Решение № 65 от 23.5.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 48/2025 г.

Производството е въззивно по реда на глава двадесет и първа от НПК. Въззивното производство е образувано по жалба от подсъдимия Д. Д. Е., чрез защитника му адвокат Н. Я. от АК-Плевен, срещу присъда № 35 от 11.12.2024год., постановена по НОХД № 799/2024год. по описа на Окръжен съд- гр.Плевен. С обжалваната присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия Д. Д. Е. за виновен в това, че на 23.10.2023год., около 21.40 часа, на третокласен път 3004 при км.3.600, между с.Опанец, обл.Плевен, и моста над р.Вит, при управление на МПС - л.а. „Фолксваген Поло“, с рег.№ ЕН 93••••, нарушил правилата за движение по пътищата - чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП: „На водача на пътно превозно средство е забранено да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда...“ и чл.21, ал.1 от ЗДвП: „При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в км/ч - категория „В“ извън населено място - 90 км/ч", като се движел със скорост 103.57 км/ч, и по непредпазливост причинил смъртта на Д.ела Д.а Е.а от гр.Тръстеник, обл.Плевен, и средна телесна повреда на Ц. М. К. от гр.Плевен, изразяваща се във фрактура на дясната ръка, довело до трайно затруднение на дясната ръка, като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 2.2 на хиляда, установено със съдебно- медицинска експертиза, поради което и на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б. „б“, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, във вр. с чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода, като на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС определил първоначален общ режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. На основание чл.343г, във вр. с чл.49, ал.2, във вр. с чл.37, ал.1, т.7 от НК, с присъдата първоинстанционния съд наложил на подсъдимия Д. Е. и кумулативно наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, като на основание чл.59, ал.4 от НК приспаднал времето, през което подсъдимия Д. Д. Е. за същото деяние е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред. С присъдата първоинстанционния съд се разпоредил с вещественото доказателство - 1 бр. МПС - л.а. "Фолксваген Поло" с рег.№ ЕН 93••••, репатриран в двора на сектор "Пътна полиция" при ОДМВР-Плевен, като постановил след влизане на присъдата в сила да се върне на собственика Р. Ш. К.. На основание чл.189 ал.3 от НПК, с присъдата първоинстанционния съд осъдил подсъдимия Д. Д. Е. да заплати по сметка на ОД на МВР - град Плевен, направените в досъдебното производство разноски по делото в размер на 1980, 96 лева. С подадената въззивна жалба от подсъдимия Д. Д. Е., чрез защитника му адвокат Н. Я., са заявени оплаквания, че обжалваната първоинстанционна присъда е неправилна, необоснована, нарушен е закона, допуснати са съществени процесуални нарушения и наложеното наказание е явно несправедливо. Твърди се, че присъдата е неправилна, поради нарушение на материалния закон, предвид обстоятелството, че направения извод от първоинстанционния съд за съставомерността на деянието не почива върху изяснената по делото фактическа обстановка. Твърди се, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, тъй като изводите за виновност се явяват в противоречие със събрания доказателствен материал по делото, предвид това, че обемът и характерът на този материал не обуславят категоричност и безспорност по отношение доказване авторството на деянието и вината. Твърди се, че са допуснати съществени процесуални нарушения, но в жалбата не са изложени съображения в подкрепа на това твърдение. Твърди се, че присъдата е постановена и при явна несправедливост на наложеното наказание, но в жалбата не са изложени съображение в подкрепа и на това твърдение. Иска се въззивният съд да отмени обжалваната първоинстанционна присъда, да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или да измени присъдата, като намали размера на наложеното наказание, поради явната му несправедливост. Към въззивната жалба са приложени Експертно решение на ТЕЛК № 92904/11.11.2024год. със срок до 01.11.2026год., с което е определена 76% трайно намалена работоспособност на Д. Д. Е., с диагноза: Инсулинозависим Захарен Диабет, с неврологични усложнения и Индивидуална Оценка на потребностите за хората с уврежД.я по заявление- декларация с вх. № ЗХУ- ИО/Д-ЕН-ДМ/1669/21.11.21024 на Д. Д. Е., издадена от Дирекция „Социално подпомагане“-Долна Митрополия. Преди да бъде даден ход на делото в открито засеД.е във въззивната инстанция, е постъпило писмено допълнение към въззивната жалба от подсъдимия Д. Д. Е., чрез защитника му адвокат Н. Я., в което са конкретизирани наведените възражения с въззивната жалба и са изложени съображения в подкрепа на тези възражения. На първо място се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, поради противоречие с материалния закон, като в подкрепа на това твърдение се излага довод, че подсъдимият Д. Е. е признат за виновен и на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.З, б. ”б”, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, във вр. с чл.373, ал.2 и чл.58а, ал.1 от НК е осъден, като такова обвинение не му е повдигано в хода на досъдебното производство. Според жалбоподателя това прави присъдата незаконосъобразна, поради което същата следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанциониня съд. На следващо място се посочва, че установяването на алкохол в кръвта е регламентирано в чл.3а от НАРЕДБА № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Посочва се, че съгласно иззетата кръвна проба, съдържанието на алкохол в кръвта е 1, 9 промила, видно от протокола за химическо изследване и следователно подсъдимият трябва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за концентрация на алкохол в кръвта 2.2 на хиляда, „установено със съдебномедицинска експертиза“, която според защитата на подсъдимия почива изцяло на предположения и като такава е незаконосъобразна. На следващо място се посочва, че Върховният съд има последователна позиция, изложена в редица решения на Наказателната колегия, като разглежда т. н. „съпричиняване“, разбирано като принос на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици, който всякога има обективен характер и то обхваща случаите, когато общественоопасните последици се дължат на съчетания ефект от виновното поведение на извършителя и от поведението на самия увреден. В настоящия случай защитата на подсъдимия счита, че пострадалата Ц. М. К. в голяма степен сама е допринесла за претърпените вреди и посочените травматичните уврежД.я, тъй като се е качила да се вози при водач, който е употребил алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта от 2.2 промила и се е возила в МПС, без да постави обезопасителен предпазен колан, в нарушение разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата. Твърди се, че пострадалата има висок принос за получените уврежД.я, тъй като е била длъжна да предвиди и неблагоприятните последици, които могат да настъпят, като се качи да се вози при водач, който е употребил сериозно количество алкохол. Посочва се, че Ц. К. твърди, че подсъдимият и е казал, че е бил употребил алкохол и е шофирал според нея бързо, което е прието за установено на стр.6 от мотивите на присъдата. Излага се, че в приетата по делото АТЕ правилно е прието, че „УврежД.ята са резултат на тъпа механична травма и е възможно да бъдат получени в резултат на станалото ПТП и удари във вътрешните части на купето на автомобила при инерционното движение на тялото - счупването на дясната лъчева кост се получава по индиректен механизъм, в конкретния случая най- вероятно при подпиране.“ Посочва се, че изводите на експертизата са коментирани на стр.5 от мотивите на присъдата, без да се съобрази, че пострадалата Ц. М. К. в голяма степен сама е допринесла за претърпените вреди и посочените травматични уврежД.я, тъй като се е возила в МПС, без да постави обезопасителен предпазен колани в нарушение разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата. Възразява се, че не е обърнато никакво внимание, че возещите се на предните седалки с поставени обезопасителни колани не са пострадали при ПТП. Твърди се, че по нараняванията, удар в главата, удари в различни повърхности в купето на автомобила, с голям интензитет, очевидно показва, че пострадалата К. е пътувал без да постави предпазен колан, поради което е получила описаните наранявания. Настоява се, че служебното начало предполага съдът да изследва въпроса дали ползването на колан би се отразило на характера и степента на получените уврежД.я и ако да, - по какъв начин, като същият въпрос следва да бъде поставен и при нараняванията, получени от Д.ела Д.а Е.