Решение № 54 от 14.7.2025 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 297/2024 г.

С присъда №22 от 22.10.2024 г. по НОХД №310/2024 г. Ямболският окръжен признал подс. А. К. К. за виновен в това, че на 16.12.2023 г., в гр. Ямбол, на бул. „Крайречен“ пред блок № 82 на ул. „Крали Марко“, между бензиностанция „Ди Ойл“ и учебен център „Диана Кар“, при управление на МПС - лек автомобил „БМВ 530 Д“ с peг. № • •••• ••, е нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП, като е управлявал лек автомобил „БМВ 530 Д“ с peг. № • •••• •• със скорост около 117 км/ч, в резултат на което е предизвикал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Б. Б., поради което на основание чл. 343, ал.1, буква „в“, вр. чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 вр. чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим.

На основание чл.343г от НК лишил подс. А. К. К. от право да управлява МПС за срок от четири години.

Осъдил подс. А. К. К. да заплати по сметка на РУ на МВР – Ямбол сумата 4809, 44 лева, представляваща направени по делото разноски.

Осъдил подс. А. К. К. да заплати на адв. Б. Я. от Адвокатска колегия – Бургас сумата 1500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

Осъдил подс. А. К. К. да заплати на адв. С. Й. от Адвокатска колегия – Бургас сумата 1500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

Произнесъл се по веществените доказателства, като постановил, след влизане на присъдата в сила, да се върне на собственика му П. С. С. лек автомобил „БМВ 530 Д“ с peг. № • •••• ••, намиращ се на съхранение в питомник на ОД на МВР – Ямбол.

Постановената присъда е обжалвана от повереника на частните обвинители Д. А. Б. и Б. Т. Б. с оплаквания за явна несправедливост на наложените подс. К. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС. Повереникът твърди, че са налице множество отегчаващи вината обстоятелства, които правят определения размер на наказанието явно несправедлив. Твърди също, че по делото има данни, които изискват на подсъдимия да се определи за извършеното престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“ от НК наказание лишаване от свобода в размер на шест години, като след редукцията по чл.58а от НК да се наложи наказание за срок от четири години. Смята, че по делото не са събрани доказателства, установяващи оказана от подсъдимия помощ на пострадалата А. Б. и обосноваващи преквалификация на деянието и налагане на по-ниско по размер наказание. Оспорва твърдяното от подсъдимия смекчаващо вината обстоятелство, изразило се в преживяна тежка психологична травма в резултат на катастрофата и загубата на приятелката му А. Б.. Обръща внимание, че не подсъдимият, а други лица – свидетели по делото са позвънили на тел. 112, за да бъде изпратена линейка на местопроизшествието. Смята, че представеното от подсъдимия становище на психолог с дата 21.10.2024 г., предхождаща с един ден проведеното единствено съдебно заседание, не отразява действителни факти и наред с това не е изготвено по правилата на НПК, поради което не следва да се цени. Мотивирайки занижен размер на наказанието лишаване от право да се управлява МПС, акцентира на приложената по делото справка за нарушител, която категорично установява, че подсъдимият системно нарушава правилата за движение по пътищата, уредени в ЗДП и ППЗДП. Изразява позиция, че от момента на придобиване на правоспособност да управлява МПС подсъдимият постоянно е застрашавал живота и здравето на околните на пътя и именно в резултат на това си поведение той е причинил смъртта на пострадалата А. Б.. Заключава, че наложените с атакуваната присъда наказания не съответстват на обществената опасност на деянието, при което е причинена смъртта на младо момиче, на степента на обществена опасност на подсъдимия като деец, на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства, както и на целите на чл.36 от НК. По тези съображения претендира въззивният съд да измени обжалваната присъда, като увеличи размера на наложеното наказание лишаване от свобода на четири години, а размера на наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС – на пет години.

Въззивна жалба срещу присъдата е подал и упълномощеният защитник на подс. А. К. К. с оплаквания за необоснованост, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Отбелязва, че производството пред първоинстанционния съд е проведено по реда на Глава 27 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Счита, че от наличната по делото доказателствена съвкупност по безспорен и категоричен начин се установява, че подс. К. е оказал бърза помощ на пострадалата, но въпреки това съдът отказал да преквалифицира деянието по привилегирования състав на чл.343а, ал.1, б. „б“ от НК, с което е нарушил материалния закон. Приема, че установената по делото фактология, включително от разпита на свидетелите очевидци, сочи, че подсъдимият е направил всичко по силите си да окаже помощ на пострадалата – извадил я от автомобила, давал й вода. Смята, че обстоятелството, че въпросните действия на подсъдимия не са довели до положителен резултат и е настъпила смъртта на пострадалата, не е основание да се приеме, че подсъдимият не е оказал помощ и да не се приложи чл.343а от НК. Намира наложеното наказание лишаване от свобода за явно несправедливо. В тази връзка изтъква, че при определяне на наказанието съдът не е отчел чистото съдебно минало на подсъдимия, сравнително младата му възраст, критичното му отношение към извършеното, оказаната помощ на пострадалата, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина. Като характеризира посочените обстоятелства като смекчаващи и многобройни, прави извод, че първоинстанционният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл.55 от НК и неправилно не е определил наложеното наказание при условията на този текст, приемайки, че и най- лекото в закона наказание би било несъразмерно тежко. Отстоява тезата за неправилен отказ за прилагане института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК. Счита, че целите по чл.36 от НК ще бъдат успешно изпълнени спрямо подс. К. и без същият да изтърпява ефективно наказанието лишаване от свобода. Аргументира позицията си с цялостното поведение на подсъдимия след деянието и в хода на наказателното производство, като е демонстрирал пълно осъзнаване на вината, разкаяние и готовност за поправяне. Моли въззивният съд да отмени първоинстанционната осъдителна присъда и да оправдае подсъдимия. Алтернативно претендира да се намали размера на наложеното наказание.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изрази становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и за частична основателност на жалбата на частните обвинители. Анализира събраните в хода на досъдебното производство доказателствени източници, които установяват фактологията, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт и подкрепят направените от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК признания. Приема, че изготвеното в досъдебната фаза заключение на тройната автотехническа експертиза категорично установява механизма на ПТП и причините за неговото настъпване – управляване на процесния автомобил със скорост, надвишаваща повече от два пъти максимално допустимата от 50 км/ч в населено място, която превишена скорост е довела до загуба на контрол над управлявания от подсъдимия автомобил. Обосновава допуснато от подсъдимия като водач на МПС нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП, както и причинната връзка между това нарушение и настъпилия вредоносен резултат – смъртта на •-годишната А. Б.. Споделя напълно становището на съда за неприлагане на привилегирования състав на чл.343а от НК. В тази насока се позовава на заключението на съдебномедицинската експертиза, според което в случая пострадалата е получила тежки несъвместими с живота травматични увреждания и смъртта й е била неизбежна, неминуема, настъпила е много бързо, поради което извършените от подсъдимия действия не представляват „необходима помощ“ и не могат да аргументират оказване на помощ на пострадалата по смисъла на чл.343а от НК. Приема, че конкретното престъпление по транспорта е със завишена степен на обществена опасност предвид двукратното превишаване на позволената скорост от 50 км/ч, сложната метеорологична обстановка поради дъжд и мокра пътна настилка, усиленото движение на автомобили и пешеходци в района на местопроизшествието, както и тежкия вредоносен резултат – причинена смърт на •-годишно момиче. Мотивира висока степен на обществена опасност на подсъдимия като деец и водач на МПС с оглед множеството допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата и наложените за тях наказания за сравнително краткия му петгодишен стаж като шофьор. Като се присъединява към доводите на частните обвинители за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, заявява, че същите следва да се определят при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Намира за справедливи и съответни на индивидуализиращите отговорността обстоятелства наказанията от три години и два месеца лишаване от свобода и от пет години лишаване от право да се управлява МПС, поради което пледира да се измени обжалваната присъда, като се увеличат наложените наказания до посочените размери. Излага обстойни съображения в подкрепа на становището си за ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, дори ако същото остане в размер под три години, позволяващ прилагането на условното осъждане по чл.66 от НК. Приема, че в случая, за да се постигнат целите на наказанието и най-вече за поправянето на подсъдимия, същият следва реално да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода.

Поверениците на частните обвинители Д. Б. и Б. Б. поддържат подадената от тяхно име въззивна жалба и молят за нейното уважаване. Оспорват основателността на въззивната жалба на подсъдимия. Категорично се противопоставят както на преквалифициране на деянието по по-леко наказуемия състав на чл.343а от НК, така и на прилагане института на условното осъждане по чл.66 от НК. Като се позовават на Постановление №1/1983 г. на Пленума на Върховния съд и на актуалната съдебна практика на ВКС по аналогични казуси, заявяват, че поради тежестта на причинените травми на пострадалата и бързо настъпилата вследствие на тях смърт, оказването на помощ за спасяване живота на жертвата е било безполезно. С оглед на това приемат, че каквито и действия подсъдимият да е извършил, за да помогне на пострадалата, те са били безсмислени. Съгласни са при индивидуализацията на наказанията да се отчетат като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, младата му възраст и трудовата му ангажираност. Считат обаче, че не са оценени в пълна степен отегчаващите вината обстоятелства. В тази насока акцентират на множеството допуснати от подсъдимия нарушения на правилата за движение по пътищата и наложените му за тях разнообразни по вид административни наказания. Обръщат внимание, че нарушенията са били извършени от подсъдимия и санкциите са му били постановени през краткия му петгодишен стаж като шофьор. Посочват общия брой на установените според тях нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия и подчертават тяхното увеличение през всяка следваща година, като броят им е най-голям през 2023 г., когато е настъпил фаталният инцидент. Въз основа на тези данни правят извод, че подсъдимият е изключително недисциплиниран водач на МПС, системен нарушител на пътя, чието поведение не се е повлияло от многобройните понесени наказания. Обосновават исканията си за увеличение размерите на наложените наказания с много високата степен на обществена опасност на конкретното деяние и на самия подсъдим като деец. Отбелязват, че пътното произшествие е настъпило в оживен район на населено място, при интензивно движение на автомобили и на хора, непосредствено преди пешеходна пътека, при особено лоши метеорологични условия и мокра пътна настилка поради валеж от дъжд. Изтъкват, че управлението на автомобила при тази сложна пътна обстановка със скорост, превишаваща позволената стойност повече от два пъти, сочи на самонадеяно и безразсъдно поведение на подсъдимия, което е поставило в опасност здравето и живота на много хора на пътя и е причинило смъртта на •-годишно момиче в началото на житейския му път. Противопоставят се да бъде разширен кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства с представените от защитника писмени характеристики, изготвени от работодателя и съседи на подсъдимия. Заявявайки, че наложените наказания са явно несправедливи, тъй като са твърде снизходителни и занижени, молят въззивният съда да измени присъдата, като увеличи размера на наказанието лишаване от свобода от две години и осем месеца на четири години, а размера на наказанието лишаване от право да се управлява МПС – от четири години на пет години.

Частните обвинители Д. А. Б. и Б. Б. Б. се присъединиха към становището и исканията на своите повереници за завишаване размерите на наложените на подсъдимия наказания.

