за неплатена главница, но не и претендираните суми 2066, 18 лв. – възнаградителна лихва за периода 28.07.2021 г.- 29.11.2023 г. и сумата 239, 92 лв. – наказателна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 29.11.2023 г., дължима на осн. т.17.1 от приложимите към договора за кредит Общи условия. С въззивната жалба на „•••••• са направени възражения, че неправилно в обжалваното решение е прието, че клаузата на чл. 10.2 от Общите условия противоречи на законов императив. Поддържа, че капитализирането по време на гратисния период на възнаградителна лихва с отложен /ненастъпил/ падеж към непадежирала главница по договора за кредит, сключен при условията на ЗКСД не води до непозволен от закона анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовият договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието /обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010 г./, и сключен с банката - кредитор по реда на чл.7 от ЗКСД. Към главницата се капитализира не просрочена, а непадежирала лихва и не става дума за преструктуриране на проблемен кредит, а за предвиден от самата държава, начин на формиране на задължението по т.нар. студентски кредити. Тази капитализация е предвидена със самия Типов договор по чл.7 от ЗКСД, образецът на който е обнародван в ДВ, бр. 3/30.04.2010 г. и съдържанието следва да бъде точно възпроизведено от съответните банки в сключваните от тях договори за кредит по ЗКСД под страх от недействителност на основание чл. 17, ал. 6, пр. последно от ЗКСД. В чл. 10, ал. 2 от Типовия договор изрично е предвидено, че „по време на гратисния период Банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, която се капитализира годишно", който текст буквално и в съответствие с изискванията на ЗКСД е възпроизведен от „•••••••• в процесния договор за кредит. При условията на евентуалност се поддържа, дори да се приеме, че уговореното между страните капитализиране на възнаградителната лихва с отложен /ненастъпил/ падеж към непадежирала главница по договора за кредит води до анатоцизъм, който не следва да бъде зачитан при постановяване на решение по делото, то това няма за последица недействителност на целия договор за кредит. По силата на чл. 23, ал.3 от ЗКСД възнаградителна лихва за гратисния период все пак се дължи върху реално усвоените средства по кредита, при това като компонент от главницата, тъй като такава е била и изричната воля на страните. На следващо място, описаната по-горе капитализация не води нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗКСД съгласно който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта, още по-малко до недействителност на целия договор за кредит поради противоречие с тази законова разпоредба. В този смисъл е напр. влязлото в сила Решение № 145/10.04.2024 г. по в.т.д. № 699/2023 г. по описа на АС - Пловдив по аналогичен казус. Дори да се приемело, че е налице анатоцизъм и това води до начисляване на лихва в по- голям от предвидения в договора и в разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗКСД максимален размер от 7%, то това може да обоснове нищожност на отделната клауза, която го предвижда - чл. 10.2 от ОУ, но не и до реализиране на хипотезата на чл. 17, ал. 4 от ЗКСД както неправилно е счел Районният съд в обжалваното решение. Кредитополучателят не е задължаван да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения от него договор. Дори да се приеме, че чрез анатоцизъм на практика се стига до начисляване на лихва в по-голям от максимално предвидения в закона размер от 7%, то това би обосновало прилагането на чл. 20, ал. 2 от ЗКСД съгласно която подобна уговорка е нищожна, но това не влече недействителност на целия договор за кредит, тъй като приложимата норма на чл. 20, ал. 2 от ЗКСД не предвижда подобна най- тежка последица, а регламентира недействителност само на отделната договорна клауза. Приемайки обратното, Районният съд се е произнесъл в нарушение на материалния закон като неправилно е счел, че е налице неспазване на чл. 17, ал. 4 от ЗКСД вместо на приложи последиците на чл. 20, ал. 2 от ЗКСД и като не е съобразил разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД съгласно която нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните части. На следващо място, изводът на първоинстанционния съд за неправилно изчислен ГПР се базирал единствено на необосновано предположение, неподкрепено с изчисления, вкл. такива на специалист - вещо лице, че действително приложимият ГПР по кредита е различен от 7, 23% годишно. Единственият аргумент на Районния съд за това е, че ГПР е изчислен неправилно е изводът за наличие на анатоцизъм, без да бъде съобразена приложимата нормативна уредба и договорната воля на страните, изразена в чл.10.2 от Общите условия, съгласно който лихвата се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период като в последния случай се капитализира годишно. С писмения отговор от адв.