а. Според защитника на подсъдимия неизясняването на този въпрос води и до необоснованост на присъдата, поради неразкриване на обективната истина. Излагат се съображения, че т.н. „съпричиняване“, разбирано като принос на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици има обективен характер, като то обхваща случаите, когато общественоопасните последици се дължат на съчетания ефект от виновното поведение на извършителя и от поведението на самия увреден. Излага се, че извън деянието на подсъдимия, съпричиняването предпоставя наличие на конкретно поведение (действие или бездействие) на пострадалия, противоправност на това поведение и пряка причинна връзка между осъщественото поведение и настъпилия общественоопасен резултат, като вината на пострадалия при съпричиняването не е фактор, подлежащ на отчитане и затова съпричиняване може да има, и когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността им да действат разумно, респ. от тяхната наказателна и административнонаказателна неотговорност. Твърди се, че тъкмо такова разбиране е застъпено и последователно се отстоява в съдебната практика, като в гражданскоправен контекст въпросът е еднозначно разрешен с ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, ППВС № 17/63 г., т. 7, решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. па ВКС, II т. о., Решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, II т. о. и др., вкл. и ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, т. 7 „Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване па вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен“. Според жалбоподателя, въпреки че цитираните актове третират проблематика на правоприлагането по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, застъпеното от ВС и ВКС разбиране за същностните характеристики на съпричиняването, включително от страна на увредено малолетно дете или невменяемо лице, в съдържателно отношение важи и в сферата на наказателните правоотношения. Твърди се, че съдебната практика по наказателни дела също приема и поддържа, че приносът на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, без оглед дали е резултат от виновно поведение, е обективно обстоятелство. (В този смисъл: решение № 720 от 19.06.1969 г. по н. д. № 611/69 г., III н. о.; решение № 47 от 28.01.1980 г. по н. д. № 1337/79 г., III н. о.; решение № 1400 от 19.12.1974 г. по н. д. № 1312/74г., III н. о.; решение № 98 от 23.11.1983 г. по н. д. № 95/83 г., ОСНК; решение № 6 от 16.01.1985 г. по н. д. № 588/84 г., Ill н. о.; решение № 229 от 05.07.2010 г. по н. д. 111/2010 г., II н. о.; решение № 110 от 23.05.2014 г. по и.д.№ 279/2014 г., II н. о.; решение № 12 от 18.02.2019 г. по н. д. № 1225/2018 г., I н. о. и др.). Излага се, че от наказателноправен аспект съпричиняването на общественоопасния резултат рефлектира върху оценката на тежестта на деянието и би следвало да се отчита при индивидуализацията на наказателната отговорност на дееца, тъй като има косвено значение при преценката на възможността за постигане па целите на наказанието по чл. 36 от НК с прилагането на института на условното осъждане. (ТР № 2 от 22.12.2016 г., т. 7). Ето защо, според защитника на подсъдимия, в принципен план допуснатото съпричиняване от страна на пострадалите е фактор, който поначало е следвало да бъде отчетен при определянето на вида и размера на наказанието, което деецът следва да понесе. На следващо място се излага, че в мотивите на присъдата (стр. 7-8, ) са обсъдени наложените по отношение на подсъдимия Д. Е. административни санкции за допуснати нарушения на правилата за движение, които според ОС- Плевен били отегчаващи вината обстоятелства- „предходните многократно налагани наказания на подсъдимия, за нарушения на ЗДВП./л. 104-106 от ДП/“. Излага се, че въпреки че положителната характеристика на подсъдимия като водач е отчетена като смекчаващо обстоятелство, решаващият съд не е обосновал кое налага както определяне на наказанието лишаване от свобода по размер, така и необходимост от ефективното му изпълнение. Възразява се, че тежестта на наложените в предходен период административни наказания за други нарушения на правилата за движения е несъразмерно надценена и първоинстанционният съд не е изследвал и посочил какво в характеристиката на подсъдимия като водач на МПС е установил. Твърди се, че съдебният състав на първоинстанционния съд е акцентирал механично върху броя на нарушенията и тяхната „многократност“, а обективният облик на водача не се изгражда единствено въз основа на количествен критерий - от броя на допуснатите от него нарушения, без да се изследва задълбочено тяхната давност и преди всичко - характера и обществената им опасност. Твърди се, че съставът на ОС-Плевен е пренебрегнал значението на установените факти, а изброените административни нарушения, за които Е. е бил наказан с глоби в минималния или близък до него размер, по естеството си не са предпоставяли непосредствена и съществена опасност от пътнотранспортни произшествия. Твърди се, че първоинстанционният съд не е изследвал въпроса, в досието на водача дали се открояват нарушения, обуславящи по- висока степен на риска за движението. Според жалбоподателя, изложеното обуславя извод, че макар предходното санкциониране на подсъдимия Е. по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение поначало правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство, последното не е с голяма относителна тежест и решаващо значение и не обосновава на самостоятелно основание съществено завишаване на наказанието лишаване от свобода, нито отказ от приложение на института на условното осъждане. Защитника на подсъдимия намира, че съображенията му относно приноса на пострадалите към общественоопасните последици и значението на допуснатите предходни административни нарушения на правилата за движение, налагат корекция на крайния резултат от дейността на първоинстанционния съд по индивидуализация на отговорността на подсъдимия Е., като счита, че в случая е налице необходимост от намаляване по размер на определеното му съобразно разпоредбите на Общата част на НК наказание лишаване от свобода за срок до три години/при условията на чл. 58а, ал. 4 от НК/. Излагат се съображения, че по размер наказанието следва да е справедливо, като въпреки че съдът правилно е приел, че следва да бъде определено при значителен превес на смекчаващите обстоятелства към минимума, като следва правилно да се отчита както наличните смекчаващи, така и отегчаващите обстоятелства. В тази насока защитникът на подсъдимия намира, че неправилно е наблегнато на фактори със значителна тежест, които обективно да обосноват определянето на ефективното наказание лишаване от свобода. Излагат се съображения, че управлението на МПС с превишена скорост е тежко нарушение на правилата за движение, с висока степен на риск от предизвикване на транспортно произшествие, като в разглежД.я случай лимитираната за конкретния пътен участък скорост от 90 км/ч. е била превишена/103.57 км/ч/ и това именно е основанието, завишаващо обществената опасност на извършеното деяние, което няма как да бъде игнорирано при индивидуализацията на отговорността на подсъдимия. Посочва се, че нарушението на съответното правило за движение наистина е обективен признак от състава на инкриминираното престъпление, но това не означава, че неговите конкретни параметри са без значение за индивидуализацията на наказателната отговорност на водача, тъй като именно те обуславят специфичната за всяко разглеждано деяние обществена опасност. Посочва се, че не са аналогични и съизмерими случаите, при които разрешената скорост е надхвърлена с минимална стойност/както в случая/, и тези, при които превишението е драстично като величина. Ето защо защитникът на подсъдимия моли въззивния съд да вземе пред вид възраженията на защитата за неправилно отказано прилагане на условното осъждане и да приеме за неправилни аргументите на първоинстанционния съд в подкрепа на извода, че за поправяне и превъзпитание на дееца е наложително той да бъде изолиран от обществото. Излага се, че от мотивите на присъдата е видно, че първоинстанционния съд е формирал убеждението си за неприложимост на института на условното осъждане на база фактите, свидетелстващи за висока степен на обществена опасност на деянието и значително завишената лична степен на обществена опасност на подсъдимия с оглед допуснатото нарушение на правилата за движение, поради тежкия съставомерен резултат - смърт на едно малолетно дете и телесна повреда на возещата се на задната седалка пострадала, както и с оглед данните за предходните нарушения на правилата за движение, за които деецът е бил санкциониран по административен ред. Според жалбоподателя първоинстанционният съд явно и очевидно е отдал приоритет на генералната превенция - ефективното въздействие върху останалите членове на обществото, „най-вече върху водачи на МПС, които управляват МПС с превишена скорост“. Излага се, че първоинстанционният съд очевидно е споделил разбиране, че в случаите на тежки транспортни произшествия, осъществени при нарушение на чл. 21 от ЗДвП, условното осъждане е недопустимо. Защитникът на подсъдимия моли въззивния съд да вземе предвид, че единствено тежестта на съставомерния резултат, както и видът на допуснатите нарушения на правилата за движение, не елиминират изначално възможността за приложението на чл. 66 от НК. Излага се довод, че въпросът за отлагането на изпълнението на наложеното наказание се решава конкретно за всеки отделен случай и обсъждането му не се изключва предварително за нито една категория престъпления, ако са налице предвидените в чл. 66 от НК предпоставки (да е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне па осъдения не е наложително да изтърпи наказанието). Излага се, че в настоящия казус при отсъствието на предходни осъжД.