Решение № 1187 от 14.11.2025 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 1652/2025 г.

Производството е по реда на Глава XX ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 55723/20.06.2025 г. по описа на ВРС на „••••“ ЕАД, ЕИК •••, подадена чрез процесуален представител, срещу решение № 1997/02.06.2025 г., постановено по ГД № 11403/2023 г. по описа на ВРС, с което е прието за установено в отношенията между страните, че М. М. Б., ЕГН ••••••••••, адрес •••, не дължи на „••••“ ЕАД, ЕИК •••, седалище и адрес на управление в ••• сумата в размер на 1776, 98 лева /хиляда седемстотин седемдесет и шест лева и деветдесет и осем стотинки/, представляваща начислена цена на ел. енергия 5071 квтч по фактура № 0416688363 от 12.07.2023 г. на стойност 1458, 13 лв. за месец юни 2023 г. и начислена цена на ел. енергия 4197 квтч по фактура № 0416720473 от 14.08.2023г. на стойност 318.85 лв. за месец юли 2023 г., издадена за партида с клиентски № ••, абонатен №•• и кодов номер ••••G за адрес на потребление в гр. В. ••• •••, магазин, по предявения отрицателен установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. В жалбата са наведени оплаквания за недопустимост на производството. Изложено е, че липсва произнасяне на първоинстанционния съд по възражението за неподведомственост на спора на граждански съд с оглед сключено между страните арбитражно споразумение. Поддържа се, че електрическата енергия се използва за стопанска дейност, както и че обектът, до който се доставя енергията, е търговски. Посочва, че ежемесечно фактурира дължимите от клиентите суми въз основа на представени от мрежовия оператор („Електроразпределение Север“ АД) данни, както и че въззивникът не разполага с правомощия да извършва проверки на измервателни средства, както и да следи тяхното техническо състояние. Твърди, че коригира издадени фактури въз основа на информация, предоставена от мрежовия оператор, както и че до момента на образуване на производството такава информация не е постъпвала. С оглед тези твърдения намира, че „Електроразпределение Север“ АД е надлежен ответник по настоящото производство. По съществото на спора излага, че между въззивника и въззиваемата съществува валидно договорно правоотношение, по силата на което въззиваемата е потребител на доставяна от ответното дружество електрическа енергия в обект, представляващ магазин, находящ се в гр. В. ••• ул. •••. Твърди, че електромерът, измерващ потреблението, е бил годен. Намира, че процесните фактури са издадени за реално потребена енергия от абоната, както и че същата е правилно остойностена. Моли за отмяна на първоинстанционното решение, както и за присъждане на сторените разноски за двете инстанции. Въззиваемата, чрез процесуален представител, е подала в срок отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Излага пространни съображения относно допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на сумите, начислени по процесните фактури. Намира, че правилно е прието, че въззиваемата е потребител на ел. енергия по смисъла на параграф 1, т. 41Б от ДР на ЗЕ и чл. 4 от ОУ на „••••“ ЕАД. Поддържа, че въззивникът не е доказал, че за процесния период е доставил така начисленото количество ел. енергия, респективно че е дължима сума в претендирания от него размер. Твърди, че уредът, който е отчел потребената енергия, е бил повреден и показанията са били неверни. Излага аргументи в подкрепа на тезата, че въззивникът е задължен да поддържа уреда в изправност. Моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира сторените разноски, както и прави възражение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззивника възнаграждение. В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззивника моли за постановяване на нов съдебен акт, с който предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Моли за присъждане на сторените разноски, както и прави възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски за адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на въззиваемия моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция, както и прави възражение за прекомерност на разноските, претендирани от насрещната страна за заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът съобрази следното: Производството по ГД № 11403/2023 г. по описа на ВРС е образувано по предявен от М. М. Б., ЕГН ••••••••••, срещу „••••“ ЕАД, ЕИК •••, отрицателен установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който съдът е сезиран да приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 1776, 98 лева /хиляда седемстотин седемдесет и шест лева и деветдесет и осем стотинки/, представляваща начислена цена на ел. енергия 5071 квтч по фактура № 0416688363 от 12.07.2023 г. на стойност 1458, 13 лв. за месец юни 2023 г. и начислена цена на ел. енергия 4197 квтч по фактура № 0416720473 от 14.08.2023г. на стойност 318.85 лв. за месец юли 2023 г., издадена за партида с клиентски № ••, абонатен № •• и кодов номер ••••G за адрес на потребление в гр. В. ••• ул. •••, магазин. Твърденията, изложени в исковата молба, са, че в недвижимия