Нов упълномощен защитник на подс. А. К. К. поддържа подадената въззивна жалба. Излага устно обстойни съображения в подкрепа на довода за преквалифициране на деянието по по-леко наказуемия състав на чл.343а от НК. В тази насока се позовава на практика на ВКС, която приема, че в производството по глава 27 от НПК в пределите на признатите фактически положения по обвинителния акт могат да се установяват и противопоставят правопроменящи обстоятелства, свързани със съдържанието и предпоставките на наказателната отговорност, като тези факти се извеждат от свидетелските показания, експертизи и от приетите по реда на чл.283 от НПК протоколи за оглед на местопроизшествие, на веществени доказателства, фотоалбуми. Акцентира на обстоятелството, че подсъдимият не е медицинско лице и според субективната му представа пострадалата е била жива и той е смятал, че с действията си й оказва помощ за спасяването й. Изтъква, че подобни възприятия са имали и свидетелите, присъствали на местопроизшествието, които заявили, че пострадалата е хъркала и се е опитвала да диша. Счита, че съдът неправилно се е доверил на заключението на съдебномедицинската експертиза, според което пострадалата е получила несъвместими с живота травматични увреждания и е починала на място, тъй като свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, дадени в разпита му като свидетел, установяват, че пострадалата е била жива, когато подсъдимият я извадил извън автомобила и й давал вода, а медицинско лице от линейката, пристигнала на местопроизшествието близо час след събитието, установило по несъмнен начин настъпилата смърт на пострадалата. Добавя като аргумент и конкретното състояние на подсъдимия непосредствено след инцидента – той е получил „Контузио капитис“, „Комоцио церебри“ и счупване на носни костици, които телесни увреждания допълнително обосновават физическите възможности и субективните представи на дееца за оказване помощ на пострадалата. Претендира в случай, че въззивният съд не преквалифицира деянието по привилегирования състав на чл.343а от НК, да приеме оказаната от подсъдимия помощ на пострадалата за смекчаващо обстоятелство с решаващо значение при индивидуализацията на наказанието. Оспорва становището на съда досежно субективната страна на престъплението. На приетата самонадеяност противопоставя своя възглед за проявена небрежност от подсъдимия, която мотивира с експертния извод, че критичната скорост за преодоляване на процесния плавен завой е 148 – 149 км/ч. С оглед на това заключава, че когато подсъдимият е навлязъл в този плавен завой със скорост, значително по-ниска от критичната - 149 км/ч, той не е допускал настъпването на ПТП. Наред с това смята, че несъзнаваната непредпазлива форма на вината следва да се цени като смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализацията на наказанието. Към групата на смекчаващите обстоятелства добавя допуснато нарушение на правилото по чл.137а от ЗДП от пострадалата, която като пътник в процесния автомобил не била поставила предпазния колан. Упреква първоинстанционния съд, който не е анализирал задълбочено допуснатите от подсъдимия като водач на МПС нарушения на правилата за движение и не е отчел погасените по давност съгласно Тълкувателното постановление №1/2015 г. на Второ отделение на ВАС и на Наказателната колегия на ВКС административни наказания. Отбелязва, че според съдебната практика не следва да се преекспонират нарушения, които не са свързани с безопасността на движението и същите не трябва да имат решаващо значение за определяне вида и размера на наказанието на подсъдимия. В тази връзка настоява допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение да не се приемат като отегчаващо обстоятелство с решаващо значение за отговорността му. След като изброява установените по делото смекчаващи вината обстоятелства, към които добавя влошеното здраве на подсъдимия поради наличието на посттравматично състояние, доказано с медицинско изследване, моли въззивният съд да индивидуализира наказанията при пълен превес на смекчаващите обстоятелства. Заявявайки че актуалната съдебна практика на ВКС и на апелативните съдилища, приема, че ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода следва да се прилага само тогава, когато няма друга възможност за постигане на целите по чл.36 от НК и за поправянето на дееца, претендира да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Оспорва присъдата в частта й, с която подсъдимият е осъден да заплати на поверениците на частните обвинители адвокатски възнаграждения за оказаната безплатна адвокатска помощ, тъй като в случая не са представени доказателства относно предпоставките по чл.38, ал.3 от Закона за адвокатурата. Моли за изменение на първоинстанционната присъда съобразно заявените от него претенции.

Подс. А. К. К. заяви, че поддържа въззивната си жалба и пледоарията на своя защитник. Изрази съжаление за инцидента. Изтъкна, че лишаването му от право да управлява МПС ще се отрази негативно на работата му в автомобилен сервиз, тъй като без шофьорска книжка няма да може да изпълнява трудовите си задължения. Моли за намаляване на наложените му наказания и за условно осъждане.

Въззивните жалби като подадени в петнадесетдневния преклузивен срок по чл.319, ал.1 от НПК съответно от повереника на частните обвинители и от защитника на подсъдимия, които имат право да оспорват постановената присъда, съгласно чл.318, ал.6 от НПК, са допустими.

Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото наказателно производство, обсъди доказателствата, събрани на досъдебното производство и в съдебно заседание пред първата и въззивната инстанция и провери атакуваната присъда по оплакванията на въззивниците и служебно изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от НПК, направи извода, че и двете въззивни жалби са неоснователни.

Въззивният съд, съобразявайки направените от жалбоподателите оплаквания срещу присъдата и изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1 от НПК за цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, счете за необходимо на първо място да осъществи контрол за спазването на процесуалните правила, за да установи дали в хода на проведеното досъдебно производство, както и в съдебната фаза пред първата инстанция са били допуснати нарушения на процесуалния закон и ако е така - дали те са съществени по своя характер и дали са отстраними във въззивното производство или в предходен процесуален стадий. В случай на липса на такива нарушения или на възможно тяхно отстраняване във въззивното производство, въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество, докато в противен случай следва да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от НПК, който правен резултат не изисква разглеждане на спора по същество и не налага произнасяне по оплакванията за незаконосъобразност на присъдата, нито проверка за явна несправедливост на наложените наказания.

Във въззивната жалба на упълномощения защитник на подсъдимия е заявен изрично довод за нарушения на процесуалния закон, но такива конкретни нарушения не са посочени в жалбата, нито са изложени аргументи в тяхна подкрепа, нито се съдържа искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, каквато е най- честата правна последица при констатация за нарушения от въпросната категория. В хода на съдебните прения при въззивното разглеждане на делото подсъдимият и неговият защитник отново не изтъкнаха определени съществени нарушения на процесуалните правила. Възраженията, изложени в жалбата и в пространната пледоария на защитника на подсъдимия, касаят доказателствената дейност на първостепенния съд, посветена на оказването на помощ на пострадалата от страна на подсъдимия, причините за настъпване на ПТП и липсата на поставен предпазен колан на пострадалата, допринесла за настъпване на общественоопасния резултат.

Важно е да се отбележи, че при реализиране на проверка за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №2/2002г. по н. д. №2/2002г. на ОСНК на ВКС и потвърдени с Тълкувателно решение №6 от 19.02.2018 г. по т. д. №6/2017 г. на ОСНК на ВКС, както и според константната съдебна практика, процесуалните последици от недостатъчно и/или ненадлежно събрани доказателства, от липсата на анализ на същите или от тяхната неправилна оценка, не представляват съществени нарушения на процесуалните правила и поради това не обуславят отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. С оглед на това, дори и в хипотеза на допуснати процесуални нарушения в доказателствената дейност на разследващите органи, както и в тази на първостепенния съд по допускане, събиране, проверка, анализ и оценка на доказателствените материали, те не се считат за такива от категорията на съществените, довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия/подсъдимия или на неговия защитник, нито за такива от категорията неотстраними от въззивната инстанция процесуални нарушения. Когато процесуалното нарушение, допуснато на досъдебното производство е отстранено в съдебната фаза на процеса, то не съставлява основание за връщане на делото на прокурора. Ако съдебното производство е протекло съобразно правилата на чл.13, ал.1 и чл.14, ал.1 от НПК, евентуално нарушение на изискванията за обективност, пълнота и всестранност на разследването, е без значение за изхода на делото.

Предвид горното и след осъществена цялостна служебна проверка, въззивният състав заключи, че в хода на настоящото наказателно производство и при постановяване на атакуваната присъда не са допуснати такива нарушения на процесуалните правила, които да се квалифицират като съществени и да представляват основания за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от НПК. Всички направени от защитата оплаквания по същината си са такива за незаконосъобразност и несправедливост на присъдата и ще се обсъдят по- долу в настоящото решение, с което въззивната инстанция следва да се произнесе по съществото на спора.

Въззивният съд, действайки като втора поред инстанция по фактите и разглеждайки оплакванията за незаконосъобразност и несправедливост на присъдата, съдържащи се в жалбата на защитника на подсъдимия, както и доводите на частното обвинение за несправедливост на наложените наказания, извърши собствена преценка на доказателствената съвкупност и въз основа на нея изгради изложената по-долу фактическа обстановка по спора, която съвпада с изнесената в обстоятелствената част на обвинителния акт, призната от подсъдимия и възприета от първата инстанция и която не обосновава различни правни изводи относно разгледаното деяние и участието на подсъдимия в него. Анализирайки задълбочено и всеобхватно всички доказателствени източници, настоящата инстанция направи следните фактически констатации:

Подс. А. К. е роден на ••.••.•••• г. в гр. Ямбол и живее в същия град.

Български гражданин, неженен, със средно образование. Работи като автомонтьор в „Интер Ауто“ ЕООД – гр. Ямбол. Не е осъждан.

Подс. К. притежава свидетелство за управление на МПС № ••••••••• от 19.10.2018 г., категория „В“.

В периода 2017 г. – 2023 г. подс. К. е наказан за множество допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, както следва:

С три наказателни постановления за допуснати административни нарушения по чл.137А, ал.1 от ЗДП, чл.190, ал.3 от ЗДП, чл.150А, ал.1 от ЗДП, чл.137А, ал.1 от ЗДП и чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП на подс. К. са наложени административни наказания глоба в размер от 10 до 100 лева, които са платени.

В периода 2019 г. – 2023 г. срещу подс. К. са издадени общо 23 броя фишове за допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, както следва: по чл.147, ал.1 от ЗДП, по чл.147, ал.1 от ЗДП, по чл.21, ал.1 от ЗДП, по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП, по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП, по чл.139, ал.2, т.4 от ЗДП, по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП, по чл.133, ал.1 от ЗДП, по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП, по чл.25, ал.1 от ЗДП, по чл.25, ал.1 от ЗДП, по чл.147, ал.1 от ЗДП, по чл.70, ал.3 от ЗДП, по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП, по чл.139, ал.1, т.1 от ЗДП, по чл.6, т.1 от ЗДП, по чл.6, т.1 от ЗДП, чл.139, ал.2, т.3 от ЗДП, чл.94, ал.3 от ЗДП, по чл.147, ал.1 от ЗДП, по чл.147, ал.1 от ЗДП, по чл.147, ал.1 от ЗДП. За посочените нарушения подс. К. е санкциониран с налагане на глоби, повечето от които са платени и само датиращите от 2023 г. глоби не са платени.

Със Заповед № 19-1679-000036 от 10.12.2019 г. на Директора на ОД на МВР-Ямбол, Сектор Пътна полиция, издадена на основание чл.171, т.1, б. „д“ от ЗДП, на подс. А. К. е наложена принудителна административна мярка „Временно отнемане свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до заплащане на дължимата глоба. Независимо от това, на 11.12.2019 г. подс. К. е управлявал МПС, поради което му е съставен акт за допуснато от него нарушение по чл.150А, ал.1 от ЗДП и е санкциониран с наказателно постановление на глоба в размер на 100 лева, платена.

