Решение № 3861 от 13.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12113/2021 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. С решение № 20152601 от 06.07.2021 г., СРС, 168 с-в, по гр.д.№ 5137/2020 г. осъдил Столична дирекция на вътрешните работи към МВР да заплати на Й. С. П. на основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР сумата от 4 320, 00 лв.-левова равностойност на неосигурена храна за периода от 01.02.2017г. до 01.02.2020 г. със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ с оплаквания, че първоинстанционният съд е възприел превратно фактическата обстановка и е направил неправилни правни изводи, тъй като не се е съобразил с обстоятелството, че левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1 ЗМВР вече е включена в основната заплата на ищеца като държавен служител по чл.9 ЗДСл и & 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР.Твърди, че категориите служители на МВР са определени в чл.142, ал.1 ЗМВР /ДВ бр.14/2015 г. в сила от 01.04.2015 г./ и това са: 1.държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2.държавни служители; 3.лица, работещи по трудово правоотношение.В чл.142, ал.4 ЗМВР е регламентирано, че статутът на държавните служители по ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл.Твърди, че съгласно чл.142, ал.1 ЗМВР само статутът на служителите по т.1 се урежда от специалния ЗМВР.Приложното поле на специалния закон не може да се разширява по отношение съдържанието на служебното правоотношение, регламентирано от друг специален закон.Съгласно & 86 ЗИДЗМВР за държавните служители в МВР, заемащи длъжности за държавни служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, чиито служебни правоотношения не са прекратени към 01.04.2015 г., се прилагат разпоредбите на действащото законодателство за държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР до прекратяване на служебните им правоотношения, т.е. до прекратяване на служебните им правоотношения категорията служители по т.2 се третират от закона със статут на държавните служители по ЗМВР.Излага твърдения, че в основната заплата на служителя е включена левовата равностойност на храната и с уважаването на иска ищецът ще се обогати неоснователно, тъй като ще получи два пъти едно и също възнаграждение.За процесният период ищецът е назначен по служебно правоотношение в МВР, на основание чл.9 ЗДСл и & 69, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./ съдържанието на служебното му правоотношение се урежда от ЗДСл, който не предвижда предоставяне на храна или левовата й равностойност.Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли иска.Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Ответникът по въззивната жалба- Й. С. П. оспорва същата.Твърди, че в нарушение на чл.266, ал.1 ГПК във въззивната жалба за първи път ответникът е изложил твърдения, че е предоставил храна или нейната левова равностойност.Излага твърдения, че с въззивната жалба не са представени доказателства за това как, с какъв акт, на кой орган и в какъв размер е определена стойността на дължимата храна за служителите на МВР по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР предвид разпоредбите на чл.181, ал.4 и 5 ЗМВР.Изразява становище, че левовата равностойност на дължимата храна не може и не следва да бъде включена в основната заплата на служителя, тъй като заплатата е облагаема, а предоставяната храна или нейната равностойност не се облага с данъци /чл.181, ал.6 ЗМВР/ и от нейния размер не се удържат осигуровки.Моли съда да остави въззивната жалба без разглеждане като недопустима и да прекрати производството, а ако приеме същата за допустима-да я отхвърли и да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР, предявен от Й. С. П. срещу СДВР.Ищецът твърди, че е служител в МВР от 2005 г., като е заемал различни длъжности в структурата на министерството.Във връзка със ЗИДЗМВР със заповед № 8121 К- 1830/06.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи на основание чл.9 ЗДСл и & 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обр. ДВ бр.81/14.10.2017 г./ е назначен за държавен служител на длъжност „старши експерт/ОМП/“ в 01-ви сектор към отдел „Оперативен дежурен център“ при СДВР-МВР.Със заповед № 8121К- 2629/13.03.2018 г. е повишен в ранг, а със заповед № 8121К-3201/17.03.2018 г. е определен по-висок размер на основната му месечна заплата.С посочените заповеди не са предвидени за изплащане суми за безплатна храна по чл.181 ЗМВР и & 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./.Твърди, че съгласно чл.181, ал.1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, а съгласно чл.181, ал.4 ЗМВР размерът на сумите и доволствията по ал.1 до ал.3 се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, а редът за предоставянето им се определя с Наредба, издадена от министъра на вътрешните работи.Съгласно чл.181, ал.6 ЗМВР сумите и доволствията по ал.1 до ал.3 не се облагат с данъци.Ищецът твърди, че от 01.02.2017 г. не му е предоставяна безплатна храна, нито му е изплащана левовата й равностойност, определена на 120 лв. със заповеди на министъра на вътрешните работи от 2017 г., 2018 г. и 2019 г.Излага доводи, че с издаването на Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на МВР министърът неправомерно е ограничил правото му на безплатна храна и е излязъл извън рамките на законовата му делегация по чл.181, ал.5 ЗМВР, като е ограничил кръга на правоимащите служители до тези по чл.142, ал.1, т.1 и т.3 ЗМВР и & 86 ПЗРЗИДЗМВР /ДВ бр.14/2015 г./ и е изключил служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР.Ищецът моли съда на основание чл.17, ал.2 ГПК да се произнесе инцидентно по валидността на посочената наредба в частта относно служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, както и да постанови решение, с което да осъди СДВР да му заплати сумата от 4 320 лв.-левова равностойност на храна за периода 01.02.2017 г.-01.02.2020 г. със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задълженията. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с твърдения, че предоставянето на безплатна храна е свързано с изпълняването на определени специфични дейности, изброени в чл.2 от Наредба № 8121з- 904/30.07.2015 г. на министъра на вътрешните работи.Твърди, че ищецът е държавен служител по смисъла на ЗДСл, а не по ЗМВР, на който не се дължи предоставянето на безплатна храна. С определението по чл.140 ГПК първоинстанционният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е налице служебно правоотношение, по което ищецът е полагал труд при ответника за исковия период, както и че в рамките на исковия период не е заплащал на ищеца левова равностойност на храната. Видно и от заповед № 8121К-1830/06.02.2020 г. на министъра на вътрешните работи на основание чл.9 ЗДСл и & 69 ПЗР към ЗИДЗМВР /ДВ, бр.81 от 14.10.2016 г./ Й. П. е назначен за държавен служител на длъжност „старши експерт“ /ОМП/ в 01 сектор към отдел „Оперативен дежурен център“ при СДВР. Със заповеди № 8121з-58/09.01.2017 г. и № 8121з-44/16.01.2018 г. на основание чл.181, ал.4 вр. с ал.1 ЗМВР министърът на вътрешните работи е определил на служителите от МВР по чл.142, ал.1, т.1 и 3 и ал.3 ЗМВР левовата равностойност на храната в размер на 120 лв. месечно, а със заповеди № 8121з-1717/28.12.2018 г. и № 8121з-1465/31.12.2019 г.-за работа при условията на чл.2, т.1 от Наредба № 8121з-904/30.07.2015 г.-на служител в размер съгласно продължителността на работното време, както следва: 3, 75 лв. при работа на 8 часа. При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу акт, подлежащ на обжалване и е допустима. Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.1 ЗМВР служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението /т.1/; държавни служители /т.2/ и лица, работещи на трудово правоотношение /т.3/. Първоинстанционният съд е приел, че по отношение на ищеца се прилага разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР, като с оглед липсата на правна уредба относно размера на левовата равностойност е приложил по аналогия размера, определен от министъра на вътрешните работи с ежегодни заповеди по отношение на левовата равностойност на храната на служителите по чл.142, ал.1 и ал.3 ЗМВР, извършващи дейности, свързани със специфичен характер на труда. От събраните доказателства се установи, че през процесния период страните по делото са били обвързани от служебно правоотношение, като ищецът е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл.1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него.Настоящият съдебен счита, че цитираната разпоредба е обща и се отнася и до служители на ЗМВР със статут по чл.142, ал.1, т.2 доколкото не са налице изрични норми, които да изключат приложението й. Съгласно чл. 181 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност.В цитираната норма не е предвидено изключение на определена категория служители от системата на МВР и конкретно за държавните служители, какъвто е и ищецът. Съгласно § 69, ал.1 от ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./ служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 14 от 2015 г./ и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон.При назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал.1 /ал.6/. Обстоятелството, че в чл.1 от Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи е посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР и по § 86 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР не променя този извод, тъй като законът не е делегирал на министъра на вътрешните работи да определя кои служители следва да получават храна или парична равностойност, а само да определи условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал.1-3 ЗМВР /чл. 181, ал.4 ЗМВР/. Поради изложеното съдът счита, че чл.181 ЗМВР се прилага и по отношение на ищеца доколкото липсва разпоредба, изключваща приложението му, поради което за него е съществувало правно основание да получи храна или левовата й равностойност през процесния период и оплакванията във въззивната жалба са неоснователни. По отношение на определения от съда размер на левовата равностойност на храната не са изложени конкретни оплаквания във въззивната жалба, а съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд е обвързан от изложеното в нея. По делото липсват доказателства ответникът да е заплатил претендираната левова равностойност на храна, поради което искът се явява основателен. Съдът намира за преклудирано възражението на въззивника, че от м.02.2017 г., когато ищецът е преназначен, левовата равностойност на храната не се изчислява отделно, а представлява компонент от получаваното от него основно месечно възнаграждение, тъй като същото е въведено за първи път с въззивната жалба.Същото е и неоснователно, тъй като от представените по делото фишове за заплати за м.11.2016 г. и за м.02.2017 г. е видно, че във втория фиш на ищеца не е начислен необлагаем компонент на суми за храна, тъй като с оглед разпоредбата на чл.181, ал.6 ЗМВР тази сума не се облага с данъци, поради което не е установено, че такава сума е била платена на ищеца. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди. На основание чл.78, ал.1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 732 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Съдът намира за неоснователно възражението на въззиваемата страна по чл.78, ал.5 ГПК, заявено пред въззивната инстанция, тъй като съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес размерът на възнаграждението за упълномощения адвокат възлиза на 732 лв., какъвто е и претендираният от въззиваемия размер. Водим от горното съдът