Решение № 36 от 7.3.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 415/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Министерство на земеделието и храните, с адрес гр. София, бул. „Христо Ботев“ № 55, чрез пълномощник юрисконсулт Р., срещу Решение № 158/10.06.2024 г. по гр. д. № 231/2023 г. на Окръжен съд – Добрич в частта му, с която е осъдено Министерство на земеделието и храните да плати на С. И. И., ЕГН ••••••••••, от гр. Генерал Тошево, ул. „Васил Алексиев“ № 37, сумата от 56 000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и психически стрес, претърпени от смъртта на М.Е.Е., следствие настъпило пътно транспортно произшествие на 14.04.2019г. около 01: 00 часа на главен път ІІ-29, посока гр. Добрич, на около километър и половина преди с. Стожер, общ. Добричка, причинено от внезапна поява на диво животно /кошута/, преминало от ляво на дясно през платното за движение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.04.2019г., до окончателното й изплащане, както и е осъден жалбоподателя да заплати разноски за воденото производство. Твърденията са за неправилност, необоснованост и несправедливост, с молба за отмяна и за отхвърляне изцяло на предявения иск. Жалбоподателят счита, че не е легитимиран да отговаря по чл.50 от ЗЗД, вр. с чл.2 от Закона за лова и опазване на дивеча; твърди наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и оспорва изводите на съда за наличието на постоянна, трайна и дълбоко емоционална връзка между ищеца и починалото лице. В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор от въззиваемата страна С. И. И., с който жалбата се оспорва. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част. По предмета на така предявения иск се излагат следните твърдения от страните: В исковата молба ищецът С. И. излага, че на 13.04.2018г., около 19: 00 часа, М.Е.Е. пътувал заедно със С.П.М. от гр. Генерал Тошево до гр. Варна, като управлявал лек автомобил „БМВ“ с рег. № ••. На 14.04.2018г. около 01: 00 часа тръгнали обратно от гр. Варна през гр. Добрич за гр. Генерал Тошево по главен път ІІ-29. На около километър и половина преди с. Стожер от ляво на дясно през платното за движение преминала кошута. Водачът не могъл да избегне удара с кошутата или да спре поради внезапната поява на животното на пътя и последвал удар между автомобила и животното. В следствие на удара колата се завъртяла и се ударила в дърво. В резултата на настъпилото ПТП М.Е. починал. Образуваното ДП № 115/2018г. на Второ РУ на МВР - Добрич било прекратено. В резултат на настъпилата смърт на М.Е.Е., следствие на ПТП, причинено от внезапната поява на диво животно, ищецът претърпял неимуществени вреди (болки, страдания и психически стрес). Ищецът приемал починалия като свой син, въпреки липсата на биологична връзка между двамата – приел го като свое дете и го отгледал, след като заживял с майка му Я.Ц.Д.. Твърди, че тогава М. е бил на 11 години и двамата с майката са били изоставени от родния му баща. Отношенията им започнали трудно, но с течение на времето те станали точно като между баща и син, взаимно си помагали и се подкрепяли. Ищецът купил на М.Е. първото колело, помогнал му да изкара шофьорска книжка, купил му първата кола, после и втората, помогнал му да се справи с проблемите си в училище, издържал го; подкрепил го в избора му да учи във Военноморското училище във Варна, инженерна специалност и го придружавал на приемните изпити. Докато учел, се прибирал през уикендите при ищеца и майка си. След 2 години ищецът отново го подкрепил в решението му да изостави започнатото образование и да поеме към друго, като заявил, че ще заплаща необходимите такси и издръжка. Предстояло да избере къде да продължи обучението си. Ищецът приемал М. за свой син, а той го приемал за свой баща (с рождения си баща не искал да контактува). Много от познатите на ищеца дори не знаели, че не са баща и син. Когато говорел за него, казвал, че става дума за сина му. Ищецът също така разчитал на М. и за в бъдеще, надявал се да се изучи, да започне работа, да се ожени, да има деца, а в по-късни години, той да се грижи за майка си и за него, така както ищецът се грижил за него. Преди М. да почине, имали намерение с майка му да сключат брак и той бил съгласен, и се радвал за тях. Загубата на М. се отразила на ищеца изключително тежко - изпаднал в депресия, защото вече нямало на кого друг да разчита; дълго време не искал да вижда никого, да се среща с хора. Внезапно настъпилата смърт на сина му била за ищеца голям шок; все още не бил преодолял болката от загубата на сина си; имал дете, за което да се грижи и то един ден да се грижи за него, а вече го нямало; изпитвал празнота, която щяла да остане за цял живот. За претърпените неимуществени вреди претендира обезщетение в размер на 105 000 лева. Тъй като причината за настъпването на ПТП е внезапната поява на диво животно – кошута, а по силата на чл. 2 от ЗЛОД дивечът в Република България е частна държавна собственост, съответно съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗЛОД организацията на ловната площ, управлението на ловното стопанство и контролът по стопанисването на дивеча се осъществяват от министъра на земеделието и храните, то и следва да бъде ангажира отговорността на Държавата чрез Министерството на земеделието и храните, който е собственик на посоченото животно. Моли ответното министерство да бъде осъдено да заплати сумата от 105 000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания и психически стрес, претърпени от ищеца от загубата на негов близък М.