На 16.12.2023 г., малко след 10 часа сутринта, подс. А. К. управлявал лек автомобил „БМВ 530 Д“ с рег. № • •••• ••, собственост на П. С. С.. Автомобилът се движил в град Ямбол по бул. „Крайречен“ в посока от кръговото кръстовище с улица „Търговска“ към „Ритейл парк“. На предната дясна седалка в автомобила до водача К. пътувала пострадалата А. Б. Б., на • години.

Подс. К. управлявал лекия автомобил със скорост около 117 км/ч. Пътната настилка била мокра от дъжда, който валял в момента. След излизане от кръстовището лекият автомобил на подсъдимия се движел в лявата лента на едно от двете двупосочни платна за движение, отделени с разделителна ивица. Пред процесния лек автомобил попътно са се движили два други леки автомобила - неустановен лек автомобил „БМВ“ комби, сив на цвят, който се движел в лявата лента, и лек автомобил „БМВ“, червен на цвят, който се движел в дясната лента. Управляваният от подс. К. автомобил преминал от лявата в дясната лента за движение и зиг-загообразно изпреварил двата автомобила. Продължил движението си по лявата пътна лента.

Около 10: 16 ч. управляваният от подс. К. лек автомобил се намирал на бул. „Крайречен“ пред блок 82 на ул. „Крали Марко“, между бензиностанция „Ди Ойл" и учебен център „Диана Кар“. Водачът К. загубил управлението на автомобила, който се насочил внезапно наляво, напуснал платното за движение и продължил движението си косо по разделителната ивица, където се блъснал в метален стълб от осветителната мрежа. За автомобила ударът бил челен, обособен в позицията на десен фар, преминаващ в преплъзващ по десните му странични състави с едновременно деформиране и срязване на десните състави на купето от тавана до прага. Предното дясно колело на автомобила се отделило от рамата и продължило движението си напред и надясно. След удара в стълба автомобилът преминал вляво от него и продължил движението си в процес на безконтролно плъзгане и завъртане около вертикалната си ос по посока на часовниковата стрелка. Автомобилът преустановил движението си, като останал да лежи на гумите си с насоченост обратна на посоката на първоначалното му движение.

В резултат на ПТП А. Б., пътуваща на предната дясна седалка, получила несъвместима с живота тежка съчетана травма с обхващане предимно на гръдния кош, главата и десния крайник и непосредствено след произшествието починала.

Гореизложените фактически констатации въззивният съд направи въз основа на задълбочен анализ и собствена оценка на всички гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, както и експертни заключения, събрани на досъдебното производство и подкрепящи самопризнанието на подсъдимия, дало основание за проведеното съкратено съдебно следствие в първата инстанция, като стриктно спази изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Както вече се отбеляза, описаната по-горе фактическа обстановка не се различава от приетата в мотивите на първоинстанционната присъда. Направената от тази инстанция своя преценка на наличните доказателствени източници съвпада изцяло с тази на първия съд.

Двете съдебни инстанции еднозначно приеха, че фактическата обстановка по спора се установява по несъмнен начин от направеното от подсъдимия самопризнание и от доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят, приобщени са по реда на чл.372, ал.4 вр. чл.373, ал.2 от НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие и са въведени в процеса от:

• гласните доказателствени средства – показанията на разпитаните в хода на досъдебното производство свидетели Х. Н. Д., С. Д. Б., Н. И. Г., И. А. Ш., П. С. С., Б. Т. Б. и Д. А. Б.; обяснения на подс. К.;

• писмените доказателствени средства – протокол за оглед на местопроизшествие / л.7 – 14 от ДП/;

• писмените доказателства – справка за съдимост на подс. К. /л.45 от ДП/, справка за нарушител/водач на А. К. К. /л.107 – 108 от ДП/, препис – извлечение от акт за смърт на А. Б. Б. /л.118 от ДП/, удостоверение за наследници на А. Б. Б. /л.121 от ДП/, епикриза на А. К., издадена на 18.12.2023 г. от МБАЛ „Св. Пантелеймон“ АД – Ямбол /л.54 – 55 от ДП/, становище от психологотерапевтична консултация на А. К. от 21.10.2024 г. /л.29 от НОХД №310/2024 г. на ОС – Ямбол/, трудова характеристика на А. К. /л.51 от ВНОХД №297/2024 г. на АС – Бургас/, характеристика на съседи за А. К. /л.52 от ВНОХД №297/2025 г. на АС - Бургас/;

• веществените доказателствени средства – фотоснимки, изготвени по време на огледа на местопроизшествие от 16.12.2023 г. /л.18 – 41 от ДП/;

• заключенията на съдебните експертизи: заключение на съдебномедицинска експертиза на труп №140/2023 г. / л.92 – 95 от ДП/, заключение на химическа експертиза по Протокол №393 от 28.12.2023 г. /л.69 - 70 от ДП/, заключение на комплексна тройна автотехническа експертиза / л.128 – л.150 от ДП/, заключение на видеотехническа експертиза по протокол №10 от 15.01.2024 г. / л.78 - 89 от ДП/.

Въззивният съд се присъедини към заключението на първостепенния, според което събраните и изброени по-горе доказателствени източници установяват по безспорен начин фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия. Релевантните за решаване на делото обстоятелства – времето, мястото, механизма на настъпилото ПТП, участвалото в него превозно средство и неговия водач, причините за ПТП, допуснатото от водача на процесния автомобил нарушение на правилата за движение и неговата причинно-следствена връзка с ПТП, личността на пострадалия пътник А. Б., получените от нея телесни увреждания при ПТП, причинната връзка между тези телесни увреждания и настъпилата смърт на пострадалата - са категорично установени от събраните в хода на разследването и на съкратеното съдебно следствие в първата инстанция доказателства чрез способите и по реда на НПК.

Съображенията, които първостепенният съд е изложил относно доказаността на посочените обстоятелства и средствата за установяването им са достатъчни и позволяват на страните и на горните инстанции да проследят формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, включени в обхвата на чл.102 от НПК. Фактическите изводи са изградени въз основа на доказателствените факти, логически правилно изведени от гласните, писмените и веществените доказателствени средства. При спазване на специалния процесуален ред по Глава 27 от НПК, в частност този по чл.371, т.2 от НПК, за приобщаване и проверка на доказателствата от досъдебното производство и след извършване на тяхната правилна оценка, първоинстанционният съд е достигнал до верни изводи от фактическа страна, а въззивният съд споделя дадената оценка за достатъчност, годност и достоверност на доказателствените материали.

По време на досъдебното производство са били събрани достатъчно доказателства за установяване извършването на престъплението – предмет на обвинението и съпричастността на подсъдимия към него. Самият той се признава за автор на деянието. Пред първоинстанционния съд подс. К. е признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и тези, че непосредствено преди ПТП е управлявал процесния лек автомобил „БМВ 530 Д“ с ДК № • •••• •• със скорост от 117 км/ч по мокра пътна настилка и при валеж от дъжд в гр. Ямбол; че е имал обективната възможност да управлява автомобила с разрешената за населено място скорост от 50 км/ч; че след изпреварването на два автомобила поради високата скорост е изгубил контрол върху автомобила, който се насочил внезапно наляво, напуснал платното за движение, продължил движението си косо по разделителната ивица, където се блъснал с дясната си част в метален електрически стълб; че след удара в стълба автомобилът продължил движението си в процес на безконтролно плъзгане и завъртане около вертикалната си ос по посока на часовниковата стрелка, докато преустановил движението си, оставайки на гумите си, насочен в противоположна на първоначалното му движение посока; че вследствие на удара на автомобила в стълба пострадалата пътничка А. Б., намирала се на предната дясна седалка, е получила несъвместима с живота тежка съчетана травма с обхващане на гръдния кош, главата и десния крайник и непосредствено след произшествието починала. Подсъдимият е изразил ясно и недвусмислено съгласие съдът да не събира доказателства за фактите, съдържащи се в обвинителния акт, а да ги приеме за установени въз основа на събраните в досъдебното производство доказателствени материали и направеното от него самопризнание по чл.371, т.2 от НПК.

Въззивната инстанция се съгласи с извода на първата за несъмнено доказано участие на подсъдимия в разгледаното престъпление, защото показанията на разпитаните в хода на досъдебното производство и поименно посочени по-горе свидетели, депозирани в досъдебната фаза и приобщени чрез тяхното прочитане в хода на съкратеното съдебно следствие по реда на чл.373, ал.2 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК, документите, приложени като писмени доказателства и доказателствени средства и най-вече протокола за оглед на местопроизшествието, заключенията на различните експертизи – заключение на съдебномедицинска експертиза на труп, заключение на тройна автотехническа експертиза, заключение на видеотехническа експертиза, преценени поотделно и във връзка помежду им, установяват категорично виновно поведение на подсъдимия.

Двете съдебни инстанции кредитираха показанията на разпитаните в досъдебното производство свидетели Х. Н. Д., С. Д. Б., Н. И. Г., И. А. Ш., П. С. С., Б. Т. Б. и Д. А. Б., които са последователни, кореспондиращи помежду си, взаимно допълващи се, логични и относими към предмета на доказване. Оценени в съвкупност с останалите доказателствени материали, те подкрепят отразените в обвинителния акт факти и обстоятелства, на които се основава обвинението и които очертават престъпното деяние на подсъдимия.

Между приобщените по делото свидетелски показания и обясненията на обв. К. от досъдебното производство, както и между тях и останалите доказателства и доказателствени средства – писмени и веществени, липсват противоречия относно релевантните за спора обстоятелства – времето, мястото и механизма на ПТП, участвалото в него превозно средство, неговата скорост, начин и място на движение, неговия водач, пострадалия пътник, неговите наранявания и причинната им връзка с настъпилата смърт, поведението на водача К. след ПТП, поради което съдът законосъобразно е кредитирал устните доказателства. С основание е игнорирал само тази част от показанията на свид. Н. И. Г., в които свидетелят пресъздава субективното си възприятие, че пострадалата А. Б. е била жива след произшествието, тъй като тези твърдения са изолирани и противоречат както на заключението на съдебномедицинската експертиза, установяващо, че пострадалата Б. е починала непосредствено след ПТП, така и на еднопосочните и категорични показания на свидетелите - очевидци С. Б. и И. Ш., които са непредубедени и незаинтересовани от изхода на делото и липсват данни, изискващи дискредитиране на техните думи, че пострадалата не е имала признаци на живот.

В мотивите на присъдата съдът не е изложил подробни съображения относно съдържанието на гласните доказателствени източници, но все пак им е дал своята оценка за достоверност, което му е позволило да ги постави в основата на формираните изводи по фактите и на осъдителния съдебен акт. Въззивният съд няма основание да пренебрегне оценката на първостепенния досежно валидността, последователността, логичността и достоверността на гласните доказателствени средства, а следва да утвърди нейната правилност.

