Решение № 1206 от 13.6.2018 г. на Софийски градски съд по дело № 2342/2017 г.

Производството е инициирано от Г.М.и претенцията е била насочена срещу застрахователя ЗК“Л.И.“ АД, ЕИК ••••••. Претенцията на ищеца – за въ зстановяване на недължимо платени / поради липса на валиден договор „ГО“ на водача на лек автомобил марка „ВОЛВО S80 “ с рег.№ •••••• и номер на рама YVIRS793232285665 обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди от застрахователя, за които са били обезщетени претърпялите от ПТП вреди лица.Тезата му е, че ответникът следва да понесе последиците от настъпилото на територията на Република Италия ПТП и това е така, тъй като същото е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на Р.Б., и виновният водач няма сключена задължителна застраховка " Гражданска отговорност " на автомобилистите - аргумент от нормата на чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ/отм./, действала към момента на настъпване на увредата. За липса на основание да се ангажира имуществената му отговорност се позовава на влезлия в сила съдебен акт, прогласил нищожността на договора за застраховка „ГО“ и на СПН на решението. По твърденията на ищеца за последиците на влязлото в сила решение по гр.д.№ гр.д.№42518/2015г. по описа на 36-ти състав на СРС. Съгласно разпоредбата на чл.297 ГПК съдът е длъжен да зачете СПН на влязлото в сила решение. Силата на пресъдено нещо на съдебното решение обвързва срещупоставените страни, универсалните им правоприемници, както и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяването на иска. По отношение на ответника - тъй като не е бил страна по делото, нито правоприемник на такава, е съобразен с формираната съдебна практика, приема, че влязлото в сила решение следва да бъде зачетено и по отношение на онези трети лица, които не са били страни в преюдициалното производство и не са обвързани от силата на пресъдено нещо с постановеното решение, но то може да им бъде противопоставено, тъй като те не заявяват собствени права към спорното право, предмет на този спор.Гаранционният фонд не е бил страна в проведеното производство по гр.д.№42518/2015г. по описа на СРС, не се явява правоприемник на никоя от страните по него, а и правата, които защитава в процеса са собствените му.Този подход е свързан със защита на третите лица от един Ето защо настоящият състав приема, че ответникът не е обвързан от СПН на постановеното решение от гражданския съд, с което застрахователният договор, основание за ангажиране на имуществената отговорност на ищеца, е бил прогласен като нищожен.Действително нищожността се изразява в пълната невъзможност сделката да произведе целения с нея правен резултат и всяко заинтересовано лице може да се позове на тази нищожност, но позоваването на нищожността не е идентично със субективните предели на СПН, в чийто обхват не попада ответникът.Законодателното решение и последователната съдебна практика имат за цел, чрез ограничаване на СПН със субективни предели, да огриничи злепоставянето на третите лица от последиците от процес, в който не са участвали или по който е постановено неправилно решение, или решението е резултат от симулиран процес. Поради нормата на чл.297 ГПК съдът е възпрепятстван да обсъжда въпроса за валидността на застрахователния договор и поради това не дължи отговор на доводите на ответника в тази насока. Ето защо тезата на ищеца, че с постановяване на това решение, освен съдът и ответникът е този, който следва да носи неговите последици се явява несъстоятелна.Ако ищецът е искал ответникът да бъде обвързан от последиците на това решение е следвало да предприеме необходимите за това процесуални действия, за да може да постигне тази желана от него последица. По отношение на това легитимиран ли е ищецът да дири от настоящия ищец възстановяване на платена от НББАЗ сума, която последното е получило от учредената му от „Л.И.“ АД банковата гаранция. По виждане на състава това не е така. Законодателната уредба – КЗ, Правилника за устройството и дейността на ГФ и др., уреждат изрично кои са активно легитимирани да претендират заплащане на суми от ГФ и тази изрична и ограничена легитимация е предпоставена от статута и функциите на този орган.Разпоредбата на чл.2, ал.1 от ПУДГФ го дефинира като ЮЛ, което извършва плащанията по чл. 28 към увредени лица и възстановява плащания на компенсационни органи по чл. 34 във връзка със задължителните застраховки " Гражданска отговорност " на автомобилистите по раздел II, буква "А", т. 10.1 от приложение № 1 към Кодекса за застраховането (КЗ) и " Злополука " на пътниците в средствата за обществен превоз по раздел II, буква "А", т. 1 от приложение № 1 към КЗ, наричани по-нататък съответно задължителна застраховка " Гражданска отговорност " и задължителна застраховка " Злополука ". Съобразно действащата нормативна база, към датата на усвояване на гаранцията, учредена от ищеца в полза на НББАЗ, легитимирани да дирят плащане от Фонда са увредените лица, застрахователят по „ГО“ и НББАЗ- в изрично посочените случаи. Нормата на чл.29, ал.2, предл.2 от Правилника за устройството и дейността на Гаранционния фонд /ГФ/, сочи, че при спор относно това, кой трябва да обезщети увреденото лице, обезщетението се изплаща от застрахователя. Ако бъде установено, че отговорността е на фонда, той възстановява на застрахователя сумата, платена на увреденото лице, заедно със законната лихва. Нормата очертава елементите от състава на претенцията. В настоящия случай между страните в процесуалната връзка не е съществувал спор относно задължението за заплащане на обезщетение на пострадалите лица.Това е така, тъй като претенцията за заплащане е директно отправена от тогавашния кореспондент в Италия към застрахователя и настоящ ищец. Липсата на удовлетворяване на претенциите на пострадалите са наложили процедура за кореспондента, отправена към националната бюро в Италия, което въз основа на международната си договореност с НББАЗ е претендирало плащане на тази сума и след отказа на ищеца, НББАЗ е усвоило суми по гаранцията, което действие се основава на вътрешните отношения между Бюрото и ищеца като член в това сдружение. Спорът е възникнал след настъпване на тези факти. Следва изрично да бъде отбелязано, че уредбата на чл.29 от Правилника предполага валиден застрахователен договор, по който е извършено плащане от застрахователя, но това плащане е извършено без да е налице основание по договорната му връзка със застрахованото лице. Предпоставките са две- валиден застрахователен договор и извършено плащане на обезщетение, което не се дължи по договора за застраховка.В настоящия случай не може да се приеме, че ответникът носи отговорност за извършеното плащане на обезщетението, което плащане не е извършено пряко от ищеца, а от НББАЗ. По делото не е установено, че за понесените вреди отговорността е на Фонда. Не може да се приеме, че прогласяването на договора за застраховка за нищожен има за непосредствена и пряка последица ангажиране на отговорността на фонда и това е така, тъй като предпоставките за ангажиране на отговорността му, на основание чл.288, ал.1, т.2, б.“А“КЗ/ отм./, действал към момента на настъпване на застрахователното събитие не са били налице. Към момента на настъпване на застрахователното събитие ищецът не е имал съмнение, че обвързващият го със застрахованото лице договор е нищожен.Едва след получаване на претенция за заплащане на дължимата обезвреда, в рамките на уговорената застрахователна сума, е проведено производството, приключило с постановеното решение, с което договорът е обявен за нищожен. Фактът, че не застрахователят- ищец, а НББАЗ, в качеството си на представително национално бюро на застрахователите за Р.Б. в Съвета на бюрата, като участва и съдейства за функционирането на системата " Зелена карта " и задължителната застраховка " Гражданска отговорност " на автомобилистите в държавите членки и в държавите, подписали Многостранното споразумение – чл.506 КЗ, действал към момента на заплащане на обезщетението, е извършил плащането, легитимира Бюрото, съгласно чл.34, ал.3 от Правилника да дири от Фонда заплащане на сумите, които е платило като обезщетение. Посочените от ищеца факти не се субсумират от нормата на чл.29, ал.2 ПУДГФ, идентично с нормата на чл.273, ал.4 КЗ/отм.8, посочена от ищеца като основание на вземането му. Страните по делото не са обвързани и от облигационна връзка, даваща основание да се дири възстановяване на сумата, която ищецът