Решение № 3733 от 31.12.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 167/2024 г.

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл.от АПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. С., в качеството му на бивш областен управител на област Русе, чрез процесуален представител адв. О. М., срещу Решение № 810/04.12.2023 г. по АНД № 1521/2023 г. по описа на РС – Русе, с което е потвърдено НП № 36/15.06.2023 г., издадено от директора на РИОСВ – Русe. С НП на касационния жалбоподател, за нарушение по чл.166 т.3 вр. чл.14 ал. 4 от ЗООС, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2000 лева. Касационните основания, релевирани в жалбата, са за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с оценка и анализ на доказателствата. Иска се отмяна на оспореното решение и постановяване на друго, с което да се отмени издаденото НП. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба – директор на РИОСВ - Русе, представляван от процесуален представител ст. юриск. М. К., излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на районния съд е правилно и моли то да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура - Русе счита, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от страна, участвала във въззивното производство, атакуваща невлязъл в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по Глава Трета, Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е основателна, но по съображения, различни от изложените в нея и поддържани от процесуалния представител на касатора в хода на устните състезания пред касационната инстанция. За да постанови своето решение районният съд е установил от фактическа страна следното: С писмо с изх.№ И-4183/25.10.2022 г., издадено от директора на РИОСВ Русе, на основание чл.14, ал.4 от Закона за опазване на околната среда /ЗООС/, на областен управител на област Русе са дадени следните задължителни предписания: 1. В едномесечен срок от получаване на писмото да се извърши почистване на замърсения имот /собственост на Държавата, находящ се в гр. Мартен, обл. Русе/ с установени строителни отпадъци и черен пясък; 2. РИОСВ Русе да бъде уведомена писмено за предприетите от областен управител на област Русе действия. Според обратна разписка, писмото било получено на 26.10.2022 г. в Областна администрация Русе. Установено било, че в указаният едномесечен срок предписанията не са изпълнени от адресата - С.. При тези обстоятелства, срещу А. С. бил съставен АУАН № 0002601 от 22.02.2023 г., сочещ осъществено нарушение по чл.166 т.3 вр. чл.14 ал.4 от ЗООС. Въз основа на него е издадено обжалваното пред РС – Русе наказателно постановление. При тези фактически констатации РС - Русе е приел от правна страна, че АУАН и наказателното постановление са съставени при спазване императивните изисквания на закона, а също че в производството по установяване на административното нарушение и налагане на административното наказание не са допуснати съществени процесуални нарушения. Приел за ирелевантно, че неизпълнението на предписанията предхожда приключването на процедурата по обжалването им пред Административен съд - Русе, доколкото последната не спирала изпълнението им. Посочил, че дадените предписания имат окончателен характер, доколкото обжалването им било определено от съда като недопустимо. Мотивиран така, РС - Русе е потвърдил изцяло наказателното постановление. Решението на контролираната инстанция е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата – чл.107, ал.5 от НПК, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Съгласно чл. 14, ал. 4 ЗООС - директорите на РИОСВ, директорите на националните паркове и директорите на басейновите дирекции съставят предупредителни и констативни протоколи, издават предписания, заповеди за прилагане на принудителни административни мерки и наказателни постановления. От цитираната разпоредба е видно, че законът прави разграничение между издаване на предписания и налагане на ПАМ. Това разграничаване между вида и характеристиките на издаваните административни актове при упражняване на компетентност от овластените за това органи по ЗООС, е видно и от разпоредбата на чл. 151, ал. 1 и ал.2 от ЗООС. Според ал.1 на нормата - за установените по време на контролната дейност административни нарушения контролните органи съставят актове за установяване на нарушенията, а според ал.2 - в случаите по ал. 1 контролните органи могат да издават писмени предписания и заповеди за налагане на принудителни административни мерки. В чл. 160, ал. 1 от ЗООС е посочено, че прилагането на принудителна административна мярка се извършва с мотивирана заповед на органа по чл. 158 от закона. Съгласно ал. 4 на същата разпоредба заповедта по ал. 1 може да се обжалва от заинтересуваните лица по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В ал. 5 е посочено, че обжалването на заповедта по ал. 1 не спира действието й. Тук обаче, нормата използва термина „обжалване“, докато в общата разпоредба на чл.166, ал. 1 от АПК е посочено, че Оспорването спира изпълнението на административния акт. Терминът „оспорване“ обхваща атакуването на административния акт в две посоки: чрез жалба, която се подава от заинтересованите лица, и чрез протест, който се подава от прокурора. Процесното писмо с изх.