Е.Е., вследствие настъпило ПТП на 14.04.2019г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. В срока по чл.131 ГПК ответникът Министерството на земеделието и храните оспорва иска. Отрича отговорността си за претърпените от ищеца вреди, тъй като въпреки прогласената държавна собственост върху дивеча, Държавата като собственик не е във възможност да ги надзирава и контролира, респективно не носи отговорност по чл.50 ЗЗД. Отрича и материалната легитимация на ищеца, който не е биологичен баща на починалия, поради липсата на създадена постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която ищецът да търпи продължителни морални болки и страдания от смъртта на М.Е., като оспорва изложените в исковата молба обстоятелства да обосновават такава. Изтъква, че починалият не наричал ищеца „татко“, купуването на материално оценими подаръци не било достатъчно за съществуване на връзка баща-син, нямало доказателства за съвместно живеене в едно домакинство, ищецът и майката не били сключили граждански брак към момента на събитието, а значително по- късно. Според изложението в исковата молба, ищецът по-скоро загубил човек, който е бил бъдеща гаранция, че ще го гледа на старини, а не човек, когото е приел като истински свой син и скърби за него. Оспорва твърдението, че ПТП е настъпило поради появата на диво животно (кошута). Счита, че ПТП и настъпилата смърт на водача на автомобила са следствие изключително и само на виновното поведение на водача, което се изразява в управление на автомобила със скорост 163, 22 км/ч - със 73, 22 км/ч над разрешената за участъка, при наличие на сигнализация - предупредителен знак за опасност от група А №22, без поставен предпазен колан. Произшествието възникнало през тъмната част на денонощието, при което водачът следвало да прояви по- голяма отговорност. Високата скорост обуславяла факта, че не е могъл да намали или да спре, когато е възникнала опасност за движението по смисъла на чл. 20 от ЗДвП, а липсата на предпазен колан довела до изпадането му от МПС след навлизането му в гората и последвалия удар между автомобила и дърветата. Без наличието на приноса на пострадалия, според ответника, не би се стигнало до увреждането като неблагоприятен резултат. Оспорва иска и по размер. Варненският апелативен съд като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа страна следното: Видно от приложените по делото материали, съдържащи се в ДП №115/2018г. на ОП-Добрич, процесното ПТП е настъпилото около 01: 00 часа на 14.04.2018г., около километър и половина преди с. Стожер, общ. Добрич, на главен път II29, като с управлявания от М.Е.Е. лек автомобил „БМВ“ с рег. № ••, който се движел в посока гр. Добрич е настъпил удар с преминаващо пот ляво на дясно през платното за движение диво животно-кошута. Установява се, че е настъпила смъртта на М.Е.Е.. По ДП №115/2018г. по описа на Второ РУ на МВР - Добрич, е било образуваното за настъпилото ПТП досъдебно производство за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК, което е прекратено при условията на чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК - настъпилата смърт на водача, чието виновно поведение по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП – управлението на автомобил със скорост около 163, 22 км/ч и при възникнало непреодолимо препятствие (внезапно изскочила кошута на пътното платно) не е могъл да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението, е прието за причина за възникналото ПТП. От заключенията по допуснатите авто-техническа, медицинска и комплексна медицинска и авто-техническа експертиза се установява следното: Според заключението по допуснатата авто-техническата експертиза ПТП е настъпило около 01: 20 часа на 14.04.2018г. по път II-29, в посока гр. Варна - гр. Добрич, на около километър и половина преди началото на с. Стожер, при движение на управлявания от М.Е. автомобил марка „БМВ 328i“ с рег. № •• (който бил технически изправен) със скорост около 163, 22 км/ч, по прав участък от пътя, при асфалтова суха, хоризонтална, запазена, в добро състояние пътна настилка, през тъмната част на денонощието, при ясно време и добра метеорологична видимост. От ляво на дясно спрямо движението на автомобила през платното за движение е преминала кошута. Вследствие на взаимното пресичане на траекториите на движение на автомобила и на кошутата е настъпил удар между предната част на лекия автомобил и кошутата, като тя при подскоците си е паднала върху предния капак на автомобила и веднага след това е последвал удар в дясната част на предното панорамно стъкло и предната дясна колонка (горната предна дясна част на купето), т.