Решение № 125 от 17.8.2022 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 468/2021 г.

Производството е образувано на основание чл. 424, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. В срока по чл. 421, ал. 3 НПК е постъпило искане от адв. Е.Н., в качеството й на защитник на осъдената О.П.К., за възобновяване на ВНОХД № 1693/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и НОХД № 3317/2016 г. на Районен съд – Пловдив, отмяна на постановените по тях, съответно, решение и присъда, като делото бъде върнато за ново разглеждане. Изложените доводи попадат в обхвата на касационните основания по 348 ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК. В съдебно заседание пред настоящия съд адв. Н. и осъдената К. поддържат искането по изложените в него съображения. Представителят на Пловдивската апелативна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането. Пловдивският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо, подадено е от активно легитимирана страна и се отнася до съдебен акт, непроверен по касационен ред. Основава се на разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК и е направено в шестмесечния преклузивен срок. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С присъда № 281/05.11.2019 г. по НОХД № 3317/2016 г. на РС - Пловдив подсъдимата О.П.К. е призната за виновна в това, че през м. март 2009 г. в гр. С. и гр. П. с цел да набави за себе си имотна облага е възбудила и до 10.08.2010 г. е поддържала заблуждение у Ж.Р.. Ч. и А.Д. Ч. и с това е причинила на последните имотна вреда в размер на 168 438, 60 лв., като причинената вреда е в големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 НК е осъдена на три години лишаване от свобода, като е призната за невиновна в това да е поддържала заблуждението у Ж.Р.. Ч. и А.Д. Ч. до м. октомври 2013 г., поради което е оправдана в тази част на първоначално повдигнатото й обвинение. На основание чл. 66, ал. 1 НК така наложеното на подсъдимата О.П.К. наказание три години лишаване от свобода е отложено за изпълнение с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимата К. е осъдена да заплати на гражданските ищци Ж.Р.. Ч. и А.Д. Ч. сумата от 168 438, 60 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.08.2010 г. до окончателното й изплащане. С присъдата в тежест на подсъдимата са възложени направените по делото разноски и държавната такса върху уважения размер на гражданския иск, като е осъдена и да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Ж.Р.. Ч. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение на повереник. С решение № 5/04.03.2021 г., постановено по ВНОХД № 1693/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Решението не подлежи на касационно обжалване и протест и е влязло в сила на датата на постановяването му. При проверка на съдопроизводствените действия на двете предходни инстанции, както и на постановените от тях актове, настоящата инстанция не констатира да са налице посочените в искането основания за отмяна по реда на възобновяването по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК. Неоснователен е доводът за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 327, ал. 2 НПК, тъй като в определението на въззивния съд от 16.10.2020 г. липсва произнасяне относно необходимостта от изслушване на подсъдимата. Той не кореспондира със съдържанието на посочения съдебен акт. В него е прието, че: „Не се налага събиране на нови или проверка на вече събрани от първоинстанционния съд доказателства“ (л. 65 от ВНОХД). Следователно, съдът е приел, че няма необходимост, както от разпита на подсъдимата, така и от повторните такива на свидетелите, разпитани в хода на съдебното следствие пред районния съд. Липсва и такова искане от страна на защитата и/или на подсъдимата за изслушване на обясненията на последната като самостоятелен доказателствен източник по фактите на обвинението, както във въззивната жалба, така и в производството пред въззивния съд. Поначало в производството по чл. 327 НПК въззивният състав се произнася по доказателствените искания, направени с жалбата или протеста, за да прецени, налага ли се и в какъв обем провеждането на съдебно следствие. Преценката от необходимостта за допълване на доказателствения материал в насока за събиране и проверка на факти и обстоятелства, относими към разкриване на обективната истина, включително и чрез извършване на повторен разпит на подсъдимия, може да бъде извършена и служебно от съда. В случая, както бе отбелязано, въззивният състав е преценил, че такава необходимост не е налице. При тези данни и при положение, че нов разпит на подсъдимата във въззивното производство не е бил задължителен, не може да се приеме, че е допуснато твърдяното нарушение. То би било налице, ако в съдебното производство и пред двете решаващи по фактите инстанции подсъдимата е била лишена от възможността да изрази своето отношение към обвинението, да прави искания и да прави възражения или в случаите, при които подсъдимата е направила искане за даване на обяснения по обвинението за първи път пред въззивната инстанция, когато не е упражнила това си право пред предходния съд, но то не е било удовлетворено. В случая тeзи хипотези не са налице. Неоснователно е възражението на защитата за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд, тъй като делото не е докладвано от съдията - докладчик от въззивния съдебен състав според изискванията на чл. 331, ал. 2 НПК и по този начин е нарушен принципа за публичност на наказателния процес. Посоченото в тази връзка в искането решение на ВКС е цитирано избирателно. Действително, в протокола от съдебно заседание, проведено на 28.01.2021 г. (л. 135 от ВНОХД № 1693/2020 г.), докладът на съдията – докладчик е отразен по стандартния за съдебната практика начин чрез израза: "Докладва се делото от съдията - докладчик". Съгласно разпоредбата на чл. 331, ал. 3 НПК в доклада се излага същността на присъдата и съдържанието на жалбите, протестите и възраженията, както и допуснатите доказателства. В настоящия случай, в съдебния протокол липсва отбелязване за подобно изложение на посочената информация при даване ход на делото и формално следва да се счете, че е допуснато нарушение на изискването на чл. 331, ал. 3 НПК. Същото обаче не е съществено и не представлява основание за отмяна на постановения въззивен съдебен акт. Съгласно теорията и константната съдебна практика "съществено" е това нарушение, чието допускане се е отразило на правилността на присъдата и/или е довело до ограничаване правата на страните. При това, не всяко нарушение на правилата на процесуалния закон представлява отменително основание, а само онова, което е съществено. В случаите, когато нарушението е формално и не е довело до нарушаване на правата на страните, то не представлява основание за отмяна на акта и не предпоставя необходимостта от връщане на производството за отстраняването му при новото разглеждане на делото. Липсата на подробен доклад по чл. 331, ал. 3 НПК е нарушение от формален порядък, което, макар и в отклонение от принципа на публичността, не засяга правата на подсъдимата К., а и на другите страни в производството. Те са били запознати със съдържанието на присъдата, а при надлежното администриране на въззивните протест, жалба и възражение срещу жалбата - са били запознати и с всички сезиращи въззивната инстанция документи. Отделно от това, нито подсъдимата, нито нейният защитник, нито някоя друга от страните са направили възражения срещу приложения от съдията – докладчик подход относно процедурата по чл. 331, ал. 3 НПК. С оглед на това, не са налице основания възражението на защитата да се счете за основателно (в този смисъл – Решение № 25/16.06.2021 г. на ВКС по н.д. №1019/2020 г., І н.о.). Неоснователно е възражението на защитата, че първоинстанционният съд се е произнесъл по обвинителен акт, който не отговаря на изискванията на чл. 246 НПК и ТР № 2/2022 г., а въззивният съд е ингонирал това нарушение. Изтъкнатите в тази насока доводи, че в обстоятелствената част и диспозитива отсъстват фактите, по отношение на които пострадалите са били въведени в заблуждение, както и по кои от тези факти то е било поддържано; че в обвинителния акт били въведени обстоятелства, свързани с мислите и впечатленията на пострадалите, без да е посочено дали подсъдимата е оказала някакво въздействие върху тях; че не са посочени ясно измамливите действия в инкриминирания период в П. и С., като не е описано нито едно такова действие в П. не могат да бъдат споделени. Същите са били поддържани и пред районния съд в хода на проведеното по делото разпоредително заседание и обосновано отхвърлени като неоснователни. Тезата на защитата не е била възприета и от окръжния съд, който, след като е разгледал жалбата й срещу определението на районния съд, го е потвърдил като правилно и законосъобразно. Настоящата инстанция също счита, че съдържанието на обвинителния акт не създава неяснота относно фактическата и правна рамка на обвинението. В неговата обстоятелствена част са описани множество факти относно действията на подсъдимата, обстоятелствата и обстановката, при които са били осъществени на конкретни дати или в определени периоди от време, тяхното въздействие в съзнанието на пострадалите и влиянието, което са оказали на предприетите от тях последващи действия при вземане на решенията за имуществено разпореждане. Такова е осъществено, като всички извършени в тази връзка действия на пострадалата Ч. са описани подробно по дати и суми в обстоятелствената част на обвинителния акт (стр. 4 от първоинстанционното дело). Посочено е също, че всички преводи са извършвани по банков път от клон на ОББ в гр. П., което опровергава твърдението на защитата, че всички инкриминирани от обвинението факти са били извършени в гр. С.. При тези данни изпълнителното деяние на инкриминираното престъпление е довършено с акта на имуществено разпореждане в гр. П., поради което не е допуснато и твърдяното от защитата нарушение на правилата на местната подсъдност. Отделно от горното, очевидно в обвинителния акт достатъчно ясно и конкретно е индивидуализирано инкриминираното деяние относно времето, мястото и начина на извършването му, след като при даване ход на съдебното следствие пред районния съд подсъдимата е заявила, че разбира в какво е обвинена и заедно със защитата си адекватно и енергично се е бранила по него пред двете инстанции по същество. Неоснователно е възражението на защитата, че при постановяване на решението си въззивният съд е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК. Като основен довод в тази насока се изтъква, че въззивният съдебен акт в по-голямата си част бил препис на мотивите на районния съд и в него не са посочени основанията, поради които не са приети доводите във въззивната жалба. В тази връзка следва да посочи, че въззивният съд изцяло е възприел фактическите изводи на първата инстанция, както и доказателствения анализ, който ги е обезпечил, поради което не се е спрял подробно на всички доказателства и доказателствени източници. Принципно задължение на въззивния съд е да направи самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, както и да даде оценка досежно аналитичната дейност на първия съд. Безспорно е, че съдът не е изпълнил това си задължение, но не сме изправени пред хипотезата на допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви. Когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, както е в настоящият случай и това позволява на страните и на контролната инстанция да проследи начина, по които е формирано вътрешното убеждение, въззивният съд не е длъжен подробно да обсъжда всичко онова, което е задължително за първата инстанция, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. В редица свои решения ВКС многократно е отбелязвал, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда (напр.: Решение № 181 от 11.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 486/2012 г., I н. о.; Решение № 283/12.10.2015 г. на ВКС по н.д. № 892/2015 г., ІІІ н.о. и др.). Задължението на предходните инстанции е да съберат достатъчна по обем доказателствена съвкупност, свързана с изясняване на въпросите, включени в предмета на доказване, да ги подложат на внимателна преценка, да обосноват изводите си, съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК. В случая настоящият състав не констатира да са допуснати съществени процесуални нарушения в дейността по събиране и оценка на доказателствения материал. Приетите за установени фактически положения не подлежат на контрол в настоящото производство, когато те са резултат на извършена в съответствие с процесуалните изисквания доказателствена дейност на съда. Твърденията, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения на защитата, наведени пред него, също не може да бъде преценено като основателно. Съобразявайки изискването по чл. 339, ал. 2 НПК, въззивният съд е дал мотивиран отговор на всички възражения на защитата (л. 20 – л. 27 от въззивното решение), сред които и на такива, възпроизведени в искането за възобновяване, с което е изпълнил процесуалните предписания на закона. Настоящата инстанция намира за неоснователно и възражението за допуснато нарушение на материалния закон. Приетите фактически обстоятелства от първата и въззивна инстанция относно дейността на осъдената К. правилно са били подведени под нормата на престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на престъплението, ангажирало наказателната й отговорност. Не се споделя доводът, релевиран в искането за възобновяване, за неправилност на извода за съставомерност на деянието от обективна страна, тъй като в случая не е налице измама, а класическо облигационно отношение по предварителен договор, който за продажба на имот не е задължително да бъде сключен от собственик, както и че този договор е обвързващ свидетеля Ц. по смисъла на чл. 301 от ТЗ, тъй като той не се е противопоставил веднага след узнаването. Няма пречка облигационните отношения да се развиват успоредно с измамливите действия, като от обективна страна те могат и да съвпадат. Съществената разлика е в субективното отношение на дееца към съвпадането на волеизявленията при сключване на сделката. При измамата в наказателен аспект деецът предварително не желае постигането на правомерния резултат, а желае само получаването на имотната облага, без да престира насреща каквото и да било, или престирането да е на незначителна стойност. В това се крие и съществената разлика между измамата по НК и гражданскоправната измама. При последната едната страна може да бъде заблудена относно съществени елементи на сделката, като например качества на вещта, свойства и т.н., но априори не съществува намерение да не се сключи тази сделка, напротив – целта е купувачът да бъде заблуден и мотивиран да я сключи. При измамата, при която се използват привидно облигационни отношения, намерението да се достигне до сделка изначално не съществува, а само желанието за придобиване на имотна облага във вреда на контрагента, в случая пострадалите. В тази връзка правните изводи на инстанциите по същество са съобразени със събраните по делото доказателства и закона и напълно открояват обективната и субективната страна на престъплението по чл. 210 НК, извършено при условията на продължавано престъпление. Всъщност, наличието на повтарящите се действия по причиняване на имотната вреда в един продължителен период от време, успоредно с поддържането на вече възбуденото заблуждение у пострадалите, демонстрира по нагледен начин изначалната липса на намерение за сключване на валидна сделка, която да породи исканите имуществени последици и опровергава защитната теза, че осъденото лице е имало само гражданскоправни взаимоотношения с пострадалите. В конкретния случай, елементите от субективната страна на деянието са тези, които установяват наличие на престъпление, а не гражданскоправни отношения. Проследявайки хронологията на действията на К. в отношенията със свидетелите Ч., се установява, че тя изначално не е имала намерение да изпълни поетия ангажимент (да им съдейства като посредник/брокер да закупят избраните от тях имоти), защото нито е свързала пострадалите с представляващия дружеството – собственик на имотите свидетел Ц., нито го е уведомила за точните намерения на пострадалите, нито е уговорила с него конкретните параметри на предварителните договори, които тя е подписала уж с неговото одобрение и съгласие (подсъдимата сама твърди, че Ц. не ги признавал, защото нямало включен ДДС в цената), нито е представила договорите в дружеството, нито е предоставила на пострадалите сметка на дружеството за извършване на плащанията, нито пък е съдействала заплатените от Ч. суми по друга сметка (на нейната майка) да постъпят по какъвто и да било начин в дружеството, посочено като продавач по предварителните договори. В случая сключването на тези договори фактически е една съществена част от измамливите действия на подсъдимата, насочени към затвърждаване на създадените от К. погрешни представи у пострадалите, че тя действително извършва дейност като посредник по бъдеща сделка. Подсъдимата обаче не е страна по тези договори и практически се явява трето лице по отношение на тях, като не тези договори са предмета на измамата. Те са средство за поддържане на заблуждението у пострадалите. Действително, предварителният договор за продажба на имот не е задължително да бъде сключен от собственик, но твърдението на защитата, че след като не е бил оспорен от него – в случая от свидетеля Ц., той го обвързва, не кореспондира със с дадените от него показания и тези на свидетелите Ч. и Б.. От тях се установява, че при срещата им през м. октомври 2013 г., когато последните двама разказали за сключените предварителни договори и направените по тях плащания, Ц. се учудил и дори стреснал за това, че някой е подписал договори от негово