Основно място в доказателствения анализ на съдилищата заема коментарът на заключението на назначената на досъдебното производство тройна автотехническа експертиза /л.128 – л.150 от ДП/. Въззивният съд, както и първият, прецени това заключение като достатъчно пълно, ясно и обосновано и не намери основание да се съмнява в неговата правилност. Същото е изготвено от високо квалифицирани експерти – автотехници – доц. д-р инж. С. С., инж. Д. Б. и инж. М. М., в чиято професионална компетентност, добросъвестност и безпристрастност няма съмнение. Вещите лица са отговорили изчерпателно, пълно, категорично и убедително на всички поставени им въпроси. По тези съображения двете съдебни инстанции кредитираха посоченото заключение. То е в подкрепа на изводите относно приетия и изложен по-горе механизъм на възникване, протичане и приключване на ПТП, който експертите аргументирали с обективните находки и следи на местопроизшествието, с деформациите по процесния автомобил, с получените от пострадалата травми, с протокола за оглед на местопроизшествието и на автомобила.

Анализирайки внимателно въпросното заключение, първостепенният съд правилно е приел, че механизмът на разгледаното ПТП и причините за него са напълно изяснени. Според заключението процесният лек автомобил, движейки се със скорост от 117 км/ч в населено място по мокър асфалтов път с две платна, отделени с разделителна ивица, при плавен десен завой е загубил напречна устойчивост, изразяваща се в занасяне на задните му състави наляво-надясно, насочил се внезапно наляво, напуснал платното за движение, навлязъл косо в разделителната ивица, където се блъснал в метален стълб от осветителната мрежа, продължил движението си в процес на безконтролно плъзгане и завъртане около вертикалната си по посока на часовниковата стрелка, докато преустановил движението си, оставайки на гумите си с насоченост, обратна на посоката на първоначалното му движение. Вещите лица – автотехници приемат, че техническите причини за настъпилото ПТП били превишената скорост на движение на процесния автомобил, която била над максимално разрешената за населено място и не позволила на водача да контролира непрекъснато управлявания автомобил, като същият напуснал платното за движение и навлязъл аварийно в разделителната ивица, където се ударил в металния електрически стълб. Същото заключение изяснява, че единствено водачът на процесния лек автомобил е следвало да предприеме мерки за недопускане на ПТП, като управлява автомобила с нормативно разрешената скорост за населено място – до 50 км/ч и контролира непрекъснато автомобила, за да не напусне платното за движение.

Двете инстанции се довериха изцяло на обсъденото заключение на автотехническата експертиза. Установените чрез него релевантни за спора обстоятелства – скорост на движение на процесния автомобил преди ПТП, загубата на напречна устойчивост, напускането на платното за движение отляво, навлизането и движението по разделителната ивица, удара в металния електрически стълб, техническите причини за настъпилото ПТП и условията за неговото предотвратяване – са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съответно признати от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК.

Въззивната инстанция, както и първата такава, кредитира изцяло неоспореното заключение на съдебномедицинската експертиза на трупа на пострадалата А. Б., изготвено от д-р Тома Чаушев – началник на отделение „Съдебна медицина“ при МБАЛ “Д-р Иван Селимински“ АД - гр. Сливен /л.92 - 95 от ДП/. Това заключение, основавайки се на огледа на трупа и аутопсионните находки, установява нараняванията на пострадалата, техния вид, брой, локализация, механизъм на получаването им и медико- биологичните им характеристики. Съгласно коментираното заключение, вследствие на претърпяното ПТП, пострадалата, като пътник на предна дясна седалка в автомобила, е получила тежка, несъвместима с живота съчетана травма с обхващане на главата, гръдния кош, корема и крайниците. Съдебният лекар аргументирал становище, че описаните травматични увреждания бързо са довели до изпадането на пострадалата в състояние на травматичен и хеморагичен шок, като това е и непосредствената причина за настъпването на смъртта непосредствено след произшествието. Изложил експертни изводи, че констатираните увреждания са получени вследствие действието на твърди тъпи и тъпоръбести предмети и са получени по механизма на удряне и притискане на главата, гърдите, корема, снагата и крайниците по такива предмети и притискане на тези области на тялото до такива предмети, като всички травми и настъпилата смърт са пряка и непосредствена последица от възникналото ПТП.

Съдебните инстанции се довериха на заключението на назначената на досъдебното производство видеотехническа експертиза по Протокол №10 от 15.01.2024 г., изготвено от вещото лице Радомир Вълчев – експерт в областта на техниката и видеозаписите в НТЛ при ОД на МВР – Ямбол /л.78 - 89 от ДП/. Заключението има за обект на изследване два броя компакт диска / оптичен носител /, марка „мaxell”.

Първият оптичен носител DVD-R диск съдържа 4 бр. видеофайла, записани във формат AVI File (.avi), с резолюция 1920 пиксела х 1080 пиксела, с вкопирани в кадър данни за дата, часово време и име на камера. Съгласно имената на файла и вкопираните данни, видеозаписът е регистриран на 16.12.2023 г. и обхваща времеви период от 10: 14: 09 ч. до 10: 16: 01 ч. Във видеофайла има запис от четири камери за видеонаблюдение на Община Ямбол, монтирани на кръгово кръстовище между ул. „Търговска“ и бул. „Крайречен“ в гр. Ямбол.

Заключението съдържа 21 броя фотокопия - моментни кадри, извлечени от камерите за видеонаблюдение на Община Ямбол, поставени на кръговото кръстовище между ул. „Търговска“ и бул. „Крайречен“. Кадрите са подредени в хронологична последователност във времето и онагледяват движението на лек автомобил марка „БМВ“, сребрист на цвят, с рег. • •••• ••. Според вещото лице на въпросните кадри се вижда как описаният автомобил, движещ се в лява лента, извършва зиг-загообразно изпреварване, като преминава между лек автомобил „БМВ“, комби, сребрист, намиращ се пред него в лява лента, и червен лек автомобил „БМВ“, движещ се в дясна лента. На кадъра от записа в 10: 15: 04 ч. се вижда как задната част на процесния автомобил поднася наляво, за кратко автомобилът се изправя и веднага след това поднася надясно и наляво, водачът губи управлението на автомобила, който навлиза на разделителния остров и там се блъска с предната си дясна част в стоманен стълб за улично осветление. На кадъра се вижда още, че вследствие на удара в стълба автомобилът се завърта, навлиза в платното за насрещно движение и остава по посоката на движение към кръговото кръстовище, десните състави на автомобила са видимо разрушени и силно деформирани. На кадъра от записа в 10: 15: 18 ч. се вижда, че водачът излиза от автомобила и отива от дясната страна на автомобила. Вижда се, че от двете страни на платното за движение спират автомобили и се притичват хора да окажат помощ. /фотокопия от №1 до №21/.

Вторият изследван оптичен носител е DVD-R, марка „мaxell”, който съдържа видеозаписи от камери на наблюдение, монтирани на бензиностанция „Ди Ойл“, находяща се на бул. „Крайречен“ в гр. Ямбол. При прегледа на диска експертът установил, че той съдържа 1 брой видеофайл, записан във формат DHAV Video File (.dav), с резолюция 1920 пиксела х 1080 пиксела, с вкопирани в кадър данни за дата, часово време и име на камера, записаното изображение е цветно, без звук. Съгласно имената на файла и вкопираните данни видеозаписът е регистриран на 16.12.2023 г., обхваща времеви период от 11: 31: 59 ч. до 11: 36: 39 ч. и съдържа запис от една камера, записваща обстановката пред бензиностанцията и част от бул. „Крайречен“. Експертът експортирал от видеофайла пет кадъра / фотокопия от №22 до №26 /, подредени в хронологична последователност във времето. Според вещото лице на въпросните кадри се вижда движението на сребрист сив автомобил, който преминава разделителния остров между двете платна, движейки се назад срещу посоката на движението, след което спира, десните състави на автомобила са видимо разрушени и силно деформирани. На кадъра от записа в 11: 33: 53 ч. се вижда, че водачът излиза от автомобила и отива от дясната му страна. Вижда се още, че от двете страни на платното за движение спират автомобили и се притичват хора да окажат помощ.

Обсъденото заключение на видеотехническата експертиза ведно с приложените към него моментни кадри установяват времето и място на разследваното ПТП, участвалото в него МПС – лек автомобил „БМВ“, сребрист на цвят, с рег. №• •••• ••, и неговото движение по пътните ленти.

Съдилищата кредитираха неоспореното заключение на химическата експертиза по Протокол №393 от 28.12.2023 г. /л.69 - 70 от ДП/, което установява, че в кръвта на пострадалата А. Б. Б. не се доказва наличие на етилов алкохол.

Въззивният съд обсъди приложения по делото като писмено доказателствено средство протокол за оглед на местопроизшествие от 16.12.2023 г., съдържащ и оглед на вещественото доказателство - лек автомобил „БМВ 530 Д“ с ДК № • •••• ••. Огледният протокол установява времето и мястото на настъпилото ПТП, особеностите на процесния пътен участък, местоположението на автомобила и деформациите по него след ПТП, местоположението и състоянието на пострадалата. Посоченият протокол е валиден, подписан е от всички присъстващи на следствено действие лица без възражения и забележки относно начина на осъществяването му, както и относно направените при него констатации, описани, фотографирани и иззети предмети. Предвид съставянето на протокола в съответствие с императивите на НПК и липсата на възражения срещу него, съдебните инстанции прецениха коментираните действия по разследване за законосъобразно извършени, а отразените в протокола обстоятелства – като обективни и достоверни.

Въззивната инстанция, както и първата такава, цени множеството документи, приложени като писмени доказателства по делото, които по-горе бяха подробно цитирани.

Справката за съдимост установява, че подс. А. К. досега не е осъждан за никакви престъпления и не са му били налагани наказания по Наказателния кодекс.

Приложената по делото справка за нарушител/водач от региона, издадена от Сектор „КАТ“ при ОД на МВР – Ямбол установява, че подс. К. е правоспособен водач на МПС от 19.10.2018 г., с придобити категории „М“ и „В“. Същият документ удостоверява, че с три наказателни постановления за допуснати административни нарушения по чл.137А, ал.1 от ЗДП, чл.190, ал.3 от ЗДП, чл.150А, ал.1 от ЗДП, чл.137А, ал.1 от ЗДП и чл.100, ал.1, т.1 от ЗДП на подс. К. са наложени административни наказания глоба в размер от 10 до 100 лева, които са платени. Справката удостоверява още, че в периода 2019 г. – 2023 г. срещу подс. К. са издадени общо 23 броя фишове за допуснати от него множество изрично посочени нарушения на правилата за движение по пътищата, за които подс. К. е санкциониран с налагане на глоби, като датиращите от 2023 г. глоби не са платени.

Обсъжданата справка установява, че със Заповед № 19-1679-000036 от 10.12.2019 г. на Директора на ОД на МВР-Ямбол, Сектор Пътна полиция, издадена на основание чл.171, т.1, б. „д“ от ЗДП, на подс. А. К. е наложена принудителна административна мярка „Временно отнемане свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до заплащане на дължимата глоба. Видно от справката, на 11.12.2019 г. на подс. К. е съставен акт за допуснато от него нарушение по чл.150А, ал.1 от ЗДП, за което е санкциониран с наказателно постановление на глоба в размер на 100 лева, платена.

Препис-извлечение от акт за смърт на пострадалата А. Б. Б. удостоверява, че смъртта й е настъпила на 16.12.2023 г. Удостоверението за наследници на пострадалата А. Б. Б. установява, че частните обвинители Д. А. Б. и Б. Т. Б. И.а са родители на пострадалата А. Б. Б., съответно майка и баща, и като такива са нейни наследници.

