РЕШЕНИЕ

№ 1398

гр. София, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-23, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даяна К. Топалова при участието на секретаря Димитринка Анг. И.ова като разгледа докладваното от Даяна К. Топалова Търговско дело № 20211100901471 по описа за 2021 година Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Ищецът извежда съдебно предявените права при твърденията, че на 28.12.2012 г. сключил с ответника Споразумение за изключителни права ( лицензионен договор ), по силата на който ответникът му предоставил права за изключително представителство за производството и продажбата на лекарства за лечение на СПИН и продукти с наименование „Необратимо инактивиран фрагмент на пепсиноген и фармацевтични препарати със същата съставка за предотвратяване и лечение на HIV, рак, причинен от вируса на хепатит С, и други имунни нарушения“ на територията на Европа, Азия, Африка, Южна и Северна Америка и Австралия, финансиране на клинични изпитвания и регистрацията на патентите от страна на лицензополучателя. Твърди, че с клаузата на пар. 2.02 от договора страните уговорили автоматично продължаване на действието му за нов 9 – годишен срок под условие, че една от страните не представи писмено неудовлетворение от изпълнението на другата, най – малко един месец преди изтичане на срока от девет години. Твърди, че клаузата, в частта, относно предвидената възможност автоматичното продължаване да се препятства с представяне на писмено неудовлетворение от изпълнението противоречи на принципа за ненакърняване на добрите нрави, тъй като не са налице обективни критерии за упражняване на посочената възможност. Тази неяснота на клаузата цели да затрудни осъществяване на правната защита на страната, от чието неизпълнение е изразено несъгласие. Иска съдът да прогласи нищожността на клаузата, в посочената част, правния интерес от което извежда от интереса действието на договора да бъде продължено, предвид изпълнение на задълженията по него, от страна на лицензополучателя. Не претендира разноски.

В първоначалния отговор на исковата молба, ответникът признава факта на сключен с ищеца договор, със соченото в исковата молба съдържание, включително и относно оспорената клауза. Оспорва иска с твърдения, че клаузата на пар.2.02 предпазва и двете дружества от това да имат отношения с нелоялен и неспособен да изпълни задълженията си контрахент, поради което именно е в съгласие с морала, добрите нрави и най – вече с „добрите търговски практики“.

Останалите твърдения, изложени в отговора на исковата молба, касаят неизпълнението на задълженията на ищеца по договора, поради което са неотносими към правния спор, а към съществуването на правоотношение по силата на процесния договор, който въпрос не е относим към предмета на делото.

В допълнителната искова молба ищецът не навежда нови твърдения, обосноваващи нищожност на клаузата. Всички останали твърдения, касаят предявения с молбата инцидентен установителен иск за установяване съществуването на правоотношение по силата на процесния договор. Този инцидентен установителен иск не отговаря на изискванията на чл.372, ал.2 ГПК, тъй като от него не зависи изходът на делото, а преюдициалността е обратна, поради което не е приет за разглеждане в производството.

В допълнителния отговор на исковата молба ответникът поддържа направените с отговора оспорвания на иска за нищожност на клаузата. Излага твърдения, в отговор на посочените като неотносими въпроси, относно изпълнението на договора.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Ищецът иска да се установи недействителност на клаузата на пар. 2.02 от Споразумение за изключителни права, сключено на 28.12.2012 г., в частта „...освен ако една от страните не представи писмено неудовлетворение от изпълнението на другата, най – малко един месец преди изтичане на срока от девет години“, като противоречаща на добрите нрави.

Действителността на арбитражната клауза на пар. 2.02 не е предмет на разглеждане в производството, тъй като с определение от 17.02.2022 г. ( л.66 от делото ) е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на предявените искове, а нищожност на клаузата е установена преюдициално по делото в производството по определяне на международната компетентност на съда, поради което съдът не дължи разглеждането й като самостоятелна претенция.

Съдебно предявеното право е за установяване нищожност на клауза по договор за лицензия с международен елемент, поради което на първо място следва да се определи приложимото материално право към това правоотношение.

Не са налице двустранни или многостранни международни конвенции /договори/, които да уреждат приложимо право към процесните частноправни отношения с международен елемент, които в приложение на чл.3 от КМЧП да са с приоритет, поради което следва да се приложи непрекия стълкновителен метод на КМЧП за определяне на приложимото право.

Съгласно КМЧП водещ принцип при определяне на привръзка към приложимото право е автономия на волята /lex voluntatis/ - чл. 93 КМЧП. Изборът на приложимо право може да бъде изричен или мълчалив. Мълчаливият избор трябва да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата, при които се развива договорното отношение.

С клаузата на параграф 4.02. от процесния договор страните са уговорили, че действителността, тълкуването и изпълнението на споразумението се регулира и тълкува, съгласно законите на щата Калифорния и Република България. Така формулирана клаузата е неясна, тъй като от тълкуването й не може да се определи изричната воля на страните, относно това правото на коя държава са избрали за приложимо. Такова тълкуване не може да се изведе и от останалото съдържание на договора, дори за да се приеме, че е избрано правото на едната или другата държава, в зависимост от това коя от страните сезира съда за защита, тази със седалище в Република България или със седалище в щата Калифорния.

Предвид липсата на осъществено право на избор, приложимото право следва да се определи, съгласно стълкновителните правила на КМЧП, относно вида договорно правоотношение. Спорът е относно действителността на клауза от договора, поради което съгласно чл. 97 КМЧП сключването и действителността на договора или на отделна негова разпоредба се уреждат от правото на държавата, което според глава десета би било приложимо, ако договорът или разпоредбата биха били действителни.

Доколкото се касае за приложимо право към договор, с който се предоставя ползването на права върху обект на интелектуална собственост приложение следва да намери чл.73 от КМЧП, съгласно който договорите за прехвърляне на права или предоставяне ползването на права въру интелектуална собственост се уреждат от правото, което е приложимо, съгласно глава десета ( Договорни отношения ).

Съгласно правилата на глава десета водещ принцип при определяне на приложимото право към договорните отношения е този на най – тясната връзка на договора – чл.94 КПЧП. С разпоредбата на чл.94, ал.2 се въвежда презумпция за най – тясна връзка, съгласно която се предполага, че договорът е в най-тясна връзка с държавата, в която страната, която трябва да изпълни характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора.

Относно лицензионния договор най-характерна е непаричната престация на лицензодателя да предостави правото върху обекта на интелектуална собственост, в случая представителство за производството и продажбата на лекарствата, описани в споразумението, което е защитено с патент. Тази презумпция, в конкретния случай, сочи като приложимо материално право това на държавата, в която лицензодателят е имал своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора /lex venditoris/. Лицензодателят е дружество регистрирано в щата Калифорния със седалище в този щат, поради което стълкновителната норма сочи за приложимо материалното право на САЩ, респективно на посочения щат, уреждащо действителността на договорите. Тази презумпция е оборима и не следва да бъде приложена ако от обстоятелствата като цяло следва, че договорът е в най – тясна връзка с друга държава, съгласно чл.94, ал.8 КМЧП, в който случай следва да се приложи именно правото на тази държава.

От съдържанието на процесното споразумение се установява, че ползването на правата лицензополучателят следва да осъществи чрез организиране на производството на продуктите на лицензодателя като осигури финансово изграждането на производствените и лабораторни мощности, първо на територията на Република България, а само ако е необходимо и в други държави, както и да осигури клинични изпитвания именно на тази територия, да предостави финансова информация и достъп за проверка на производствения процес. Отделно от това, лицензодателят е и съдружник в ответното дружество с 49 % участие в капитала. Всички изложени обстоятелства дават основание да се приеме, че процесният договор е в най – тясна връзка с Република България и презумпцията на чл.94, ал.2 от КМЧП е оборена, поради което и в приложение на чл.94, ал.8 от КМЧП българското право е приложимото право, относно действителността на договора и конкретно чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

По делото е установен като безспорен факта на сключено на 28.12.2012 г. между страните Споразумение за изключителни права, с което ответникът, в качеството на лицензодател, е предоставил на ищеца, в качеството му на лицензополучател, изключителни права за производството и продажбата на лекарства за лечение на СПИН и продукти с наименование „Необратимо инактивиран фрагмент на пепсиноген и фармацевтични препарати със същата съставка за предотвратяване и лечение на HIV, рак, причинен от вируса на хепатит С, и други имунни нарушения“ на територията на Европа, Азия, Африка, Южна и Северна Америка и Австралия, защитени с патент.

С клаузата на пар. 2.02 страните са уговорили, че „споразумението се сключва за срок от 9 ( девет ) години от датата на подписването му, като срокът му се удължава автоматично с още 9 години, освен ако една от страните не представи писмено неудовлетворение от изпълнението на другата, най – малко един месец преди изтичане на срока от девет години“.

Тази клауза, в частта „…освен ако една от страните не представи писмено неудовлетворение от изпълнението на другата, най – малко един месец преди изтичане на срока от девет години, ищецът твърди че е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като не са налице обективни критерии за упражняване на посочената възможност, която неяснота цели да затрудни осъществяване на правната защита на страната, от чието неизпълнение е изразено несъгласие.

Съгласно чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. В българското законодателство липсва легална дефиниция на понятието добри нрави. В съдебната практика това понятие е дефинирано като морални норми, на които законът е придал правно значение. Именно тези правила са границата на свободата на договаряне и автономията на волята, като основни конституционни свободи, по смисъла на чл.9 ЗЗД.

В съответствие именно с този основен принцип на облигационното право, закрепен в чл. 9 ЗЗД, страните са свободни да изберат правоотношенията, в които да встъпят, както и да уговорят конкретно условията за тяхното възникване, развитие и прекратяване.

