Решение № 635 от 28.11.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 767/2022 г.

Предявен е иск, имащ за предмет претендирано обезщетение за морално удовлетворение чрез потребителната стойност на парите на претърпени неимуществени вреди, чиято правна квалификация се извежда от нормите на чл. 432, ал. 1, вр. с чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ, както и иск /без размер/ с предмет вторично право на обезщетение за забава в размер на законната лихва, чийто начален момент не съвпада с хипотезите на чл.497, ал.1, т.1, т.2 от КЗ. Настъпилото по време, място, начин и участници /предмет на описание в исковата молба /отрицателно и нежелано обществено събитие, което разкрива легалните белези на пътнотранспортно произшествие/ пар.6, т. 30 от ДР на ЗДвП/ и се явява вредоносен източник /главен юридически факт/ на получените от ищеца телесни увреждания с медико- биологичното им описание по- горе, произтеклите от тях неблагоприятни последици/ психо- неврологични и социални /, застрахованата гражданска отговорност на водача- причинител на вредите, предявената пред застрахователя писмена претенция за изплащане на обезщетение, са предмет на убедително доказване с данните, извлечени от представените в заверени по чл.32 от ЗА и чл. 183 от ГПК преписи на документи/ протокол за ПТП № 1824613/22.11.2021 г. на СДВР на МВР отдел „ПП“; Наказателно постановление № 21- 43232-025038/07.12.2021 г. на Началника сектор към СДВР на МВР отдел „ПП“; акт за административно нарушение със скица; Резултат от образна диагностика от 02.12.2021 г. на д-р В. Александров към МОБАЛ „Д-р Ст.Черкезов“ АД; образна диагностика- резултат от образно изследване от 07.12.2021 г. на ДКЦ „д-р Стефан Черкезов...“ ЕООД; 5 бр. амбулаторни листи на лекари специалисти от 22.11.2021 г., 02.12.2021 г., 03.12.2021 г., 04.04.2022 г.; лист за преглед на пациент; писмо изх. № 4843/28.06.2022 г. на ЗД“Л.И.“ АД до ищеца и размяна на писма между пълномощника му и застрахователя /, показанията на свидетелите С.А. П.а / майка на ищеца /, Л.Д.В. и Д. С. С. / водачът на лекия автомобил „...“/, заключението на съдебно- медицинската експертиза на вещото лице д-р Н. Г., поради което са надлежно установени по смисъла на чл.154 ГПК, факти / обстоятелства. Възраженията на ответника за неустановеност на пряката причинна връзка на посочените травматични увреждания със събитието, при което се твърди да са получени, както и на техния характер, интензивност и последици, са лишени от основание, тъй- като те са предмет на медицинско документиране, потвърдени са от вещото лице и проявата им не е съмнително опорочена от каквато и да било неправдоподобност от гледна точка на обстоятелствената логика. Ударът отзад върху лекия автомобил, управляван от ищеца- от лекия автомобил, управляван от лицето, чиято гражданска отговорност по повод на ползването му е била предмет на застраховане по смисъла на чл.477, ал.2 КЗ, настъпил в момент, в който първият е спирал с подаден мигач за завиване наляво в изчакване да преминат движените се насреща автомобили/ вж. описанието на случая в мотивната част на влязлото в сила наказателно постановление/ е факт, който сам по себе си търпи укор за неправомерност/ противоправност от гледище на ЗДвП. Това е така, защото общественият разум, въплътен в установения с него правов ред не позволява и цели избягване на физически съприкосновения по пътищата между моторни превозни средства и между тях и хора, тъй-като довеждат до травми, смърт и повреди от материален характер – чл.1, ал.2 ЗДвП. Този факт съдържа логическа тежест като правно - оценъчно градиво за наличието на вина у застрахованото лице, защото тя по начало съпътства противоправността, щом втората е налице. Безспорно е, за че възникването на разглежданото пътно-транспортно произшествие може да се вменява единствено небрежна вина /схващана като неполагане на онази дължима грижа като един абстрактен модел, която даден физически правен субект/ в случая водач на МПС/ не е положил, а е могъл или е бил длъжен да положи/, предполагана, че съществува, ако доказателствата не оборват предположението – чл.45, ал.2 от ЗЗД. Конкретната противоправност на деянието се извлича от повелението на нормата на чл.23, ал.1 от ЗДвП, вменяващо в дълг на всеки водач на ППС да се движи на такова разстояние от движещото се пред него пътно превозно средство, че да може да избегне удряне с него, когато то намали скоростта или спре рязко. Застрахованото лице не е изпълнило това задължение, щом е възникнал удара, независимо какво субективно възприятие е имало. Категорично не са съществували обстоятелства, явяващи се показател, че настъпването на събитието е било извън интелектуално- волевите способности / контрола на съзнанието/ и обективните му възможности да го предотврати, попадащи в съдържанието на понятието случайно деяние / събитие /- чл. 15 НК, чл.81, ал.1 ЗЗД, изключващо вината му, каквито впрочем не се и твърдят от ответника. По силата на сключения договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите, застрахователят – ответник е поел задължение да покрие в границите на определената в него сума един застрахователен риск, наречен опасност от възникване на задължение на застрахованото лице да заплати обезщетение на трето увредено лице за причинени му вреди от виновно и противоправно деяние при управление на МПС, т.е. когато възникне ситуация да бъде ангажирана деликтната му отговорност- чл. 429, ал.1, т.1, чл.493, ал.1, т.1 от КЗ. Ищецът като пострадало / чл.278, ал.1 КЗ/ и съответно- увредено лице / чл.278, ал.2 КЗ/ от събитието е носител на пряко имуществено притезателно право /вземане/ за изплащане на застрахователно обезщетение, покриващо претърпените неимуществени и имуществени вреди - чл. 432, ал.1 от КЗ, чието съдържание е идентично с обезщетението, което причинителят на вредите /делинквента/ дължи и би платил, ако първият бе упражнил срещу него насрещното си произтичащо от закона субективно притезателно право, тъй като са налице предпоставките за ангажиране на деликтната му отговорност- чл. 45, ал. 1, ал. 2, вр. с чл. 51, чл. 52 от ЗЗД. На езика на гражданскоправната философия /липсва легално определение/ правнозначимата неимуществена вреда е неблагоприятна последица /аргумент от чл.51, ал.1 от ЗЗД, където ясно е казано: „... последица от увреждането"/ от противоправно и виновно засягане на идеални блага, които са предмет на абсолютни лични права или най- общо на някакъв правнозащитим интерес /ценност- лична неприкосновеност, свобода, телесно и психическо здраве, чест, достойнство, добро име, тайна на информацията, душевно спокойствие и др. Получените от ищеца в резултат на силния удар отзад на автомобила му травматични увреждания и субективни състояния/ оплаквания /: преразтягане на връзковия апарат на гръбначния стълб на ниво шия с болезнени и ограничени движения в шията, кръвонасядане с оток на ляво коляно, болки в тялото, закрито счупване на четвърта ходилна кост на дясно стъпало с последваща имобилизация със шина, паник- атаки, главоболие са вредни последици на деликтното поведение на застрахованото лице, и съответно- израз на засягане на правно защитимо идеално благо, наречено здраве /чл.52, ал.3 КРБ/, както във физическия/ физиологичния, така и в душевния / по- широк/ смисъл на понятието / вторият, свързан с нервно- психическото благосъстояние на личността/. Всички те следва да бъдат възмездени чрез някаква парична компенсация, определена по справедливост - чл. 52 от ЗЗД. В закона, разбира се, липсва каквото и да било определение на понятието справедливост в правораздаването/няма определение и в тълкувателните актове на ВС на НРБ и ВКС, а само посочване на примерни показатели за „измерването й" в пари като израз на обществена оценка на засегнатите идеални блага на личността според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай/, а и няма как да не липсва, щом поради невъзможността да се постигне словесно съвършенство на съдържанието му, никой законодател не би дръзнал да дава такова. Няма и някаква нормативно фиксирана казуистична "тарифа" за парична компенсация на морални вреди от отделни видове деликти, причинили различни физически и психически увреждания. По обща и разумна правораздавателна идея се има предвид обаче не субективното разбиране/ чувство/ за справедливост на всеки отделен съдия/ макар че фактически то почти винаги се проявява и няма как да не се проявява, щом законът мълчи и не определя съдържанието на това понятие като родово, нито фиксира някаква каузистична „тарифа" /, а изнамиране на някакъв обективен преобладаващо приет от обществото подход/ критерий за постигане на това явление за подобни случаи на конкретно разглеждания. С оглед философските прозрения на различни мислители във вековете и човешкия опит, понятието справедливост би могло да се определи като вид нравствен закон/ обществен идеал/, повеляващ на всеки и изразяващ съзнателно и доброволно зачитане на принципа на равенство между всички хора по такъв начин, че в отношенията и един към друг и към цялото общество, всеки от тях да се постави в положението на другите и да се отнася към тях, така както би желал да се отнасят с него - една мярка за заслужено компенсаторно равновесие в живота