Епикриза на А. К. К., издадена на 18.12.2023 г. от МБАЛ „Св.

Пантелеймон“ АД – Ямбол, установява, че подс. К. е приет на 16.12.2023 г. на лечение в Хирургичното отделение на болницата и е изписан на 18.12.2023 г. с окончателна диагноза: Контузио капитис. Комоцио церебри. Фрактура нази.

Становище от психологотерапевтична консултация на А. К. от 21.10.2024 г., издадено от психолога М. М., съдържа заключение, според което А. К. е в състояние на стресова реакция вследствие на ПТС, съставлява преходно разстройство със значителна тежест, което се развива без прояви на други психични разстройства и е отговор на преживения психичен стрес, на непреодолимото травмиращо преживяване. Препоръчано е консултациите с психотерапевт да продължат.

Трудовата характеристика на А. К. установява, че подс. К. работи в „Интер ауто“ ЕООД като автомонтьор и като такъв изпълнява отговорно и качествено възложените му трудови задачи, няма допуснати нарушения и наложени дисциплинарни наказания, работи перфектно в екип, обслужва клиентите професионално и учтиво.

Характеристиката, изготвена от съседи на А. К., установява, че съседите на подсъдимия го оценяват като добър, възпитан, скромен и отзивчив младеж.

Приемайки, че съдържащите се в делото документи са събрани и приобщени по предвидения в НПК ред, между тях не са налице противоречия, относими са към предмета на спора и доизясняват обстоятелствата от значение за разкриване на обективната истина, двете съдебни инстанции им се довериха, тълкуваха ги с оглед тяхното действително съдържание и ги ползваха при извеждане на фактическите и правни изводи по висящия спор.

Съдилищата цениха като годни веществени доказателствени средства приложените по делото фотоснимки, подредени във фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие от 16.12.2023 г., тъй като снимките са били направени в хода на образувания наказателен процес от специалист – технически помощник, участвал като такъв по време на посочените действия по разследване, а НПК не предписва други специални изисквания за изготвянето на фотоснимките.

Направеният от въззивния съд и изложен по-горе всестранен, пълен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателствени източници, който категорично подкрепя приетите за установени от двете съдебни инстанции факти и обстоятелства, налага извод за обоснованост на атакуваната осъдителна присъда, както и за доказателствена обезпеченост на самопризнанието на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК. Въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да допуска и събира допълнителни доказателства и да реши делото въз основа на друга фактическа обстановка, различна от описаната в обвинителния акт и да приема нови фактически положения, несъвместими с признатите факти, както е указано в т.8.2 от Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС.

Въз основа на приетата за установена и напълно изяснена фактическа обстановка първоинстанционният съд е направил законосъобразен правен извод, към който се присъединява и въззивният – подсъдимият с деянието си е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл.343, ал.1, б. „в“ вр. чл.342, ал.1 от НК, тъй като при управление на МПС – лек автомобил марка „БМВ 530 Д“, с рег.№ • •••• ••, е нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалата А. Б. Б.. Правилно и в съответствие с наличния доказателствен материал първата инстанция е заключила, че подсъдимият с активно и съзнателно поведение, при управление на процесния лек автомобил марка „БМВ 530 Д“ е нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП. Тази разпоредба установява забрана за водача на пътно превозно средство при избиране на скоростта на движение да превишава определени стойности на скоростта в зависимост от категорията на превозното средство и мястото на движение, като за превозните средства от категория „В“, в случай на движение в населено място, е предвидена максимална скорост от 50 км/ч.

Категорично установено е по делото, че разгледаното ПТП е настъпило в населено място – в гр. Ямбол, на бул. „Крайречен“, пред блок №82 на ул. „Крали Марко“, като подсъдимият е управлявал лек автомобил „БМВ 530 Д“. Липсват данни в процесния пътен участък да е имало поставен пътен знак, ограничаващ скоростта на движение на МПС до изрично определена стойност, поради което следва да се приеме, че максималната разрешена скорост е тази от 50 км/ч, предписана с нормата на чл.21, ал.1 от ЗДП.

Несъмнено доказано е също, че основната техническа причина за настъпилото произшествие е превишената скорост, с която подсъдимият е управлявал процесния лек автомобил марка „БМВ 530 Д“. Последният представлява превозно средство от категория „В“ и при движение в населено място максималната за него разрешена скорост е 50 км/ч.

Неоспореното заключение на автотехническата експертиза, основаващо се на обективните находки на местопроизшествието и повредите по посочения лек автомобил, установява, че непосредствено преди ПТП автомобилът се е движил със скорост около 117 км/ч, т. е. надвишаваща повече от два пъти стойността на максималната скорост, позволена в населено място за превозните средства от категория „В“. Въззивният съд намира, че игнорирането от страна на подсъдимия, като водач на МПС, на предписаното с по-горе цитираната правна норма правило за движение, респективно указаната висока скорост на движение е поставила подсъдимия в техническа невъзможност да премине безпрепятствено през десния плавен завой на пътя и да запази контрола върху управлявания от него автомобил, като по този начин не би допуснал пълна загуба на напречна устойчивост на превозното средство и напускане на платното за движение и би предотвратил сблъсъка на автомобила в металния електрически стълб, респективно би предотвратил настъпването на ПТП.

Безспорно установено е по експертен път, че ако подсъдимият беше управлявал процесния лек автомобил с максималната за населено място скорост от 50 км/ч, той е могъл безаварийно да преодолее десния плавен завой, да избегне загубата на управление върху автомобила и напускането на пътното платно, както и да предотврати ПТП.

При безпротиворечиво установените и напълно изяснени фактически констатации, изложени по-горе и признати от подсъдимия, логично следва заключението, че между допуснатото от водача К. нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП и настъпилия вредоносен резултат – смъртта на пострадалата А. Б. съществува пряка и непосредствена причинно - следствена връзка. Именно вследствие на разгледаното ПТП, настъпило изцяло по вина на водача на автомобил „БМВ 530 Д“ – подс. К., на пътника в превозното средство А. Б. са били причинени травматични увреждания, детайлно описани по-горе, които са били несъвместими с живота и като последица от тях е настъпила смъртта на жертвата.

Освен коментираните обективни признаци на разгледаното деяние, първостепенният съд правилно е приел, че в случая е налице и субективният елемент на престъплението по чл.343, ал.1, б. „в“ от НК – непредпазливост. Поведението на подсъдимия е било виновно. Той е извършил деянието при съзнавана непредпазливост - престъпна самонадеяност като форма на непредпазлива вина по смисъла на чл.11, ал.3, предл.2 от НК.

Съобразено със закона и съдебната практика е становището на съда, че за престъпната самонадеяност е характерно наличието у дееца на представи относно вероятното настъпване на отрицателните последици на деянието, но той мисли да ги предотврати, разчитайки на различни конкретни фактори като свои знания, умения, опит, подготовка, включително и на външни фактори. Субективната му увереност, че съставомерните последици няма да настъпят може да се прояви в пораждане на представа, че едно или няколко обстоятелства, образуващи причината за настъпване на общественоопасните последици, няма да се проявят в действителност или в неправилна преценка на обстоятелствата, че макар и деянието да предизвиква причинен процес, чрез някакво свое последващо поведение той ще прекъсне този процес и негативните последици няма да настъпят.

В конкретния случай подс. К. е предприел управление на процесния лек автомобил в населено място по мокър и хлъзгав път със скорост надвишаваща повече от двукратно максимално разрешената скорост - 117 км/ч, в пътен участък с интензивно движение на МПС, като извършил опасно зиг- загообразно изпреварване на други две коли, които обстоятелства неминуемо са породили у водача ясни представи относно собственото му рисково поведение и потенциалните вредни последици от него, в това число вероятното настъпване на неустойчивост на автомобила и загуба на контрол върху него, в резултат на което да са възможни неблагоприятни последици било за пътуващите в автомобила, било за други лица, намиращи се в останалите движещи се в пътния участък превозни средства. Наред с това, видно от приложената справка за нарушител, подс. К. е многократно наказван за допуснати от него множество и разнообразни нарушения на правилата за движение по пътищата, което допълнително затвърждава извода, че той е системен нарушител на пътя, съзнава този факт и е наясно, че подобно поведение е в разрез с правните норми и поражда санкционни последици.

Изложените обстоятелства касателно особено рисковото поведение на подс. К. в сложната пътна обстановка и характеристиката му на изключително недисциплиниран водач на МПС мотивира извод, че непосредствено преди и при самото осъществяване на деянието подс. К. обективно е могъл и действително е предвиждал вероятното настъпване на общественоопасните последици, но съвършено необосновано и безотговорно е считал, че ще е в състояние да ги контролира и възпре. У него се е формирала субективната увереност, че ще може да предотврати възможните отрицателни последици от поведението си, разчитайки на бързите си реакции, шофьорския си опит и добрите си професионални знания относно управлението на МПС, които фактори обаче са се оказали недостатъчни за това. Двукратно завишената скорост на движение на процесния автомобил при лоши атмосферни условия е довела до загуба на напречната устойчивост на превозното средство и до загуба на непрекъснат контрол върху него от страна на водача К., вследствие на което са били причинени излизане на автомобила извън платното за движение вляво, удар в метален стълб от осветителната мрежа, завъртане на 180 градуса и навлизане в насрещното платно за движение, където се намирали други участници в движението. Преценявайки естеството на конкретното нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП, механизма на причиняване на процесното ПТП и негативната оценка за водача К., въззивната инстанция сподели извода на първата, че настоящото деяние носи типичните характеристики на такова, извършено с престъпна самонадеяност.

Неоснователен е доводът на защитата за необоснован отказ на съда да преквалифицира разгледаното деяние по по-леко наказуемия престъпен състав на чл.343а, ал.1, б. „б“ от НК.

В настоящия случай неприложимостта на привилегироващата норма на чл.343а от НК произтича, на първо място, от особеностите на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, по която е било разгледано първоинстанционното производство и отсъствието на факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, за оказана помощ на пострадалата от обв. К.. Според задължителните указания, дадени с т.8.1 от Тълкувателно решение №1/06.04.2009г. по т. д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС в особената процедура по чл.371, т.2 от НПК подсъдимият „доброволно и съзнателно сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира обезпечаването им чрез доказателствени искания.“ Следователно в рамките на надлежно проведената процедура по чл. 372 във вр. чл. 371, т. 2 от НПК, съответният съд не може по свой почин или по искане на страните да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Само в пределите на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт, могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и с параметрите и съдържанието на отговорността. В обсега на признатите факти следва да се очертават обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация.

Не може да има спор, че извършването на активни действия от страна дееца запълва съдържанието на законовото изискване същият да е направил „всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или пострадалите” и обосновава прилагането на привилегирования състав на чл.343а от НК. Иначе казано, въпросните активни действия на дееца за оказване на помощ на пострадалия или пострадалите представляват обективен елемент на престъплението, очертано в цитираната особена норма от Наказателния кодекс. Следователно в хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, за да се претендира успешно прилагането на по-леко наказуемия състав на чл.343а от НК, необходимо и задължително е в обвинителния акт да са описани конкретни активни действия на обвиняемия по оказване помощ на пострадал, които да бъдат валидно признати пред съда. В противен случай липсата на изложени в обвинителния акт факти по оказване помощ на пострадал ще има за последица постановяване на осъдителна присъда за престъпление по чл.343а от НК при недопустимо излизане извън рамките на изложените в обвинителния акт и признати от подсъдимия обстоятелства.