е. в областта на купето в мястото на водача (автомобилът е с дясно разположение на управлението). В резултат на този удар водачът е загубил контрол над управлението на автомобила. Автомобилът се е отклонил в дясно и е преминал върху десният банкет. На разстояние от 83, 50 м. след като е напуснал платното за движение, автомобилът е навлязъл в гора, намираща се в дясно от платното за движение. След като е изминал около 27 м. в гората е настъпил удар между предната дясна част на автомобила и дърво. След този удар автомобилът е започнал да се завърта и отклонява в ляво, при което е последвал страничен удар във второ дърво, вече в задната лява част на купето, в областта на задното ляво колело. Последвало е предвижване на автомобила напред и в дясно и удар в трето дърво, този път в предната лява част на автомобила, след което той се е установил в покой. При удара в първото дърво тялото на водача е напуснало купето на автомобила, като след установяването му в покой то се е намирало непосредствено пред предната лява част на спрелия след произшествието автомобил (по данни от протокола за оглед на местопроизшествие към ДП № 115/2018г.). Причината за настъпване на удара между лекия автомобил и кошутата от техническа гледна точка според вещото лице е взаимното пресичане на траекториите на движение на лекия автомобил и дивото животно, а причината за настъпване на ударите на автомобила в трите дървета в гората в дясно от платното за движение е загубата на контрол върху управлението на автомобила от страна на водача му в резултат на удара с дивото животно. Налице е, според експерта, причинно-следствена връзка между появата на диво животно върху лентата за движение по посока гр. Добрич и удара й с лекия автомобил. Към момента на ПТП преди мястото на удара не е имало поставен пътен знак № А22 „Възможна е поява на диви животни“, какъвто понастоящем има. Този извод вещото лице прави от факта, че такъв знак не е описан в протокола за оглед. Вещото лице е установило, че в участъка на настъпване на произшествието допустимата максимална скорост е била 90 км/ч, че скоростта на движение на автомобила от около 163, 22 км/ч е била съобразена с техническите характеристики на автомобила. Вещото лице Е.Ж. твърди, че и при скорост на движение от 163, 22 км/ч, а също и при движение с допустимата скорост от 90 км/ч, водачът не е имал техническа възможност да предотврати удара с животното и настъпването на произшествието като предприеме спиране в момента, в който дивото животно е навлязло в платното за движение. Вещото лице е определило опасната зона на спиране на автомобила при скорост от 163, 22 км/ч като с дължина от около 190, 61 м, а при движение с разрешената за участъка скорост от 90 км/ч - около 73, 65 м, което означава, че и в двата случая водачът не би могъл да спре при внезапното излизане на пътното платно на кошутата, тъй като се е намирал на отстояние около 20, 77м преди мястото на удара. В откритото заседание вещото лице е пояснило, че се касае за внезапна поява на дивото животно на платното за движение; че липсват повреди по предната част на автомобила, което означава, че животното в момента на удара е било в скок над автомобила, което и при движение с допустимата скорост изключва възможността на водача да спре и предотврати последвалия сблъсък. Според вещото лице д-р Д.Д., изготвило допуснатата по делото медицинска експертиза, причината за настъпилата смърт на водача е несъвместима с живота черепно-мозъчна травма – разкъсване на главния мозък в резултат на силен удар с или върху твърд, тъп предмет в челнотеменната област на главата и отговаря да е настъпила по механизма на травма в купето на автомобила, в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. В съдебно заседание вещото лице потвърждава отговора си, че смъртта на водача е настъпила в следствие от удара на животното с автомобила, в купето на автомобила, а не от травмите, получени в последствие (подробно описани). По делото е представен и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 30.06.2011г., удостоверяващ закупено от ищеца дворно място ведно с жилищна сграда и гараж в гр. Генерал Тошево, ул. „Васил Алексиев“ № 37, който, видно от удостоверения на л. 137 – 139 от делото, е регистрираният настоящ адрес на С. И. от 14.11.2011г., на Я.И. и на М.Е. от 07.12.2011г. Относно съществувалата между ищеца и М.Е. връзка са събрани свидетелски показания и е изслушано заключение на вещо лице по допусната съдебно-психологическа експертиза. Свидетелката М.И.В. познава ищеца С. И. и Я.Ц. - майката на М.Е. от деца. Живеят в един град, били са съученици със С., а Я. била съученичка на брат й, били в почти едни и същи компании. През 2010г. Я. се разделила с бившия си съпруг и след това заживяла със С., двамата нямали свое дете. Родителите на М. се разделили, по-точно Я. напуснала съпруга си, защото той се пропил и тормозел семейството си. М. се опитал два-три месеца да остане да живее при баща си и след това се върнал при майка си. Живеели тримата, тогава М. бил около 13 - 14 годишен. Биологичният баща на М. не присъствал в живота му. С. изгледал момчето в най-трудната му възраст, отношенията с биологичния му баща не били такива, каквито били със С.. Двамата били като баща и син. С. много обичал М., той нямал други деца и знаел, че това му е последната надежда да има дете. Казвал, че в крайна сметка е получил това, което е искал в живота си - едно прекрасно дете. М. бил невероятно дете, много скромно, чувствително, много помагал на С.. Правели колите заедно, свидетелката ги виждала в ситуации, за които казва, че и биологичен родител не би постъпил така с детето си. С. казвал, че това дете супер много му помага, че имат планове за бъдеще, малко преди инцидента двамата започнали да откриват обща фирма, в която да работят, искали да построят голям салон за коли. Двамата били много близки и за това свидетелката съди от думите на С., който винаги казвал, че това е неговото дете. Малко хора в Генерал Тошево знаели, че С. не е биологичният баща на М.. Имали силна емоционална връзка, именно защото С. изгледал М. в най-трудните му години на подрастващ, бил абсолютно винаги до него; той го научил да кара кола; когато М. тръгнал да учи в Техническия университет, С. бил с него, той го водел, той го вземал; той му купил първата кола, втората кола пак той му подарил, за което след това казвал, че съжалява, защото с нея се случил инцидентът. М. не знаел, било голяма изненада за него, бил много щастлив и казвал, че просто не е мечтал за такъв баща. Случвало се М. да се събира с по-лоша компания, но С. го напътствал и му казвал да внимава. Относно преживяванията на ищеца след смъртта на М.Е., свидетелката М.И.В. дава показания, че М. починал пролетта на 2018г. при инцидент с кошута, тя присъствала на погребението. След инцидента и двамата (Я. и С.) се затворили в себе си. Малко след смъртта на М. свидетелката видяла С. седнал в едно сепаре в заведение просто да гледа компанията на сина си. Станал друг човек - затворен в себе си, не както преди, не искал да излиза. Хиляди пъти свидетелката го виждала по пътя на мястото на инцидента как е спрял, как полива цветята при поставената плоча; как всяка седмица ходи с майката на гробищата. Като го питала „как си - що си“, първото нещо при него било да се разплаче. Изминали поне три години преди С. да излезе от това състояние, да посвикне със ситуацията. И сега ищецът продължавал да говори за М.. В заключението по СПЕ, изготвено въз основа данните, събрани от обследваното лице и свидетелските показания, се сочи, че да станеш баща, не в биологичен, а в психологически смисъл, е сложен процес, който в крайна сметка има за цел да създаде близка връзка с детето. Това изисква постоянни и ежедневни усилия, основани на физическото присъствие на бащата, активно участие и интерес. Такава връзка, според експертизата, е имало изградена между ищеца и М. - С. И. го е отгледал като свое дете, той е изградил връзка, основана на общуване и стабилност, близост и доверие; подкрепял е доведения си син, издържал го е като студент, решили са да му помогнат да започне собствен бизнес; не го е съдил, а се е опитвал да му бъде опора и подкрепа – връзка, изпълнена с любов, напътствия, споделен опит и емоционална подкрепа. Според вещото лице, при научаването на инцидента и смъртта на М. ищецът е изпаднал в състояние на остра стресова реакция- преходно разстройство със значителна тежест, което се развива без прояви на други психични разстройства и е отговор на преживения психичен стрес, на непреодолимото травмиращо преживяване - сериозна заплаха за сигурността и физическото му оцеляване. С продължителност обикновено от няколко часа до няколко дни. След отшумяване симптомите на острата стресова реакция, влошеното психично състояние на ищеца се е владеело от клиничната характеристика на смесена тревожно-депресивна реакция, в рамките на периода на адаптация към настъпилите значими житейски промени и неблагоприятните последици от преживяното стресогенно събитие в рамките на формираното разстройство на адаптацията. Това е състояние на субективен стрес и емоционално разстройство, обикновено нарушаващо социалното функциониране, което възниква в период на адаптация към значими жизнени промени или към последиците на стресогенно жизнено събитие. Това разстройство не би се проявило при липса на масивен стресогенен фактор. Заболяването обикновено настъпва до месец след стресогенното събитие и в конкретния случай продължителността му не надхвърля 6 месеца. Ищецът е бил поставен в стресова ситуация с много голям заряд, в следствие на която той е развил тревожност, вътрешно напрежение, отдалечил се е от близките си, имал е нарушения на съня, апетита и концентрацията. Към момента на експертната оценка ищецът С. И. е споделил, че живее, защото трябва, но не вижда смисъл; преодолял е разстройството в адаптацията; има лека депресивна симптоматика, която е нормална реакция от преживения стрес. Варненският апелативен съд като съобрази събраните по делото доказателства, по наведените във въззивната жалба възражения, намира за установено от правна страна следното: Досежно наведеното в жалбата възражение, че отговорността на ответното министерство не може да бъде ангажирана, тъй като се касае за случайно събитие, Държавата като собственик не е във възможност да надзирава и контролира дивите животни, респективно не носи отговорност по чл.50 ЗЗД, съдът намира следното: Случайното събитие е непредвидимо, затова не може да се очаква и изисква дължима грижа за предотвратяването му. Т.е, когато вината е елемент от фактическия състав за възникване на гражданска отговорност /напр. чл.45 ЗЗД/, настъпилото случайно събитие изключва вината и оттам отговорността. В хипотезата на чл. 50 ЗЗД се възлага отговорност за вреди независимо от това дали собственикът или лицето, което упражнява надзор върху вещта, са действали противоправно или са положили дължимата грижа. Отговорността е обективна, тя възниква независимо от предвидимостта на опасността и противоправния резултат. Принципът е, че комуто ползите, на него се възлагат и вредите. Доколкото за отговорността по чл. 50 ЗЗД е без значение полагането на дължима грижа, то случайното събитие не изключва отговорността по чл. 50 ЗЗД. В този смисъл е и цитираното от първоинстанционния съд Решение № 509/12 г. на ВКС ІV г.о., според което случайното събитие не изключва отговорността по чл. 50 ЗЗД. Предвид изложеното и доколкото безспорно по силата на чл.2 ЗЛОД дивечът /включително и кошутата- женски благороден елен, съобразно приложение №1 към закона/, е частна държавна собственост, като цитираната разпорежда предвижда и кому е възложено стопанисването му, то и отговорността на Държавата чрез Министерство на земеделието и храните е ангажирана.Съдът приема, че уреждането на режима на този обект на собственост-дивечът, се отнася и до определянето на субекта, от когото ще се упражняват управленски и контролни функции по стопанисването. Щом със закон на един субект са възложени функции, които имат организационен, управленски и контролен характер по отношение на дивеча - частна държавна собственост, то той е субектът, под чийто надзор се намира дивечът по смисъла на 50 от ЗЗД. Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, които съответстват и на съдебната практика, че предвиденият ред за обезщетяване от лицата, стопанисващи дивеча, частна държавна собственост, на причинени от същия на трети лица имуществени вреди е уреден в ЗЛОД, а при липса на специална уредба в ЗЛОД за реда за обезщетяване на неимуществените вреди е приложим общият ред по чл. 50 от ЗЗД, като отговорността е за ресорното министерство, в случая – Министерство на земеделието и храните. Възражението, наведено във въззивната жалба, е неоснователно. Досежно възражението, че не е установено наличието на постоянна, трайна и дълбоко емоционална връзка между ищеца и починалото лице, настоящият състав намира същото за неоснователно. Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, разшири кръга от лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. Цитираният тълкувателен акт посочи, че по изключение обезщетение за неимуществени вреди може да се претендира и от всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, които обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. Посочените разяснения налагат извод, че обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на близък, попадащ извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. Наличието му следва да бъде преценявано във всеки конкретен случай, но ориентир за такова изключение е съществуването на привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, която надхвърля формалното съжителство и съпътстващите го отношения на разбирателство, взаимна обич и грижа, духовна близост, емоционална и материална подкрепа. Такава близост се поражда в резултат на тежки и извънредни житейски ситуации, обуславящи нужда от по-интензивно общуване между починалия и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната. Такава връзка би могла да бъде заместващата грижа, полагана за пострадалия от ищеца, вместо от родителите или един от тях. В рамките на производството от разпита на св. В.а безспорно се установи, че ищецът е заживял заедно с детето М. още от 2011г., когато последният е бил на 14г. Това обстоятелство се установява и от удостоверението за адресна регистрация на майката, М. и ищеца на един и същ административен адрес. В тази трудна както за подрастващия, така и за отглеждащите го възраст, при отсъствие на биологичния баща, и преживявайки раздялата на родителите си, М. е бил отгледан съвместно от майка си и ищеца, съжителстващ с нея на съпружески начала. Именно последният е заместил отсъстващата в живота на тийнейджъра мъжка фигура, като е компенсирал топлите отношения, присъщи за връзката „дете и биологичен родител“, и е заместил последния като значим възрастен в живота му. Наведеното в жалбата възражение, че детето е имало жив биологичен баща, е неоснователно, тъй като това обстоятелство не опровергава близката емоционална връзка с ищеца. Още повече, че безспорно е установено, че след първите два-три месеца, когато М. е живеел при биологичния си баща, първият нито е контактувал с него, нито е получавал някаква материална или духовна подкрепа, грижа и т.н. Затова и възражението в жалбата в посочения смисъл е несъстоятелно. Като за установено следва да бъде прието и обстоятелството, че ищецът не само е материално е обезпечил нуждите на детето, но и го е отглеждал като свой син- напътствал го е, съветвал го е, подкрепял го е в решенията и изборите му /за обучение, за избор на занимания, работа/. Двамата са имали общи интереси, помагали са си взаимно, имали са общи планове, което е индиция, че връзката помежду им не е била само формално общуване поради общото съжителство, а свидетелства за съществуващи отношения на разбирателство, взаимна обич и грижа, духовна близост, емоционална и материална подкрепа. Свидетелката е категоризирала отношенията между ищеца и починалия като отношения между родител и дете- сочи, че връзката е била такава, че и у трети лица впечатлението е било за автентична връзка между баща и син и изключително силна такава, каквато би била привързаността между починалия и него, ако бяха рождени баща и син. Това в конкретния случай я прави особено близка според приетото в тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК – защото е като между баща и син, развила се между лица, които нямат това родство помежду си, защото надхвърля обичайните отношения с доведен син и прераства в присъщата за рождените родител и дете. Тези изводи се изграждат и въз основа на даденото от вещото лице заключение, което е посочило, че връзката между двамата е била изключително дълбока и при обосноваване изживяванията на ищеца от загубата на М. е изтъкнал, че се касае за нормална психична реакция на всеки един човек, който загуби дете, считано за свое (независимо дали е рождено, осиновено, доведено). Освен установяването при условията на пълно и главно доказване наличие на особено близка емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: изисква установяване и на проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между съответните лица. Безспорно и от свидетелските показания, и от заключението на вещото лице се установява, че такива преживявания - на баща, загубил сина си, е имал ищецът от смъртта на М.Е.. Неговото страдание не е било детерминирано само от съпричастието към болката на партньора му – майката на починалия, а и е белязано от собствени емоционални изживявания от загубата на приетото за свое дете. След обичайната и продължаваща няколко дни остра стресова реакция, вещото лице е констатирало клиничната характеристика на смесена тревожно- депресивна реакция, която е продължила в рамките на 6 месеца в конкретния случай. Ищецът е развил тревожност, вътрешно напрежение, отдалечил се е от близките си, имал е нарушения на съня, апетита и концентрацията. Към момента на експертизата е констатирано от експерта, че ищецът С. И. е преодолял разстройството в адаптацията, като има лека депресивна симптоматика, която е нормална реакция от преживения стрес. Предвид изложеното и съставът приема, че ищецът вследствие на настъпилата смърт на пострадалия е проявил признаци, които като интензитет надхвърлят нормално присъщите, които биха били за лица, които формално са съжителствали в едно домакинство. Установено е от заключението на експерта, че проявлението на неимуществените вреди касае преживяно от ищеца лично чувство за загуба, а не съпричастност към загубата на биологичната майка. Свидетелката е посочила, че е виждала лично ищеца сам да посещава гроба на починалото лице, да спира на мястото на катастрофата, да се разстройва, когато говори за смъртта му, да отказва да излиза и да се вижда с хора. Предвид изложеното и съставът намира, че двата критерия, предвидени от ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, за да бъде прието наличието на изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадало лице, са установени от ищеца. Възражението, че обезщетение е получено вече от биологичната майка на М., е неоснователно, тъй като вредите, настъпили в личната сфера на ищеца не могат да бъдат компенсирани чрез заплащане на обезщетение на друго лице. Искът е доказан по основание. По отношение размера на присъденото обезщетение, за което се твърди, че е несправедливо определено поради наличието на изключителна вина на пострадалия за настъпилото ПТП, както и на приетия процент на съпричиняване, съдът намира следното: Съобразно т.10 на Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на ВС, собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата се освобождава от отговорност за причинените от нея вреди, когато се установи, че вредите са резултат на непреодолима сила или на изключителната вина на пострадалия. В жалбата въззивникът твърди, че вредата е причинена по изключителна вина на пострадалия, в евентуалност е налице съпричиняване в по-висок от приетия процент. За да се установи основателността на наведените възражения, следва да бъде изследван механизма на ПТП. В конкретния случай от изготвената по делото САЕ се установява, че наближавайки мястото на произшествието, пострадалият се е движел със скорост от 163, 22 км/ч. В този момент от ляво на дясно спрямо посоката на движение на автомобила през платното за движение е преминала кошута, като вследствие взаимното пресичане на траекториите им на движение е настъпил удар между предната част на л. а. и кошутата, която при подскоците си е паднала върху предния капак на автомобила и веднага след това е последвал удар в дясната част на предното панорамно стъкло и предната дясна колонка/горната предна дясна част на купето/, т. е. в областта на купето пред водача. Съгласно заключението причина за настъпване на ПТП от техническа гледна точка е пресичане траекторията на движение на лекия автомобил, движещ се по платното за движение, от дивото животно-кошута, като съществува пряка причинно-следствена връзка между удара на лекия автомобил с дивото животно, пресичащо платното, и настъпилото ПТП. Изводите на вещото лице досежно механизма на настъпване на ПТП, както и за причината за настъпването му не са оспорени, доколкото заключението е прието като обективно и компетентно изготвено. Предвид горното и съставът приема, че не може да бъде направен извод за изключителна вина на пострадалия за претърпяване на вредите. По твърденията за съпричиняване: Водачът е бил без поставен предпазен колан, т. е. е допуснал нарушение на чл. 137а от ЗДвП. Установило е обаче, че доколкото ударът не е бил фронтален, тъй като животното е било в подскок към момента на ПТП, и смъртта е настъпила именно от удара на кошутата върху автомобила, то и липсата на предпазен колан не би повлияла настъпването на смъртта на пострадалия. Поради което ако и да е допуснато нарушение на водача на чл.137а ЗДвП, то не е допринесло за настъпване на вредата. Т.е. не би могло да се приеме, че непоставянето на предпазен колан от пострадалото лице, не представлява съпричиняване. Не такива са действията на водача на МПС, касаещи управлението на автомобила със съответната скорост. Вещото лице е посочило, че автомобилът при настъпване на ПТП се е движил със скорост от 163, 22 км/ч., при разрешена максимална скорост за този пътен участък от 90 км/ч. или водачът на автомобила е допуснал нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, движейки се със скорост почти два пъти по-висока от допустимата такава. Съгласно заключението на САЕ опасната зона на спиране на л. а. /пълният спирачен път за спиране на моторно превозно средство/ при скорост от 163, 22 км/ч. е с дължина от около 190, 61 м., а при скорост на автомобила 90 км.ч. вещото лице е посочило, че пълният спирачен път за спиране на превозното средство би бил 73, 65 м. Т.е. недостатъчен предвид обстоятелството, че дивото животно се е намирало на отстояние 20, 77м. от автомобила преди мястото на удара. Поради това и експертът е заключил, че и при скорост от 90 км/ч водачът, предприемайки маневра спиране, не е имал техническа възможност да предотврати удара с животното и настъпване на ПТП. Разпоредбата на чл. 20 ал.2 ЗДП (Изм. - ДВ, бр. 51 от 2007 г.), действащата редакция към момента на ПТП, налага императивно задължението за подбиране на безопасна скорост, по-ниска от разрешената такава, с цел да се реализира безопасно спиране в случай на възникнала необходимост от фактори, влияещи на пътната обстановка, създаващи потенциална опасност за движението: ”Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Когато се касае за движение на автомобил при условията на нощна видимост, задължение на водача е да избере скорост, която му позволява да спре при поява на опасност в осветената зона на фаровете, при движение на съответно- къси или дълги светлини- по аргумент на чл.70 и чл.77 ЗДП. Настоящият състав намира, че установената скорост от 163, 22 км/ч., при максимално разрешени 90 км/ч., безспорно не е била съобразена с конкретните условия на видимост при движение в тъмната част на денонощието. Не е съобразено и че дори максимално допустимата скорост съобразно условията на нощна видимост би била несъобразена предвид опасната зона за спиране на автомобила съответстващо на разстояние на осветеност на фаровете при такава скорост. Установено е от вещото лице след запознаване с материалите по дознанието обстоятелство, че преди ПТП автомобилът е бил на къси светлини, които впоследствие не са превключени на дълги /цитирани от вещото лице данни от досъдебното производство/. Следователно и макар и да не е установено от експерта /предвид състоянието на автомобила/ каква е била зоната на осветеност на късите светлини, ноторно е, че същите не могат да обезпечат в достатъчна степен видимост на повече от 40-50 м. Затова и несъобразявайки това обстоятелство, водачът на ПТП не е изпълнил задължението си да избере скорост, която му позволява да спре при поява на опасност в осветената зона на фаровете. Дори и максимално допустимата скорост от 90 км. е изисквала спирачен път от 73 км., който е над зоната на осветеност. Горният извод на съда не се опровергава от заключението на вещото лице. Същото по задача 6 от експертизата не дават отговор на въпроса дали скоростта на л.а. е била съобразена с конкретните условия на пътя, а е изследвало дали техническото състояние на автомобила е допускало движение с такава скорост, но горното обстоятелство е ирелевантно в случая. Това е така, тъй като техническото състояние на автомобила е предпоставка, която следва да бъде съобразена само ако има наведени твърдения за неизправност на автомобила, а такива липсват. В конкретния случай възраженията, че скоростта не е повлияла на настъпване на ПТП и вредите за пострадалото лице, тъй като и щетата би настъпила и при допустимата скорост, не съответстват на установеното. Разпоредбата на чл. 21 ЗДвП визира максимално разрешената скорост за движение на посочените пътни превозни средства, но чл. 20 ЗДвП конкретизира кога тя следва да се коригира и при какви условия. Максимално разрешената скорост може да се достигне само при липсата на странични, неблагоприятни фактори посочени в чл. 20 ЗДвП и се редуцира при тяхното наличие, до границите на съобразената. В конкретния казус се касае за неблагоприятно обстоятелство- намалена видимост поради движение в тъмната част на денонощието, с което пострадалият не се е съобразил. Затова и следва да се приеме, че за да изпълни задължението си по чл.20 ал.2 ЗДвП и да спре при наличие на препятствие, водачът е следвало да съобрази конкретните условия на видимост, разстоянието на осветеност на фаровете предвид късния час на денонощието, като съобрази, че дори максимално допустимата съобразно чл.21 ЗДвП скорост от 90 км/ч е висока за тези условия. Това не е сторено. Наред с това, съставът намира, че макар да не може да се установи по безспорен начин, че и при редуцирана скорост, водачът би могъл да спре, то безспорно следва да се има предвид възможността за повече време за реакция за отклоняване на автомобила с оглед избягване на удара с животното. И не на последно място, редуцираната скорост на движение категорично би намалила силата на удара между л.