имот, представляващ магазин, находящ се на горепосочения адрес, се доставя електрическа енергия по партида с клиентски № ••, абонатен № •• и кодов номер•••, която ищецът заплаща на ответника – „••••“ ЕАД, с който е в договорни отношения по силата на сключен между тях договор за продажба на електроенергия на свободния пазар. В имота средните ежемесечни сметки били в размер между 50 – 100 лв. През месец юни на електронната поща ищецът получил фактура № 0416688363 от 12.07.2023 г. на стойност 1458, 13 лв. с начислено количество ел. енергия от 4197 квтч. Подала възражение № 6561987/18.07.2023 г. Впоследствие подала и искане да бъде извършена проверка от „Електроразпределение Север“ АД, което било собственик на средството за търговско измерване и свързващите го инсталации. Изявила несъгласие, че така начислената сума е нереална и начислената енергия не може да бъде доставена за посочения срок. В същото време подала и искане електромерът да бъде демонтиран и предаден за проверка на БИМ, където да бъде проверена точността му. Служители на дружеството посетили адреса и извършили отчитане на показанията на електромера, монтиран в процесния имот. Извършена е метрологична експертиза, като от констатациите в протокола ставало ясно, че средството за търговско измерване не отговаря на изискванията за точност, като отчита с грешка + 19.75 %, часовникът е повреден и електромерът не съответства на метрологичните характеристики и съответните технически изисквания. Ищецът сочи, че е налице извънсъдебен спор между страните по отношение на дължимостта на процесната сума. Оспорва ел. енергия да е консумирана в обекта за месеците юни и юли 2023 г. в посочения размер, като излага допълнителни доводи в тази насока. В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответникът „••••“ ЕАД оспорва предявения иск, като го намира за недопустим. Излага съображения, че спорът между страните не е подведомствен на ВРС. Посочва, че електроснабденият обект представлява магазин, както и че електрическата енергия е използвана за стопанска дейност. Обектът е заявен като търговски в сключения между страните договор. В депозираното искане от 18.07.2023 г. ищецът е изразил съгласие при възникване на спор отношенията между страните да се отнасят за решаване от Арбитражен съд – град Варна при сдружение „ППМ“, съобразно неговия правилник. Отправил е искане до съда да прекрати производството по делото, като се е позовал на арбитражната клауза. Изразил е становище и по съществото на спора, като е изложил, че предявеният иск е неоснователен. Развил е подробни доводи за дължимостта на начислените суми по процесните фактури. Моли за прекратяване на производството поради неподведомственост на спора на граждански съд, а в случай че искът бъде приет за допустим – да бъде отхвърлен като неоснователен. След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна: От договор за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на „ЕНЕРГО – ПРО МРЕЖИ“ АД ПРИ ОБЩИ УСЛОВИЯ № 3829022/13.07.2015 г. се установява, че между „ЕНЕРГО – ПРО МРЕЖИ“ АД и М. Б. е сключен договор по отношение на следния обект: магазин с адрес гр. В. ••• ул. „•••9. В договора е отбелязано, че предназначението на обекта е за стопанска дейност. Посочен е абонатен номер ••. Видно от приложение № 1 към договор за комбинирани услуги от 06.10.2020 г., сключен между „••••“ ЕАД и М. Б., обектът е обозначен като магазин. Пред първоинстанционния съд е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, с който е оспорена дължимостта на сумите, начислени по фактура № 0416688363 от 12.07.2023 г. на стойност 1458, 13 лв. за месец юни 2023 г. и начислена цена на ел. енергия 4197 квтч по фактура № 0416720473 от 14.08.2023г. на стойност 318.85 лв. за месец юли 2023 г., издадени за партида с клиентски № ••, абонатен №•• и кодов номер ••••G за адрес на потребление в гр. В. ••• ул. •••9. От наведените твърдения в исковата молба самият ищец заявява, че обектът, в който е потребена процесната електрическа енергия, е магазин. Респективно настоящият състав приема това обстоятелство за безспорно установено по делото. От искане № 6561987/18.07.2023 г. по описа на „••••“ ЕАД се установява, че М. Б. е оспорила фактура № 0416688363/12.07.2023 г. (предмет на настоящото производство) поради съмнение за неизправност на измервателното средство. На стр. 2, параграф последен от искането е посочено, че страните могат да използват всички предвидени в законодателството на Република България средства за защита на своите права и интереси, като при възникване на спор, отношенията между страните се отнасят за решаване пред Арбитражен съд – гр. Варна при Сдружение „ППМ“, съобразно неговия Правилник, с изключение на споровете, по които една от страните е потребител по смисъла на ЗЗП. Този документ е подписан както от М. Б., така и от представител на „••••“ ЕАД. Тоест между страните е постигнато арбитражно споразумение по смисъла на чл. 19, ал. 1 ГПК. Още в отговора на исковата молба, подаден пред първоинстанционния съд, ответникът в производството е изразил становище за недопустимост на предявения иск поради