Решение № 420 от 4.12.2019 г. на Софийски окръжен съд по дело № 408/2019 г.

предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1 предл.трето ЗЗД, спрямо който ограничението на чл. 297 ТЗ не намира приложение. /вж. Определение № 877 от 26.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 662/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 1 от 10.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 372/2008 г., I т. о., ТК, Определение № 157 от 14.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 926/2012 г., II т. о., ТК и др./ В утвърдилата се съдебна практика се приема също така, че преценката за накърняване на добрите нрави съдът следва да извършва във всеки един случай, като вземе предвид всички конкретни обстоятелства, за да направи извод нарушен ли е принципът на справедливостта. Тъй като в случая противоречието на сделката с добрите нрави е основано на твърдение за нееквивалентност на разменените престации, съдът следва да прецени налице ли е твърдяната нееквивалентност, при какви критерии се установява тя и дали има други условия по сделката, които да накърняват принципа на справедливостта /вж. Определение № 877 от 26.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 662/2012 г., II т. о., ТК Определение № 157 от 14.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 926/2012 г., II т. о., ТК./. В решения на ВКС на РБ по чл. 290 ГПК /Решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 485/2011 г., I г. о., ГК и др./ се възприема становище, че ако се установи значителна нееквивалентност на насрещните престации, тя може да се приеме за противоречие с добрите нрави, определени като граница на свободата на договаряне, визирана в чл. 9 ЗЗД, която от своя страна е ограничена от императивни разпоредби на закона. Тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. З начителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева – Решение № 24 от 09.02.2016 г., постановено по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о. И др. По делото е установено безспорно, че договорената наемна цена с процесния договор за наем е в размер на 1 000 лева на година, докато средната месечна пазарна наемна цена към момента на сключване на договора възлиза на 4 541 лв., а през 2018 год. тя е 4 780 лв. месечно, или около 573 000 лв., т.е. уговорената наемна цена е повече от 50 пъти по-ниска от средната пазарна наемна цена. Нееквивалентността на насрещните престации по оспорения договор за наем е в степен, която според съда нарушава изискването за справедливост и респективно-накърнява добрите нрави. Накърняването на същите е обективно основание за нищожност на сделката, поради което съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е основателен. Съдът споделя и препраща и към мотивите на районния съд в обжалваното решение, на основание чл. 272 от ГПК, по въпроса за нищожността на процесния договор, както поради явната нееквивалентност на престациите, така и с оглед категоричните данни за съпътстващи сделката действия на бившия управител на ищцовото дружество, които са укорими от гледна точка на морала и общоприетите норми на поведение и тежестта на нарушението на правилата на добрите нрави. По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да предаде държането на процесния имот на ищеца, съдът намира следното: По делото ответникът не оспорва факта, че е получил държането на процесния имот по силата на изричната клауза в този смисъл в наемния договор от 25.07.2012 год., а доказателство за това е и обстоятелството, че същият е заплащал наем за ползването на имота. В подкрепа на този извод са и показанията на св. С., според който през 2012 год. преустановил позването на едното складово помещение, тъй като цялата база била отдадена под наем на друго дружество, в резултат на което достъп до имота нямало и дружеството „Ф. К.-2002“ ООД. Ответникът не ангажира доказателства, от които да се установи, че същият е върнал имота на ищеца. Предвид нищожността на договора за наем, не е налице и основание за държането на имота от страна на ответника, което обуславя извод за основателност на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да върне процесния имот на ищеца. По предявения насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за осъждане на „Ф. К.-2002“ ЕООД да заплати на „ Б.п.к.“ ЕООД сумата 6 000 лв., дадена без прав н о основание по нищожн ия договор от 25.07.2012 год., съдът намира следното: Искът е подкрепен с писмени доказателства – платежни нареждания, от които се установява, че ответникът е заплатил на ищеца по договора тази сума, като е посочено и основанието за това – договора за наем от 25.07.2012 год. Недоказано остана възражението на наемодателя, че това плащане е извършено в изпълнение на задължението на наемателя по друг договор между страните. Такъв договор по делото не беше представен, а според заключението на съдебно-икономическата експертиза на в.л. И. не е налице друг счетоводно отразен договор за наем в двете дружества. Не представлява доказателство за наличието на такъв договор и изявлението на трето лице в приетото във въззивното производство писмено доказателство – отговор на ЕТ „К.– К. К.“, гр. Я. по друго дело. С оглед това съдът намира, че процесната сума е заплатена като престация именно по обявения за нищожен в настоящото производство договор за наем, поради което същата подлежи на връщане като дадена при начална липса на основание. Несъстоятелно е възражението на наемодателя, че договорът е с периодично изпълнение и е развален занапред, поради което се дължи връщане само на заплатената наемна цена за периода след прогласяване недействителността на договора. В случая не се касае за разваляне на договор, а за изначална нищожност на договора за наем, поради което не е налице основание наемодателят да задържи платените наемни вноски за периода на ползване на вещта /чл. 34 от ЗЗД/. Това не препятства възможността на наемодателя да претендира в отделно производство присъждане на обезщетение за ползване без основание на процесния имот от страна на ответника. Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат изцяло с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Софийският окръжен съд