Уговорката на чл.2.02 от договора, съгласно която право на всяка от страните е писмено да заяви, че ще счита договора за прекратен, в случай, че прецени, че е неудовлетворена от изпълнението на другата, отправено най – малко един месец преди изтичане на срока от девет години, е израз именно на този принцип на свобода на договаряне. По същество, тази клауза урежда прекратително основание, потестативно право на всяка от страните да се противопостави на продължаване на действието на договора след изтичане на срока, за който е сключен. Тази свобода е намерила редица проявления в позитивното право, уреждащо конкретни видове облигационни отношения. С оглед съдържанието на процесното облигационно отношение, най – близката аналогия е тази на чл.236 ЗЗД, приложима към наемното правоотношение. Тази разпоредба урежда правото на наемодателя да се противопостави договорът да продължи действието си, след изтичане на срока, за който е сключен, последиците от това, и презумпция за продължаването му, в случай, че това право не бъде упражнено.

Със същия характер е и процесната клауза, която предвижда възможност за всяка от страните да се противопостави на продължаването на действието на договора след изтичане на срока, за който е сключен, съответно продължаване на действието му, в случай, че никоя от страните не упражни това право. Тази уговорка няма общо с принципа pacta sund servanda, тъй като правото е предвидено да бъде упражнено към момента на изтичане на срока, за който договорът е сключен, а не по време на действието на същия, в който случай това правило действа и договорите се прекратяват по взаимно съгласие на страните или когато закон предвижда това. Също така, тази клауза не представлява прекратително условие ( тъй като не действа с обратна сила, а занапред ), нито комисорна клауза ( уговорка за едностранно разваляне на договора поради неизпълнение без срок за изпълнение ).

Тази клауза предоставя право на всяка страна, в уговорения период от време, непосредствено преди изтичане на срока, за който договорът е сключен, да заяви, че не желае да продължи да бъде обвързана от него. Упражняването на това право е предоставено единствено на субективната преценка на упражняващия го, която не може да бъде обект на проверка, съответно да бъдат доказвани обстоятелствата, които са я мотивирали. Тези обстоятелства са ирелевантни, включително и това дали насрещната страна е изправна страна по договора или не. Това тълкуване следва именно от характера на тази клауза, който я отграничава от посочените по – горе сходни институти на облигационното право, а изводът се подкрепя от това, че правото което предоставя може да бъде упражнено единствено към момента на изтичане на срока на договора, но не и по време на неговото изпълнение. Ето защо, за упражняване валидно на правото по тази клауза, за разлика от прекратителното условие или комисорната клауза, е без значение изправността на другата страна и какви обстоятелства са мотивирали решението на тази която го упражнява, да не продължи участието си в облигационната връзка.

Правото, уговорено с клаузата на чл.2.02 от договора, като потестативно поражда действие с достигане на волеизявлението за упражняването му до другата страна, без значение какви са били причините за упражняването, респективно такива са ирелевантни за настъпване на последиците, а именно прекратяване действието на договора. Използваните в клаузата думи „...неудовлетворение от изпълнението“ следва да се тълкуват не в същинския смисъл на неизпълнение на договорно задължение, а в смисъла на свободна воля страната да прецени дали другата, с която е била в облигационна връзка за дълъг срок от 9 години, е изпълнявала договора, съобразно очакванията й, което не е равнозначно на неизпълнение. Този извод следва както от характера на уговорката, анализиран подробно по - горе, така и от използваната дума „неудовлетворение“, което не е равносилно на неосъществяване на облигационния резултат ) незадоволяване на интереса на кредитора ( неизпълнение ).

Следователно, тази клауза, изцяло в духа на принципа за свобода на договаряне, предвижда равнопоставена и за двете страни възможност да изберат дали да продължат да бъдат обвързани от сключения договор за нов срок от девет години, която преценка може да се извърши непосредствено преди изтичане на срока. Упражняването на това право зависи изцяло от субективната преценка на страната, която го упражнява, израз на свободната й воля така, както тя следва да е свободна да волеизяви, когато преценява дали да сключи или не един договор ( липсата на свободна воля законът свързва с пороци на сделката ).

За възникване на последиците от упражняване на това право други предпоставки не следва да са настъпили, поради което и соченото от ищеца накърняване на добрите нрави, поради липса на обективни критерии за упражняване на посочената възможност, не е налице. Клаузата е ясна и е съответна на свободата на всяка страна да реши дали да сключи, респективно продължи действието на един договор, след изтичане на срока, за който е сключен. Другата страна следва да зачете тази воля като не разполага с никаква, съответна на това право, защита, тъй като то няма за свой правопораждащ факт неизпълнение на договорните задължения, респективно възможност за ангажиране на отговорността на другата страна.

Предвид изложеното клаузата не е нищожна на соченото от ищеца основание, поради което искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Относно разноските в производството:

При този изход на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК, право на разноски има ответникът, но тази страна не е претендирала разноски, поради което и такива не следва да бъдат присъждани.

При тези мотиви Софийски градски съд,