№ И-4183/25.10.2022 г., издадено от директора на РИОСВ Русе, вменяващо конкретно задължение на касатора, не представлява ПАМ от вида на изброените в закона и не прилага ПАМ по реда на чл. 160 от ЗООС, а дава предписание по чл. 14, ал. 4 от същия закон. По силата на приложимата разпоредба на чл.166, ал.1 от АПК и по аргумент от противното от чл. 160, ал. 5 от ЗООС, обжалването на предписанието като индивидуален административен акт, спира изпълнението му. От извършена служебна справка в деловодната система на АС-Русе се установи, че по жалба на А. С. С. срещу писмо с изх.№ И-4183/25.10.2022 г., издадено от директора на РИОСВ Русе, с дадени задължителни предписания по чл.14, ал.4 от ЗООС, на 09.11.2022 г. е образувано адм. дело №494/2022 г. по описа на АС – Русе. С направеното пред съда оспорване е настъпил суспензивният ефект на жалбата, съгласно чл.166, ал.1 АПК - тя спира изпълнението на оспорения акт ex lege, по силата на самия закон. С Определение № 121/31.01.2022 г. по адм. дело №494/2022 г. по описа на АС – Русе, съдът е прекратил производството по делото, като същото било обжалвано пред касационната инстанция. ВАС се е произнесъл с Определение № 2778/16.03.2023 г. по адм. дело № 2420/2023 г. по описа на ВАС, с което е оставил в сила Определение № 121 от 31.01.2023г. на АС - Русе по адм. дело № 494/2022 г. Така изпълнението на дадените задължителни предписания е било спряно до приключване на производството по оспорването им по реда на АПК т.е. до 16.03.2023 г. Преди изтичането на едномесечния срок от приключването на производството за изпълнение на задължителните предписания, изпълнението е отново спряно, като на 11. 04. 2023 г. по протест на прокурор при ОП – Русе е образувано адм. дело 178/2023 г. по описа на АС – Русе, по което е постановено Решение № 157 от 05.06.2023 г. на АС – Русе, с което съдът е отхвърлил като неоснователен протеста, на прокурор при ОП – Русе срещу задължителни предписания, издадени от директора на РИОСВ – Русе с писмо изх. № И-4183/25.10.2022 г., с искане за прогласяване на нищожността му. В тази си част Решение № 157 от 05.06.2023 г. е обжалвано пред ВАС, като с решение № 10478 от 07.10.2024 г. по адм. дело № 7043/2023 г. на ВАС, същото е оставено в сила - производството е приключило на 07.10.2024 г. На същата дата предписанието като ИАА е влязло в сила и от тогава то е станало изпълняемо, но вече след като лицето А. С., няма качеството на областен управител, поради изтекъл мандат (14.01.2022 г. – 27.07.2023 г.). Спирането е продължило до окончателното произнасяне по адм. дело № 7043/2023 г. на ВАС, а именно до 07.10.2024 г. Видно от Наказателно постановление № 36/15.06.2023 г. /л.8 – л.9 от делото на РРС/, същото е издадено въз основа на АУАН № 0002601 от 22.02.2023 г. Към момента на съставяне на АУАН на 22.02.2023 г., във връзка с неизпълнение на предписания, дадени с писмо с изх. № И-4183/25.10.2022 г., на директора на РИОСВ Русе, липсват предпоставки за съставомерност на деянието, поради следните обстоятелства: изпълнението на задължителните предписания е спряно в резултат на висящо съдебно производство – това, по адм. дело №494/2022 г. по описа на АС – Русе, приключило на 16.03.2023 г.; липсва влязъл в сила административен акт, тъй като същият е предмет на обжалване, който да подлежи на изпълнение; с оглед настъпилия суспензивен ефект на подадена до съда жалба срещу предписанията, към датата на съставяне на АУАН, не е бил изтекъл едномесечният срок за изпълнение на предписанията, считано от датата на тяхното съобщаване (26.10.2022 г.), респ. липсва неизпълнение от адресата на вмененото му с ИАА задължение, което да е основание за ангажиране на отговорността му по чл.166 т.3 вр. чл.14 ал. 4 от ЗООС. С оглед на посочените доводи, вмененото със съставения АУАН деяние е несъставомерно, а издаденото въз основа на него наказателното постановление се явява незаконосъобразно. Независимо от горните изводи, за пълнота на изложеното, следва да се отбележи, че са неоснователни доводите на касационния жалбоподател, според които областният управител не може да бъде субект на нарушението по чл.166, т.3 от ЗООС. Както касаторът основателно сочи, субектите на нарушението по този текст са означени с израза „ лицата “. Предвид изричното препращане в разпоредбата на чл.166 от ЗООС към предвидените в чл.165 от същия закон наказания, както и с оглед на определителния член, използван по отношение на субектите на нарушението, то следва да се приеме, че това могат да бъдат както юридическото лице и едноличния търговец - чл.165, ал.2 от ЗООС, но така и „ длъжностните лица “, посочени в чл.165, ал.1 от ЗООС. Последният закон не съдържа легална дефиниция на понятието „длъжностно лице“, поради което и с оглед систематичното място на нормата в глава десета „Принудителни административни мерки и административнонаказателна отговорност“ от ЗООС, по силата на препращането в чл.85 от ЗАНН, намира приложение дефиницията, съдържаща се в чл.93, т.1, б.“а“ от НК вр. чл. 29, ал. 1 ЗА. Областният управител има качеството на длъжностно лице по чл.93, т.1, б. ”А” от НК, тъй като изпълнява служба в държавно учреждение. По начало служителите в държавните учреждения са длъжностни лица, с изключение на изпълняващите дейност само на материално изпълнение. Дейност само на материално изпълнение е тази, с която не се осъществяват служебни функции в държавното учреждение, предвидени в нормативните актове. В НК легална дефиниция на понятието „държавно учреждение“ липсва. Както е посочено в решение № 498/18.01.2011г., по н.д. №488/10г. на ВКС, НК, ІІ н.о. и в правната литература: С. Д.-С. – „Понятието „длъжностно лице“ в българското наказателно право“, Бряг, 2014, едно от значенията на думата „учреждение“, съгласно речника на чуждите думи в българския език, е обособена служебна организация в обсега на дадено ведомство, с определен щат служители и с определена дейност в различни отрасли на държавния и обществения живот. Държавата реализира политиката си чрез органите на изпълнителната власт. Съгласно чл. 29, ал. 1 от ЗА Областният управител е едноличен орган на изпълнителната власт в областта, който осъществява държавното управление по места и осигурява съответствие между националните и местните интереси при провеждане на регионалната политика т.е той има качеството на длъжностно лице, противно на доводите в касационната жалба. Изложените съображения не променят направения преди това извод от настоящата инстанция за незаконосъобразност на оспореното пред въззивния съд наказателно постановление. Като го е потвърдил Районен съд – Русе е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че оспореното наказателно постановление е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, във вр. с чл. 143, ал. 1 от АПК, основателно се явява искането на касационния жалбоподател за присъждане на направени по делото разноски. За процесуалното представителство пред РРС е било договорено и заплатено в брой възнаграждение за адвокат размер на 500 лв., удостоверено с Договор за правна защита и съдействие /л. 53 от делото на РРС/. По делото пред настоящата инстанция е представен Договор за правна защита и съдействие /л. 52/, в който в т. 3 е договорено възнаграждение в размер на 500 лв., изплатени изцяло и в брой. Договореното и заплатено възнаграждение за всяка от инстанциите е в размера по чл.18, ал.2, т.2, вр. чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или общо 1000 лева. Настоящата инстанция намира, че разноските следва да бъдат присъдени в по-нисък размер. Следва да се посочи приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, в които това се налага, да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба №1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация – Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по-ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право, съобразно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл.101, ал.4 от ДФЕС /ограничение на конкуренцията/, поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията „ с оглед на целта“ по смисъла на чл.101, параграф 1 ДФЕС вр. чл.4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16- т.51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл.101, параграф 1 ДФЕС. Следва да се съобрази решението на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на него да се приеме, че неоснователно от касатора се иска възнаграждението на адвоката да бъде присъдено в размер на по 500 лева, при съобразяване на размера на наложената с НП глоба и правилото по чл.7, ал.2, т.2 вр. чл.18, ал.2 от горецитираната Наредба. Производството по делото се е развило в едно съдебно заседание във всяка от инстанциите, делото не разкрива нито фактическа, нито правна сложност, а резултатът от делото, респ. отмяната на НП е по съображения, различни от наведените в жалбите по съда. Предвид на това няма пречка съдът служебно да намали размера на възнаграждението за адвокат и под минимума, предвиден в Наредба №1/09.07.2004 г., като го определя в размер на по 300 лв. за всяка от инстанциите, съответно на обема на оказаната защита. Общо разноските, които се присъждат на страната за двете съдебни инстанции, са 600 лв. Те, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр.чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на РИОСВ – Русе, която инспекция има качеството на юридическо лице съгласно чл.14, ал.2 вр. ал.1 от ЗООС. Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 пр. 2 и чл.222, ал.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът