Решение № 99 от 21.2.2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 1096/2024 г.

Производството по делото е по чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс. С решение № 1440 от 04.11.2024 година по гражданско дело № 1627/2024г. по описа на Районен съд - Велико Търново е прието за установено по отношение на П. М. Б., че дължи на Община Златарица сумата в размер на 22 740.60 лева - главница, представляваща арендни плащания за стопанските 2021/2022 и 2022/2023 години по Договор за аренда от 31.03.2014 година, изменен със Споразумение от 21.02.2017 година, сумата в размер на 1 545.00 лева - обезщетение за забава върху арендното плащане от 11 000.28 лева за стопанската 2021/2022 година и за периода от 04.10.2022г. до 07.12.2023г., сумата в размер на 282.39 лв. - обезщетение за забава върху арендното плащане от 11 740.32 лв. за стопанската 2022/2023 година и за периода от 03.10.2023г. до 07.12.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2023г. до окончателното изплащане на задълженията, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1 от 02.01.2024г. по Ч.гр.д. № 3676/2023г. на ВТРС, като е отхвърлен предявеният от Община Златарица срещу П. М. Б. иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД относно установяване съществуване на вземането в частта за разликата от 1 545.00 лева до 1 548.05 лева, представляваща обезщетение за забава върху арендното плащане от 11 000.28 лева за стопанската 2021/2022 година и в частта за разликата от 282.39 лева до 286.67 лева, представляваща обезщетение за забава върху арендното плащане от 11 740.32 лева за стопанската 2022/2023 година, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1 от 02.01.2024г. по Ч.гр.д. № 3676/2023г. на ВТРС, като неоснователен. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл по отговорността за разноски, като е осъдил П. М. Б. да заплати на Община Златарица сумата в 3 490.38 лева, представляваща направени по делото разноски, както и сумата от 491.35 лева, представляваща направените заповедното производство разноски, а Община Златарица е осъдена да заплати на П. М. Б. сумата в размер на 0.83 лева, представляваща направени по делото разноски, както и сумата от 0.35 лева, представляваща направени в заповедното производство разноски. Недоволен от така постановеното решение е ответникът П. М. Б., която го обжалва в уважената част в предвидения с чл. 259, ал. 1 ГПК срок за това. В жалбата си процесуалния представител на въззивника развива съображения в подкрепа на твърдението си за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Твърди, че първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, тъй като не е допуснал събирането на доказателства, с което фактическата обстановка по делото е останала неизяснена. Посочва, че съдът е стигнал до неправилния и немотивиран извод за изпълнение на задължението по договора от страна на ищеца, въпреки изричното оспорване в отговора на исковата молба, че ищецът е изпълнил задължението си по договора за предаване на имотите в състояние, което да отговаря на ползването им по предназначение. Направено е искане да бъде отменено обжалваното решение и да бъде постановено друго, с което предявените по делото искове да бъдат отхвърлени. Претендира да бъдат присъдени направените от въззивника разноски за двете инстанции. Въззиваемият Община Златарица заема становище, чрез процесуалния си представител, за неоснователност на подадената въззивна жалба, респективно – за допустимост, правилност и мотивираност на обжалваното съдебно решение. Направено е искане решението, в обжалваната му част, да бъде потвърдено. Претендира да бъдат присъдени направените от въззиваемия разноски по делото за въззивното производство. Окръжният съд, като съобрази твърденията на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба на П. М. Б., чрез адв. Ал. Ч. - ВТАК, е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Община Златарица основава исковите си претенции по делото на чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415 ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба процесуалният представител на ищеца развива съображения, че на 31.03.2014 година между страните е сключен договор за аренда, изменен със споразумение от 21.02.2017 година, съгласно който ищецът е предоставил на ответника за срок от 25 стопански години, ползването на 640.293 декара земеделски земи в землището на село Родина, община Златарица, а последният се задължил да извършва годишно арендно плащане в размер на 6 747.99 