В рамките на фактологията по обвинителния акт са ограничени и пределите на въззивната проверка и на въззивното решение. Както е указано и в т.8.2 на цитираното по-горе Тълкувателно решение, „въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите по обвинителния акт факти.“ В процесния обвинителен акт не се съдържат факти, които да указват на активни действия на подс. К., чрез които той да е оказал на пострадалата А. Б. необходима помощ, насочена субективно и обективно към спасяване на живота й.

На второ място, намаляващата отговорността на дееца разпоредба на чл.343а от НК в случая правилно не е приложена поради вярната правна оценка на обстоятелствата, дала основание на съда за направените правни изводи и законосъобразността на неговия отказ да направи промяна на правната квалификация на деянието по посочения привилегирован състав.

В съответствие със задължителните указания, дадени с Постановление № 1/1983 г. по н. д. № 8/1982 г. на Пленума на Върховния съд първата инстанция е приела, че намаляващото отговорността обстоятелство – оказване помощ на пострадалия по смисъла на чл.343а от НК се определя от извършените от дееца действия за оказване помощ на пострадалия и от необходимостта на самата помощ, т. е. същата да е оказана на жив човек, да е насочена субективно и обективно към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия. В казуса първият съд обосновано е констатирал, че след осъществяване на деянието подсъдимият е слязъл от автомобила и е извършил действия, с които се е опитал да окаже помощ на пострадалата – извадил я от катастрофиралия автомобил, поставил я в седнало положение, подпряна на задната дясна гума, полял лицето й с вода. За съжаление тази помощ не е била необходима за пострадалата, тъй като смъртта й е настъпила непосредствено след произшествието и фактически осъществените от подсъдимия действия са били ненужни. От друга страна, липсата на обаждане от страна на подсъдимия на телефон ЕЕН 112 за да съобщи за настъпило ПТП с пострадал и да иска спешна медицинска помощ допълнително и категорично изключва извод за извършване на действия за оказване помощ на пострадалата, респективно изключва възможността за приложение привилегироващата норма на чл.343а от НК. При тези данни въззивният съд, идентично с първия, не може да преквалифицира деянието по по-леко наказуемия състав на чл.343а, ал.1, б. „б“ вр. чл.343, ал.1 б. „в“ от НК както поради отсъствие на изложени в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти за оказана от него помощ на пострадалата и липсата на процесуална възможност за това, произтичаща от характера на особената процедура по чл.371, т.2 от НПК и лимитираните от нея правомощия на въззивната инстанция, така и поради липсата на активни действия на подсъдимия за оказване на необходима и навременна помощ на пострадалата. Описаните по-горе и безспорно установени действия на подсъдимия, изразяващи желание за оказване помощ на пострадалата, следва да се съобразят като смекчаващо вината обстоятелство, както правилно е преценил и първоинстанционният съд.

Водим от всичко по-горе изложено, въззивният съд прие, че атакуваната присъда е законосъобразна. Същата е постановена в пълно съответствие с разпоредбите на чл.343, ал.1, б. „в“, чл.11, ал.3, предл.2 от НК и чл.21, ал.1 от ЗДП. Изпълнени са предписанията на тези законови норми за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия за коментираното престъпление по транспорта с цитираната правна характеристика и липсват предпоставките, визирани в чл.304 от НПК, за оправдаването му.

Въззивната инстанция осъществи прецизен контрол на атакуваната присъда по повод оплакването на повереника на частните обвинители за явна несправедливост на наложените на подс. К. наказания, както и по повод оплакването на защитника за несправедливост на присъдата в частта й относно размера на наложените на подсъдимия наказания и ефективното изпълнение на наказанието лишаване от свобода, като прецени всички тези доводи за неоснователни.

Доколкото индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, то съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие на наказателна репресия върху извършителя с оглед постигане целите на специалната и генералната превенции. Важно е също във връзка с определянето на наказанието да се посочи установеното в съдебната практика принципно разбиране, че при индивидуализацията на наказанието не може да се прилага механичен, формален подход при преценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца.

Съобразявайки горните принципни положения, въззивният съд прие, че в случая при индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода първата инстанция е съблюдавала приложимата за казуса разпоредба на чл.343, ал.1, б. „в”, от НК / ред. ДВ, бр. 67/04.08.2023 г., в сила от 08.08.2023 г./, нормите на чл.36 и чл.54 от НК, както и тази на чл.58а от НК, към която препраща чл.373, ал.2 от НПК. В съответствие с последния цитиран законов текст, първоинстанционният съд правилно е определил на подсъдимия наказание при условията на чл.58а, ал.1 от НК, обосновано приемайки, че спрямо него не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да изискват налагане на наказание в хипотезата на чл.58а, ал.4 вр. чл.55 от НК, / ако последната е по-благоприятна за дееца в сравнение с тази на чл.58а, ал.1 от НК/. Налице е обаче самопризнание на подсъдимия относно обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, което се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство. Поради това и в съгласие с изискванията на чл.58а, ал.1 от НК вр. чл.373, ал.2 от НПК, съдът законосъобразно е определил на дееца наказание лишаване от свобода, каквото е предвидено в приложимия законов текст на чл.343, ал.1, б. „в” от НК в параметрите от три до осем години, съгласно редакцията ДВ, бр. 67/2023г., в сила от 08.08.2023 г. Решавайки въпроса за наказанието на подсъдимия, първата инстанция е съобразила, че престъпленията по транспорта с причинена смърт поначало са такива с висока степен на обществена опасност и укоримост, предвид обществените отношения – предмет на защита, които са свързани най-вече с опазване здравето и живота на хората при управление на МПС, както и предвид постоянно нарастващия им брой в страната, включително и в района на област Ямбол. Тази опасност е законодателно отчетена с предвидените за въпросните престъпления високи наказания в санкционната част на съответните специални разпоредби от Особената част на НК.

Въззивният съд, установявайки, че първата инстанция само декларативно е посочила, че съобразява високата степен на обществена опасност на деянието, без да излага аргументи в тази насока, допълва мотивите й и намери, че с оглед механизма на разгледаното ПТП и причините за него, броя, вида и тежестта на допуснатите от водача К. нарушения на правилата за движение и тяхната значимост за безопасността на пътя, лошите атмосферни условия и интензивността на движението в процесния пътен участък, както и с оглед личността на пострадалия пътник, степента на обществена опасност на конкретното деяние е по-висока от типичните случаи на престъпления от настоящия вид. Подсъдимият е допуснал драстично нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП, като е управлявал процесния лек автомобил при неблагоприятни атмосферни условия и при интензивен трафик в населено място със скорост от 117 км/ч, която надвишава повече от двукратно максимално разрешената скорост от 50 км/ч и която сериозно застрашава здравето и живота на останалите участници в движението. Пострадалата А. Б. е била здрава, 19 – годишна девойка, в началото на своя самостоятелен житейски път, която като пътник в процесния автомобил не е допуснала нарушения на правилата за движение и няма принос в настъпването на общественоопасните последици, за което ще се изложат мотиви по-долу в решението.

Въззивният съд, установявайки, че първата инстанция се е въздържала да посочи изрично своята оценка за степента на обществена опасност на подсъдимия, прие, че същият е личност с относително ниска степен на обществена опасност, предвид липсата на предходни престъпления и осъждания, липсата на противообществени прояви, извършени от него, както и наличието на добри характеристични данни. Все пак в негативен аспект относно личността на подсъдимия следва да се оценят допуснатите от него множество разнообразни нарушения на правилата за движение и наложените му за тях санкции, които го характеризират като недисциплиниран водач на МПС.

Обсъждайки наказанието на подсъдимия, въззивният съд взе предвид подбудите и причините за извършване на престъплението, състоящи се в незачитане на основното правило за движение по пътищата, каквото е това на чл.21, ал.1 от ЗДП, регламентиращо максимално разрешената скорост на движение на пътните превозни средства и имащо приоритетно значение за безопасността на движението.

Коментирайки обстоятелствата, значими за размера на наказанието, първоинстанционният съд обосновано е приел превес на смекчаващите вината обстоятелства. Правилно е съобразил като смекчаващи вината фактори чистото съдебно минало на подсъдимия, позитивната му характеристика, сравнително младата му възраст – тогава на 23 години, трайната му трудова ангажираност, получените при ПТП травми - Контузио капитис. Комоцио церебри. Фрактура нази, критичното му отношение към стореното, изразеното искрено съжаление за тежкия вредоносен резултат, влошеното му психологическо състояние, изразяващо се в посттравматичен стрес-отговор на непреодолимо травмиращо състояние от загубата на любимата му приятелка, както и положените усилия да помогне за спасяване живота на пострадалата, като я извадил от автомобила, поставил я в седнало положение, подпряна на задната дясна гума, полял лицето й с вода.

Правилно не е ценено като смекчаващо отговорността обстоятелство направеното от подсъдимия волеизявление по реда на чл.372, ал.1 вр. чл.371, т.2 от НПК, с което признал фактите по обвинителния акт, тъй като тези самопризнания са били преценени и съобразени като необходимо условие за прилагане на особената процедура на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Повторното отчитане на самопризнанията като смекчаващо обстоятелство, изискващо по-леко наказание, е недопустимо, защото това противоречи на принципите за справедливост и съответност между наказание и престъпление по чл.35, ал.3 от НК.

Съдебната практика приема, че самопризнанието може да се третира като смекчаващо обстоятелство и да обоснове допълнително занижаване на наказанието, само ако то е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия автор още на досъдебното производство. В настоящия случай обаче това не е така. Съдържанието на показанията, които А. К. е дал в качеството му на свидетел само четири дни след пътния инцидент - на 20.12.2023 г., л.51-52 от ДП/, не са имали съществено значение за разкриване механизма на произшествието и причините за настъпването му, тъй като на разпита свид. К. не е съобщил, че е управлявал процесния автомобил със скорост, надвишаваща максимално разрешената от 50 км/ч. Напротив, той е заявил, че не е карал бързо, т. е. че не е управлявал автомобила с превишена скорост, макар че със сигурност е съзнавал двукратното завишение на скоростта. Същевременно към посочената дата е бил извършен оглед на местопроизшествието и на процесния автомобил, разпитани били свидетелите – очевидци С. Б., Н. Г. и И. Ш.. Разпитан в качеството му на обвиняем, К. е заявил, че поддържа изцяло дадените от него показания в качеството му на свидетел, т. е. включително и твърдението, че не е управлявал автомобила бързо, тоест отрекъл е превишената скорост и възможния поради тази причина механизъм на ПТП. След като разследващите органи са могли своевременно да разкрият механизма на извършване на престъплението и неговия автор, без за това да са били необходими признанията на обв. К., то последните не следва да бъдат ценени като смекчаващо отговорността му обстоятелство.

Въззивната инстанция, изпълнявайки задължението си да отговори на всички доводи на жалбоподателите, отправени срещу атакуваната присъда, обсъди поведението на пострадалата А. Б. и направи извод, че като пътник в участвалия в разгледаното ПТП лек автомобил „БМВ 530 Д“ тя не е допуснала такива нарушения на правилата за движение, които да са допринесли за настъпването на общественоопасни последици. Твърдението на подсъдимия и неговия защитник, че по време на реализираното ПТП пострадалият пътник не е бил поставил предпазния колан, с който автомобилът е бил снабден, сочат на допуснато нарушение по чл.137а, ал.1 от ЗДП. Тази разпоредба задължава водачите и пътниците в определени категории МПС, сред които са и леките автомобили, да използват обезопасителните колани, с които превозните средства са оборудвани.

В хода на досъдебното производство не са били изследвани и изяснени обстоятелствата дали пострадалият пътник А. Б. е била с поставен предпазен колан, дали в случай на използване на такъв колан тя щеше да получи същите тежки и несъвместими с живота телесни увреждания. Същественият въпрос в случая е дали пострадалият пътник А. Б. е допуснала нарушението по чл.137а, ал.1 от ЗДП и дали това нейно поведение може да се характеризира като съпричиняване на вредоносния резултат, което обстоятелство би рефлектирало върху наказателната отговорност на подсъдимия. В наказателноправен аспект съпричиняването задължително предполага причинна връзка между поведението, изразило се в нарушение на правилата за движение и настъпилия общественоопасен резултат. Правната теория приема, че такава причинна връзка е налице, когато деянието по необходимост и закономерно поражда последиците, при това по начин, че престъпният резултат не би настъпил, ако деянието не е извършено, а при осъществяването му в съчетание с определени условия, последиците винаги настъпват. С други думи, за да се приеме, че евентуално допуснато от пострадалия пътник А. Б. нарушение на 137а, ал.1 от ЗДП представлява съпричиняване, необходимо е да се обоснове заключение, че ако А. беше поставила предпазния си колан, тя не би претърпяла съставомерните увреждания и не би починала. Въпросът е фактически и с оглед избраната от подсъдимия процедура по глава 27 от ПНК, в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК, първоинстанционният съд е бил длъжен да се съобрази с обстоятелствената част на обвинителния акт. При изложението на фактите по обвинението в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът не е посочил, че пострадалата А. Б. е била без поставен предпазен колан, нито е приел, че подобно нейно поведение е допринесло за настъпилия летален изход.

При това положение и с оглед проведената диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК – с пълно признаване от страна на подсъдимия на всички факти и обстоятелства, съдържащи се в прокурорския акт, първостепенният съд е бил обвързан да приеме, че подсъдимият се е съгласил с липсата на съпричиняване от страна на пострадалия пътник. Изразеното от подсъдимия съгласие с фактите по обвинителния акт имплицитно включва съгласие с направените от прокурора фактически изводи от събраните на досъдебното производство материали, а за съда съществува забрана да ги интерпретира самостоятелно и различно от прокурора. Иначе казано, при призната от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК липса на съпричиняване от страна на пострадалия пътник А. Б. на съставомерния резултат – нейната смърт, за съда не е съществувала законова възможност да приема противното, а именно че евентуално допуснато от пострадалата нарушение на правилото за движение по чл.137а, ал.1 от ЗДП е съпричинило настъпилите общественоопасни последици – нейната смърт. Следователно не е налице внушеното от защитника смекчаващо вината обстоятелство, свързано с неправомерно поведение на пострадалия пътник и негов принос за получения вредоносен резултат.

Изчерпателно изброявайки и обсъждайки всички налични смекчаващи отговорността обстоятелства, въззивната инстанция се присъедини към разбирането на първата, че същите не са многобройни по смисъла на чл.55 от НК и съобразно константната съдебна практика по неговото прилагане, нито някое от тях е изключително по своя характер, поради което те не обуславят в случая налагане на наказание съгласно чл.55 от НК. Извършеното от подсъдимия престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“ от НК / ред. ДВ, бр. 67/2023 г., в сила от 08.08.2023 г./ не изисква налагане на наказание, което да е по- ниско от две години лишаване от свобода, какъвто размер би се постигнал в хипотезата на определяне на санкцията при условията на чл.58а, ал.4 вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК. Подобно наказание ще бъде несъразмерно леко, несъответно на индивидуализиращите вината обстоятелства, неефективно за постигане целите на санкцията по чл.36 от НК и поради това ще се окаже несправедливо, а налагането му ще бъде израз на необоснована снизходителност към подсъдимия като автор на престъпление по транспорта с причинена смърт. По тези съображения въззивният състав намери за правилно решението на първоинстанционния съд за определяне на наказанието лишаване от свобода според предписанията на чл.54 от НК.

Към категорията на отегчаващите отговорността обстоятелства по смисъла на чл.54, ал.2 от НК, аргументиращи завишаване на наложеното наказание, първоинстанционният съд правилно е отнесъл конкретно изчислената скорост на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил – 117 км/ч, която надвишава повече от два пъти максимално позволената скорост на движение в населено място.

Въззивната инстанция се присъедини към разбирането на първата за наличието на отегчаващо вината обстоятелство, изразяващо се в множество и разнообразни допуснати от подсъдимия като водач на МПС нарушения на правилата за движение и наложените му за тях административни наказания глоби в различни размери. Сподели напълно становището, че през 2022 г. и 2023 г. допуснатите от подс. К. нарушения на правилата за движение са зачестили и увеличили като брой. Така през 2022 г. като водач на МПС подсъдимият е санкциониран с пет фиша за нарушения по ЗДП, а през 2023 г. – с осем фиша за такива нарушения, като последното датира от 02.12.2023 г., т. е. реализирано е непосредствено преди настоящото ПТП.

Въззивният съд отчете, че не всички наложени на подсъдимия административни санкции по ЗДП следва да се включат в обхвата на отегчаващите отговорността обстоятелства и да се ценят като такива при определяне размера на наказанието.Този извод се обосновава от анализа на допуснатите от подс. К. голям брой нарушения по ЗДП през сравнително краткия му стаж като шофьор, от 19.10.2018 г. до 16.12.2023 г., т. е. пет години и два месеца към инкриминираната дата. Видно от приложената по делото справка за нарушител водач, за допуснатите в периода 10.12.2019 г. – 27.09.2022 г. нарушения на правилата за движение по пътищата, негативните за нарушителя К. последици от административнонаказателната отговорност са отпаднали с изтичането на съответен давностен срок, определен в съгласие със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №2 от 28.02.2018г. на ОСНК на ВКС, т. 7 и т.8, и Тълкувателно постановление №1 от 27.02.2015г. на ОСНК на ВКС и ОСС на Втора колегия на ВАС, а именно: едногодишен срок от изплащането на глобите. Значителен е обаче броят на допуснатите от подс. К. нарушения на правилата за движение по пътищата, за които не е погасена административнонаказателната му отговорност. Те са общо осем нарушения, реализирани са в кратък период от време – от 19.03.2023 г. до 02.12.2023 г., т. е. за по-малко от девет месеца, като за тях водачът К. е санкциониран с общо осем фиша, налагащи му глоби в общ размер на сумата 180 лева. При изложените в мотивите към присъдата и в настоящото решение несъмнени данни верен е изводът, че подс.К. е недисциплиниран водач, склонен към чести нарушения на правилата за движение и създаващ опасност на пътя.

Съвкупността от отегчаващи обстоятелства следва да се допълни с тоталното унищожаване на процесния лек автомобил „БМВ 530 Д“, който е собственост на трето лице – свид. П. С. С., комуто вследствие на престъпното деяние на подс. К. са причинени имуществени вреди, измерващи се с пазарната стойност на автомобила към инкриминираната дата.

Като отегчаващи обстоятелства не следва да се съобразяват факти, свързани с процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия, каквито са непризнаването на вината или недаването на достоверни обяснения, тъй като това е недопустимо. Конкретното поведение на обвиняемия/ подсъдимия в хода на наказателното производство е израз на правото му на защита, гарантирано от процесуалния закон. Затова и даването на неверни сведения от К. като свидетел и потвърдени в качеството му на обвиняем не може да се интерпретира в негова вреда и да утежнява наказателноправното му положение.

Водим от гореизложеното настоящият въззивен състав прие, че първата инстанция е съобразила принципите за законоустановеност и индивидуализация на санкцията, отчела е всички налични по делото факти, значими за наказанието и съблюдавайки целите на специалната и генералната превенция, правилно е преценила, че за разгледаното престъпление на подсъдимия следва да се наложи наказание лишаване от свобода при съществен превес на смекчаващите вината обстоятелства, в размер, който се доближава до минималния визиран в приложимата норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, а именно четири години лишаване от свобода.

В съответствие със задължителните изисквания на чл.58а, ал.1 от НК и математически правилно окръжният съд е намалил определеното наказание лишаване от свобода с една трета, като след редукцията е наложил на подсъдимия наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода. Този метод за определяне на наказанието в случая се налага поради разглеждане на спора по особената процедура на съкратеното съдебно следствие, регламентирана в Глава 27 от НПК и по-конкретно по реда на чл.371, т.2 от НПК. А в такава хипотеза, ако самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата на досъдебното производство и съдът постанови осъдителна присъда, по повод определяне на наказанието текстът на чл.373, ал.2 от НПК изрично препраща към чл.58а от НК. С оглед на това, въззивният състав прие, че наложеното наказание лишаване от свобода с посочения по-горе размер е правилно определено, съответно е на регламентите на цитираните законови норми и не е явно несправедливо. Същото ще способства за поправителното въздействие спрямо подсъдимия и ще ограничи максимално вероятността в бъдеще да извърши други противообществени прояви.

Неправилно е да се коригира наложеното наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода, като се увеличи неговия размер до четири години, както претендират частните обвинители и техните повереници, нито до три години и два месеца, както пледира представителят на въззивната прокуратура, тъй като подобно наказание ще бъде израз на необоснована и безполезна строгост към подсъдимия, с нищо в повече не би допринесло за поправянето и превъзпитанието на дееца, нито би засилило възпиращия ефект на санкцията върху другите членове на обществото. Важно е да се отбележи, че в случая индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода в размер, близък до минималния предвиден в приложимия закон, не противоречи на целите на генералната превенция, които се намират в диалектическа връзка с целите на личната превенция и се реализират чрез нея, без да са в непреодолима конкуренция помежду си. Не може да се приеме, че конкретно наложеното наказание лишаване от свобода не съответства на постоянно увеличаващия се брой на престъпленията по транспорта с тежки общественоопасни последици, изразяващи се в загиването на много хора по пътищата на страната ни и няма да допринесе за намаляването на подобни прояви. В принципен план следва да се изтъкне, че не може със сигурност да се очаква наказанието, чиято строгост надхвърля необходимото за поправяне на дееца, ще въздейства по-силно възпитателно и предупредително върху останалите членове на обществото и ще насърчи общественото съзнание към положителни промени чрез примера на продължителна изолация в затвора. Не трябва да се забравя, че идеята за санкцията като формално възмездие и назидание е чужда на българската наказателна система. Само справедливо по вид, размер и начин на изтърпяване наказание може да изпълни и превантивната функция на наказателната репресия.

