Решение № 260423 от 4.11.2022 г. на Районен съд - Варна по дело № 12968/2020 г.

Производството е по реда на гл. „ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” от ГПК. Делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от „К.М.“ АД, ЕИК ••••, с която се претендира да бъдат осъдени солидарно ответниците: „Д.т.“ ••••, ЕИК: ••••••, С.Р.К., ЕГН: •••••••••• и -•••••• “ Е •••••, ЕИК: ••••••, да му платят сумата от 4 500лв. – представляваща дължима втора вноска по Договор за наем на обект на концесионна територия от 25.04.2018г. и Анекс към него от 17.07.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на задължението. В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права: Между ищеца като възложител и дружеството „ •••••• “ Е ••• като подизпълнител бил сключен договор за наем /експлоатация/ на обект на концесионна територия от 25.04.2018г., с който ищецът предоставил на подизпълнителя правото да експлоатира следния обект, а именно: временна атракционна тераса, находяща се в •••••• в кв. ••• по плана на гр. Б., срещу заплащане на сумата от 9000 лв. годишно, платима на две вноски по 4 500лв. на 30.04. и 31.07. на текущата година. Излага, че с Анекс от 17.07.2020г. дружеството „Д.т.“ •••••, както и неговият управител С.Р.К. - в лично качество, заместили подизпълнителя в правата и задълженията по договора. Излага, че неколкократно е канил ответниците да заплатят втората годишна вноска по договора, но плащане не било постъпило. Претендират се разноски. На ответното дружество „ •••••• “ Е •••• е редовно връчен препис от исковата молба и приложенията, но в законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК същият не е подал отговор на исковата молба. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от редовно уведомените ответници „Д.т.“ ••••• и С.Р.К., с който изразяват становище за неоснователност на иска. Оспорват истинността на представения към исковата молба анекс от 17.07.2020г. и излагат договоди за неговата нищожност. Твърдят, че в съдържанието на анекса не били посочени предмета на договора, цената, начина на плащане и сроковете за това. Поддържат, че не са получавали покани за заплащане на процесната сума. Излагат, че дружеството „Д.т.“ Е •••• е било страна по договор за наем на търговски обект-ресторант в търговски комплекс „ •••• “, находящ се в гр. Б. с другия ответник- „ ••••• “ Е ••, като същият договор бил прекратен през месец август 2020г., а от 10.08.2020г. дружеството „Д.т.“ ••• напуснало обекта и същият бил отдаден на друг наемател. Поддържат, че на 29.07.2020г. по устна договорка с представляващия „ ••••• “ Е •••••, ответникът „Д.т.“ Е ••••, чрез управителя си превел сумата в размер на 4500лв. по банкова сметка •••, която до момента не му била възстановена. Молят за отхвърляне на иска. Претендират се разноски. Съдът, след съвкупна преценка на доказателствата по делото приема за установено от фактическа страна следното: От писмените доказателства – заверен и за вярност договор за експлоатация на обект на концесионна територия от 25.04.2018г. с Анекс към него от 17.07.2020г.; отчет от сметка на „ Д. т. “ Е •••• в „ ••••• “ •••• за месец юли 2020г., се установява, че: на 25.04.2018г. м ежду „К.М.“ АД като възложител и „ ••••• “ Е ••• като подизпълнител бил сключен договор за експлоатация на обект на концесионна територия относно временна атракционна тераса, находяща се в •••••• в кв. •••• по плана на гр. Б., срещу заплащане на сумата от 9000 лв. годишно. В договора било уговорено, че посочената сума следвало да бъде платена на две вноски по 4 500лв., платими съответно на 30.04. и 31.07. на текущата година. На 17.07.2020г. между „ К.М.“ АД, „ ••••• “ Е ••••, „ Д. т.“ Е •••• и С.Р.К. бил подписан Анекс към договора за експлоатация на обект на концесионна територия. С §1 от него „К.М.“ АД дал съгласието си „ •••• “ Е •••• да „преотстъпи ползването на обекта“ на „ Д.т.“ Е ••••, като последния се съгласил да отговаря за задълженията на „ •••• “ Е •••• по договора от 25.04.2018г., а с § 6 управителят на „ Д. т.“ Е ••• С.Р.К. в лично качество поел задължение да отговаря солидарно за задълженията на „ Д.т.“ Е •••• и „ ••••• “ Е ••• по договора и анекса към него. От заключението по приетата съдебно–почеркова експертиза се установява, че п одписите положени за „ Д.т.“ Е •••• и солидарен длъжник в Анекс към договор за експлоатация на обект в кон цесио нна територия от 25.04.2018г. са изпълнени от С.Р.К.. Ш рифтът, разположението на текста и структурата на хартията на отделните страници от анекса са идентичн и. П ринтерното мастило е нанесено с лазерен принтер и изпичането на тонера става върху самата хартия. Идентичн о е като на нюанс на цвета. Не е правен химичен анализ дали съвпада като химична съставка. Н яма методика, която с категоричност да се произнесе за давност при разпечатването - дали едната страница е разпечатана в различен период от време. От заключението по приетата съдебно–счетоводна експертиза се установява, че •••••. и ••••• г. са осчетоводени от ищеца. Не са осчетоводени в счетоводството на „ ••••• ”, не са включени в справките му деклараци и за покупките и не е ползван по тях данъчен кредит. От събраните гласни доказателства - показания на свидетеля Т. Д. А. се установява, че п рез лятото на 2020 година с инът й ползва л в гр. Б. под наем ресторант с тераса към бреговата линия. Не помни как се казвал. Тя му помагала, като там работели и жената на сина й, дъщеря му и друг персонал. На 10.08. вечерта, собственик ът на заведението – П. направил скандал на сина й му казал от утре да не е на работа. На 11.08. син ът й каза л – „ •••••••• ”. Ж. е отговорник на бреговата линия по наемите, служител на „ •••• ”. О ще вечерта или н а другия ден се обади л на всички работещи, за да им каже, че затваря заведението. С ъседка, работеща в съседно заведение й споделила, че веднага след това там започнал да работи друг човек. От показания на свидетеля В.Г. К. се установява, че п рез лятото на 2020г. до 10.08. работи л в гр. Б., ресторант „ Х. ” като сервитьор, с работодател „ Д. ” с управител С.. През цялото време докато работи л там има ло голяма намеса от страна на П., който е собственик на ресторанта в работата на наемателя С.. Казва л му какво да се предлага, как да се предлага, на какви цени да се предлага. Иска л да се продава стока, която той е продавал, по начина, по който той я е продавал, на цени, на които я продавал. Не е имало такава уговорка. Н а 10.08. вечерта към 22: 00 часа П. му каза л „ Търси си работа, защото няма да я бъде”. На 11.08. трябва ло да е на работа, но получи л съобщение, че ресторанта няма да работи. Н а 11.08. рано сутринта по телефона С. му каза л, че отива при Г., който отговаря л за таксите на пристанището и бил редовен посетител в ресторанта, да му каже, че прекратява дейност. Разбра л от колеги, че ресторанта е продължил да работи с нов наемател от с. К. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: П редявени са осъдителни искове с правно основание чл. 234 вр. чл. 232 ал. 2 пр.1 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД. За възприетата правна квалфикиция съдът взе предвид нормата на чл. 20 ЗЗД, която предвижда, че при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и добросъвестността. В тази връзка, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи, в това число и по обема на правата и обектите, които следва да се придобият по конкретно сключения между страните договор, при тълкуването на тези клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Следователно, при търсене на действителната обща воля на страните по сключения договор, следва да се съобразят обстоятелствата при сключването, както и изявленията и поведението на страните, предшестващи и последващи сключването на последния. Този принцип, отнасящ се до приложението на чл. 20 от ЗЗД и следващият се от тази норма правен режим на тълкуване на двустранните договори, е възприет трайно в съдебната практика на ВКС /решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о.; решение № 89/17.07.2009 г. по гр. д. № 523/2008 г. по описа на ВКС, II то, решение № 38/ 27.02.2012г. по гр. д. № 1227/2011г. по описа на ВКС, II г.