Решение № 47 от 28.3.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 88/2023 г.

Производството е по реда на чл. 20 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА). Образувано е по протест на прокурор при ОП срещу решение № 64 от 08.03.2023 г., постановено по ЧНД № 281/23 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което съдът е отказал поисканата от съдебните власти на Република Украйна - Канцеларията на Главния прокурор екстрадиция на украинския гражданин И. Е. /Ihor Yefrim/, роден на 02.06.1992г. в село Серпневе, Одеска област, Република Украйна. В протеста се поддържа довод, че решението е неправилно, тъй като първостепенният съд незаконосъобразно е приел, че са налице основания за отказ за предаването на лицето, тъй като били представени достатъчно гаранции за спазване правата на исканото лице. В съдебно заседание протестът се поддържа изцяло на изложените в него основания. Исканото лице и неговата защита изразяват становище за неоснователност на протеста. Исканото лице заявява, че не желае да бъде предаван. Варненският апелативен съд след като извърши проверка правилността на атакуваното решение и като взе предвид подадения протест, както и становищата на страните, констатира: Протестът е неоснователен. В рамките на настоящото производство въззивният съд следва да извърши проверка спазени ли са законовите изисквания при постановяването на контролирания съдебен акт, и в частност – налице ли са условията за предаване на украинския гражданин И. Е. /Ihor Yefrim/ по чл.5 и 6 ЗЕЕЗА, и дали съществуват основания за отказ по чл.7 и 8 от същия закон. По отношение наличието на предпоставките по чл.5 и липсата на тези по чл. 6 от Закона първата инстанция е изложила убедителни аргументи и по тях не е налице спор по делото. Видно от доказателствата по делото на И. Е. от българската държава е предоставена временна закрила на основание чл.39 ал.1 т.1 от Закона за убежището и бежанците, която не представлява убежище по смисъла на чл.6 ал.1 т.2 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест. Т.е. предоставената от българската държава временна закрила не представлява самостоятелно основание за отказ за предаване на лицето. Прокуратурата оспорва единствено наличието на пречки за предаване на исканото лице по смисъла на чл.7, т.5 пр.ІІ ЗЕЕЗА, тъй като не е съгласна, че не са гарантирани правата му, свързани с наказателното производство и изпълнението на наказанието съгласно изискванията на международното право. Въззивният съд се солидаризира със становището на първата инстанция за наличието на абсолютните предпоставки за отказ по чл.7 т.5 пр.2 от ЗЕЕЗА, като намира за необходимо да допълни аргументацията със следното: Република Украйна е член на Съвета на Европа, към която международна организация се е присъединила на 09 ноември 1995 г. През 1997-1999г. молещата държава е подписала и ратифицирала две конвенции на Съвета на Европа – Европейска конвенция за правата на човека и Европейската конвенция за екстрадиция. Тази общодостъпна информация, налична на сайта на Съвета на Европа, е достатъчна, за да се приеме приложимостта именно на ЕКЕ и въвеждащия я в българското законодателство Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест. Същевременно обаче - С Указ № 64/2022 на президента на Украйна е въведено военно положение и редица права и свободи на украинските граждани са били временно ограничени за срок от 30 дни. За това и с нота JJ9325C от 02.03.2022 г. по реда на чл.15 от ЕКПЧ Украйна е декларирала пред Съвета на Европа, че дерогира изпълнението на задълженията си по чл.5 (Право на свобода и сигурност ), чл.6 (Право на справедлив съдебен процес) чл.8 (Право на зачитане на личния и семейния живот ) и чл.13 (Право на ефективни правни средства за защита) от ЕКПЧ. С последващи укази на президента на Украйна военното положение е било удължавано – последният акт е № 58/06.02.2023г., одобрен със закон от 07.02.2023 г, с който военното положение е продължено за срок от 90 дни, считано от 19.02.2023г. При всяко удължаване на военното положение в Украйна Съветът на Европа чрез своя Генерален секретар е нотифициран за дерогация от страна на Украйна изпълнението на задължения по ЕКПЧ, обусловени от приети извънредни закони, вкл. в областта на наказателното правораздаване, валидни за периода на обявено военно положение в Украйна. Тази информация е общодостъпна на сайта на Съвета на Европа https: //www.coe.int/en/web/conventions/full-list?module=declarations-by- treaty&numSte=005&codeNature=10&codePays=U. Затова и този състав на въззивната инстанция приема, че към настоящия момент правата на исканото лице по чл.5, 6, 8 и 13 от ЕКПЧ са лишени от защита от страна на украинската държава за времето на обявеното военно положение на нейна територия и до оттеглянето на заявената дерогация по чл.15 от ЕКПЧ. Горното, съчетано и с коментираната от първата инстанция Декларация /приложение към писмо JJ9359 13.05/22г./ съдържаща се във вербална нота на постоянното представителство на Украйна от 18.04.22г., регистрирана от Генералния секретар на Съвета на Европа на 19.04.22г, с която пък Украйна заявява невъзможност да гарантира пълното изпълнение на над 15 международни договори в периода на въоръжената агресия на Руската федерация и въвеждане на военно положение на територията на Украйна до пълното прекратяване на нарушаване суверенитета, затвърждава горния извод. Сред тях е и ЕКЕ, допълнителния протокол към нея, втори, трети и четвърти (уреждащ принципа на особеността) допълнителни протоколи към ЕКЕ, така и европейската конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси. Коментираната в протеста на Варненска окръжна прокуратура, на която се позовава и представителят на Апелативна прокуратура, декларация на Главния прокурор на Украйна не може да преодолее наличието на действащо за времето на военното положение законодателство в областта на наказателното правораздаване, което по преценка на Украйна е несъвместимо с извикванията на чл.5, 6, чл.8 и чл.13 от ЕКПЧ. Затова и евентуално предаване на лицето за водене на наказателно производство в Украйна към настоящия момент би довело до накърняване на негови права, гарантирани от международни договори, по които България е страна, и които би нарушила ако предаде лицето. Що се отнася до мярката за неотклонение на исканото лице, тя е следвало да бъде отменена от първата инстанция, но доколкото това не е сторено, то следва въззивният съд да упражни правомощията си и да отмени задържането като лишено от правно основание. Всичко изложено по-горе обоснова извод за потвърждаване на първоинстанционното решение, тъй като същото е правилно и законосъобразно. По изложените съображения и на основание чл.20 ал.2 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест Варненският апелативен съд