я на подсъдимия Е., възможността за редукция на размера на определената му санкция - /четири години лишаване от свобода/, решаващият съд не е дал обективна комплексна оценка на всички установени по делото факти, за да даде правилен отговор за наличието и на третата предпоставка, визирана в чл. 66, ал. 1 от ПК - относно възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Посочва се, че тези постановки са ясно формулирани в мотивите по т. 1 на ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС по т. д. № 2/2016 г., като цитираният тълкувателен акт припомня необходимостта внимателно да съобразяват обстоятелствата, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризиращи личността на дееца, защото те обуславят по-голямата или по-малка степен на обществена опасност на извършеното и съответно нуждата от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие, с оглед целите на специалната и генералната превенции. Възразява се, че направеният от ОС- Плевен извод за високата степен на обществена опасност на деянието и за завишената лична обществена опасност на дееца, не кореспондира с установените факти за личността на подсъдимия и цялостното му поведение в обществото. Настоява се, че изцяло положителните характеристични данни за подсъдимия Е. го очертават като човек, който е интегриран в обществото, сам е отглеждал и се е грижил за дъщеря си, след като майката ги е напуснала и се е дезинтересирала от отглеждането на дъщеря им, въпреки сериозните заболявания, които има / ТЕЛК № 92904/11.11.2024г. със срок до 01.11.2026г. и определени 76% трайно намалена работоспособност на Д. Д. Е. с Диагноза: Инсулинозависим Захарен Диабет, с неврологични усложнения/. Излага се довод, че не е убягнала на първинстанционния съд и заслужава внимание и проявената от подсъдимия критичност към поведението му, разкриваща променено отношение към изискванията за безопасно движение. Жалбоподателят моли да се вземе предвид и поведението на подсъдимия след деянието, което според адвокат Я. за съжаление е убегнало от вниманието на първоинстанционния съд и той въобще не е обсъдил фактите за оказаната помощ на пострадалите, като ги е извел от лекия автомобил. Излагат се съображения, че в хода на производството подсъдимият Е. е изразил искрено съжаление и болката за стореното, и е демонстрирал безупречно процесуално поведение. Според жалбоподателя подсъдимият е получил вече най-тежкото наказание и болката е неизразима за цялото семейство. Тези обстоятелства според адвокат Я. несъмнено биха променили изводите на съда, изложени на стр.7-8 от мотивите на присъдата. Въз основа на така изброените обстоятелства, в съвкупност с косвения ефект на обсъденото по-горе значително съпричиняване на съставомерния резултат и надценената според адвокат Я. опасност на Д. Е. като водач на МПС, защитникът на подсъдимия моли обжалваната присъда да бъде изменена в частта, с която е постановено ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Според него принудителното изолиране на подсъдимия не е нито необходимо, нито оправдано, тъй като не би допринесло с нищо за поправянето и превъзпитаването му, а това е основната цел на наказанието, по отношение на която общопревантивната му функция не може да има приоритет. Посочва се, че в същото време приложението на чл. 66, ал. 1 от НК не игнорира генералната превенция, като целите й могат да се реализират успешно и чрез прилагане на института на условното осъждане, което също оказва предупредителен и възпиращ ефект чрез определения изпитателен срок, както и чрез възможността наказанието да бъде приведено в изпълнение. По тези съображения, защитникът на подсъдимия моли въззивния съд да определи наказание до 3 години лишаване от свобода при условията на чл. 343а, ал. 1, б. „г“, пр. 1 от НК, което да бъде отложено с изпитателен срок на основание чл. 66, ал. 1 от НК, като по този начин счита, че ще бъдат постигнати целите както на личната, така и на генералната превенция. Към допълнението към въззивната жалба са приложени Експертно решение на ТЕЛК № 92904/11.11.2024г. със срок до 01.11.2026г. и определени 76% трайно намалена работоспособност на Д. Д. Е.. Диагноза: Инсулинозависим Захарен Диабет, с неврологични усложнения, както и Разпореждане № ••••••••••/11.12.2024 г. за отпусната Социална пенсия за инвалидност от ТП на НОИ град Плевен. В съдебно засеД.е във въззивната инстанция представителят на Апелативна прокуратура-Велико Търново изразява мотивирано становище за неоснователност на подадените от подсъдимия, чрез защитника му, въззивна жалба и допълнение към нея и моли въззивният съд да потвърди първоинстанционната присъда. Частният обвинител Ц. М. К. е била редовно призована за откритото засеД.е във въззивната инстанция, но не се е явила и не е участвала лично в него, като не е посочила уважителна причина за неявяването си. Повереникът на частния обвинител Ц. М. К. - адвокат С. И., оспорва подадените от подсъдимия, чрез защитника му, въззивна жалба и допълнение към нея и моли въззивния съд да потвърди първоинстанционната присъда, тъй като счита присъдата за правилна и законосъобразна. Подсъдимият Д. Д. Е. и защитника му адвокат Н. Я. поддържат въззивната жалба и допълнението към нея, по съображенията изложени в допълнението към жалбата. Молят въззивния съд да измени присъдата на първоинстанционния съд, като намали наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което да бъде намалено в рамките на до три години и да бъде отложено при условията на чл.66 ал.1 от НК. Подсъдимият изразява съжаление за стореното. В последната си дума във въззивната инстанция подсъдимият Д. Е. заявява, че поддържа това, което е казал защитника му. Великотърновският апелативен съд, като съобрази изложеното във въззивната жалба и допълнението към нея, доводите на страните изложени в съдебно засеД.е, доказателствата по делото и като на основание чл.314 ал.1 от НПК служебно провери изцяло правилността на обжалваната присъда, намира за установено следното: Въззивната жалба на подсъдимия Д. Е. е подадена в законоустановения срок, от лице, което притежава активна процесуална легитимация да обжалва присъдата, съдържанието й отговаря на изискванията на закона и е допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба на подсъдимия е неоснователна. Лишено от основание е направеното първо по ред в допълнението към въззивната жалба оплакване за неправилност и незаконосъобразност на присъдата, поради противоречие с материалния закон. Във връзка с това оплакване в допълнението към жалбата се твърди, че подсъдимият Д. Е. е признат за виновен и на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.З, б. ”б”, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, във вр. с чл.373, ал.2 и чл.58а, ал.1 от НК е осъден, като такова обвинение не му е повдигано в хода на досъдебното производство. Според жалбоподателя това прави присъдата незаконосъобразна, поради което същата следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанциониня съд. По своята същност тези доводи и направеното във връзка с тях искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, представляват възражение за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в осъждане на подсъдимия за престъпление, за което не му е повдигнато обвинение, респ. за престъпление, за което не се е защитавал. В пледоарията си в съдебното засеД.е във въззивната инстанция адв.Я. е уточнил, че възражението е свързано с това, че в диспозитива на присъдата е посочено, че подсъдимият Д. Е. е осъден „във вр. с чл.373 ал.2 от НК“, като същия текст е коментиран и в мотивите на присъдата. Настоящият състав намира, че не е допуснато претендираното от защитата на подсъдимия Е. нарушение на материалния закон, нито пък съществено процесуално нарушение, изразяващо се в осъждане на подсъдимия за престъпление, за което не му е било повдигнато обвинение, респ. за престъпление, за което не се е защитавал. В диспозитива на присъдата и в мотивите на стр.7, абз.7, неправилно е посочено, че подсъдимият Е. е осъден „…във вр. с чл.373, ал.2 и чл.58а, ал.1 от НК“, т.е. във вр. с чл.373 ал.2 от НК, вместо във вр. с чл.373 ал.2 от НПК, която е процесуалната норма, препращата към правилата на чл.58а от НК за определяне на наказанието в случаите на осъдителна присъда при проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл.373 ал.2 вр. с чл.372 ал.4 вр. с чл.371 т.2 от НПК, но това според настоящия състав се дължи на допуснати от първоинстанционния съд технически грешки при изписване съдържанието на диспозитива и мотивите на присъдата. В конкретният случай тези допуснати технически грешки по никакъв начин не препятстват възможността на страните, включително и на подсъдимия и на защитника му /предвид и образователния ценз на последния/ да разберат, че в действителност приложената разпоредба е тази на чл.373 ал.2 от НПК, а не тази на чл.373 ал.2 от НК, каквато в НК изобщо не съществува. В разпоредбата на чл.373 от НК е предвиден състав на военно престъпление, но този член няма втора алинея. Обстоятелството, че посочено в диспозитива на присъдата и на стр.7, абз.7 от мотивите на присъда, а именно че подсъдимия е осъден във връзка с чл.373 ал.2 от НК, вместо във връзка с чл.373 ал.2 от НПК, се дължи на допуснати технически грешки, се установява и от посоченото в мотивите на стр.7, абз.2, където коректно е отразено, че в съответствие с разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК, наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл.58а от НК. Освен това от съдържанието на разпоредбата на чл.58а ал.1 от НК, която коректно е посочена както в диспозитива, така и в мотивите на присъдата е видно, че тази разпоредба е приложима при „постановяване на осъдителна присъда в случаите на чл.373, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс“. По изложените съображения липсва твърдяното от защитника на подсъдимия основание за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоионстанционния съд. В първата инстанция, по искане на подсъдимия Д. Д. Е. и на защитника му адвокат Н. Я., производството е протекло по реда на диференцираната процедура на Глава двадесет и седма от НПК- „Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция“. При законосъобразно допуснато от първоинстанционния съд и проведено съобразно правилата на чл.372 от НПК предварително изслушване на страните, подсъдимият е направил самопризнание по чл.371 т.2 от НПК, като признал изцяло фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. С обосновано и законосъобразно определение по чл.372 ал.4 от НПК, първоинстанционният съд приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и обявил, че при постановяването на присъдата ще ползва самопризнанието на подсъдимия, без да събира доказателства за фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. След законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл.373 ал.2 вр. с чл.372 ал.4 вр. с чл.371 т.2 от НПК, първоинстанционният съд в съответствие с предписанията на чл.373 ал.3 от НПК, в мотивите на присъдата правилно приел за установени фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния акт, като се позовал на направеното от подсъдимия самопризнание по чл.371 т.2 от НПК и на доказателствата събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Правилно окръжният съд приел за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият Д. Д. Е. е роден на 15.06.1993год. в гр.Плевен, ЕГН ••••••••••. Живее в гр.Тръстеник, обл.Плевен., •••••••., българин, български гражД.н, средно образование, не работи, неженен, неосъждан. Подсъдимият е правоспособен водач на МПС, категории АМ, В1 и В. Води се на отчет в ОДМВР-Плевен. Многократно е наказван за нарушения като водач на МПС. Към 24.10.2023год. е с налични 25 контролни точки, отнети по влезли в сила НП - 14 точки. Използва лек автомобил "Фолксваген Поло" с рег.№ ЕН 93••••, собственост на майка му Р. Ш. К.. Свидетелството му за правоуправление е иззето на 23.10.2023г. като ПАМ след деянието, предмет на настоящото дело. От съвместното си съжителство с Ш. М. М. подсъдимия Д. Е. имал дете - Д.ела Д.а Е.а, ЕГН ••••••••••. Подсъдимият и Ш. М. били разделени, детето живеело при него и той полагал грижи за него. На 23.10.2023год. вечерта, подсъдимият Е. бил в дома си в гр.Тръстеник, Плевенска обл. Около 20: 00 часа при него дошъл братовчед му М. К.. Двамата заедно консумирали бира, като подсъдимият изпил няколко бутилки от 500 мл. Около 21: 00 часа подсъдимият Е. решил да отиде до гр.Плевен с автомобила на майка си и да вземе от там приятелката си Ц. М. К.. Взел детето си Д.ела, увил го в одеяло и го сложил да легне на задната седалка на автомобила. Свидетелят М. К. решил да го придружи и седнал на седалката до шофьора. Тримата заедно потеглили към град Плевен, като водач бил подсъдимият Д. Е.. Времето било ясно, топло и тихо за сезона, без валежи, пътната настилка - суха, видимостта - добра. След като пристигнали в гр.Плевен, при тях се качила свидетелката Ц. К., която седнала на задната седалка, до детето. Подсъдимият потеглил обратно към гр.Тръстеник. По пътя свидетелката К. му направила забележка да кара по-бавно, защото й се сторило, че се движат с по-висока скорост от нормалното. След изхода на с.Опанец, малко преди моста над река Вит, около 21: 40 часа навлезли в десен завой. Под влияние на изпития алкохол и превишената скорост, с която навлязъл в завоя (103, 57 км/ч при разрешена в пътния участък 90 км/ч), подсъдимият Е. загубил контрол над автомобила, при което последният напуснал пътното платно вдясно, с десните колела стъпил на банкета и загубил устойчивост. Подсъдимият се опитал да го овладее и да го върне на пътя, но автомобилът поднесъл, пресякъл косо пътното платно вляво, напуснал го, стъпил на затревената част и се завъртял около вертикалната си ос, като се ударил с дясната си част в крайпътно дърво и храсти, след което преустановил движението си. Подсъдимият Е. и свидетеля М. К. успели да излязат от предните врати, след което извадили от автомобила свидетелят Ц. К. и детето Д.ела Е.а. От удара последните две получили травматични уврежД.я - Ц. К. в областта на главата и дясната ръка, детето Д.ела Е.а- в областта на главата и тялото. Пътуващите в лек автомобил в посока гр.Долна Митрополия- гр.Плевен, свидетеля Ж. Д. А. и брат му, видели станалото произшествие, спрели, като първо свидетелят Ж. Д. А., подал сигнал на тел.112. На място пристигнали полицейски екипи и линейки, пострадалите били откарани в гр.Плевен за оказване на медицинска помощ. От получените тежки травми детето Д.ела Е.а починало след няколко часа. Свидетелката Ц. К. била оставена в болница за по-нататъшно лечение. Подсъдимият Д. Е. бил изпробван на местопроизшествието от полицейския екип за употреба на алкохол с техническо средство – „Дрегер Алкотест“ 7510 с фабр.№ ARNJ-0085, като резултатът бил положителен - 2.33 промила алкохол в 22: 02 часа. Бил откаран в ЦСМП при УМБАЛ "Г.Странски" - Плевен, където в 23: 30ч. му била взета и кръвна проба. Резултатът от химическото й изследване бил също положителен - 1.9 промила алкохол в кръвта. Видно от заключението по назначената и изготвена съдебно- медицинска експертиза за определяне количеството алкохол в кръвта на подсъдимия Д. Е./л.72, 73 от ДП/, концентрацията на алкохол в кръвта на Д. Е. към момента на произшествието (около 21: 40ч. на 23.10.2023год.) е била 2.2 промила. Това съответства на средна степен на алкохолно опиване, характеризираща се със значителни нарушения на мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентирането, походката, координацията на движенията. Реакциите са силно забавени, наблюдават се прояви на сънливост, признаци на значително потискане на ЦНС. Видно от заключението по назначената и изготвена автотехническа експертиза /л.75-91 от ДП/, техническата причина за възникване на произшествието е движение с превишена скорост и неправилната работа с кормилната уредба от страна на водача на лекия автомобил "Фолксваген Поло" с рег.№ ЕН 93••••. Управляваният от подс.Д. Е. л.а. "Фолксваген Поло" с рег.№ ЕН 93•••• се е движел в посока от с.Опанец към гр.