според човешкото поведение, целяща всеки да получи това, което другия получава при еднакви или сходни предпоставки и обстоятелства. Ясно е, че основен и общ ориентир по делата за обезщетения за неимуществени вреди, включително и по настоящото дело следва да бъдат обичайните разрешения в съдебната практика за други подобни случаи и съпоставими случаи, разбира се, при съобразяване на всички конкретни обстоятелства/ ППВС № 4/1968 г./, имащи приложно значение при„ оживяването" на понятието справедливост. Съдът, като съобрази икономическия стандарт на живот в страната към деня на събитието, и сега, измерен чрез средностатистическите показатели за доходите и покупателните способности на средния българин в съответствие със цените на стоките и услугите, показващи инфлационен растеж; броя на травматичните увреждания от телесен характер/ 3 / и на смущенията от субективен характер/ 3 /, тяхната степен/ лека / и характер / без опасност за живота и трайно увреждане на здравето/, остатъчните болкови оплаквания в шията и дясното ходило вследствие на физически натоварвания и промяна на климата; продължителността на възстановителния период: при счупването – около 2 месеца, а за останалите – около 50 дни; липсата на усложнения и добрата прогноза за пълно преодоляване на болковите оплаквания с времето; младата възраст на пострадалия/ 28 години към деня на събитието /, както и казуистичната съдебната практика, преценява, че сумата от 12 000 лева е напълно съответен на справедливостта размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. За разликата до пълния му предявен размер от 30 000 лева искът подлежи на отхвърляне като неоснователен и недоказан. Тъй-като болките и страданията не могат да се оценят, както намаляването на имуществото, ясно е, че сумата на обезщетението трябва да послужи на пострадалия за емоционално и морално удовлетворение като чрез потребителната й стойност приД.е блага, с които на първо място / щом е възможно/ да възстанови изцяло благосъстоянието си отпреди събитието, за да не се стига до несправедливо обогатяване. Направеното от ответната страна правонамаляващо възражение/ чл.432, ал.2, вр. с чл.51, ал.2 от ЗЗД/ за съпричиняване на вредите от пострадалия с твърдението, че приносът му се състои в обстоятелството на неизползван предпазен колан е неоснователно както поради доказателствена неустановеност, така и поради логическото му опровержение със заключението на съдебно- медицинската експертиза. Според вещото лице предвид характера и силата на удара / дошъл внезапно отзад/, травмите е възможно да настъпят при поставен предпазен колан, т.е. наличието му въобще не ги изключва, още повече, че камшичестият удар в шията и болката в гърдите могат да се дължат именно на поставен такъв. Застрахователят- ответник е бил длъжен да определи и изплати обезщетението не по- късно от три месеца, считано от получаването на предявената по реда на чл.380, ал.1 от КЗ писмена претенция- чл. 496, ал.1 от КЗ, без да се е наложило да бъдат изискани и събрани допълнителни доказателства/ освен представените от ищеца/ за обстоятелства, свързани със събитието / право, предоставено му от закона – чл. 496, ал.4 от КЗ/. Претенцията е получена на 10.05.2022 г. Следователно срокът за окончателно произнасяне е изтекъл на 10.08.2022 г. и от следващият ден / 11.08.2022 г./ дължи плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената сума – чл.497, ал.1, т.2 от КЗ, вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Вярно е, че в този срок е определил размер на обезщетение/ първоначално 2000 лева, а после -2500 лева – на 03.08.2022 г./, но правоимащият е изразил несъгласие с него, поради което спорът е отнесен пред съда. Отказът за изплащане на обезщетение в по голям размер/ поне до този на определения от съда/ е бил неоснователен. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът дължи на ищеца заплащане на сумата от 1160 лева, представляваща направени по производството разноски във вид на заплатена държавна такса за разглеждане на иска, адвокатско възнаграждение и разноски за вещо лице, съразмерно с уважената му част. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на ответника заплащане на сумата от 120 лева, представляваща направени по производството разноски за вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от иска. На основание чл.78, ал.8 от ГПК предвид частичният успех на защитата срещу предявения иск, ответникът има право на присъждане на адвокатско възнаграждение, тъй- като тя е осъществена от юрисконсулт. Съдът го определя в размер на 150 лева – чл.37 от ЗПП. Предвид гореизложеното, съдът