В заключение и като намери наложеното наказание за правилно определено, за съобразено с целите на специалната и генералната превенция, а също и за справедливо, въззивната инстанция счита, че не са налице предпоставките на чл.337, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от НПК за изменяване на проверяваната присъда чрез намаляване или увеличаване размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

Въззивният съд обстойно се занима с оплакването на защитника на подсъдимия за незаконосъобразност на присъдата в частта й, с която е постановено подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание две години и осем месеца лишаване от свобода и стигна до заключението, че този довод е неоснователен. Вярно е, че в случая формално са налице условията на чл.66 ал.1 от НК за отлагане изпълнението на наложеното наказание – същото е лишаване от свобода за срок по-малък от три години и подсъдимият досега не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. Независимо от това въззивният съд сподели становището на първоинстанционния, че институтът на условното осъждане няма да може да се приложи успешно спрямо подсъдимия и поради това последният не следва да се освобождава от изтърпяване на въпросното наказание. Трудовата ангажираност на подс. К., неговото чисто съдебно минало, относително младата му възраст, предполагаща възможност за корекция и превъзпитание, не са достатъчни за да се направи положителен извод за законосъобразно и резултатно прилагане на условното осъждане спрямо него. Въззивната инстанция намира, че с оглед конкретно проявеното от подсъдимия особено дръзко поведение на пътя, изразило се в предприетото управление на процесния лек автомобил с двойно по-висока от разрешената скорост в населено място и при лоши атмосферни условия, в съчетание със зиг- загообразно изпреварване на други МПС, която прекомерна скорост е предопределила настъпването на ПТП и тежкия вредоносен резултат, целите на специалната превенция могат да бъдат успешно реализирани само чрез ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В тази насока следва да се отчете изключителната укоримост на настоящото деяние предвид факта, че подсъдимият е съзнавал, че е предприема управление на процесния автомобил с двукратно превишена скорост в населено място по мокър и хлъзгав път с интензивно движение по него, без да се интересува за здравето и живота на своята млада спътничка, така и за здравето и живота на другите хора, намиращи се в останалите превозни средства на пътя. Така проявената от подсъдимия крайна безразсъдност при управлението на процесния автомобил налага по-голямо интензивно въздействие върху него с оглед постигане целите на специалната превенция.

Изтъкнатите по-горе особености на конкретното престъпление и на подсъдимия като деец указват, че неговото поправяне и превъзпитание не може да се постигне без изолацията му от обществото. С оглед на това, решавайки въпроса за изпълнението на наложеното на подс. К. наказание лишаване от свобода, въззивният съд сподели решението на първия, че това наказание следва да бъде изтърпяно ефективно, защото само така спрямо извършителя ще се въздейства ефикасно и може успешно да се очаква положителен резултат на корекция в поведението му. Посредством реалното изпълнение на определеното наказание лишаване от свобода ще се предотврати оформянето на тенденция към неправомерно поведение на пътя у подсъдимия и същевременно ще се прекъсне създалата се обществена търпимост към непредпазливите престъпления по транспорта, както и нагласата у водачите на МПС, в случай на причинена смърт на пътя, да бъдат санкционирани с леки наказания и да очакват снизходителност и условно осъждане. По тези съображения въззивната инстанция счете, че макар и в случая да са налице формалните предпоставки на чл.66 от НК за освобождаване от изтърпяване на въпросното наказание лишаване от свобода, същото не следва да се отлага. За постигане целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия е наложително той да изтърпи реално наказанието си лишаване от свобода. Едновременно с това ще се изпълни и целта на генералната превенция - ще се въздейства предупредително-възпиращо спрямо останалите членове на обществото, склонни към нарушения на правилата за движение и дръзко поведение на пътя, на които не следва да се внушава безнаказаност за непредпазливо транспортно престъпление с причинена смърт. Така мотивиран, въззивният съд прие, че подс. К. следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода.

С атакуваната присъда първостепенният съд се е произнесъл и по въпроса за първоначалния режим за изтърпяване на наложеното на подс. К. наказание лишаване от свобода. Съобразявайки нормата на чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, правилно е постановил наложеното наказание лишаване от свобода да се изтърпи от подсъдимия при първоначален общ режим, тъй като такъв е предвиден за извършителите на непредпазливи престъпления.

Проверявайки справедливостта на атакуваната присъда по повод оплакванията на всички жалбоподатели срещу размера на наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС за срок от четири години, въззивната инстанция обсъди въпросното наказание и намери, че то не е явно несправедливо като занижено, както претендират частните обвинители, нито е завишено, както смятат подсъдимият и неговият защитник. В случая е приложима разпоредбата на чл.343г от НК, която предписва като кумулативно, наред с лишаването от свобода и наказание лишаване от право да се управлява МПС при извършване на определени престъпления по транспорта, включително и на престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, каквото е настоящото.

Тълкувайки в тясна връзка разпоредбите на чл.37, ал.1, т.6 и т.7 и чл.49 от НК и съобразявайки задължителната съдебна практика по приложението им, установена с Постановление №1/17.01.1983г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение №61/1980г. на ОСНК на ВС, а също и константната съдебна практика на ВКС, се приема, че наказанията лишаване от права, когато се налагат заедно с наказанието лишаване от свобода, не могат да са за срок по-малък от срока на лишаването от свобода. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че срокът на лишаването от права по чл.37, т.6 и т.7 от НК започва да тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода.

Първостепенният съд, в съответствие с правната норма на чл.343г от НК и при съобразяване цитираните тълкувателни актове на върховната инстанция, е наложил на подсъдимия наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от четири години. Размерът на това наказание е съобразен с по- високата степен на обществена опасност на конкретното транспортно престъпление, с относително високата степен на опасност на подсъдимия като водач на МПС, с наложените му предходни административни санкции за допуснати от него множество нарушения на правилата за движение, със смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, коментирани по-горе. Освен това, при индивидуализиране срока на въпросното наказание окръжният съд е съблюдавал разпоредбата на чл.49, ал.2 от НК и определеният размер на това наказание – четири години не надминава установения в цитираната правна норма максимум от три години над срока на наложеното наказание лишаване от свобода. С оглед на изложеното, въззивният съд намери обсъденото наказание лишаване от права за определено в унисон с цитираните по-горе законови текстове, за прецизно отмерено с оглед на всички индивидуализиращи отговорността обстоятелства, за съобразено с целите на специалната и генералната превенция и за справедливо.

Въззивната проверка установи, че първоинстанционният съд е пропуснал да посочи началния момент на коментираното наказание лишаване от права. Но доколкото в присъдата не е фиксирана изрично конкретна дата за начало на въпросното наказание лишаване от права, то за такъв момент на наказанието следва да се счита влизането в сила на присъдата, както повелява чл.49, ал.3 от НК.

Съблюдавайки нормата на чл.189, ал.3 от НПК, първият съд правилно е осъдил признатия за виновен в извършване на разгледаното престъпление А. К. да заплати на ОД на МВР – Ямбол сумата 4809, 44 лева, представляваща направени от държавата в хода на досъдебното производство разноски.

В хода на съдебните прения във въззивното производство защитникът на подс. К. оспори законосъобразността на присъдата в частта й, с която подсъдимият е осъден да заплати на поверениците на частните обвинители разноски по делото. Защитникът твърди, че разпоредбата на чл.38 от Закона за адвокатурата допуска оказването на безплатна адвокатска помощ само в три лимитирано изброени случаи: лица, които имат право на издръжка, материално затруднено лице, роднина или друг адвокат. Заяви, че в случая не са представени доказателства за роднински връзки между адвокатите и частните обвинители, които да обосноват прилагането на чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. Моли въззивният съд да отмени присъдата в частта й относно присъдените в полза на поверениците на частните обвинители разноски и да отхвърли претенцията за присъждане на разноски по делото както в първоинстанцинното, така и във въззивното производство.

Изложеният довод касателно присъдените в полза на поверениците на частните обвинители разноски е неоснователен. Следва да се отбележи, че с подадената въззивна жалба от защитника не се оспорва нито основанието, нито размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ и съдействие в хода на съдебното производство, който размер в случая е определен съгласно чл.13, ал.1, т.3 вр. ал.4 и ал.3 вр. параграф 2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В хода на въззивните съдебни прения защитникът оспори основанието на чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, като твърди, че разноските са присъдени без да са представени доказателства за наличието на роднински връзки между адвоката и представляваните от него частни обвинители. Запознавайки се с представените в първоинстанционното производство документи, въззивният съд прие, че в случая са налице регламентираните в чл.38, ал.1 от ЗА предпоставки – представени са като доказателства изискуемите документи – молба, списък с разноските и договор за правна помощ, като изрично е посочено основанието за оказване на безплатна правна помощ на частните обвинители, а подсъдимият е признат от съда за виновен по повдигнатото срещу него обвинение, поради което същият дължи направените по делото разноски, включително и тези за присъденото адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.189, ал.3 от НПК такова възнаграждение се дължи и в наказателното производство, когато подсъдимият бъде признат за виновен и е направено искане за това. Съгласно трайно установената съдебна практика, която приема, че съдът няма правомощия до проверява истинността на обстоятелствата, посочени в чл.38, ал.1, т.1 – т.3 от Закона за адвокатурата досежно хипотезите, при които може да се окаже безвъзмездна правна помощ и съдействие, съответно адвокатът и неговите доверители нямат задължение да доказват наличието на такива обстоятелства, ако същите не са оспорени. Важно е да се отбележи, че в съдебното производство пред първоинстанционния съд не е направено възражение за липса на основанието по чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата за осъществяване на безплатна помощ и съдействие на частните обвинители, поради което не следва да се доказват роднински връзки между съответния адвокат и представлявания от него в процеса частен обвинител. Предвид на това подсъдимият правилно е осъден да заплати на адв. Б. Я. от Адвокатска колегия – Бургас сумата 1500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ на частния обвинител Б. Б.. Също правилно подсъдимият е осъден да заплати на адв. С. Й. от Адвокатска колегия – Бургас сумата 1500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ на частния обвинител Д. Б.. Изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1 от НПК, въззивната инстанция провери изцяло атакувания съдебен акт и установи, че липсват пороците, визирани в чл.335 от НПК, които да са били допуснати по делото от първоинстанционния съд или от органите на досъдебното производство и които да съставляват основания за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане.

Мотивиран от всичко по-горе изложено, въззивният съд направи извода, че първоинстанционната присъда във всичките й части е законосъобразна, обоснована и справедлива, постановена е при липса на процесуални нарушения, поради което отсъстват регламентирани в НПК недостатъци, които да изискват отменяване или изменяване на съдебния акт. С оглед на това и на основание чл.338 от НПК, атакуваната присъда следва да се потвърди изцяло.

Повереникът на частния обвинител Б. Б. – адв. Б. Я. и повереникът на частния обвинител Д. Б. – адв. С. Й. претендират да им бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на частните обвинители в хода на въззивното производство. Видно от представените пред въззивната инстанция договори за правна помощ и съдействие / л.73 от ВНОХД №297/2024г. на АС – Бургас /, частните обвинители Б. Б. и Д. Б. не са заплатили адвокатски хонорари, а процесуалното им представителство от професионални адвокати им е било предоставено безплатно. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция подс. К. следва да бъде осъден да заплати на адв. Б. Я. и на адв. С. Й. по 1500 лева на всеки от тях, представляващи адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на всеки от двамата частни обвинители пред въззивната инстанция, определено по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата вр. чл.13, ал.4, вр. ал.1, т.3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд