Решение № 18435 от 30.5.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 3791/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на Б. П. М. от [населено място] Пелин срещу Решение № 4964/12.11.2024 година, постановено по н.а.х.д.№13605/2023 година по описа на СРС, 1 състав, потвърждаващо Наказателно постановление №222-4332-021381/21.10.2022 година, издадено от Началник група към СДВР, отдел“ Пътна полиция“ СДВР”, с което последният на основание чл.175, ал.1, т4 от ЗДВП наложил на Б. П. М. за извършено нарушение на чл.103 от ЗДВП административно наказание – Глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, и на основание чл.181, т.1 от ЗДВП- Глоба в размер на 50 лева за извършено нарушение на чл.147, ал.1 от ЗДВП. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на решението. Твърди се, че в решението липсват мотиви, като съдът не е изложил аргументи и не е анализирал липсата на съставомерност на деянието. като не е анализирал и наведените доводи за липса на описание на нарушението, което е довело до ограничаване правото на защита на наказаното лице, не е отговорил на нито един довод в жалбата- че не е изяснена фактическата обстановка, нито има описание на нарушението. Иска се отмяна на решението и отмяна на наказателното постановление. В съдебно заседание, касаторът- Б. П. М. редовно и своевременно призован, се явява и заедно с адвокат С., редовно упълномощен, поддържа жалбата на заявените основания, като претендира разноски за двете съдебни инстанции. Съображения относно основателността на жалбата развива и в представената по делото писмена защитя. Ответникът по касация- Началник група СДВР, Отдел ”Пътна полиция”, редовно и своевременно призован, не изпраща представител. Представителят на СГП- прокурор Поприхстова изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено. Административен съд-София-град, след като прецени събраните по делото доказателства, ведно с доводите и изразените становища на страните, прие за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, подадена в преклузивния срок по чл.63 от ЗАНН от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване. Разгледана по същество, същата се явява неоснователна. Съображенията за това са следните: От събраните по делото доказателства е установено, че на 07.10.2022 година около 23, 00 часа касаторът управлявал лек автомобил Ауди 80 с рег. № [рег. номер] по А. Т. в района на Столична община с посока на движение [населено място], като на километър 0, при КПП-51 служител на ОПП- СДВР подал ясен сигнал за спиране пред автомобила на касатора със Стоп- палка по образец на МВР, като му посочил мястото, където да спре, но касаторът въпреки, че възприел подадения сигнал продължил движението си в указаната посока, а полицейските служители последвали управлявания от касатора автомобил и бил спрян за разклона на [населено място], а при извършената проверка е установено, че автомобилът не е преминал задължителен Годишен технически преглед. За констатираното нарушение на чл.103 от ЗДВП и на чл.147, ал.1 т.1 от ЗДВП срещу касатора е съставен АУАН, връчен на касатора и подписан от него с отбелязване –има възражения. Въз основа на АУАН, на 21.10.2022 година срещу касатора е издадено Наказателно постановление, с което на основание чл.175, ал.1, т.4 от ЗДВП за извършено нарушение на чл.103 от ЗДВП е наложено административно наказание -Глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца и на основание чл.181, т.1 от ЗДВП за извършено нарушение на чл.147, ал.1 т.1 от ЗДВП- Глоба в размер на 50 лева. Касаторът подал жалба до СРС срещу Наказателното постановление само в частта, с която е ангажирана административно- наказателната му отговорност за извършено нарушение на чл.103 от ЗДВП и по отношение на наложените административни наказания- Глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца. Районният съд е обсъдил подробно приложените по делото писмени доказателства и събраните в хода на процеса гласни такива и на тази база обосновано е приел, че касаторът М. е извършил посоченото и в Акта, и в Наказателното постановление административно нарушение на чл.103 от ЗДВП-вменяваща в задължение при подаден сигнал за спиране от контролните органи водачът на пътно превозно средство е длъжен да спре плавно в най-дясната част на платното за движение или на посоченото от представителя на службата за контрол място и да изпълнява неговите указания. Легално определение на понятието „водач“ е дадено в разпоредбата на параграф 6, т.25 от ДР на ЗДВП, според която " Водач " е лице, което управлява пътно превозно средство или води организирана група пешеходци, което води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или стада по пътищата. Неоснователен е доводът на касатора, че в НП липсват изложени мотиви и това е довело до ограничаване правото на защита на наказаното лице. Наказателното постановление не е и не може да бъде административен акт, то винаги и безусловно е правораздавателен акт, с който се слага край на едно административно- наказателно производство. Административните наказания се налагат от изпълнителни органи, на които е възложена юрисдикционна компетентност-действат като особени юрисдикции и се подчиняват на правния режим на съответната съдебна система.При реализиране на тази специална правораздавателна компетентност за случая, административно-наказващите органи са извадени от системата на изпълнителните органи и имплицитно са включени в системата на съдебната власт/образно казано с оглед на дейността, а не институционално, тъй като самата Конституция не предвижда създаването на особени юрисдикции/.