Долна Митрополия, в крива на десен завой със скорост от около 104 км/ч (103, 57 км/ч, която е по-ниска от критичната за преминаване без загуба на странична устойчивост за дадения завой). В продължаващо движение на автомобила, чрез кормилната уредба водачът е променил посоката на движение, последователно - първо вдясно към десен банкет, след което вляво към ляв банкет, загубил контрол над автомобила и реализирал удар в крайпътно дърво, стоящо на левия банкет по посоката му на движение, със скорост около 49 км/ч в момента на първоначален контакт с дървото. Вследствие на удара автомобилът се отделил от дървото и се установил в покой на около 1.38 м от него, с което произшествието приключило. Няма технически неизправности по моторното превозно средство, които да са в причинна връзка с настъпването на ПТП. По време на разследването са назначени две съдебно-медицински експертизи за установяване вида и характера на травматичните уврежД.я, получени от пострадалите при произшествието, механизмът на получаването им и причините за смъртта на детето Д.ела Е.а. Видно от заключението по назначената и изготвена съдебно- медицинска експертиза по отношение на пострадалата и по късно починала Д.ела Д.а Е.а /л.60-64 от ДП/, същата е получила съчетана механична травма: глава - охлузвания и кръвонасяД.я, счупване на черепа (покрив и основа), кръвоизлив под меките черепни обвивки, събиране на въздух в черепната кухина, мозъчен оток с малкомозъчно вклиняване (херниране); гърди - контузия на белите дробове, петна на М. (в сърцето); крайници - счупване на лява бедрена кост; усложнения от механичната травма - кръвозагуба с нагълтване и вдишване на кръв. Смъртта на Д.ела Е.а се дължи на несъвместима с живота съчетана механична травма - в частност, черепно- мозъчната и нейните усложнения. УврежД.ята са резултат на тъпи травми и отговарят да са получени в настъпилото ПТП като пътник, и са резултат от удари в прилежащи вътрешни части на автомобила и инерционното движение на тялото. Видно от заключението по назначената и изготвена съдебно- медицинска експертиза по отношение на пострадалата Ц. К. /л.67-70 от ДП/, същата получила следните уврежД.я след претърпяното ПТП: Разкъсно- контузна рана в челната област на главата; счупване на челната кост без засягане на вътрешната пластинка на черепа; счупване на дясната лъчева кост на типично място. УврежД.ята са резултат на тъпа механична травма и е възможно да бъдат получени в резултат на станалото ПТП и удари във вътрешните части на купето на автомобила при инерционното движение на тялото - счупването на дясната лъчева кост се получава по индиректен механизъм, в конкретния случая най-вероятно при подпиране. Това е довело до трайно затруднение на десен горен крайник за период от около 2 месеца при правилно протичане на възстановителния процес. Разкъсно-контузната рана и подлежащото счупване на челната кост са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Основание за това заключение е липсата на осъществена физическа комуникация между черепната кухина и външната среда (поради незасегната вътрешна пластинка на черепа). Видно от заключение по назначената и изготвена съдебно- оценителна експертиза/л.101-102 от ДП/, за МПС, с което е извършено престъплението, пазарната стойност на л.а. „Volkswagen“ модел „Polo“, рег. №ЕН 93••••, към момента на деянието- 23.10.2023год., е 2200, 00 лева. Първоинстанционният съд правилно приел за установена гореописаната фактическа обстановка, като се позовал на самопризнанието на подсъдимия Д. Д. Е. по чл.371 т.2 от НПК и на доказателствата събрани в досъдебното производство, които подкрепят това самопрпизнание- показанията на свидетелите М. М. К., Ц. М. К. и Ж. Д. А., писмените доказателства-протокола за оглед и албум, справка за съдимост, протокол за химическо изследване, протокол за мед.изследване, справката за нарушител, справките от тел.112 и НИМХ, удостоверения за наследници и родствени връзки, копие на СУМПС и приложените медицински документи, заключенията на вещите лица, както и вещественото доказателство. При тези установени фактически положения въззивният съд намира, че първоинстанционният съд правилно приел за установено от правна страна, че с деянието си подсъдимия Д. Д. Е. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б. „б“, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, тъй като на 23.10.2023год., около 21.40 часа, на третокласен път 3004 при км.3.600, между с.Опанец, обл.Плевен, и моста над р.Вит, при управление на МПС - л.а. „Фолксваген Поло“, с рег.№ ЕН 93••••, нарушил правилата за движение по пътищата- чл.21, ал.1 от ЗДвП: „При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в км/ч - категория „В“ извън населено място - 90 км/ч", като се движел със скорост 103.57 км/ч и по непредпазливост причинил смъртта на Д.ела Д.а Е.а от гр.Тръстеник, обл.Плевен, и средна телесна повреда на Ц. М. К. от гр.Плевен, изразяваща се във фрактура на дясната ръка, довело до трайно затруднение на дясната ръка, като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 2.2 на хиляда, установено със съдебно-медицинска експертиза. От обективна страна, на инкриминираната дата и на посоченото място, при управление на процесния лек автомобил „Фолксваген Поло“, подсъдимият Д. Е. извършил нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.21, ал.1 от ЗДвП, съгласно което максимално допустимата скорост за движение извън населено място на пътно превозно средство от категория „В“ е 90 км/ч, . В нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДвП подсъдимият Е. управлявал лекия автомобил със скорост 103, 57 км/ч, която е с 13, 57 км/ч над позволената. Съгласно приетите за установени факти в мотивите на присъдата, които са идентични с тези, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, в конкретният случай техническата причина за възникване на произшествието е движение с превишена скорост и неправилната работа с кормилната уредба от страна на подсъдимия при движение в крива на десен завой, в резултат на което подсъдимият загубил контрол на автомобила и реализирал удар в крайпътно дърво, стоящо на левия банкет по посоката на му на движение. При тази приета за установена техническата причина за възникване на произшествието, е налице пряка причинно-следствена връзка между извършеното от подсъдимия Е. нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДвП и настъпилите от деянието му сътавомерни общественоопасни последици- смъртта на Д.ела Д.а Е.а и средна телесна повреда на Ц. М. К., изразяваща се във фрактура на дясната ръка, довело до трайно затруднение на дясната ръка. От субективна страна първоинстанционният съд правилно приел, че подсъдимият Д. Е. е извършил деянието виновно, при непредпазлива форма на вината, във вид на небрежност по смисъла на чл.11 ал.3 пр.1 от НК, тъй като подсъдимият не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. С деянието си подсъдимият Д. Е. е осъществил квалифицирания състав на престъплението по чл.343 ал.4 вр. с ал.3 б. „б“ от НК, като в конкретния случай са налице два квалифиращи признака, които водят до квалифициране на деянието на подсъдимия като по-тежко наказуемо престъпление. Първият квалифициращ признак се изразява в това, че с деянието на подсъдимия е причинена смърт на едно лице- Д.ела Д.а Е.а) и средна телесна повреда на едно лице- Ц. М. К.. Вторият квалифициращ признак се изразява в това, че деянието е извършено от подсъдимия Е. в пияно състояние. Съгласно т.4, б. „а“ на Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/1982г. на Пленума на ВС, квалифициращият признак „пияно състояние“ е налице, когато в кръвта на водача има алкохолно съдържание с концентрация не по-малко от 0, 5 промила. В конкретният случай, подсъдимият Е. е изпробван на местопроизшествието за употреба на алкохол с техническо средство- „Дрегер Алкотест“ 7510, което отчело 2, 33 промила алкохол в 22: 02 часа на 23.10.2023год. В последствие в 23: 30 часа на 23.10.2023год. от подсъдимия Е. била взета кръвна проба в ЦСМП при УМБАЛ „Г.Странски“ гр.