Решение № 7263 от 21.11.2018 г. на Софийски градски съд по дело № 7504/2017 г.

Производството е по чл. 258-273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на П.П.В. срещу Решение № 8295/16.01.2017 г., постановено по гр. д. № 58835/2014 г. по описа на СРС, III ГО, 80 -ти състав, с която се обжалва изцяло решението. В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно, моли се да бъде върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд от друг състав, като се приеме, че е постановено при нарушения на процесуалните правила. Излагат се съображения, претендира се присъждане на разноски и за двете инстанции. Въззиваемата страна Х.М.Г. оспорва въззивната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК валиден и допустим съдебен акт. Софийският градски съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди становището и възражението на страните, приема за установено следното: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от П.П.В., ЕГН ••••••••••, срещу Х.М.Г., ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл.23, ал.1 СК, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик, поради пълна трансформация на лични средства в имущество СИО, на недвижим имот - Офис №5 (преустроен в амбулатория за ИППМП-стоматологична), находящ се на първи етаж в жилищна сграда в гр. София, ул. „••••••••••, със застроена площ от 22.80, състоящ се от една стая и сервизно помещение, при съседи: юг- офис № 4, запад- двор, север- коридор, изток -коридор, заедно с 0, 00752 % от общите части на сградата и от Урегулирания поземлен имот, в който е построена -УПИ -14, 15, кв.30, по плана на гр.София, м.“Зона Г-14, ЦГЧ, целият с площ от 638 св.м., при съседи: ул.“Веслец“, Д.И.Г., наследниците на П.X.К., Х.Д., В.Б.и В.П., представляващ съгласно кадастралната карта и кадастрален регистър, одобрени със Заповед №РД-18-45/09.07.20 Юг. на Изпълнителния директор на АГКК, съгласно Схема №15 0382501/23.10.2014г. на СГКК, гр.София, Самостоятелен обект с идентификатор 68134.401.53.1.28, на едно ниво, с предназначение на обекта за офис, находящ се в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.401.53, с административен адрес гр.София, ул.“••••••••, като неоснователен; оставил е без уважение исканията на страните за присъждане на разноски по делото, като неоснователни. Във въззивната жалба на наведени доводи, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е лишил страната – ищцата от възможността да участва в процеса и докаже своите твърдения с исковата молба, като е дал ход на делото без ищцата да е била уведомена за съдебните заседания. Твърди се, че Софийският районен съд, като е счел, че ищцата е уведомена по чл. 56, ал.2 ГПК, неправилно бил приел, че за съдебно заседание на 14.11.2016 г. ищцата е редовно уведомена и е дал ход на делото при тази нередовна процедура. Съдът бил приел, че ищцата е уведомена по чл. 56, ал.2 ГПК, което било процесуално нарушение, тъй като разпоредбата на чл. 56, ал.2 ГПК следвало да се прилага за страните, които са редовно призовани и при отлагане на делото не се призовават за следващото съдебно заседание, когато датата му е обявена в заседанието. Сочи се и че съдът дал ход на делото при нередовна процедура по призоваването на ищцата за с.з. на 14.11.16 г. и на 12.12.16 г. В с.з. на 10.04.2016 г. ищцата била представлявана от процесуален представител и поради тази причина разпоредбата на чл. 56, ал.2 ГПК следвало да бъде приложена само за следващото съдебно заседание, а именно за заседанието на 04.07.2016 г. Излагат се доводи, че законодателят ясно бил изразил с императивна разпоредба - чл. 56, ал.2 ГПК, кога не следва да бъде призовавана страната - само за следващото съдебно заседание. След като на заседанието на 04.07.2016 г. ищцата не се явила и не била представлявана, то за съдебното заседание на 14.11.16 г. съдът не следвало да може да приложи отново разпоредбата на чл. 56, ал.2 ГПК, а е следвало да изпрати уведомление до ищцата лично или поне до процесуалния й представител за с.з. 14.11.2016 г. Отново за с.з. на 12.12.2016 г. съдът дал неправилно ход на делото, като приел, че процедурата по призоваване на ищцата е редовна и е налице условията на разпоредбата на чл. 56, ал. 2 ГПК без ищцата да бъде уведомена и за това заседание. Твърди се, че СРС неправилно приложил разпоредбата на чл. 56, ал.2 ГПК и за двете заседания, тъй като тази разпоредба ясно и изрично законодателят бил предвидил само за следващото заседание, когато страните са редовно уведомени. Единственото уведомление за ищцата било за с.