о; решение № 788/15.12.2005г. по гр. д. № 513/2004г. по описа на ВКС, II го, постановено по реда на ГПК/отм. /. В тази насока, тълкувайки правоотношени я т а внесен и като предмет на делото въз основа на всички гореобсъдени доказателствата и твърдения на страните в тяхната цялост по реда на чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че те касаят договор за наем обективиран в приложения писмен договор от 25.04.2018г., договор за пренаемане на същата вещ обективиран в писмен анекс от 17.07.2020г. /доколкото в чл. 1.2 от договора за наем е уговорено изрично необходимостта от писмено съгласие на наемодателя за пренаемането на вещта/ и съглашение за встъпване в дълг като основание за възникване на солидарна отговорост обективирано в същия анекс. Възприетите от съда фактически твърдения на страните и правна им квалификация е била обявена на страните с доклада по делото, като възражения не са направени. Договор ът за наем е регламентиран с разпоредбите на чл. 228 – чл. 239 ЗЗД. Съобразно посоченото в тях се налага извода, че предметът му е предостав яне на вещ за временно ползване от наемодател на наемател, срещу заплащане от последния на определена цена. От това следва, че договор ът за наем е двустранен, възмезден, консенсуален и поражда само право на ползване. Предмет на договора може да бъде всяка вещ, освен ако особеностите й не позволяват това. Правата и задълженията на страните са в корелативна връзка - правата на едната от тях са задължения за другата и обратно. В договора за наем (включително когато е писмен) следва да са индивидуализирани вещта, страните по него ( наемодател и наемател ), падежа за плащане на наема, начинът, по който ще се извършва и документът, издаван на наемателя за платената сума. Задълженията на наемодателя са да предаде на наемателя уговорената вещ годна за използване и да я поддържа в такова състояние, като извършва по- значимите поправки и осигури спокойно ползване на вещта от наемателя. Съответно законоустановени задължения на н аемателя са да плаща наема в уговорения срок и по уговорения начин, да пази наетата вещ и да я върне на наемодателя след изтичане на срока в състояние то, в което я е наел, както и да плаща разходите, свързване с ползването на вещта. Освен изрично предвидените в закона права и задължения, е в ъзможно да страните да уговорят и други такива. Пренаемането не е отделен вид договор. По своята същност представлява договор за наем, с който наемателят предоставя наета от него вещ за временно възмездно ползване на пренаемател без съгласието на наемодателя /освен ако противното не е уговорено изрично/. Налице е пълно припокриване между съществените признаци на договора за наем и пренаемането. Разликата е в наличието на обуславящо наемно правоотношение между наемателя и наемодателя, който не се е противопоставил на пренаемането. Този договор не освобождава наемателя (пренаемател) от задълженията по договор за наем. Ако наемната цена не се заплаща от наемателя, наемодателят разполага с пряк иск срещу наемателя и пренаемателя, които отговорят солидарно – чл. 232, ал. 2 ЗЗД (наемателят е длъжен да заплаща наемната цена), вр. чл. 234, ал. 1, изр. 2 ЗЗД (наемателят не се освобождава от задължението си по договора за наем, когато пренаеме части от наетата вещ), вр. чл. 234, ал. 3 ЗЗД (пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно – платил на наемателя, който не заплаща на наемодателя). От горното следва, че у важаването на осъдител е н иск по чл. 234 вр. чл. 232 ал.2 пр.І от ЗЗД е свързан о с установяване на следните кумулативни предпоставки: валидно възникнало наемно правоотношение между ищец – наемодател и ответник – наемател, по което наемодателя е изрядна страна, и валидно възникнало впоследствие наемно правоотношение между ответника – наемател и другия ответник – пренаемател относно същата вещ. Съгласно правил ото на чл. 154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес и наведените конкретни фактически твърдения, в случая ищецът носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата относно наличието на валидн о облигационно правоотношение с ответника – наемател по силата на сключен договор за наем, че е изправна страна по същия, т.е., че е изпълнил задължението си да предаде на наемателя и да му осигури безпрепятствено ползване на наетата вещ. Следва да се установи и валидно възникнало пренаемно правоотношение между наемателя и другия ответник – търговско дружество. В случая предвидената в закона солидарност по чл. 234 ал. 3 ЗЗД е пресъздадена в писмения анекс и от нея се е възползвал наемодателят – ищец като е предявил искането си за дължимата му наемна цена против наемателя и пренаемателя „ Д. т.“ Е •••. От последния е въведено възражение, че договорът за пренаемане е прекратен на 10.08.2020г., което не се оспорва от ищеца, който счита, че това обстоятелство е ирелевантно за предмета на делото. Прекратяването на договора за пренаемане се установява и от събраните доказателства в своята съвкупност, включително и от общоизвестните обстоятелства вписани в публичния търговски регистър. Ответното дружество „ Д. т.“ Е •••, действащо чрез своя управител – ответника С.К. са пренаели процесния търговски обект – ресторант на бреговата линия в гр. Б. от третия ответник „ •••• “ с управител П. Н. / наричан от свидетелите « собственика » П. доколкото се е разпореждал с обекта като такъв/. Установи се по делото, че управителят на ответника „ ••••• “ – П. считано от 10.08.2020г. е изявил волята си, че прекратява отношения с „Д.т.“ Е. като преустановил достъпа на служителите му до процесния обект, с което ги възпрепятствал да осъществяват търговска дейност, като веднага след това там такава дейност е започнало друго лице. В унисон с гореизложеното е и обстоятелството, че ищецът е издавал процесните фактури на името на лицето, което е считал за пренаемател - ответника „Д.т.“ Е., но тези, които касаят процесното вземане не са му били изпратени, респ. той не ги е осчетоводил. При липса на пренаемно правоотношение след 10.08.2020г., не е налице изискуемото от нормата на чл. 234 ЗЗД правно основание, на което се позовава ищеца /договор за пренаемане обективиран в процесния анекс/, респ. лицето, което вече няма качеството на пренаемател - в случая „Д.т.“ Е., няма облигационно задължение към наемодателя за наемната цена. Следва да се отбележи, че договорът касае сезонен обект и с безспорното плащане на сумата от 4500 лв. от страна на „Д.т.“ Е., задължението за наемна цена за периода, през който го е ползвало е било погасено. От това следва, че искът спрямо него подлежи на отхвърляне. Нормата на чл. 101 ЗЗД регламентира договор, по силата на който трето лице се съгласява да поеме едно съществуващо задължение като солидарен длъжник. Договорът между третото лице ( нов длъжник ) и кредитора е неформален и със свободно установено от страните съдържание. Съгласието на стария длъжник не е необходимо, тъй като появата на един нов длъжник е в негов интерес. Този договор изисква предпоставка за действителност - наличието на действителен стар дълг. Отсъствието на такъв дълг прави договора за встъпване в чужд дълг нищожен поради липса на предмет и основание. Съгласувана между кредитор и трето лице или длъжник и трето лице воля за встъпване може да се установи не само от писмено съглашение за това, но и от други двустранни или едностранни документи и пр. доказателства, установяващи точния характер на съглашението. При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, действителната воля на страните следва да бъде преценява в контекста на целия договор.говорката следва да бъде преценявана с оглед характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика. – в т. см. пр. Решение № 504/26.07.2010 по гр.д. № 420 по описа за 2009 на ВКС Въз основа на гореизложената правна характеристика на встъпването в чужд дълг, следва да се приеме, че в случая волята на управителя на търговското дружество - пренаемател да отговаря за задължението му по пренаемния договор е била обусловена единствено от наличието на такъв пренаемен договор. След прекратяването на пренаемния договор за С.Р.К. като управител на пренаемателя е отпаднал правния интерес да отговаря за задължения на друг правен субект – ответника „ •••• “ Е., възникнали във връзка с правоотношение, по което занапред дружеството, на което е управител не е страна и от което не черпи никакви права. Предвид така изложените доводи искът срещу ответника С.Р.К. също следва да се отхвърли. Искът срещу ответника „ •••• “ Е •• следва да се уважи, тъй като видно от гореизложените правни доводи са налице всички изискуеми предпоставки за това, а и от негова страна не е налице оспорване на претенцията заявена от ищеца. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът „ ••••• “ Е ••• следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените от последния разноски, които според представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за реалното им извършване са на стойност 964 лева. Респективно, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците „Д.т.“ Е ••• и С.Р.К., сторените от тях разноски, които според представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за реалното им извършване са на стойност 1260 лева. Мотивиран от изложеното, В РС