Наред с това, дейността по налагане на административно наказание и ангажиране на административно наказателна отговорност, не представлява административна дейност, а юрисдикционна такава /със забележка относно казаното по-горе/. На следващо място, правната уредба на НП се съдържа в ЗАНН, а не в АПК и в ЗАНН няма препращане към АПК относно издаването, съдържанието и обжалването на НП. Дори и да е издадено от некомпетентен орган, наказателното постановление не се обявява за нищожно, а се отменя като незаконосъобразно/ аргумент от разпоредбата на чл.63 от ЗАНН, според която правомощията на районния съд са да отмени, да потвърди или измени наказателното постановление, а не да го обяви за нищожно. На второ място, на СРС отново са убягнали съществените различия между АУАН и НП- с АУАН се установява нарушението и нарушителят, а с НП се ангажира административно наказателната отговорност на нарушителя. АУАН се съставя от определени длъжностни лица и има задължителни реквизити, посочени в чл.42 от ЗАНН. Реквизитите на наказателното постановление са посочени в чл.57 от ЗАНН, а издателят на наказателното постановление е посочен в съответния закон. Наред с това, и АУАН, не е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК, а се подчинява на правната уредба на ЗАНН и в частност следва да отговаря на изискванията на чл.42 от ЗАНН и най- същественото за АУАН е това, че с него се поставя началото на едно административно- наказателно производство, което е различно от производството по издаване на индивидуални административни актове. На следващо място, от нормата на чл.57 от ЗАНН не може да се установи, че законодателят е посочил задължителен реквизит-мотивираност на наказателното постановление. Неоснователно е твърдението на касатора и на процесуалния му представител, че СРС не е отговорил на нито един довод в жалбата, защото СРС е анализирал всички събрани доказателства, изложил е подробни мотиви, като правилно е приел, че твърдението на кастора, че нормата на чл.103 от ЗДВП има препращащ характер и не води до задължение на водача, защото от анализа на правната норма е видно, че тя вменява в задължение определено поведение на водача, а не препраща към друга правна норма. От доказателствата е установено, че именно водачът при подаден ясен сигнал със Стоп- палка на посочената в АУАН и в НП дата не се е подчинил на подадения сигнал за спиране, което е наложило автомобилът да бъде последван от служители на ОПП- СДВР и да бъде спрян до разклона на [населено място]. Изложените от страна на касатора и на неговия процесуален представител твърдения, че не е посочена нито фактическата обстановка, нито е налице ясна датата на извършване на нарушението не се подкрепят от събраните доказателства. Обоснован е изводът на СРС, че след като нарушението е доказано по несъмнен начин, участието на нарушителя в него и неговата вина, административно-наказващият орган съвсем законосъобразно е ангажирал административно-наказателната отговорност на касатора и при отмерване на наказанието, административно-наказващият орган се е съобразил с тежестта на извършеното нарушение, подбудите за неговото извършване, и е наложил санкция в предвидения от закона размер-наказва се с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 1 до 6 месеца и с глоба от 50 до 200 лева водач, който-откаже да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението. АНО е съобразил тежестта на нарушението, явното неподчинение на водача, продължаването на движението на автомобила и необходимостта полицейските служители да последват автомобила и да го спрат чак до [населено място], което е довело до налагане на санкция в предвидения от закона максимум..Така определеното наказание е справедливо и съответно на извършеното нарушение, и ще допринесе за постигане целите на наказанието, визирани в чл.12 от ЗАНН, и преди всичко да се поправи и превъзпита нарушителят към спазване на установения правен ред. Като е достигнал до тези правни изводи, СРС е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила в тази му част Касационната жалба като неоснователна не подлежи на уважаване. Що се касае до решението, с което е потвърдено Наказателното постановление в частта по отношение на наложената глоба в размер на 50 лева за извършено нарушение на нормата на чл.147, ал.1 т.1 от ЗДВП, то настоящият съдебен състав намира, че решението в тази част е недопустимо/ като за валидността и допустимостта касационната инстанция следи служебно. Предметът на съдебна проверка е очертан от жалбата, като в жалбата си до СРС касаторът е обжалвал Наказателното постановление само в частта на извършеното нарушение на чл.103 от ЗДВП и по отношение на наложените за това административно нарушение две административни наказания- глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, но не е подал жалба и срещу другото наложено наказание – глоба размер на 50 за извършено нарушение на чл.147, ал.1, т.1 от ЗДВП. Вместо да разгледа спора, с който е бил сезиран СРС недопустимо е разширил предмета на спора и е разгледал и другото извършено нарушение и наложено наказание с мотив, че наказателното постановление е едно. Този извод на СРС е неправилен, защото макар и да е едно наказателното постановление, то с него са наложени три отделни административни наказания за две отделно извършени нарушения, а след като касаторът е обжалвал Наказателното постановление само в едната част, то е следвало да се произнесе само по тази част, а не да се произнася и по спор, с който не е сезиран. Това прави решението недопустимо в тази част и предпоставя обезсилването му. С оглед изхода на спора, претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Настоящата съдебна инстанция намира за уместно да отбележи и подчертае, че измежду касационните основания, визирани в разпоредбата на чл.348 НПК, не фигурира сочената от касатора ”необоснованост на съдебното решение. Необосноваността, като порок на съдебното решение, е посочена измежду касационните основания по чл.209 АПК, но съгласно разпоредбата на чл.63, ал.1 ЗАНН, решението на Районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в чл.348 НПК и по реда на АПК. Наред с това, понятието„ незаконосъобразност“ на съдебното решение е непознато изобщо и неприсъщо на съдебните решения. Касационната инстанция проверява валидността, допустимостта и правилността на съдебните решения, постановени от страна на първоинстанционния съд и то по реда на АПК, но на основанията, визирани в чл.348 от НПК.На второ място, понятието „незаконосъобразност “е присъщо на административните актове и на наказателните постановления, не и на съдебните решения. Воден от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Административен съд София- град