лева в срок до първия работен ден след изтичане на стопанската година, за която се дължи. Посочва, че страните постигнали съгласие арендното плащане да се индексира с изменение на минималната работна заплата за страната, като за стопанската 2021/2022 година е в размер на 11 000.28 лева, а за стопанската 2022/2023 година - в размер на 11 740.32 лева. Твърди, че арендаторът не е изпълнил задължението си да извърши плащане за стопанските 2021/2022 и 2022/2023 години в общ размер на 22 740.60 лева, като е изпаднал в забава и дължи обезщетение от 1 834.72 лева за периода от 03.10.2022 година до 07.12.2023 година. Навежда доводи, че за вземанията си ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по Ч.гр.д. № 3676/2023г. на ВТРС, срещу която ответникът е подал възражение. Направено искане да бъде постановено решение, с което да бъде прието за установено по отношение на ответника съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение. Претендира да бъдат присъдени направените от ищеца разноски в исковото и в заповедното производство. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Процесуалният представител на ответника оспорва изцяло предявените искове. Развива съображения, че процесните имоти не са били годни за земеделска обработка, поради което договорът е развален от арендатора и липсва основание за извършване на арендни плащания. Направено е искане предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира да бъдат присъдени направените от ответника разноски по делото. Не е спорно по делото, а и от приложеното заверено копие на Договор за аренда, акт № 142, рег. № 759/2014г. /л. 5-10/ безспорно се установява, че на 31.03.2014 година между страните е сключен договор за аренда, по силата на който Община Златарица, като арендодател, е предоставила за временно и възмездно ползване на П. М. Б., като арендатор, земеделска земя общинска собственост в размер на 742.556 декара в землището на село Родина, община Златарица, като в договора имотите са описани по номер на поземлен имот, местонахождение, площ, категория на земята, начин на трайно ползване, цена на декар, граници на имота, обща цена за имота и документ за собственост, срещу задължението на арендатора да създаде и отглежда трайни насаждения върху предоставените му площи. В точка 2 от договора страните са се договорили обектите, предмет на договора да бъдат предадени в състоянието, в което се намират, към момента на предаването им, като същите се предават по опис, подписан от страните, който не може да бъде оспорван след подписването му. Страните са договорили арендно плащане в размер на 6 747.99 лева годишно, което се индексира с изменение на минималната работна заплата за страната, като същото е дължимо за всяка стопанска година, не по-късно от първия работен ден след изтичане на стопанската година – 1 октомври. Договорът е сключен за срок от 25 стопански години. Видно от приложеното заверено копие на Споразумение към договор за аренда от 31.03.2014 година /л. 11/ на 21.02.2017 година страните са постигнали съгласие за изменение на размера на предоставената за временно и възмездно ползване земеделска земя от 742.556 декара на 640.293 дка, като в споразумението подробно са описани имотите, за които следва да бъде отписана арендата, както и за изменение на размера на общото годишно арендно плащане от 6 747.99 лева на 6 127.01 лева, което се индексира с изменение на минималната работна заплата за страната. След индексациите за 2014, 2015, 2016 и 2017 година сумата се изменя на 8 155.16 лева за стопанската 2016-2017 година. Не е спорно по делото, че ответницата е извършила плащане по договора за аренда за стопанските 2014/2015, 2015/2016, 2016/2017, 2017/2018, 2018/2019, 2019/2020 и 2020/2021 години. В първоинстанционното производство са приложени и заверени копия на Фактура № 3000006544 от 27.09.2022 година за сумата в размер на 11 000.28 лева – аренда на земеделска земя за стопанската 2021-2022 година, наред с индексация за периода от 01.04.2022 година до 30.09.2022 година /л. 13/, както и Фактура № 3000006764 от 30.08.2023 година за сумата в размер на 11 740.32 лева – аренда на земеделска земя за стопанската 2022-2023 година, наред с индексация за периода от 01.01.2023 година до 30.09.2023 година /л. 12/. От приложеното към първоинстанционното производство Ч.гр.д. № 3676/2023 година на ВТРС се установява, че във връзка с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 02.01.2024 година в полза на Община Златарица са издадени Заповед № 1 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 1 срещу длъжника П. М. Б. за сумата в размер на 22 740.60 лева - главница, включваща дължимо арендно плащане за стопанската 2021/2022 година в размер на 11 000.28 лева и арендно плащане за стопанската 2022/2023 година в размер на 11 740.32 лева, съгласно Договор за аренда от 31.03.2014 година и допълнително споразумение към този договор от 21.02.2017 година; за сумата в размер на 1 548.05 лева - мораторна лихва за периода от 03.10.2022 година до 07.12.2023 година за стопанската 2021/2022 година; за сумата в размер на 286.67 лева - мораторна лихва за периода от 02.10.2023 година до 07.12.2023 година за стопанската 2022/2023 година, ведно със законната лихва върху главницата от 12.12.2023 година до окончателното плащане, както и за сумата в размер на 491.51 лева, направени в производството разноски за заплатена държавна такса. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск за вземането си. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави следните правни изводи: Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, връчена на длъжника, който в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал възражение срещу заповедта, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си. Същият има за предмет посочените в заповедта за изпълнение суми. Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на посоченото в нея основание. В този смисъл, за да бъде уважен предявеният по делото иск е необходимо в условията на пълно и главно доказване ищецът да установи съществуването на валидно облигационно отношение между страните по посочения договор за аренда от 31.03.2014 година, изменен със споразумение от 21.02.2017 година, че е изпълнил собствените си задължения по договора да предаде на ответника за ползване описаните в договора земеделски земи, в състояние, което отговаря на ползването за което е отдаден, изпадането на ответника в забава за заплащане на дължимото арендно плащане, както и размера на претендираните вземания. В тежест на ответника по делото е да докаже изпълнение на своите задължения по договора – за плащане на арендната цена, респективно - възраженията си недължимост на същите. Наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по делото се установява по безспорен начин от приложения Договор за аренда, акт № 142, рег. № 759/2014г. Последният е сключен в предписаната в чл. 3, ал. 1 ЗАЗ /в редакцията на закона към сключването на процесния договор/ писмена форма с нотариална заверка на подписите и е вписан в Служба по вписванията град Елена. В същия страните са постигнали съгласие относно отдадените под аренда обекти, срока за арендуването им и дължимото за него възнаграждение, както и срока за плащането му. Неоснователно се явява основното и единствено възражение на процесуалния представител въззивника, че арендодателят е неизправна страна по договора и не е изпълнил задължението си по процесния договор да предаде на арендара имотите в годно за ползването им по предназначение състояние. Следва да се има предвид, че в самия договор се съдържа подробен опис на всички недвижими имоти, които се предоставят за временно и възмездно ползване, каквото е и изискването на чл. 6, ал. 4 ЗАЗ, а и в какъвто смисъл е т. 2 от самия договор. В тази връзка следва да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 6, ал. 5 ЗАЗ, действала към момента на сключване на договора, съгласно която при липса на опис се предполага, че обектът на договора е бил приет, съответно върнат, в надлежното състояние. В този смисъл и на по-голямо основание, доколкото в самия договор се съдържа опис на имотите, следва да се приеме, че същите са били предадени в състояние, отговарящо на нуждите на арендатора и той ги е приел в този вид. Още повече, че в самия договор имотите са описани подробно, като изрично е посочено, че част от имотите представляват изоставени трайни насаждения, лозя, овощна градина, временно неизползваеми ниви, изоставени ниви и храсти, т.е. самият арендатор още към момента на сключване на договора е бил наясно, че в част от имотите има обрасли храсти и дървета, респективно – това състояние на имотите е отговаряло на неговите нужди. Освен това съдът съобрази, че в т. 10 от договора страните са постигнали съгласие, че арендодателят не отговоря за недостатъците на земята, ако към момента на подписване на договора арендаторът е знаел или е могъл да узнае за тяхното съществуване, с изключение на онези недостатъци, които са опасни за здравето на човека, в каквато насока е и изричната разпоредба на чл. 24 ЗАЗ. В конкретния случай дори арендаторът да не е знаел в какво състояние са имотите /макар в договора да са описани/ е бил длъжен да положи необходимата грижа да се запознае с действителните характеристики на имотите. Но дори и да се приеме, че последният е научил за тях след сключване на договора /чл. 23, ал. 1 ЗАЗ/, последният е разполагал с правото на иска обезщетение или съответно намаляване на арендното плащане. По делото липсват твърдени, а и каквито и да е доказателства арендаторът да е отправял претенции пред арендодателя за недостатъци, които да правят имотите негодни за ползване, нито пък сам да ги е отстранил в съответствие с чл. 23, ал. 4 ЗАЗ. На следващо място от факта на плащане на арендните вноски за първите седем стопански години от действието на договора следва да се приеме, че арендодателят е изпълнил задължението си за предаване на земеделските имоти в състоянието, за което е сключен договора, иначе ответникът не би платил общо сумата в размер на 53 983.92 лева. Нещо повече, сключването на споразумението от 21.02.2017 година, следва да бъде ценено като допълнително извънсъдебно признание на факта, че отдадените под аренда земи, без тези, които са отписани от арендата, отговарят на нуждите на арендатора, при положение, че последният е ползвал същите в период от почти три години от сключването на договора, през който е имал достатъчно време да узнае за евентуалното съществуване на недостатъци по имотите, както и че е плащал дължимите арендни вноски. Не на последно място съдът съобрази, че нито в договора, нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба се съдържат твърдения относно конкретното предназначение, за което имотите са отдадени под аренда. Посочено е единствено, че арендаторът се задължава да създаде трайни насаждения, но не е какъв е видът на тези трайни насаждения, респективно – какво според въззивника е било необходимото състояние за използване по предназначение и което да се различава от характеристиките на имотите, описани в самия договор, и което да обосновава необходимостта от събирането на поисканите от него доказателства. Аргумент в тази насока е и изричната договореност между страните в т. 17 от договора, че „Трасирането и обозначаването на границите на имотите, предмет на договора, както и привеждането на имотите в състояние за засаждане на трайните насаждения се извършва от и за сметка на арендатора“. Всичко изложено по-горе мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че въззиваемият е изправна страна по договора за аренда и е предоставил процесните имоти за ползване в надлежно състояние въз основа на действително облигационно правоотношение. Това е породило основното задължение на арендатора да извърши дължимото арендно плащане в уговорения между страните срок, а именно след приключване на стопанската година не по-късно от първия работен ден след изтичане на стопанската година /1 октомври/. Тежестта на доказване на това обстоятелство лежи върху ответника като задължено лице, но същият не е ангажирал каквито и да е било доказателства в тази насока. Не е спорно между страните по делото, че плащания са извършени от него само през първите седем стопански години, но за стопанската 2021/2022 година и стопанската 2022/2023 година арендаторът нито твърди, нито е доказал да е платил на падежа уговорения размер на дължимите арендни вноски, поради което следва да се приеме, че е останал задължен за сумата в размер на 22 740.60 лева - главница, представляваща общ размер на арендното плащане за посочените стопански години. Доколкото страните са уговорили падеж на задължението за плащане, след настъпването му въззивникът е изпаднал в забава, респективно - дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата, изчислен правилно от първоинстанционния съд. По изложените по-горе съображения Окръжният съд приема, че въззивната жалба на П. М. Б. по делото е неоснователна и недоказана. Решението на Районен съд – Велико Търново, в обжалваната му част, е правилно и законосъобразно, поради което и като такова същото следва да бъде потвърдено в тази му част. На основание чл. 78, ал. 3, във връзка с ал. 8 ГПК П. М. Б. следва да бъде осъдена да заплати на Община Златарица направените във въззивното производство разноски в размер на 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в съответствие с чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 НЗПП. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Великотърновският окръжен съд