Решение № 239 от 22.10.2024 г. на Окръжен съд - Стара Загора по дело № 726/2024 г.

Производството е по чл. 318 и сл. от НПК. Постъпила е въззивна жалба от повереника на гр. ищец и частен тъжител по делото Т. И. Т., адв.С. С. от САК, против присъда № 49 от 29.04.2024 година по НЧХД № 3391/ 2023 г. по описа на Ст.З.РС, с която подсъдимата по това дело Р. Б. Ч. е призната за невиновна в това, че в периода 11.09.2022 г. – 27.04.2023 г. в качеството си на длъжностно лице- ••••, е разпространявала клеветнически твърдениая сред жителите на селото, пред Пловдивската митрополия и кмета на гр. Димитровград, като е приписала престъпление на тъжителя Т., че „умишлено е повредил кръста“, намиращ се в местността „Гичата“ в землището на с. Крум, който е общинска собственост- престъпление по чл. 148, ал.1, т.4, във вр. с чл. 147, ал.1 от НК, поради което и на основание чл. 304, ал.1 от НПК я е оправдал по това обвинение. С присъдата е отхвърлен предявения от тъжителя против подсъдимата граждански иск за претърпени от деянието неимуществени вреди в размер на 5 000 лева ведно със законните последици от това, като тъжителят е осъден да заплати на подсъдимата сумата от 1700 лв., представляваща изплатено възнаграждение за адвокатска защита. В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на присъдата, както и за липса на мотиви или непълнота на мотивите поради липса или превратен на анализ на събраните по делото доказдателства. Искането е за постановяване на нова присъда, с която подс. Ч. да бъде призната за виновна и осъдена по обвинението в тъжбата, а гр. иск да бъде уважен в пълния му размер ведно със законните последици от това. В съдебно заседание повереникът адв. С. С. от САК поддържа жалбата като прави довод, че въпреки безспорното установяване на авторството на деянието и на самото обвинение: разпространяване на клеветнически твърдения чрез жалби до компетентните органи, съдът поради недопустим субективизъм в противоречие със събраните по делото доказателства, оправдал подсъдимата, като отказал да приеме, че се касае до една клеветническа кампания, целяща очернянето на повереника му с политическа цел, тъй като той бил известна личност, кандидат за депутат, и бивш шеф на КАТ- Димитровград. Съпругата му пък била ••• на с. Крум, общ.Димитровград. Счита, че от субективна страна вината на подсъдимата, поради това че е знаела какви са истинските обстоятелства около повредата на светещия кръст над селото, поставен там от клиента му, но въпреки това си е позволила да го клевети в подадената от нея докладна- излагайки неверни твърдения, че той сам е повредил кръста, е безспорно доказана от събраните по делото гласни доказателства. Поради което моли за отмяна на присъдата и постановяване на нова такава- осъдителна, както и за уважаване изцяло на предявения граждански иск. В с.з. пред въззивната инстанция лично и чрез повереника си поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена. Частният тъжител и граждански ищец Т. И. Т. поддържа казаното от повереника си като в дадената му дума за лична защита заявява, че той с негови средства е поставил този кръст и осветлението към него като със съпругата си са се грижели в продължение на 10 години той да функционира. Същият е бил повреден при една буря, когато той вече бил в София, а съпругата му не била •••, от една светкавица, която прекъснала осветлението и той лично се заел да го възстанови. По време на ремонта бил заварен от подсъдимата, която въпреки че разбрала, че става дума за ремонт, а не за демонтаж, го била наклеветила в докладна записка. А той още същият ден оправил кръста, който оттогава отново светел и той лично бил поел грижата да го поддържа докато има възможности. Защитникът на подсъдимата Р. Б. Ч.- адв.М. Р. от АК Хасково, счита, че оплакванията в жалбата, са недоказани, и обжалваната присъда е правилна и законосъобразна. Счита, че никъде в докладната нейната подзащитна не е споменавала името на тъжителя, а споменаването на името на неговата съпруга, З.Т., изобщо не е в контекста на излагане на някакви клеветнически твърдения. От името на подсъдимата претендира за заплащане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер на 1700 лева. Окръжният съд след проверка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и като взе в предвид оплакванията в жалбите и доводите на страните, преценени с оглед изискванията на материалния и процесуалния закон намира за установено следното: Въззивната жалба на тъжителя срещу присъдата е НЕОСНОВАТЕЛНА и НЕДОКАЗАНА. По делото правилно е установена фактическата обстановка около претендираните в тъжбата обвинения, а именно, че в периода 11.09.2022 г. – 27.04.2023 г. в качеството си на длъжностно лице- ••••, подсъдимата Ч. е разпространявала клеветнически твърдениая сред жителите на селото, пред Пловдивската митрополия и кмета на гр. Димитровград, като е приписала престъпление на тъжителя Т., че „умишлено е повредил кръста“, намиращ се в местността „Гичата“ в землището на с. Крум, който е общинска собственост. В тъжбата- допълнение пък се излагат обстоятелства, че от септември 2022 г. подсъдимата в качеството и на нов •••, е разпространявала клевети срещу него като публично го е обвинила в повреждане на общинско имущество, а именно- вземане на електрическото оборудване на въпросния християнски кръст, които действия са квалифицирани като престъпление по чл. 148, ал.1, т.4, във вр. с чл. 147, ал.1 от НК Неоснователни, недоказани и незаконосъобразни са оплакванията в жалбата на частния тъжител Т. И. досежно необоснованост и незаконосъобразност на присъдата, с оглед на събраните и обсъдени от първоинстанционния съд доказателства. От същите се установява, че описаните в докладната на подсъдимата до Пловдивския митрополит и кмета на гр. Димитровград обстоятелства отговарят на обективно съществуващи в реалната действителност и установени по делото факти. Това са именно обстоятелствата, че в края на месец септември 2022 г. в неделен ден е била извикана вишка, с която е било свалено осветлението на кръста в м.„Гичата“, както и че от известно време не е работело осветлението в църквата, за която е имала ключ само бившата кметица, св. З.Т., съпруга на тъжителя. Безспорно е установено и обстоятелството, че това пораждало недоволство сред населението в селото, което можело да ескалира. В докладната на подсъдимата тъжителя изрично не е посочен като лице, които е повредило осветлението на кръста или пък е спряло осветлението в църквата, а по- скоро като такова е посочена неговата съпруга, бившия наместник на селото, св. З.Т.. С тези обстоятелства са сезирани компетентните органи и те е следвало да мотивират тези институции да изпълнят задълженията си по закон като предприемат необходимите действия. Правните и фактически изводи на съда кореспондират изцяло със събраните по делото гласни и писмени доказателства. При съвкупната преценка съдът обосновано е приел, че твърденията на тъжителя не се подкрепят от показанията на болшинството разпитани по делото свидетели, а именно свидетелите: С.Н.А., М.И.И., А.И.Н. и И.К.С., като изолирани са останали единствено показанията на разпитаната по делото св. И.Д.М. която твърди, че е чула именно подсъдимата да говори пред съселяните си, че тъжителят е повредил кръста и си е взел оборудването. Поради което обстоятелството, че подсъдимата е разпространявала устно неверни клеветнически твърдения сред населението на с. Крум за това кой е причината да не работи осветлението, изобщо не е доказано. Що се касае до изложените писмено от подсъдимата в докладната и до компетентните органи твърдения за това повредата на кръста да е резултат от действията на тъжителя, то същите правилно не са квалифицирани като клеветнически. Това е така, тъй като не е установено целта на разпространяването на горните факти да е била злепоставяне на тъжителя или неговата съпруга, а сезиране на компетентните органи с цел предприемане на необходимите действия, които да успокоят брожението на миряните в селото. Предвид което правилно и законосъобразно съдът е приел, че липсва пряк умисъл у дееца, че разгласените обстоятелства са неистинни/ интелектуален момент на умисъла/, тъй като деецът: подсъдимата/ е била сигурна, че позорните обстоятелства са истински. Липсва и волевия момент- желанието да бъде опозорено лицето, на което се приписват или се отнасят. Не е налице и евентуален умисъл, при който деецът, макар и да не е сигурен в действителното положение, прави съответното твърдение, или пък се примирява с възможността същите да бъдат възприети от трети лица. В правната теория и практика се приема, че умисълът за клевета се изключва, когато деецът е уверен в истинността на позорното обстоятелство, която увереност следва да се основава на обективни факти. Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността само ако представляват обида. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. Когато деецът сигнализира компетентните органи с претенция по законовия ред, ако е извършена нередност, то у него липсва съзнание действията му да са свързани с личен негативизъм спрямо личността на лицето. В този случай деецът извършва сезиране, оплакване по съответния ред, с цел осъществяване на неговата претенция или съзнание за закононарушение, но не и с цел да навреди на доброто име, съзнавайки че въпросните обстоятелства са неверни. В тази насока е и съдебната практика – напр. Реш.№ 209/18, 05, 1982г. по н.д. №209/82г. І н.о., Реш.№237/1976г. по н.д.№ 208/76г. на ІІ н.о.. Това поведение не е наказателно укоримо, тъй като се извършва едно сезиране, оплакване по съответния ред с цел осъществяване на някаква претенция при наличие на съзнание за закононарушение със съзнание, че въпросните обстоятелства са неверни. Под „разгласяване” в съдебната практика се разбира довеждане до знанието на трето лице на неистински, несъществуващи позорни факти или обстоятелства, отнасящи се до пострадалия. Едно позорящо обстоятелство трябва или да отговаря на истината, но да е неизвестно на обществеността, или да е с такъв характер, че да предизвика някакъв отзвук в обществото като се разгласи. В тежест на частния тъжител е да докаже това със средствата допустими по НПК. Въззивният съд също така намира, че чрез подадената докладна тези обстоятелства не са станали достояние на обществеността. Същото е станало едва след завеждане на делото от частен характер и то от страна на тъжителя. Обстоятелството, че е изложено от подсъдимата едно твърдение в писмено прошение до компетентни органи, не може да се приравни на неговото разгласяване. По силата на чл.82 т.1 от НПК в наказателното производство подлежат на доказване извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Тежестта на доказване по дела, образувани по тъжба на пострадалия, лежи върху частния тъжител съгл.чл.83 ал.1 пр.2 от НПК. Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен /чл.83 ал.2 от НПК/. Предвид гореизложеното първостепенният съд правилно е приел, че в случая подсъдимата с подаването на въпросната докладна не е целяла оронване на доброто име и престижа на тъжителя, а е изразила едно свое лично становище, упражнила е е едно свое право на искане, от което могат да произтекат определени правни последици. Липсва обществена укоримост / обществена опасност/ на деянието, тъй като с действията си подсъдимата е изразила едно становище за работата на храма в селото, изпълнила е един свой граждански дълг. Поради което законосъобразно е прието, че с това си действие същата не е осъществила престъпния състав на клеветата и наказателната отговорност следва да бъде изключена. Предвид което деянието е несъставомерно и Старозагорският РС основателно е признал подсъдимата за невиновна и я е оправдал в това да е извършила престъпление по чл. 148, ал.1, т.4, вр. с чл. 147, ал.1 от НК. Основателно в тази връзка е бил отхвърлен и предявеният от тъжителя граждански иск да претърпени неимуществени вреди от деянието. В случая липсват предпоставките на чл.303 от НПК за постановяване на осъдителна присъда по обвиненията срещу подсъдимата, и обвинението не е доказано по безспорен и категоричен начин. Предвид на което обжалваната присъда е напълно законосъобразна и обоснована, постановена при отсъствие допуснати процесуални нарушения, обжалваната присъда. С оглед на което и искането за отмяна на присъдата и постановяването на осъдителна такава, както и за уважаване на гражданския иск е неоснователно. С присъдата на основание чл. 190, ал.1 от НПК тъжителят Т. Т. е осъден да заплати на подсъдимата Р. Ч. направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата от 1700 лева. Тъй като обаче, видно от приложения / на л.14 от делото/ договор за правна защита и съдействие от 13.11.2023 г. тези разноски са в размер на 1400 лв, а не 1700 лвл, кокото е присъдил съдът, в тази част присъдата е неправилна и следва да бъде изменена. / всъщност 1700 лв. са разноските, направени от тъжителя за неговия повереник/. В останалата и част присъдата следва да бъде потвърдена като жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноските за адвокатско възнагреждение, направени за настоящата инстанция в размер на 1700 лева. Предвид гореизложеното и на основание чл. 334, т.3 от НПК, съдът