з. 11.04.2016 г., редовно уведомена на 07.03.2016 г., поради и тази причина разпоредбата на чл. 56, ал.2 можела да се приложи само за следващото заседание - 04.07.16 г. Във въззивната жалба се твърди и друго процесуално нарушение на първоинстанционния съд, а именно била изключена от доказателствата по делото възможността за доказване правоспособността на ищцата, като стоматолог и оттам, че процесният имот е предназначен за упражняване на професията на ищцата. Съдът не допуснал доказателства относно съществуването на фирмата на ищцата, като едноличен търговец за установяване на факта, че същото е послужило за изпълнение на дейността на ищцата, като едноличен търговец-стоматолог с частна практика, която се е осъществявала в процесния имот. Излагат се доводи, че този факт, независимо, че имотът с нот. акт № 80, т.2, рег.№4408, н.д. № 364/2001 г. на нотариус per. № 274 бил придобит на името на физическото лице, а не на едноличния търговец, подлежал на доказване на общо основание и съдът не следвало да изключва от доказателствата фактът на професионалната дейност, извършвана от ищцата в процесния имот. С определение от 27.02.2016 г. съдът бил приел и допуснал писмените доказателства, приложени към исковата молба, които установявали преустройството на процесния имот в стоматологичен кабинет и доказателства относно правоспособността на ищцата, но в с.з. но 12.12.16 г. съдът неправилно ги изключил, като ирелвантни за спора и не допуснал събирането на доказателства в тази връзка. Излагат се и доводи, че съдът неправилно бил изключил от доказателствата и не бил обсъдил фактът, че имотът не е жилищен такъв и изрично е преустроен от съществуващ офис в амбулатория за първична медицинска помощ - стоматологичен кабинет за осъществяване на дейността на едноличния търговец. Съдът не бил обсъдил и фактът, че към момента на придобиване на собствеността на процесния имот - 2001 г., макар и на името на физическото лице, ищцата е действала, като едноличен търговец чрез фирма „Д.М.-П.В.” peг. по ф.д. № 1836/1999 г, т.730, стр.130, като търговецът бил заличен едва към 2012 г., поради здравословни проблеми на ищцата/епикриза/. Тези доказателства били в подкрепа на ищцата да докаже изключителната си собственост върху претендирания имот не само при трансформация на лични средства, придобити от родителите й, но и в частност с оглед предназначението на имота за упражняване на нейната професионална дейност, като стоматолог. Сочи се, че изключването на тези доказателства от процеса ограничавало ищцата да докаже не само вложените средства, но и насоката на придобиване на частния имот с лични средства, който е бил за ползване лично от нея за упражняване на професионалната си дейност. Излагат се и доводи във връзка с Тълкувателно решение № 2/27.12.2001 г. на ВКС, по гр.д. № 2/2001 г., ОСГК с което било прието, че е допустим иск на съпруга на едноличния търговец да предявява за имотите включени в предприятието на едноличния търговец, независимо, че отделя придобитото от едноличния търговец от СИО. Излагат се доводи досежно поведението на процесуалния представител на ищцата - адв. С., който макар и упълномощен, не се явявал на съдебни заседания, не уведомявал ищцата и увредил интереса на същата, във връзка с което му била потърсена отговорност пред Висшия адвокатски съвет и Софийска адвокатска колегия, но съдът следвало да изпълни задълженията си за уведомяване лично на ищцата и едва след това да даде ход на делото. Твърди се, че съдът бил изградил противоречиви мотиви относно факта дали процесният имот е бил закупен за упражняване на търговска дейност, като едноличен търговец от една страна, а от друга в с.з. на 14.11.16 г. съдът намерил за ирелевантно за спора дали ищцата е регистрирана или не, като правоспособен стоматолог, с оглед твърдението й, че имотът се ползва за упражняване на нейната професионална дейност. Наведените доводи във въззивната жалба са неоснователни. Видно от материалите по първоинстанционното дело, ищцата се е представлявала от адвокат Е.С., който за първото съдебно заседание на 11.04.2016 г. е призован с призовка, изпратена 29.02.2016 г., връчена на същия на 07.03.2016 г., като в съдебното заседание на 11.04.2016 г., същият е присъствал и е бил уведомен за датата на следващо съдебно заседание за 04.07.2016 г. В случая следва да се има предвид, че законът /чл. 39, ал. 1 ГПК/ приравнява връчването на представител на лично връчване. С оглед разпоредбите на чл.56, ал.2 ГПК и чл.142, ал.3 ГПК („При отлагане на делото съдът обявява датата на следващото заседание, за което страните и явилите се по делото свидетели и вещи лица се смятат призовани.”) се налага извода, че макар действащият ГПК да не е възпроизвел разпоредбата на чл.41, ал.6, изр.2 ГПК („За останалите съдебни заседания страните са длъжни сами да следят за