неподведомственост на спора на граждански съд. Първоинстанционният съд е приел, че е компетентен да реши спора между страните и в подкрепа на това заключение е изложил, че ищецът е потребител и битов клиент по смисъла ЗЕ. В чл. 19, ал. 1 ГПК е регламентирано, че страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗЗП. В чл. 8, ал. 1 от Закона за арбитража е посочено, че съдът, пред който е предявен иск по спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото, ако страната се позове на него в срока за отговор на исковата молба. Ако съдът намери, че арбитражното споразумение е нищожно, изгубило силата си или не може да бъде изпълнено, делото не се прекратява. Настоящият състав счита, че направеният от ответника с отговора на исковата молба в първоинстанционното производство отвод за неподведомственост на спора пред съда е основателен. Както беше изложено по – горе, от доказателствата по делото категорично се установява, че обектът, по повод на който са издадени процесните фактури за доставена и потребена електрическа енергия, е магазин и същата е консумирана за стопански нужди. Направеният отвод за неподведомственост на спора пред съда е заявен в преклузивния срок по чл. 8, ал. 1 ЗА. От гореописаното искане № 6561987/18.07.2023 г., подписано от страните по спора, се установи, че между тях е сключено арбитражно споразумение по повод отношенията им във връзка с потреблението на електрическа енергия в процесния обект. Документът е изготвен в писмена форма и удовлетворява изискванията на чл. 7, ал. 2 ЗА, която предвижда, че арбитражното споразумение трябва да бъде писмено. Спорът между страните е имуществен – негов предмет е оспорване на дължимостта на начислени суми по фактури за потребена електрическа енергия. Той няма за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение, за които е недопустимо сключването на арбитражно споразумение. Ищецът няма и качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗЗП, тъй като той купува електрическа енергия за стопански нужди. Понятието „потребител на енергийна услуга“ /по см. на § 1, т. 41б от ДР на ЗЕ/ е нещо различно от понятието „потребител“ /по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП/. Ищецът в първоинстанционното производство има качеството на потребител на енергийна услуга, но той не е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което той е валидно обвързан от сключеното между страните арбитражно споразумение. С оглед изложените по – горе аргументи, първоинстанционният съд е следвало да уважи отвода за неподведомственост на спора на съда и да прекрати производството. Така постановеното съдебно решение, предмет на обжалване в настоящото производство, е недопустимо и същото следва да бъде обезсилено, а делото – прекратено. По разноските: При този изход на делото, на въззивника се дължат разноски за двете инстанции на основание чл. 81, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК. Пред първоинстанционния съд процесуалният представител на ответника е представил списък на разноските, като е претендирал заплащането на разноски в общ размер на 1490 лв., от които: депозит за СТЕ в размер на 350 лв., както и 1140 лв. с включен ДДС за адвокатско възнаграждение. По делото са налични документи, от които е видно, че са внесени парични суми за депозити в претендирания размер. Приложени са договор за правна защита и съдействие от 10.10.2023 г., фактура от 10.10.2023 г., както и платежно нареждане от 18.10.2023 г. на съответната стойност, които удостоверяват, че действително са извършени разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Процесуалният представител на ищеца е направил възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира за основателно възражението за прекомерност и счита, че на ответника следва да бъдат заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. с включен ДДС, като съобразява разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която служи за ориентир на съда. Пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззивника е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК, съобразно който претендира заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1140 лв. с включен ДДС, както и държавна такса за въззивно обжалване в размер на 35.54 лв. По кориците на въззивното дело са налични доказателства за заплащането на претендираната държавна такса, както и за сторените от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1140 лв. с включен ДДС (договор за правна защита и съдействие от 20.06.2025 г., фактура от 20.06.2025 г., както и платежно нареждане от 25.06.2025 г.). Пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззиваемия е направил възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че то следва да бъде уважено, като по изложените по – горе съображения, бъде намалено на 600 лв. с включен ДДС, тъй като заплатеното от страната възнаграждение не съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. На въззивника следва да бъде заплатена сума в общ размер от 1585.54 лв., представляваща сторени разноски пред двете инстанции. Така мотивиран, съдът