претендира в този процес. Единствената им обвързаност се основава на произтичащото от закона задължение ищецът като застраховател да прави вноски във Фонда, съобразно размерите, посочени в КЗ. Следва изрично да бъде отбелязан и фактът, че с Директива 2009/103/ЕО не се допуска ограничаването по какъвто и да е начин отговорността на застрахователя пред третите увредени лица на основание ползването на застрахованото МПС на територията на друга държава-членка или ползването му от друго лице, различно от застрахованото. Ето защо настоящият състав намира, че искът се явява неоснователен. Дори да се приеме, че съдът е дал грешна правна квалификация и претенцията намира правното си основание в института на неоснователното обогатяване. Конкретно в нормата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Съгласно Постановление№1/1979г. на Пленума на ВС п ървият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. В настоящия случай не е налице разместване на имуществено благо от патримониума на ищеца в патримониума на ответника.Паричните средства от банковата гаранция са постъпили в патримониума на НББАЗ, а оттам – заплатени на увредените лица.Ето защо тази хипотеза се явява неприложима към настоящите отношения между страните. Не може да се приеме и това, че предявеният осъдителен иск има за основа нормата на чл.59 ЗЗД, ако се приеме, че Фондът си е спестил съдебно заявената сума.Неприложимостта на този материален закон се основава на факта, че отправеното искане до съда е за възстановяване на цялата сума, макар искът да е предявен като частичен.С чл.59 ЗЗД, приложим субсидиарно, законодателят е дал възможност да се дири от обогатилото се лица, само сумата, с която то се е обогатило, т.е., с която е нарастнало неговото имущество, а отправеното искане не е такова.Поради това, съобразявайки обстоятелствена част и петитум на исковата молба, настоящият състав на съда не намира предявеният иск да има кондикционен характер, основаващ се на чл.59 ЗЗД. По разноските. И двете страни по делото са направили искане за присъждане на разноски и са представили списък по чл.80 ГПК. Поради извод на съда за неоснователност на предявения иск, то претендираните от ответника разноски, следва да са в тежест на ищеца, както повелява чл.78, ал.3 ГПК. Претендираните от ГФ разноски са: депозит за вещо лица в размер на 70лв+ юрисконсултско възнаграждение по чл.37 Закона за правната помощ във връзка с чл.78, ал.8 ГПК и адвокатско възнаграждение в размер на 18 000лв.За депозита и адвокатското възнаграждение са представени доказателства, че са реално заплатени, а представената фактура в тази връзка обективира договора за правна помощ. Ищецът е направил възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение. Преди съдът да се произнесе по този въпрос, следва да се обсъди въпросът дали на ответникът му се дължат разноски едновременно за юрисконсултско възнаграждение и адвокатско възнаграждение. По виждане на настоящия състав тези разноски не следва да се кумулират. В хода на процеса процесуалното представителство е извършено от адв.Градинарова, която е изготвила отговор на исковата молба, явила се е в проведените открити заседания, предприела е съответните процесуални действия.Участието на лице, попадащо в хипотеза на чл.32, т.3 ГПК, в настоящия процес е ограничено само в участието в откритите заседания.Ето защо, макар и страната да е била представлявана от лице, посочено в т.3 на чл.32 ГПК, то тя има право на разноски само за одвокатско възнаграждение, но не и за юрисконсултско такова. По възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Своевременно направено, а разгледано по същество – основателно. Уговореното и платено възнаграждение е 18 000лв. Съобразно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, чл.7, ал.2, т.4 – минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен на база материалния интерес / искът е заявена като частичен за сумата от 50 000лв/, е в размер на 2 030лв.Преценявайки правната и фактическа сложност на делото, настоящият състав намира, че над сумата от 5 000лв уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно. Дължимите от ищеца на ответника разноски по делото са основателни до размер на 5 070лв. При изложеното съдът