име, защото подписите под договорите не били негови и не е получавал плащане за апартаментите. Заявил е, че няма как да удовлетвори искането на Ч. сделките за закупуване на двете жилища да бъдат изповядани пред нотариус, докато не е налице пълно плащане на стойността им. В тази връзка провел и телефонен разговор с К. пред двамата свидетели, а впоследствие тримата направили и опит да се срещнат с нея, който се оказал неуспешен. При тези данни е очевидно, че свидетелят Ц. е изразил несъгласието си с действията на К. от негово име, без да й е дал представителна власт, незабавно след узнаването им, което е и противопоставянето на същия по смисъла на чл. 301 от ТЗ, а оттам и следва и липса на основания за обвързването му с тях. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Съдилищата правилно са отчели наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, които имат значение за индивидуализацията на наказанието на подсъдимата, като е отчетена и продължителността на изминалия период от извършване на деянието до постановяване на присъдата. Правилно е прието, че тази продължителност в случая не може да обуслови приложението на чл. 55 НК, тъй като, освен приравняването на това обстоятелство към тези с изключителен характер, визираната разпоредба изисква и кумулативно най-лекото, предвидено в закона, наказание да се окаже несъразмерно тежко, която предпоставка в случая не е налице. Като се има предвид и, че именно в резултат на отчетените обуславящи отговорността обстоятелства, на К. не е наложено предвиденото в чл. 210, ал. 2 НК допълнително наказание конфискация до една втора на имуществото, настоящата инстанция също счита, че в случая няма основания за по-голямо снизхождение по отношение на наложеното й наказание. Не се споделя и довода на защитата, че уваженият срещу подсъдимата граждански иск е погасен по давност. Същото е било поддържано и пред предходните инстанции и правилно отхвърлено като неоснователно. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съобразно ал. 3 на същия текст - за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Следователно, началото на давността е свързано със знанието, т.е. с известността на дееца, което е едно от основните обстоятелства, които трябва да са налице за един успешен иск. В случая е безспорно, че вземането на пострадалите е от непозволено увреждане. Безспорно е също обаче, че датата на откриване на дееца, не съвпада с датата на извършване на престъплението. Както се сочи и в самото искане за възобновяване, в жалбата си до прокуратурата семейство Ч. са посочили три лица, срещу които да се образува наказателно производство – К., майка й – свидетелката М. и управителя на дружеството – продавач на имотите – свидетеля Ц.. От този факт се установява, че и към датата на подаване на жалбата си пострадалите не са били наясно кой точно от посочените трима следва да носи както наказателна, така и гражданска отговорност, което е напълно разбираемо, с оглед данните за усложнената фактическа обстановка в развилите се отношения. Това им е станало известно едва след като деецът, а именно К., е била привлечена като обвиняема, първоначално с постановление от 17.04.2015 г. - за престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК, а впоследствие с постановление от 14.09.2015 г. - за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК. Следователно, дори и да се приеме, че петгодишната давност за предявяване на гражданския иск е започнала да тече от датата на първото постановление, с което К. е била привлечена като обвиняема, тя не е била изтекла дори и към датата на провеждане на съдебното заседание на 03.07.2018 г., когато районният съд е започнал разглеждане на делото отначало и когато отново е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес на гражданския иск на пострадалите срещу подсъдимата К.. По същите съображения относно началния момент, от който започва да тече давността, неоснователни са и възраженията за присъдената лихва. С оглед на изложеното по-горе, без разглеждане следва да бъдат оставени доводите на защитата, че както районният, така и окръжният съд не са обсъдили факти дали пострадалите са знаели кой е извършителя на евентуалния деликт срещу тах, тъй като, както бе отбелязано, необосноваността на съдебните актове не е предмет на обсъждане в настоящото производство. С оглед на изложеното, като не установи основания за възобновяване на наказателното производство, Пловдивският апелативен съд