С., назначен особен представител на М. А. С. са направени възражения, че доводите, направени с въззивната жалба не следва да се възприемат, тъй като Указанията на МОН, обективирани в Типов договор съставлява вътрешни, приети от МОН условия за кредитиране, които са в противоречие както със закона, така и със съдебната практика. Позовава се на съдебна практика – Решение № 132/13.01.2021г. по търг.д.№ 2195/2019г. на ВКС, I т.о.; Решение № 275/15.09.2014г. по гр.д.№ 3783/2013г. на ВКС, I г.о. Окръжен съд – Пловдив, въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Видно е от приложения по делото Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по ЗКСД от 05.12.2014г. сключен между ищеца "••••••••, в качеството му на кредитор, и ответника М. А.С., като кредитополучател, като му е предоставен кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233, 20 лв. със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период. Съобразно чл. 3 от Договора - Гратисният период обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичането на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. Съгл. чл. 4 от Договора, кредитът се усвоява на части въз основа на представен документ, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на студент или докторант, като сумата за всяка дължима такса за обучение се превежда по сметка на съответното учебно заведение. С чл. 5 от договора е посочена банковата сметка, по която кредитът се погасява с равни месечни вноски съобразно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Съгласно чл. 7 от договора кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база. Както се посочи по-горе, по делото са приложени Общи условия, приложими към кредитното правоотношение. Съгласно чл.10. 2 от ОУ дължимата лихва се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, в който случай се капитализира годишно. От представеното Допълнително споразумение от 13.02.2015 г., сключено към договора, размерът на кредита е намален на 7 823, 32 лв. Към главницата са капитализирани лихви в размер на 4374, 15 лв. Начислена е и наказателна лихва на осн. т.17.1 от общите условия, равна на 10 % пункта. Ответникът реализирал забава в плащанията повече от 90 дни, поради което и на осн. т.17.2, ищецът обявил вземанията за предсрочно изискуеми /в частта от решението, с което е обявена предсрочна изискуемост чрез връчване на преписи от исковата молба, ведно с приложенията, на назначения особен представител на ответника не е подадена въззивна жалба и по отношение на този правен въпрос съответно е влязло в сила/. От приложения погасителен план /на л.37/ е видно, че първата вноска по кредита е дължима на 28.07.2021г., като възнаградителната лихва се начислява не върху сумата в размер на 7823, 32 лв.- реално усвоената стойност по кредита, а върху сумата от 12127 лв. - величина, при която към усвоената главница са включени и изтеклите лихви в гратисния период. С приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, изготвена от в.л.Й. П. са направени констатации, че по сключения договор за кредит, от ответника е усвоена сума в размер на 7 823, 32 лв. Размерът на възнаградителната лихва за периода 08.12.2014г. – 28.06.2021г. е в размер на 3590, 03 лв. Вещото лице е посочило, че погасявания по кредита преди или след изтичане на гратисния период не са извършвани, с изключение на 1, 97 лв. – погасена лихва на 28.07.2021г. /дата на гратисен период/. Вещото лице е изчислило, че към 30.11.2023г. /датата на подаване на исковата молба/ длъжникът не е изплатил, както следва - Главница в размер на 12 197, 47лв., в който сбор се включват усвоена сума в размер на 7 823, 32лв. и капитализирана лихва в размер на 4 374, 15лв., за периода 08.12.2014г. - 28.06.2021г.; Възнаградителна лихва е в размер на 2 066, 18лв. за периода 28.07.2021г. /дата на гратисен период/ към 29.11.2023г., а Лихвата за забава е в размер на 239, 92 лв. към 28.07.2021г. /дата гратисен период/ до 29.11.2023г. /вкл./. Съгл. чл.17, ал.2 от ЗКСД - С договора за кредит банката предоставя на студента или докторанта, наречен кредитополучател, целеви кредит за заплащане на таксите за обучение и/или за издръжка, а кредитополучателят се задължава да върне заетата сума в срока и при условията и по реда, предвидени в договора. Съобразно ал.4 - Кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. На осн. чл.5 - За договора за кредит по този закон се прилагат и чл.143 - 148 от ЗЗП. Когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4 и на чл.18, ал.3, както и изискванията за задължителните реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл.7, договорът за кредит е недействителен /ал.6 на чл.17 от ЗКСД/. Съгласно ал.7 - В случай на недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Съобразно чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗКСД - По този тип договори се дължи лихва, която не може да надхвърля 7 %, като в противен случай уговорката е нищожна. По време на гратисния период, който обхваща периода от сключването на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно- квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича определеният срок на докторантурата, кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита, но през този период банката начислява лихва върху кредита, съгл. чл.23 от ЗКСД. В разпоредбата на чл.24, ал.1 от ЗКСД е предвидено, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: 1. главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка; 2. лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Предвид на изложената правна регламентация, въззивната инстанция формира правен извод, че процесният договор за целеви потребителски кредит не отговаря на изискванията, въведени с посочените, императивни по своя характер, правни норми. От приложения Погасителен план /на л.26 и сл./ е видно, че начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно, /прибавя се към главницата, увеличавайки нейния размер/. По този начин след изтичане на гратисния период, размерът на главницата не е равен на размера на отпуснатите средства за такси за обучение така, както изисква разпоредбата на чл.24, ал.1, т.1 от ЗКСД, а обхваща и възнаграждението на банката за този период. Последицата е, че след гратисния период лихвата се начислява и върху тази, начислена по време на гратисния период. На следващо място, включването /капитализирането/ на изтеклата възнаградителна лихва в гратисния период към главницата по кредита, а не обозначаването като самостоятелно вземане за договорна лихва, води и до неправилно формиране на приложимия към договора ГПР. Величината на разходите по договора за кредит е посочена в погасителния план като 7, 00 %, но предвид факта, че изтеклите в гратисния период лихви не следва да се включват към главницата, а да се считат като самостоятелно вземане за лихва, то посоченият от кредитора ГПР се явява неправилно изчислен. Това от своя страна води до цялостна недействителност на договора за кредит, на осн. чл.17, ал.6 от ЗКСД, поради противоречие на чл.10.2 от Общите условия с изискванията на чл.17, ал.4, чл.18, ал.3, чл.19, ал.2, чл.20, и чл.24, ал.1 от ЗКСД. Действително, разпоредбата на чл.23, ал.3 от ЗКСД дава възможност на кредитора да начислява лихва върху кредита през гратисния период, но не и впоследствие да включва изтеклата лихва в главницата по кредита и да капитализира допълнителен приход върху нея, както е сторил кредиторът в процесния случай. Това следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Основателно е прието от Районния съд, че чрез олихвяването на лихвите се достига до т. нар. анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който съгласно чл.294, ал.1 от ТЗ е допустим само при уговорка между търговци, какъвто не е процесния случай. Така на практика се начислява лихва, която надхвърля предвидения максимален размер от 7 %, което противоречи на чл.20 от ЗКСД и е в отклонение на потребителската закрила от неравноправни клаузи по чл.143-146 от ЗЗП, към която препраща чл.17, ал.5 от ЗКСД. Съгласно чл.17, ал.7 от ЗКСД, аналогично на чл.23 от ЗПК, в случай на недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. От приложените по делото доказателства и от приетата ССЕ, изготвена от в.л.П., се достига до извод, че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс като краен резултат възлиза на 7 821, 35 лв. За разликата от посочената величина до пълния претендиран размер от 12411, 86 лв., искът за главница основателно е отхвърлен от Районния съд като неоснователен. Върху уважената част от главницата се дължи и законна лихва за периода от подаване на исковата молба в съда 08.06.2022 г., до окончателното изплащане. По отношение на акцесорните претенции за договорна и наказателна лихва, също основателно са отхвърлени исковете поради недължимост /чл.17, ал.7 от ЗКСД/. В тази насока е и Решение № 145/10.04.2024 г. на АС-Пловдив по възз. търг. д. № 699/2023 г. Въззивната инстанция намира за обосновани правните изводи на Районния съд, затова, че е приложима общата петгодишна давност, тъй като процесният договор за кредит не е с клаузи за периодично изпълнение, като връщането на предоставената сума на погасителни вноски съставлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Тъй като първата анюитетна вноска е с падеж 28.07.2021г., в такъв случай до датата на подаване на исковата молба в съда -30.11.2023г. не е изтекъл погасителния давностен срок. Решението в обжалваната част се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване, в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила. Разноските по делото остават за дружеството -жалбоподател, така както са направени, с оглед на обстоятелството, че назначен процесуален представител осъществява правната защита на въззиваемата страна по делото. По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.