Плевен, при химическото изследване на която било установено алкохолно съдържание с концентрация 1, 9 промила. Съгласно заключението на назначената на досъдебното производство съдебномедицинската експертиза, на което прокурорът се позовал в обстоятелствената част на обвинителния акт, към момента на настъпване на процесното ПТП - около 21: 40 часа на 23.10.2023год., подсъдимият Д. Е. е бил с концентрация на алкохол в кръвта 2, 2 промила. Правилно държавното обвинение и първоинстанционния съд са приели за установено, че подсъдимият Е. е извършил деянието в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта именно 2, 2 на хиляда, каквато съгласно съдебномедицинската експертиза е била концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на деянието- около 21: 40 часа на 23.10.2023год. Неоснователно е възражението в допълнението към въззивната жалба, че подсъдимият трябва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за концентрация на алкохол в кръвта 2, 2 на хиляда „установено със съдебномедицинска експертиза“, по съображения че почива изцяло на предположения, тъй като извършването на такава съдебномедицинска експертиза не е предвидено в Наредба № 1 от 19.07.2017г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта/и или употребата на наркотични вещества или техни аналози. В конкретният случай, по реда на цитираната наредба е установено, посредством химическо изследване на кръвната проба иззета от подсъдимия Е., че в кръвта на подсъдимия има концентрация на алкокол 1, 9 на хиляда. Тази кръвна проба обаче е била взета от подсъдимия не непосредствено след настъпването на ПТП, което е настъпило около 21: 40 часа на 23.10.2023год., а близо два часа по късно- в 23: 30 часа на 23.10.2023год., през което време организма на подсъдимия е елиминирал част от алкохола, който е бил в кръвта му по време на настъпването на ПТП. При това положение органите на досъдебното производство правилно и законосъобразно са допуснали съдебномедицинска експертиза, с цел установяване концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на настъпването на ПТП, тъй като именно тя има правно значение за квалифициране на деянието му като по-тежко наказуемо престъпление. Това процедиране не е незаконосъобразно, тъй като съгласно Съгласно т.4, б. „д“ на Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/1982г. на Пленума на ВС, пияното състояние на дееца може да се установява с всички доказателствени средства предвидени в НПК, включително и чрез медицинска експертиза. Лишено от основание е и искането в допълнението към въззивната жалба за преквалифициране деянието на подсъдимия в престъпление по чл.343а, ал.1, б. „г“ пр.1 от НК. Оказването на помощ на пострадалите не е намаляващо отговорността обстоятелство, когато водачът е бил в пияно състояние. Този извод следва от съдържанието на текста на б. „в“ и б. „г“ на чл.343а от НК, където изричното посочване на съставомерните последици (причинена средна или тежка повреда на повече от едно лице или настъпила смърт на повече от едно лице) е използвано с цел да се изключат от приложното поле на този привилегирован състав случаите, когато са налице други квалифициращи признаци по чл.343, ал.3 от НК, един от които е пияното състояние на дееца. В този смисъл е т.5, б. „а“ на Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/1982г. на Пленума на ВС. Ето защо, доколкото в признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се съдържат данни за оказана от него помощ на пострадалите след деянието, това обстоятелство може да се отчете единствено като смекчаващо при индивидуализацията на наказанието. При извършената служебна проверка на присъдата въззивният съд констатира, че като е признал подсъдимия Д. Е. за виновен, че е извършил престъплението като е нарушил и правилото за движение по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП, съгласно което: „На водача на пътно превозно средство е забранено да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда…“ първоинстанционният съд е допуснал нарушение на закона. С разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП не се регламентира конкретно правило за движение, а се въвежда обща забрана за управление на ППС след употреба на алкохол с концентрация над 0, 5 на хиляда и/или на наркотични вещества. Тази норма от ЗДвП не може да запълни бланкетните диспозиции на нормите на чл.342 - чл.343а от НК. Нарушаването на забраната по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП, ако не е нарушено конкретно правило за движение и не е настъпило пътно-транспортно произшествие, може да ангажира само административната отговорност на дееца, респ. наказателната отговорност по чл.343б от НК. В този смисъл е константната съдебна практика на ВКС- Решение № 198 от 06.01.2021г. на ВКС по н.д. № 894/2020г., ІІ-ро н.о. и др. Предвид горното, присъдата следва да се измени на основание чл.337 ал.1 т.2 от НПК, като подсъдимият Д. Е. следва да бъде признат за невинен и оправдан само в частта на обвинението, че е извършил престъплението по чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б. „б“, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, като е нарушил правилото за движение по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП. За извършеното от подсъдимия Д. Д. Е. престъпление по чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б. „б“, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, като разпоредбата чл.343г от НК предвижда налагането и на задължително кумулативно наказание лишаване от право по чл.37 ал.1 т. 7 от НК и факултативно кумулативно наказание лишаване от право по чл.37 ал.1 т. 6 от НК. В съответствие с разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК, първоинстанционният съд правилно е съобразил, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл.58а от НК. При индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Д. Е. първоинстанционният съд правилно е съобразил, че степента на обществена опасност на деянието е висока, а тази на подсъдимия е сравнително ниска. Първоинстанционният съд правилно отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, както и изразеното искрено съжаление за извършеното деяние. Неправилно обаче първоинстанционният съд отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство за подсъдимия „сравнително младата му възраст“. Към момента на извършване на деянието подсъдимият Е. е бил навършил 30-годишна възраст, поради което възрастта му не може да се определи като млада и не може да се съобразява като смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като на тази възраст формирането на личността на подсъдимия и изграждането на морално-волеви задръжки за спазване на законите и добрите нрави би трябвало да е отдавна приключило. От друга страна, към отчетените от първоинстанционния съд смекчаващи отговорността обстоятелства, следва да се добави още оказаната от подсъдимия помощ на пострадалите след деянието. Според изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, приети за установени и в мотивите на присъдата, непосредствено след възникване на произшествието подсъдимият Е. и свидетелят К. успели да излязат от предните врати, след което извадили от автомобила свидетелката Ц. К. и детето Д.ела Е.а. Като смекчаващо отговорността обстоятелство допълнително следва да се отчете и недоброто здравословно състояние на подсъдимия, който видно от представените от защитника му писмени доказателства страда от инсулинозависим захарен диабет, с неврологични усложнения и хроничен панкреатит с алкохолна етиология, във връзка с което с експертно решение на ТЕЛК му е определена 76% ТНР, а с разпореждане на ТП на НОИ-Плевен му е отпусната социална пенсия. Според настоящият състав не са налице други смекчаващи отговорността обстоятелства, които да са останали незабелязани и неотчетени от първоинстанционния съд. Лишени от основание са възраженията и доводите в допълнението към въззивната жалба, че като смекчаващо отговорността обстоятелство трябва да се отчете наличието на съпричиняване от страна на пострадалата Ц. К., а така също и от страна на починалото малолетно дете Д.ела Е.а. Доводите на защитника на подсъдимия, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата Ц. К., тъй като на първо място същата се е качила да се вози в автомобила, управляван от подсъдимия, след като е знаела, че подсъдимият е употребил алкохол и на второ място понеже се е возила в автомобила без да постави обезопасителен колан, са неоснователни, тъй като такива обстоятелства не са описани сред фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, които подсъдимият е признал по реда на чл.371 т.2 от НПК. В обстоятелствената част на обвинителния акт не се съдържат факти, съгласно които пострадалата Ц. К. се е качила да се вози в автомобила, управляван от подсъдимия, след като е знаела, че подсъдимият е употребил алкохол, че се возила в автомобила без да постави обезопасителен колан, както и че пътуването й без поставен обезопасителен колан е допринесло по някакъв начин за получаването на инкриминираната средна телесна повреда. Във връзка с възражението за съпричиняване от страна на пострадалата Ц. К., защитникът на подсъдимия не се позовава на факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, които подсъдимият е признал по реда на чл.371 т.2 от НПК, а навежда доводи за това, че на стр.6 от мотивите на присъдата е посочено: “Ц. К. твърди, че подсъдимият и е казал, че е бил употребил алкохол и е шофирал според нея бързо“. Освен това адвокат Я. се позовава и прави интерпретация на изводите в експертното заключение на съдебномедицинската експертиза на пострадалата Ц. К., въпреки че не само в обстоятелствената част на обвинителния акт, но и в обсъжданото от защитника на подсъдимия експертно заключение липсват констатации, че К. е пътувала без поставен обезопасителен колан и че липсата на поставен обезопасителен колан е допринесло по някакъв начин за получените от тази пострадала травматични уврежД.