развитието на производството”), то това задължение и понастоящем тежи за редовно призованите страни, а неизпълнението му не съставлява процесуално нарушение. В обобщение – неучастието на въззивницата в съдебните заседания на 04.07.2016 г., на 14.11.2016 г., както и на 12.12.2016 г., в което въззивният съд е дал ход на делото и е приключил съдебното дирене и устните състезания, не се дължи на допуснато от решаващия съд нарушение на правилата, обезпечаващи участието на страните в производството, а на пропуск на самата страна. Относно доводите, че не били допуснати доказателства относно съществуването на фирмата на ищцата, като едноличен търговец за установяване на факта, че същото е послужило за изпълнение на дейността на ищцата, като едноличен търговец-стоматолог с частна практика, която се е осъществявала в процесния имот, настоящият съдебен състав намира и тези доводи за неоснователни. По делото пред първата инстанция се е установило, че ищцата е придобила специалност „Стоматолог“, за което й бил издаден Диплом за призната специалност №33435/3.06.1988г., издадена от Министерство на народното здраве, Медицинска академия (л.11 от д.), както и че с Решение №1/18.02.1999г., постановено по ф.д.№ 1836/1999г. бил регистриран ЕТ с фирма „Д.- М.-П. В.“, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“••••••••, с предмет на дейност: диагностика, профилактика и лечение на стоматологични заболявания, иглотерапия и лазерна терапия, дистрибуция и лекарствени средства и стоматологични материали и други дейности, незабранени от закона, като е представена и декларация за данъчна регистрация на едноличния търговец, с БУЛСТАТ: ••••••••, от 04.03.1999г (л.13 от д), като при служебната справка по чл.23, ал.4 ЗТР се е установило, че търговецът не е пререгистриран по реда на ЗТР, а и по делото не е представено актуално удостоверение за търговската регистрация на едноличния търговец, издадено от съответния регистърен съд. В постановеното съдебно решение, Софийският районен съд е обсъдил обстоятелството, че е останал недоказан довода, че процесният имот е закупен за упражняване на търговска дейност, като едноличен търговец и включен в предприятието на едноличен търговец. Видно от Нотариален акт за покупко-продажба № 80, том II, per. № 4408, н.д. №364/2001г. на нотариус Р.Д., вписан в регистъра на Нотариалната камара по № 274, с район на действие СРС, ищцата П.П.В.-Г. (каквото е било фамилното име на ищцата по време на брака) не е участвала в сделката, като купувач в качеството си на ЕТ с фирма „Д.-М.-П. В.“, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“••••••••, а по делото не само, че липсват доказателства този имот да е част от активите на едноличния търговец, но не се установява този едноличен търговец да е пререгистриран по реда на ЗТР. Служебно от въззивния съд беше изискана информация от Българския зъболекарски съюз, като с писмо от 02.04.2018 г., БЗС уведомява съда, че д-р П.П.В. е регистрирана на 16.06.1999 г. с рег. № 220001277, плащала е членски внос за 1999 – 2001 г., отчислена е от регистъра на СРК на БЗС на 29.06.2004 г., с молба, вх. № 51/08.06.2004 г. поради непрактикуване като лекар по Д.лна медицина. Независимо от обстоятелството обаче, че към датата на покупката на процесния недвижим имот, въззивницата е упражнявала дейност като стоматолог, това не променя фактите по делото, че този имот е закупен от П. П.В. като физическо лице – видно от Нотариален акт за покупко-продажба № 80, том II, per. № 4408, н.д. №364/2001г. на нотариус Р.Д., вписан в регистъра на Нотариалната камара по № 274, с район на действие СРС, ищцата П.П.В.-Г. (каквото е било фамилното име на ищцата по време на брака) не е участвала в сделката, като купувач в качеството си на ЕТ с фирма „Д.-М.-П. В.“ За основателността на иск за пълна трансформация на лично имущество следва да се установят следните предпоставки: 1) личен характер на имуществото или средствата, чрез които е придобита вещта или влога; 2) влагане на това лично имущество или парични средства за придобиване на вещта, правото върху вещ или влога-предмет на иска, като последните следва да са придобити изцяло срещу личното имущество или парични средства. Съобразявайки оплакванията във въззивната жалба досежно поведението на процесуалния представител на ищцата - адв. С., който макар и упълномощен, не се явявал на съдебни заседания, не уведомявал ищцата и увредил интереса на същата, настоящият съдебен състав прие като доказателство по делото препис от Решение по д. д. № 76/2017 г. на Дисциплинарния съд при САК, както и препис от Решение на Висшия дисциплинарен съд на Адвокатурата в РБ от 19.01.2018 г., като допусна на въззивницата един свидетел при режим на довеждане. В съдебно заседание, проведено на 05.11.2018 г., беше разпитана свидетелката – Е. А., която посочи, че на дата 23.05.2001 г. е присъствала лично при предаването като подарък на сума в размер на 22 000 лв., поставена в кутия от шоколадови бонбони, която сума бащата и майката на П.