а. и животното. Горното съдът намира за особено значимо, доколкото безспорно вещото лице е посочило, че причина за настъпилата смърт е не ударът в дърветата, а директния удар между тялото на кошутата и л.а. Следователно, съобразявайки основните физични закони, при удар със значително по-малка сила /пропорционална на редуцираната скорост/ между двете тела вероятността за избягване на конкретната щета изцяло или причиняване на друга в значително по-малък размер или вид, е много голяма. Изложеното води до извод, че М.Е., неспазвайки правилата на чл.20 ЗДвП, е създал реална възможност за настъпването вредата и е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Преценявайки съвкупно гореописаните обстоятелства, съдът приема, че е налице съпричиняване от страната на пострадалия. Съществените и груби нарушения на цитираните разпоредби водят до извод, че следва да бъде определен процент на съпричиняване в размер на 70 %. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението - такива при причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, отношенията между починалия и близкия, който търси обезщетение и др. При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания. Починалият е бил на 21 години. Както вече се коментира при разглеждане на предпоставките за признаване материалното право на ищеца да претендира обезщетение, между него и пострадалия е съществувала дълбока емоционална връзка като между баща и син. Същевременно следва да се съобрази, че установените между двамата отношения и периода, през който са живеели заедно датира около 7 години преди датата на ПТП, т.е. ищецът не е участвал при отглеждането на детето от най-ранната му детска възраст, следователно и няма натрупан толкова голям обем от емоции, спомени, преживявания, случки от периода на израстване на детето. Независимо от горното, установи се, че от смъртта на М. ищецът е претърпяла значителни емоционални болки и страдания. Съобразявайки продължителността и интензитета на претърпените неимуществени вреди от смъртта на пострадалия, възрастта му, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, съдържанието на съществувалата между тях емоционална връзка, необратимия характер на понесените морални болки и страдания, обществено-икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите и към настоящия момент, съдът приема, че обезщетението следва да се определи в размер на 80 000 лв. Като се редуцира така определения размер на обезщетението с процента на съпричиняване, съставът намира, че ответното министерство следва да бъде осъдено да заплати на С. И. сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му болки и страдания вследствие на настъпилата смърт на М.Е.. До този размер искът на С. И. следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата над 24 000лв. до 56 000 лв. На основание чл.84 ал.3 ЗЗД законната лихва се дължи от датата на деликта -14.04.2018г. до окончателното изплащане. С решението на ОС- Добрич е присъдена законната лихва от 14.04.2019г. Допълване не е поискано. Предвид изложеното и сумата от 24 000 лв. следва да бъде присъдена ведно със законната лихва от 14.04.2019г. Решението на ОС-Добрич следва да бъде потвърдено в частта, с която ответникът е осъден да заплати сумата от 24 000 лв. в полза на ищеца и отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати разликата над 24 000 лв. до 56 000 лв. В останалата част, с която искът за разликата над 56 000 лв. до 105 000 лв. е отхвърлен, решението е влязло в законна сила. Решението на ОС-Добрич следва да бъде изменено в частта за разноските, като същите бъдат определени съобразно изхода на спора. На осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК съобразно уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата д. т. за първа инстанция 960 лв. и за въззивна инстанция 480 лв. Пред първата инстанция ищецът е направил разноски за депозити за вещи лица 1 200 лв. Съобразно изхода на спора от заплатените за депозити суми ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 274 лв. Съобразно чл. 7 ал.2 т.3 от Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа вр. чл.38 ЗАдв. и съобразно уважената част от иска ответникът следва да заплати на Адвокатско дружество „В. и Димитрова“ възнаграждение в размер на 2 560 лв. На осн. чл. 78 ал. 8 от ГПК в полза на Министерство на земеделието и храните, което е представлявана по делото от юрисконсулт, се дължи възнаграждение в размер, определен от съда по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Възнаграждението следва да бъде определено на 540 лв. при приложение на нормата на чл. 25 ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Съобразно с отхвърлената част от иска в полза на ответника за разноски за юрисконсултско възнаграждение пред първата инстанция следва да бъде призната сумата от 416 лв. В полза на ответника следва да бъде присъдена и сумата от 942 лв., направени разноски за заплатени депозити за вещи лица, удостоверения и др, съобразно отхвърлената част от иска. За упражнената процесуална защита пред АС-Варна в полза на въззивника се дължи възнаграждение, определено по реда на чл.25 ал.1 и ал.2 НЗПП, също в размер на 540 лв. Съобразно уважената част от жалбата въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от 308 лв. Водим от горното, съдът