я. Относно първия довод на адвокат Я. следва да се отбележи, че на стр.6 от мотивите на присъдата, при излагане на правните си изводи относно обективната страна на престъплението, първоинстанционният съд в нарушение на процесуалните правила действително е направил кратък анализ на показанията на св.Цветана К. и е посочил, че: “Ц. К. твърди, че подсъдимият и е казал, че е бил употребил алкохол и е шофирал според нея бързо.“ Съгласно разпоредбата на чл.373 ал.3 от НПК, в случаите по чл.372 ал.4 от НПК, съдът в мотивите на присъдата е длъжен да приеме за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като само се позовава на направеното от подсъдимия самопризнание по чл.371 т.2 от НПК и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. В конкретният случай първоинстанционният съд в мотивите на присъдата, в частта за установените фактическите положения, в съответствие с предписанието на чл.373 ал.3 от НПК законосъобразно е приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, в които няма описано обстоятелство, че подсъдимият е казал на св.К., че е употребил алкохол, но в противоречие с разпоредбата на чл.373 ал.3 от НПК и с приетите за установени в съответствие с тази правна норма фактически положения, в частта за правните изводи относно обективната страна, е анализирал показанията на св.Ц. К. и въз основа на тях е приел за установено допълнително обстоятелство, което липсва сред посочените в обвинителния акт факти, а именно че подсъдимият е казал на св.К., че е употребил алкохол. Това допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение не е съществено и не се е отразило на правилността на присъдата му, а освен това е отстранимо от въззивната инстанция. Отделно от това, дори подсъдимият да е казал на св.К., че е употребил алкохол, при положение, че същият не е уточнил количеството на употребения алкохол, св.К. не е присъствала на употребата му и няма как да е възприела количеството на употребения алкохол /за разлика от св.М. К./, и при положение, че подсъдимият видимо не е проявявал признаци на алкохолно опиянение, св.К. не е могла да знае, че подсъдимият управлява автомобила в нарушение на забраната по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП. Лишено от основание е и възражението в допълнението към въззивната жалба за наличието на съпричиняване от страна на малолетното починало дете Д.ела Д.а Е.а. Според изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, правилно приети за установени от първоинстанционния съд в мотивите на присъдата, на инкриминираната дата детето Д.ела Е.а е пътувало в автомобила управляван от подсъдимия на задната седалка в легнало положение, увита в одеяло, като се е возила без да бъде използвана система за обезопасяване на деца или предпазен колан. В обвинителния акт липсват фактически констатации това да е допринесло за травматичните уврежД.я, вследствие на които е настъпила смъртта на Д.ела Е.а. В казуси сходни с настоящия, е налице противоречива съдебна практика, най-вече по граждански дела, във връзка с искове за обезщетения, като в някой случаи съдилищата приемат, че има, а в други случаи приемат, че няма основания за намаляване на обезщетенията за вреди, заради съпричиняване от страна на пострадалото малолетно дете. Настоящият състав счита, че в конкретният случай няма съпричиняване от страна на малолетното починало дете Д.ела Д.а Е.а, тъй като задължение за осигуряване на безопасното й пътуване при спазване правилата на ЗДвП, в конкретния случай е имал само подсъдимият Д. Е., в качеството му на водач на автомобила- съгласно чл.132 т.2 от ЗДвП, както и в качеството му на родител и придружител на Д.ела Е.а, която по силата на закона и заради малолетието си не е имала нито задължение, нито възможност да извършва правновалидни действия, а отговорността за нея е лежала изцяло върху подсъдимия. Да се смекчи наказателната отговорност на подсъдимия, като се приеме, че в случая има съпричиняване от страна на малолетното починало дете Д.ела Е.а, заради това, че е пътувала в автомобила без използването на система за обезопасяване на деца или предпазен колан, би означавало да се позволи на подсъдимия да черпи благоприятни последици от собственото му противоправно поведение, а това е недопустимо, съгласно един от основните и общи принципи на правото. Доводът изложен в допълнението към въззивната жалба, че служебното начало предполага съдът да изследва въпроса дали ползването на обезопасителен колан би се отразило на характера и степента на получените уврежД.я от пострадалите и ако да- по какъв начин, също е неоснователен, тъй като не държи сметка на особеностите на производството при съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК. Предвид особеностите на производството, по което е протекло съкратеното съдебно следствие в първата инстанция, първоинстанционият съд не е бил длъжен, а и не имал процеусуална възможност по силата на служебното начало да изследва въпроса дали пострадалата К. е била с поставен обезопасителен колан, както и дали евентуално непоставянето на такъв от нея и от детето Д.ела Е.а е допринесло за настъпването на общественоопасните последици. Ето защо е неоснователно възражението на защитата на подсъдимия за необоснованост на присъдата, поради неразкриване на обективната истина, което по същество представлява и възражение и за допуснато съществено процесуално нарушение свързано със събирането и проверката на доказателствените материали, каквото също не е допуснато. С оглед на особеностите на производството при съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, в това производство съдът не може да допуска и събира доказателства, които могат да доведат до изменение на фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, нито по искане на страните, нито служебно. Ако подсъдимият и защитникът му са считали, че изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти от значение за отговорността на подсъдимия са неверни или непълни, не е следвало да искат провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371 т.2 от НПК, защото по този начин доброволно са се лишили от процесуалната възможност да оспорват фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, които са от значение за наказателната отговорност на подсъдимия, включително и да искат допълването на тези факти с нови, които не са посочени в акта. Законът компенсира подсъдимите, които изберат тази защитна линия на поведение, като разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК предвижда, че в случай на постановяване на осъдителна присъда наказанието се определя по правилата на чл.58а от НК, които са привилегировани, но законът не допуска едновременно подсъдимия да се ползва от тази привилегия и в същото време да оспорва фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и да иска допускането на доказателства, които могат да доведат до изменение на тези факти. От друга страна, след като първоинстанционния съд постанови определение по чл.372 ал.4 от НПК, с което приема за установено, че направеното от подсъдимия самопризнание по чл.371 т.2 от НПК се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и обяви, че при постановяване на присъдата ще ползва това самопризнание, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, направеното самопризнание по чл.371 т.2 от НПК не може да бъде оттеглено. Като отегчаващо отговорността обстоятелство, първоинстанционният съд правилно е отчел предходните многократно налагани на подсъдимия Е. наказания за нарушения по ЗДвП. От приложената на л.104-л.106 от ДП справка за нарушител/водач е видно, че преди инкриминараното деяние подсъдимият Д. Е. е наказван по административен ред седем пъти за нарушения по ЗДвП- с влезли в сила 2 бр. наказателни постановления и 5 бр. фишове, както следва: С НП № 1990256-0008660 от 26.08.2019год., влязло в сила на 05.08.2020год., на основание чл.183 ал.4 т.10 от ЗДвП, за извършено нарушение на чл.137б ал.1 от ЗДвП- за превоз на дете без използване на система за обезопасяване на деца, му е наложено административно наказание глоба в размер на 50 лева и са му отнети 6 бр. точки С НП №20-0256-000121 от 25.02.2020год., влязло в сила на 05.08.2020год., на основание чл.183 ал.2 т.3 пр.1 от ЗДвП, за извършено нарушение по чл.6 т.1 от ЗДвП- за неспиране на пътен знак „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, му е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева и са му отнети 8 бр. точки. С фиш, серия С, № 59827 от 12.04.2013год., на основание чл.184 ал.4 пр.1 от ЗДвП, за извършено нарушение на чл.137а ал.1 от ЗДвП- за неизпълнение на задължението му като пътник за използване на предпазен колан, му е наложено административно наказание глоба в размер на 50 лева. С фиш, серия М, № 562081 от 31.10.2017год., на основание чл.185 от ЗДвП, за извършено нарушение на чл.139 ал.2 т.4 от ЗДвП- за управление на МПС необорудвано със светлоотразителна жилетка, му е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева. С фиш, серия GT, № 115504 от 09.09.2019год., на основание чл.183 ал.2 т.1 от ЗДвП, за извършено нарушение на чл.6 т.1 от ЗДвП- за неправилно престрояване или паркиране, му е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева. С фиш, серия Н, № 828364 от 29.10.2019год., на основание чл.185 от ЗДвП, за извършено нарушение на чл.70 ал.3 от ЗДвП- за управление на МПС през деня без включени светлини за движение през деня или къси светлини, му е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева. С фиш, серия Н, № 828543 от 01.11.2019год., на основание чл.183 ал.2 т.1 от ЗДвП, за извършено нарушение на чл.6 т.1 от ЗДвП- за неправилно престрояване или паркиране, му е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева. В мотивите на присъдата първоинстанционния съд е отчел само големия брой на нарушенията, за които подсъдимият Е. е наказван по административен ред, без да обсъди тежестта на тези нарушения. Въпреки това възражението в допълнението към въззивната жалба, че тежестта на наложените в предходен период административни наказания на подсъдимия за други нарушения на правилата за движение е несъразмерно надценена от първата инстанция, е неоснователно. Изложените в подкрепа на това възражение доводи от защитата на подсъдимия са неоснователни. Давността, характера и обществената опасност на извършените от подсъдимия нарушения по ЗДвП, за които е санкциониран в миналото по административен ред, както и размера на наложените административни санкции, не дават основание да се приеме, че макар и многобройни, извършените административни нарушения са с ниска степен на обществена опасност. Сред нарушенията по ЗДвП, за които подсъдимият е санкциониран по административен ред, има такива за неспиране на пътен знак „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, за неправилно престрояване или паркиране и за превоз на деца без използване на система за обезопасяване на дете. Тези нарушения не са незначителни и са предпоставяли реална опасност за движението, както и опасност от увреждане на дете заради неизползването на система за обезопасяване на дете. Видът и характерът на нарушенията по ЗДвП, за които подсъдимият в миналото е бил сакнциониран по административен ред, в съчетание с техния значителен брой, въпреки, че едното от нарушенията е за непоставяне на обезопасителен колан от подсъдимия като пътник, категорично характеризират подсъдимия като недисциплиниран водач на МПС, който е склонен да извършва нарушения на правилата за движение, включително и такива, които създават реална опасност за движението. Ето защо настоящият съдебен състав не споделя становището на защитника на подсъдимия, че относителната тежест на отегчаващото отговорността обстоятелство, изразяващо се в миналите административни наказания на подсъдимия за нарушения по ЗДвП, не е с голяма относителна тежест. Напротив, относителната тежест на това отегчаващо отговорността обстоятелство в конкретният случай е висока. В допълнение към приетото от първоинстанционния съд, като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се отчете и наличието в конкретния случай на два отделни квалифициращи признака, заради всеки от които инкриминираното деяние е квалифицирано като по-тежко наказуемо престъпление. При така отчетените от настоящия състав смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и предвид относителната им тежест, въззивният съд приема, че в конкретният случай е налице значителен количествен и качествен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, но същите не са многобройни и сред тях няма изключителни, поради което не са налице предпоставките на чл.55 от НК. Освен това, предвид наличието и на отегчаващи отговорността обстоятелства, в конкретният случай най-лекото предвидено в закона наказание за извършеното от подсъдимия Д. Е. престъпление не е несъразмерно тежко, което също изключва възможността за приложението на чл.55 от НК. По изложените съображения липсват фактически и правни основания за определяне на наказанието на подсъдимия Д. Е. при условията на чл.58а ал.4 вр. с чл.55 от НК. Въпреки направените от въззивния съд, посочени по-горе, корекции и уточнения, относно наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и тяхната относителна тежест, определеното от първоинстанционния съд при условията на чл.54 от НК наказание на подсъдимия Д. Е. - лишаване от свобода в размер на шест години, което е малко над минималния размер предвиден в закона за извършеното престъпление, по мнение на настоящия състав е правилно индивидуализирано. Това наказание е съответно на сравнително ниската степен на обществена опасност на дееца и на високата степен на обществена опасност на деянието, на наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и на целите по чл.36 от НК, както по отношение на специалната, така и на генералната превенция. В съответствие с изискванията на закона, първоинстанционният съд правилно на основание чл.373 ал.2 от НПК вр. с чл.58а ал.1 от НК е намалил с 1/3 определеното наказание шест години лишаване от свобода и е наложил на подсъдимия Д. Е. наказание лишаване от свобода за срок от четири години. Размерът на наложеното наказание четири години лишаване от свобода изключва възможността изпълнението му да бъде отложено на основание чл.66 ал.1 от НК и с присъдата си първоинстанционният съд правилно е определил наложеното наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно при първоначален общ режим, което е в съответствие с разпоредбата на чл.57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС. Присъдата е правилна и в частта, с която на основание чл.343г вр. с чл.49 ал.2 вр. с чл.37 ал.1 т.7 от НК, на подсъдимия Д. Е. е наложено кумулативно и наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години. Определения размер на това наказание е минималния възможен, съгласно разпоредбата на чл.49 ал.2 от НК, предвид размера на наложеното наказание лишаване от свобода. Тъй като наказанието на подсъдимия е определено при условията на чл.54 от НК, в конкретният случай липсва правна възможност на подсъдимия да не бъде наложено кумулативно предвиденото наказание лишаване от право по чл.37 ал.1 т.7 от НК. Правилно първоинстанционният съд е приспаднал на основание чл.59 ал.4 от НК времето, през което подсъдимият Д. Е. е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред. Предвид горното, оплакването на подсъдимия и на защитника му за явна несправедливост на наложеното с присъдата наказание е неоснователно. Липсват основания за изменение на присъдата в частта на наложените на подсъдимия наказания- както за намаляване на размера им, така и за приложението на чл.66 от НК по отношение на наложеното наказание лишаване от свобода. В допълнение към изложените съображения свързани с индивидуалицацията на наказанието, настоящият състав приема, че наличието на основание за изменение на присъдата и оправдаване на подсъдимия в частта на обвинението, че е извършил престъплението, като е нарушил и правилото за движение по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП, не е причина за намаляване на наложените му с присъдата наказания. Това частично оправдаване няма за последица намаляване на обществената опасност нито на извършеното престъпление, нито тази на подсъдимия. Причината за оправдаването на подсъдимия в тази част на повдигнатото му обвинение не е, че не е извършил нарушение на правилото за движение чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП, а че това нарушение не може да запълни бланкетната диспозиция на престъпленията по чл.342- чл.343а от НК. Освен това допуснатото нарушение на правилото за движение по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП не е без правно значение в конкретния случай, тъй като обуславя наличието на квалифициращия признак „пияно състояние“ по чл.343 ал.3 от НК. Присъдата е правилна в частта за веществените доказателства и в частта за разноските. При извършената проверка на присъдата, настоящият състав на въззивния съд не намери други основания за отмяна или изменение на присъдата, освен горепосоченото основанието за изменение на присъдата на основание чл.337 ал.1 т.2 от НПК, поради което в останалите части присъдата следва да се потвърди. Мотивиран така и на основание чл.334 т.3 вр. с чл.337 ал.1 т.2 от НПК и чл.334 т.6 вр. с чл.338 от НПК, Великотърновският апелативен съд