В. й казали, че й даряват, за да си купи стоматологичен кабинет. При това предаване на парите, въззиваемият Х. не бил там, но решили да го извикат, защото същият работел като охрана и разполагал с пистолет. Извикали го и той тръгнал сМ./майката на въззивницата/ и П.В. да купуват стоматологичния кабинет. Свидетелката твърди, че видяла как се качват в таксито, отивайки при нотариуса, а след 1 час ги видяла, когато се върнали - много радостни, били направили всичко за покупката. Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от СК, лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество. За да настъпи трансформация на лично имущество, по време на брак в законов режим на общност, е достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита собствеността върху друго имуществено благо. Уважаването на установителния иск по чл. 23, ал. 1 СК предполага съдебно установяване и потвърждаване при условията на пълно и главно доказване от страна на ищцата на обстоятелствата, че процесният имот е закупен през време на брака й с ответника на посочената в договора цена, както и че преди датата на изповядване на сделката родителите й са дарили сочената сума и че именно с подарените й средства е заплатила продажната цена на гореописания имот. Сочените предпоставки, не се установяват нито от събраните пред първата инстанция, нито от събраните в настоящата инстанция доказателства. След като по делото е установено, че процесният недвижим имот е придобит по време на брака на страните посредством възмезден придобивен способ /договор за продажба, сключен на 23.05.2001г./, правилно първоинстанционният съд е намерил, че за да се приеме, че установената в чл.21, ал.3 СК презумпция за съвместен принос е оборена, е необходимо да се установи пълно или частично преобразуване на лично имущество на някой от съпрузите при придобиването по смисъла на чл.23, ал.1 и 2 СК, като се установи, че средствата са дарени на един от съпрузите, както и че именно дарената сума е действително вложена при покупката на процесния имот, т.е. че е необходимо доказване на произхода на средствата, с които е платена цената на имота при неговото придобиване. Действително в случая от свидетелските показания на св. А. е видно, че на 23.05.2001 г., родителите на въззивницата са й дарили сумата от 22000 лв., но тази свидетелка не е присъствала по време на самото предаване именно на тази сума на продавача, от който е закупен процесния апартамент, същата само е видяла, че страните, заедно с майката на въззивницата се качват в такси, като са се върнали след един час след извършване на покупката. В случая следва да се отбележи и че в нотариалния акт е отразено, че сумата, за която е закупен апартаментът /в размер на 9562.18 лв./, е получена в брой от купувача изцяло и в брой преди подписването на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариалния акт. Доколкото по делото не е установено по категоричен начин цената на процесния апартамент да е била платена именно с дарената на П.В. сума, за правилен следва да се приеме изводът на първоинстанционния съд, че установената в чл. 21, ал. 3 СК презумпция за съвместен принос не е оборена, особено след като по делото пред първа инстанция са налице данни, от показанията на свидетеляГ., че Х.М.Г. е получил обезщетение в размер на 8500 лв., които е дал на съпругата си за закупуване на кабинет, за да практикува частна практика. Към момента на придобиване на собствеността и двамата бивши съпрузи са разполагали със средства, поради което и при липса на доказателства за заплащане на цената на апартамента само и единствено със средства, дарени на П.В., следва да се приеме, че е налице съвместен принос при придобиването. При постановяване на обжалваното решение не е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да обосновава неговата неправилност. Правилен е крайният извод, че установената в чл. 21, ал.3 СК презумпция не е опровергана. С оглед изхода на делото въззивницата няма право на разноски. Право на такива има въззиваемата страна, като съдът й присъжда действително сторени такива в размер на 1353.90 лв., съобразявайки направеното възражение за прекомерност относно адвокатското възнаграждение от процесуалния представител на въззивницата, както и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и чл. 78, ал. 5 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд