Решение № 1028 от 27.3.2023 г. на Районен съд - Варна по дело № 6972/2021 г.

Производството по делото е образувано по предявени от Д. К. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. В., ул. „Ф. К. № • срещу Н. с. на Р. Б. обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми представляващи обезщетение за вреди претърпени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз изразяващо се в приемането от НС на нормата на чл. 10, ал.1, изр. второ от ЗМ, както следва: 1) сумата от 24950, 32 лв. (след допуснато увеличение в цената на исковете по реда на чл. 214 от ГПК), представляваща неполучено трудово възнаграждение поради уволнение със Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“ за периода 03.10.2019 г. до 05.03.2021г., 2) сумата от 2108, 93 лв. (след допуснато увеличение в цената на исковете по реда на чл. 214 от ГПК), представляваща обезщетение за забава върху главницата за неполучено трудово възнаграждение за периода 01.11.2019 г. - до 17.05.2021 г., 3) сумата от 2298, 00 лв. (след допуснато увеличение в цената на исковете по реда на чл. 214 от ГПК), представляваща неполучено допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от • г. до 05.03.2021 г., 4) сумата от 1000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се във влошено здравословно състояние, ведно със законната лихва върху всички главници, считано от датата на подаване на исковата молба - 18.05.2021 г. до датата на окончателното им изплащане, които искове са съединени в условията на евентуалност с предявени срещу Д., представлявана от министъра на финансите, обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. за осъждане на евентуалния ответник да заплати на ищеца следните суми представляващи обезщетение за вреди претърпени от приета от НС противоконституционна норма на чл. 10, ал.1, изр. второ от ЗМ и от неизпълнение от НС на задължението по чл. 22, ал.4 от Закона за Конституционния съд, както следва: 5) сумата от 24950, 32 лв. (след допуснато увеличение в цената на исковете по реда на чл. 214 от ГПК), представляваща неполучено трудово възнаграждение поради уволнение със Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“ за периода 03.10.2019 г. до 05.03.2021г., 6) сумата от 2108, 93 лв. (след допуснато увеличение в цената на исковете по реда на чл. 214 от ГПК), представляваща обезщетение за забава върху главницата за неполучено трудово възнаграждение за периода 01.11.2019 г. - до 17.05.2021 г., 7) сумата от 2298, 00 лв. (след допуснато увеличение в цената на исковете по реда на чл. 214 от ГПК), представляваща неполучено допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от • г. до 05.03.2021 г., 8) сумата от 1000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се във влошено здравословно състояние, ведно със законната лихва върху всички главници, считано от датата на подаване на исковата молба - 18.05.2021 г. до датата на окончателното им изплащане. В исковата молба ищецът излага, че на 08.06.1987 г. започнал работа в Митница В., първоначално по ТПО, а впоследствие като държавен служител назначен със заповед, като неколкократното и ускорено бил повишаван в ранг. Поддържа, че с § 50, т.4, буква „а“ от ПЗР на ЗИДЗКПО, влязъл в сила на 01.01.2019 г. е изменен чл. 10, ал. 1 от Закона за М.те чрез добавяне на изречение второ, а именно, че „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер.“. Излага, че специфичното изискване било прието на второ четене от Народното събрание на • г. Твърди, че изменението на ЗМ дало правно основание на директора на Агенция „М.“ да издаде Заповед № • г. за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, поради привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП № • г. по описа на ТСБОП - В., пр.пр. № • г. по описа на СП. Административният орган приел, че промяната в чл.10, ал.1 от ЗМ съставлява обективна невъзможност ищецът да изпълнява служебните си задължения. Поддържа, че така в резултат на приетата от Народното събрание промяна служебното му правоотношение е прекратено за длъжността „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.””, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши, считано от • г. Сочи, че поради противоречието на чл.10, ал.1, изр.второ от ЗМ с правото на Европейския съюз и Конституцията на Р. Б. оспорил като незаконосъобразна Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“, а с решението по адм.д. №• г. на Административен съд В., потвърдено с решение по адм.д. № • г. на ВАС, заповедта била отменена. Излага, че в впоследствие бил възстановен на длъжност „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.““, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг I младши със Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“. Излага, че още в хода на делото нормата на чл.10, ал.1, изр. второ от ЗМ била обявена за противоконституционна с Решение № • г. по к.д. № • г. на Конституционния съд, (обн. ДВ., бр. 75 от 24.09.2019 г.), влязло в законна сила на 28.09.2019 г. Поддържа, че съобразно мотивите на решението с промяната в чл.10, ал.1 от ЗМ, законодателят е ограничил правото на труд на обвиняемите и подсъдимите със същия интензитет, с който това е сторено за лицата, осъдени с влязла в сила присъда. Прието е също, че разпоредбата създава предпоставки за ограничаване на правото на труд, без да е достигнат конституционно търпимият предел, отвъд който заемането на държавна служба в митническата администрация би било морално неприемливо. Изложено е и че нормата не е съобразена и с изискването да се използва най- мекото според обстоятелствата средство за ограничаване, като елемент от принципа за пропорционалност. Ищецът излага, че вследствие на приемането и прилагането на нормата е претърпял вреди, а съответствието на приетите от Народното събрание закони с Конституцията е негова отговорност. Поддържа, че съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд Народното събрание е длъжно да уреди възникналите правни последици от противоконституционния закон, за да бъде възстановен нарушения конституционен ред, а бездействието на НС да стори това е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. На следващо място сочи, че нормата на чл.10, ал.1, изречение второ от ЗМ е приета и при съществено нарушение на правото на Европейския съюз, в частност на чл.15, §1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която предвижда, че „всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия“. Излага, че нормата е приета и в нарушение на чл. 48, и чл. 52 от Хартата, чл. 6, ал. 2 и чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Твърди се, че е нарушена и Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, тъй като съгласно директивата държавите членки трябва да гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона. Наред с това държавите членки не следва да представят заподозрените и обвиняемите като виновни преди окончателното решение. Излага, че е нарушен и принципът на пропорционалността по чл.5, ал.1 и 4 от Договора за ЕС. Поддържа, че разпоредбата нарушава принципа на пропорционалността на въведените ограничения, който не допуска ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. Излага се, че е нарушен и принципът за невиновност прогласен в чл. 6, § 2 от Протокол №1 към ЕКЗПЧОС, както и този за правна сигурност и защита от произвол. Ищецът сочи, че народните представители са длъжни да знаят визираните норми на правото на Еропейския съюз, както и да зачитат в законотворческата си дейност тяхното предимство. Поддържа се, че задължението на държавите-членки да поправят вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушаване правото на Европейския съюз произтича от чл.4, §3, ал.2 от ДЕС като процесуалният ред за реализиране на това задължение е уреден в чл.2в на 3ОДОВ, обнародван в ДВ бр.94/2019 г. Излага, че в случая е налице противоправно поведение на длъжностните лица, съставляващи колективният държавен орган Народно събрание, което се изразява в приемането на процесната разпоредба при съществено нарушение на ПЕС и Конституцията на РБ, така и в проявеното бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите в резултат на приемането и правни последици. В тази връзка сочи, че за него са настъпили вреди в пряка причинно- следствена връзка с противоправните действия на Народното събрание, тъй като считано от датата на уволнението си със Заповед № • г. до датата на възстановяването 05.03.2021 г. бил лишен от основната си заплата от 1330, 00 лв. месечно, както и от допълнително възнаграждение от 1200, 00 лв. за периода от • г. до 05.03.2021 г. за постигнати резултати, което се начислява ежемесечно и получава наведнъж за всяко тримесечие с основната заплата. Излага, че по силата на чл.104, ал.1 от ЗДСл Агенция „М.“ му изплатила основната заплата само за 6 месеца, за периода от • г. до 03.10.2019 г. а другите вреди не били компенсирани. Твърди и че в резултат на приетата от НС норма на чл.10, ал.1, изр.второ от ЗМ понесъл и неимуществени вреди, изразяващи се във влошено здраве. Чувствал силно безпокойство и напрежение, не можел да спи, често се събуждал, получил и паник-атаки, сериозно се влошило и заболяването му от „дискова херния“, което наложило често посещение на лекари и прием на медикаменти. Сочи, че развил силно чувство за непълноценност, малоценност и неувереност, което е свързано и с обстоятелството, че това било второ поредно уволнение, извършено веднага след предходното му възстановяване на работа в резултат на отменена Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника по главните искове Н. с. на Р. Б., чрез юрк. Л. Т. и А. Ст., с който главните искове се оспорват като недопустими. В тази връзка се оспорва пасивната процесуална легитимация на Народното събрание, като се сочи, че българското законодателство не предвижда възможност за ангажиране отговорността на Народното събраните във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, която не подлежа на съдебен контрол, а единствено на такъв от Конституционния съд. Поддържа и че специалният ред по чл. 104, ал. 1 ЗДСл на основание чл. 8, ал.3 от ЗОДОВ изключва възможността от защита по общия исков ред. В евентуалност исковете се оспорват като неоснователни. Поддържа се, че разпоредбата на чл. 4, § 3 ДЕС не поражда права за частноправните субекти, като не се сочат конкретни нарушени норми на правото на Европейския съюз. Оспорват се релевираните нарушения на ХОПЕС и ЕКЗПЧОС. Поддържа, че на основание чл. 45, ал.4 от ДФЕС разпоредбата на чл. 45 гарантираща свободното движение на работници в рамките на Съюза не се прилага по отношение на заетостта в публичната администрация, както в случая. Твърди се, че дори да е налице нарушение то същото не е съществено. Излага се, че СЕС е възприел подход на ограничаване на възможностите, при които може да се носи отговорност във връзка с осъществявана законодателна дейност. Сочи се, че критерий за достатъчно съществен характер на нарушението е дали националният орган разполага с по-широко право на преценка или не, а Народното събрание, като орган на законодателната власт, с мандат получен пряко от народа, предполага по-широко право на преценка, която фактически е проява на държавен суверенитет. Оспорва се причинно-следствената връзка между нарушението и твърдяната вреда от ищеца. Твърди се, че в рамките на конституционноустановените си правомощия Народното събрание е създало достатъчно правила, които гарантират върховенство на правото на Европейския съюз. В тази връзка се сочи, че дори законодателят да е допуснал грешка, то налице са достатъчно правни гаранции тя да не възпроизведе ефект. Излага се, че наличието на нарочна регламентация в чл. 104, ал. 1 ЗДСл, аналогична на тази в чл. 225 от КТ, уреждаща заплащането на шест заплати в случай на възстановяване на работа не позволява ищецът да разширява обема на отговорността на органа по назначаването. Оспорва твърденията за бездействие на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния законм, тъй като уволнението на ищеца е признато за незаконно въпреки липсата на изрична законодателна уредба по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, включително ищецът е получил обезщетение по силата на специалния закон. Твърди, че е неоснователно е да се търси неполучена заплата за период, през който ищецът не е работил, а е осъществявал защитата си по съдебен ред срещу прекратяване на служебното си правоотношение. Излага, че допълнителното възнаграждение се определя въз основа на тяхната индивидуална оценка и получаването му не е сигурно. Поддържа се, че ищецът е бил осигурен за всички осигурени социални рискове и е имал възможността да получи парично обезщетение за безработица. Оспорва настъпването на неимуществени вреди като недоказано. Оспорва се и иска по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 7 КРБ, по който страна е евентуалният ответник Д.. По изложените аргументи се моли за прекратяване на делото и отхвърляне на исковете изцяло, както и за присъждане на разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника по евентуалните искове Д., представлявана от министъра на финансите, чрез юрк. Т. И., с който исковете се оспорват като недопустими, а в евентуалност като неоснователни. Излага се, че в случая липсва причинно- следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и настъпилите вреди. В тази връзка се сочи, че в периода от 03.10.2019 г. до 05.03.2021 г. включително не е имало законова пречка да работи по трудово или служебно правоотношение, включително и като митнически служител след 24.09.2019 г. Поддържа, че не би могло да се приеме, че продължилата над две години незаетост на ищеца по служебно или трудово правоотношение е в пряка причинно-следствена връзка с нарушението на правото на ЕС, като сочи, че същата се е дължала на неговото бездействие и нежелание да си намери някаква работа. Поддържа, че при евентуално доказване на материалноправните предпоставки на исковете, на обезщетяване подлежат само основната заплата на ищеца към момента на прекратяването на служебното му правоотношение, но не и допълнително възнаграждение за постигнати резултати, тъй като между нарушението на правото на ЕС и неполучаването на ДВПР няма причинно-следствена връзка. Твърди, че съгласно чл. 19, т. 5, чл. 24, чл. 25 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, начисляването и изплащането на ДВПР зависи от много фактори и за разлика от основното възнаграждение не е сигурно, че за същия период би получил такова и колко точно. Излага, че на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл ищецът вече е бил компенсиран за максимален период от 6 месеца за периода от • г. до 03.10.2019 г. за това, че е бил лишен от работа, поради уволнението. Оспорва се като недоказана по основание и размер и претенцията за неимуществени вреди, като сочи, че липсва причинно-следствена връзка между нарушаването на правото на ЕС и твърдените от ищеца неимуществени вреди, а ако такива са били налице, то те са се проявили вследствие на привличането на лицето в качеството на обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП № • г. на СП, а не вследствие на изменението на чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗМ, обявено впоследствие за противоконституционно. Счита за неоснователни и акцесорните претенции за присъждане на законните лихви върху главниците. Поради липса на причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди оспорва и исковете по чл. 49. вр. чл. 45 от ЗЗД. По изложените аргументи моли за отхвърляне на исковете изцяло или частично, както и за присъждане на разноски. В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът не се явява, представлява се от адв. И. В., която поддържа изразената позиция по спора. По реда на чл. 143 от ГПК ищецът допълва исковата си молба с твърденита, че е полагал труд по трудово правоотношение в периода 05.04.2019 г. – 03.03.2021 г. като продавач-консултант, за който период е получил брутно възнаграждение от 7262, 93 лв. и нетно възнаграждение от 5619, 33 лв. В о.с.з. ответникът Н. с. на Р. Б., се представлява от главен юрисконсулт Е. Ц. - Х., чрез която поддържа изразената позиция по спора. И двете глaвни страни доразвиват доводите си подробно в депозираните писмени бележки. В о.с.з. евентуалният ответник Д., чрез министъра на финансите, не се представлява. В първо о.с.з контролиращата страна по иска по ЗОДОВ – Районна прокуратура – В., се представлвява от прокурор Цв. Ст.. В хода по същество, чрез прокурор Кр. Б. ВРП изразява становище за неоснователност на исковете. След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна: Съгласно писмо от ищеца до директора на Агенция „М.“ изх. на АМ, ТД „С. м.“ № от 01.04.2019 г., същият е помолил да бъде предприета процедура по пoвишаването му в ранг съгласно предложение за повишение в първи мадши ранг от 01.03.2015 г. По делото е представен подписан от началника на Митница В. препис от визираното предложение за повишаване в ранг на служители от Митница В., включително ищеца. По делото е обявено за безспорно между страните, а и от представените по делото преписи от документи част от трудовото досие на ищеца, вкл. препис от Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“, се установява, че считано от • г. служебното правоотношение на ищеца, възникнало първоначално като трудово през 1987 г., е прекратено за длъжността „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.”, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши, поради привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП № • г. по описа на ТСБОП - В., пр.пр. № • г. по описа на СП. С Решение № 7 от 17.09.2019 г. на Конституционния съд на Р. Б. разпоредбата на чл. 10, ал. 1 изречение трето от Закон за М.те (обн. ДВ, бр. 15 от 06.02.1998г., последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019 г.) е обявена за противоконституционна в частта, съгласно която „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер.“. По делото е обявено за безспорно, а и е видно от представените преписи от съдебни актове, че с влязло в сила решение по адм.д. №• г. на Административен съд В., потвърдено с решение по адм.д. № • г. на ВАС, Заповед № • г. е отменена и считано от 05.03.2021 г. ищецът е възстановен на длъжност „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.““, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг I младши със Заповед № • г. на директора на Агенция „М.“, като му е определена основна месечна заплата от 1643, 00 лв. Не е спорно, а и от представената по делото Заповед № • г. се установява, че на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 104, ал.1 от ЗДСл в размер на 6384, 62 лв., за оставане без работа в периода от • г. – 02.10.2019 г. Съгласно представеното от ищеца удостоверение от „Р. •“ ООД същият е получил по ТПО с дружеството нетно трудово възнаграждение от 5619, 33 лв. за периода 05.04.2019 г. – 03.03.2021 г. По делото от ищеца са ангажирани гласни доказателства за установяване на твърдените неимуществени вреди, посредством разпита на водените свидетели Ю.В. Б. и А.М. Б. Първата свидетелка сочи, че познава ищеца от 2015 г., а от 2016 г. двмата живеят на семейни начала. Излага, че ответникът бил уволнен през пролетта на 2019 г. от Митница – В., в която работил от около тридесет години. Уволнението било на основание съществуващ член от закона, според който митницата го уволнява. От тогава животът им се променил, а ищецът станал различен човек. Изключително тежко преживял уволнението, затворил се в себе си и станал мрачен. Излага, че темите за разговор били концентрирани върху уволнението, което той смятал за несправедливо и постоянно водел борба за да възтържествува справедливостта. Започнал да отказва всякакви срещи с приятели, престанали да канят хора вкъщи, не искал да контактува с никого. Поддържа, че ищецът започнал да изпитва висока тревожност, страдал от тежко безсъние, като по цели нощи се разхождал вкъщи. Нощем се стряскал в леглото, като получавал пристъп на паник-атаки и казвал на свидетелката „ставай, задушавам се“, разкопчавал дрехите си и искал да излезе навън. Тогава двамата излизали, за да може ищецът да се успокои. През деня също получавал паник-атаки. Свидетелката сочи, че ищецът не искал да излизат където има повече хора, бил обхванат от чувство за безперспективност. Излага, че той останал без работа и доходи, като за домакинството трябвало да се грижи свидетелката, което силно повлияло на самочувствието му. Сочи, че и тя не можела да спи спокойно. Една нощ ищецът не бил в леглото и го намерила седнал в кухнята, заспал от изтощение, защото се страхувал да ляга когато получава паник-атаките. Една цигара била прогорила дрехите му. Свидетелката много се притеснила от видяното. Не можели да му намерят работа поради възрастта, както и с оглед обстоятелството, че е работил само в М.те, което още повишило тревожността и чувството му за обреченост. Свидетелката, която сочи, че е лакар по професия, излага, че от всичко това се обострила дисковата му херния, като се затруднявал да се обслужва битово. Ходили няколко пъти на консултации при неврохирург, като било предприето неуспешно лечение с таблетки и се наложило да се поставят серии от инжекции. Започнала да му съхне устата и след консултация с ендокринолог се оказало, че кръвната му захар е с увеличени стойности, което наложило назначаването на ново лечение. Свидетелката излага, че посочените симптоми започнали от затварянето на ищеца и визането му в депресивно състояние още от деня когато бил уволнен. Поддържа, че след предходните прекратявания на служебното му правоотношение ищецът бил възстановен на работа и бил много щастлив. По първото прекратяване нямал подобна симптоматика, като по някакъв начин го приел. Имало проверка по документи във връзка със служебното му положение, но той не се притеснявал от нея, както и от привличането си като обвиняем, защото считал, че няма да има съдебно дело. Вторият свидетел сочи, че майка му живее на семейни начала с ищеца от 2015 г., който бил уволнен от М.те през април 2019 г. Сочи, че ищецът доста тежко приел уволнението и получавал паник-атаки, като се задушавал и не му стигал въздуха. Бил доста притеснен и с много здравословни проблеми. Майка му се затруднявала да го успокои и да смекчи паник-атаките. Свидетелят сочи, че когато оставал да спи при тях, нощно време ищецът страдал от безсъние и притеснение. Изострил се и диабетът му, имал проблеми с кръста и дисковата херния. Свидетелят сочи, че ищецът преживял предходните уволнения по същия начин, едновременно с което сочи, че тогава той не бил така притеснен, защото не се чувствал виновен. Поддържа, че второто уволнение преживял тежко, защото го назначили и уволнили след това, което доста повлияло на здравословното му състояние, на самочувствието и достойнството му. Излага, че при първото уволнение ищецът не чувствал подобни неща. Свидетелят не знае ищецът да е привлечен като обвиняем. Към доказателствата по делото е прието заключението на първоначалната ССчЕ, изготвена от вещото лице А. М.. Съобразно заключението общият размер на месечните нетни трудови възнаграждения на ищеца за периода 03.10.2019 г. до 05.03.2021 г., ако заемаше длъжността „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.“, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши би възлизал на 27300, 62 лв., а при ранг I младши 28274, 78 лв. Вещото лице е установило, че обезщетението за забава начислено върху първата сума за периода 01.11.2019 г. - 17.05.2021 г. би възлизало на 2202, 98 лв., а върху втората 2382, 89 лв. Съгласно заключението размерът на начисленото допълнително възнаграждение на ищеца за достигнати резултати за периода от • г. - 05.03.2021 г., предвид действително начисленото и изплатено за този период допълнително възнаграждение на служители с идентична длъжност като заеманата от ищеца преди прекратяване на служебното му правоотношение, а именно „Главен инспектор в ТЛ на Агенция „М.“, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши би възлизало на 1624, 00 лв., съответно на 2298, 00 лв. при с ранг I младши. Към доказателствата по делото е прието заключението на допълнителната ССчЕ, изготвена от вещото лице А. М.. Експертът е установил, че за процесния период по трудово правоотношение при работодател „Р. •“ ООД ищецът е получил нетно възнаграждение от 3324, 46 лв., като след приспадането му от общия размер на дължимото нетно обезщетение за неполучено трудово възнаграждение за длъжността заемана в Агенция „М.“ за ранг I младши от 28274, 78 лв., се формира остатък от 24950, 32 лв., въху който се начислява обезщетение за забава от 2108, 93 лв. за периода от 01.11.2019 г. - до 17.05.2021 г. При съобразяване на размера на заплатата от 1634, 00 лв., определен със Заповед № • г., с която ищецът е възстановен на длъжността, и след приспадане на полученото трудово възнаграждение от 3324, 46 лв., експертът е изчислил остатък от 21815, 25 лв., върху който се начислява обезщетение за забава от 1934, 65 лв. за периода от 01.11.2019 г. - до 17.05.2021 г. Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи: За успешно провеждане на предявените главни искови претенции срещу Народнотo събрание на Р. Б., като процесуален субституент на Д., с правно основание чл. 2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ и съединените в условията на евентуалност с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. срещу Държавта, чрез министъра на финансите, ищецът носи доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване в процеса, че 1) че е бил в служебно правоотношение с Агенция М. до • г. на длъжност „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.””, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши, считано от когато същото е прекратено със Заповед № • г., както и че считано от 05.03.2021 г. е възстановен на длъжност със Заповед № • г.; 2) че изменението на чл. 10, ал. 1 от Закона за М.те е извършено в достатъчно съществено нарушение с правото на Еврпейския съюз, а в евентуалност с Конституцията на Р. Б., както и че Д. е бездействала да уреди възникналите правни последици от противоконституционния закон; 3) че е претърпял сочените имуществени вреди и неимуществени вреди; 4) наличието на причинно-следствената връзка между твърдяното противоправно действие и бездействие и претърпените от него вреди; 5) размерът на претендираните вреди за посочените периоди, а именно размерът на неполучено трудово възнаграждение за периода от 03.10.2019 г. до 05.03.2021 г., изпадането в забава на ответниците и размерът на обезщетението за забава върху главницата за неполучено трудово възнаграждение за периода 01.11.2019 г. - до 17.05.2021 г., размерът на неполученото допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от • г. до 05.03.2021 г., както и размерът на претендираните неимуществени вреди. Ноторно известно се явява обстоятелството, че с § 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО (обн. в ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г.) се създава ново изречение второ в чл. 10, ал. 1 от ЗМ, което гласи: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер.“ На следващо място по делото е безспорно установено, че считано от • г. служебното правоотношение на ищеца с Агенция „М.“ на длъжност „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.””, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши, е прекратено със Заповед № • г., по причина, че е привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по пр. пр. вх. № СП-• г. по описа на Специализираната прокуратура, ДП № • г. по описа на БОП – В., т.е на основание визираното по-горе изменение на ЗИДЗКПО в чл. 10, ал. 1 от ЗМ. Първият спорен по делото въпрос е дали Н. с. на Р. Б. е пасивно материално легитимирано да отговаря по реда на чл. 2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за вреди причинени от законодателната дейност на народните представители, изразяваща се в приемането на процеснто изменение в ЗМ, в случай, че същото съставлява достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. В тази връзка чл. 86 от Конституцията на Р. Б. сочи, че Народното събрание приема закони, които са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите. Така, бидейки единственият законодателен орган на държавно управление, олицетворяващ самата законодателна власт и нейна еманация, то именно Народното събрание носи отговорността по реда на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, за съответствие на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. Б., които са част от вътрешното право на страната. Съответно тази отговорност на основание чл. 2в, ал.1, т.2 вр. чл. 7 от ЗОДОВ лeгитимиpa по невдусмислен начин и Народното събрание ĸaтo задължителен пpoцecyaлeн cyбcтитyeнт нa дъpжaвaтa пo искове като процесните за вреди, които се твърди да произтичат от съществено нарушаване на правото на Европейския съюз, при приемането и поддържането на национален закон, който му противоречи. Предвид така установената надлежна материална легитимация на главния ответник, съдът следва да пристъпи към изследване на въпроса налице ли са в действителност твърдяните от ищеца нарушения на общностното право при приемането на процесната норма от Народното събрание. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес, скрепено в чл. 6, ал.2 от ГПК, съдебното произнасяне следва да се ограничи до преценка за нейното съответствие единствено с релевираните в исковата молба норми и то в поредността изложена в нея, както следва: чл.15, чл. 48, чл. 52 от ХОПЕС; чл. 6, ал. 2 и чл.8 от ЕКЗПЧОС, чл. 6, § 2 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС; чл. 3 от Директива (ЕС) 2016/343 от 09.03.2016 г., както и прокламирания в директивата принцип за забрана заподозрените и обвиняемите да бъдат представяни като виновни преди окончателното решение; чл.5, ал.1 и ал. 4 от ДФЕС. С първата посочена от ищеца разпоредба, тази на чл.15, §1 от ХОПЕС, на ниво право на Европейския съюз е гарантирано правото на труд и същата предвижда, че „всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия”, като практиката на СЕС последователно възприема принципа, че ограничения върху осъществяването на свободата да се упражнява определена професия са недопустими в случаите, когато преследваната цел е непропорционална или е налице прекалена намеса, накърняваща същността на гарантираното право. В контекста на визираната норма и създадената практика на СЕС, съдът следва да прецени дали приетата от НС норма на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, в редакцията обн. в ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г., предвиждаща, че длъжността „митнически служител“ е несъвместима с привличането на лицето като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, противоречи на свободата на труда прокламирана в чл.15, §1 от ХОПЕС. В тази връзка възможността за ограничаване достъпът на определена категория граждани до професии, които по същество изпълняват публична функция, каквато е държавната служба в митническата администрация, не може да бъде изначално отречена като несъвместима с основните права на гражданите, регулирани от ХОПЕС. Това е така доколкото изпълняването на публична служба в интерес на обществото може да се очаква и търси само от лица, по отношение на които законът е създал гаранции, че при заемане на държавна служба, ще изпълняват тази общественополезна функция не само ефективно, резултатно и отговорно, но и лоялно. Респективно правото на труд, в частност за заемане на длъжност в митническата администрация, не е абсолютно и националните, държавни власти могат да приемат съответните нормативни мерки целящи повишаване на нейната ефективност посредством набиране на митнически кадри притежаващи отличен морален интегритет, като по този начин се защитава и специфичният авторитет на държавната служба. Същевременно рамките на намесата на държавните власти се определя на европейско ниво от формулираните в ЕКПЧОС критерии, последователно поддържани в редица решения на ЕСПЧ – мерките да са предвидени в закона, да са необходими в демократичното общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, да преследват легитимна цел и да постигат разумен баланс между използваните средства и целта, чието постигане се търси. Визираните критерии се припокриват с разбирането на СЕС по отношение на изискването за пропорционалност на намесата в гарантираните от Хартата основни права, като в практиката си СЕС методично се е придържал към стандартите, налагащи „актовете на институциите на Съюза да са годни да постигнат легитимните цели, следвани от разглежданата правна уредба, и да не надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на тези цели”. В случая съдът намира, че с приемането на визираната редакция на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, в редакцията обн. в ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г. е нарушен балансът между залегналите в закона легитимни цели и защитата на интересите на индивида, прогласени в чл.15, §1 от ХОПЕС, по следните съображения: С приемането на визиранта норма от вътрешното право на Р. Б., органът по назначението, а именно Агенция „М.“ на практика е бил лишен от дискреция по въпроса за реалната необходимост от недопускане на привлечен за обвиняем кандидат за длъжност в митническата администрация, съответно, за уволнението му в случай, че придобие това наказателно-процесуално качество при заварено служебно правоотношение, независимо от вида и характера на конкретното престъпление, в което обвинен, обема и тежестта на събраните в подкрепа на обвинението доказателства и процесуалното поведение на обвиняемия. Следователно процесната норма от ЗМ предпоставя изключителна и неограничена възможност на разследващите органи да препятстват достъпа на всеки гражданин, съответно да предизвикат неговото уволнение, чрез привличането му като обвиняемо лице за умишлено престъпление от общ характер, включително за такова, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК и то безконтролно, без оглед действителната доказателствена обезпеченост на обвинението, тъй като самото привличане в качеството на обвиняем не подлежи на съдебен контрол. Така по силата на закона самостоятелната преценка на органа по назначението механично е заместена изцяло с акта за привличане на лицето като обвиняем по чл. 219 от НПК, който процесуален документ по естеството си не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Така на практика, с новелата на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, в редакцията обн. в ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г. законодателят е ограничил правото на труд на обвиняемите и подсъдимите със същия интензитет, с който това е сторено за лицата, осъдени с влязла в сила присъда. Но докато нелоялността на лице с предходна съдимост е установена несъмнено с влязлата в сила присъда, то това положение не следва да се пренася автоматично и към лицата, които са привлечени като обвиняеми или са подсъдими, без да са осъдени, тъй като в противен случай се поставя знак за равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо вследствие само на образувано, но неприключило наказателно производство. С оглед на горното съдът приема, че оспорената разпоредба създава предпоставки за ограничаване на правото на труд, без да е достигнат търпимият предел, заложен в разума на чл.15, §1 от ХОПЕС, отвъд който заемането на държавна служба в публична администрация, в частност митническата, би било морално неприемливо тъй като не отчита дали действително лицето е извършило престъпление, не дава сметка за неговата обществена опасност, нито за наличието на връзка между престъплението на желаната за заемане или вече заемана длъжност. Съответно така ограниченото право на труд не постига и преследваната действителна цел, а именно да гарантира, че служителите заемащи държавна служба в Агенция „М.“ имат необходимите морални качества, поради което нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, в редакцията обн. в ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г. неоправдано ограничава правото на труд на българските граждани, респективно противоречи на чл.15, §1 от ХОПЕС, която има пряко приложение и следва да бъде съобразявана винаги с примат над правото на държавите членки. Налице е и втората предпоставка скрепена в чл. 2в, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Д. за вреди от нарушаване на правото на ЕС, а именно достатъчна същественост на констатираното по-горе нарушение. В тази възка, в решение на СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93 Brasserie du Pecheur и Factortame, съдът указва неизчерпателно критериите за определяне дали нарушението е достатъчно съществено, като посочва, че компетентната национална юрисдикция може да вземе предвид степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, умисъла или непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимия или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Доколкото отговорността на Д. за вреди от нарушаване правото на ЕС е безвиновна, обективна и това ясно е подчертано в практиката на СЕС, тази отговорност не може да бъде поставена в зависимост от наличието на допусната умишлена или по небрежност вина от държавен орган, надхвърлящо изискването за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Когато обаче нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“, без да означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на Д.. Нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. В контекста на горните насоки изводими от практиката на СЕС съдът намира, че отсъствието на мотиви и законодателна обосновка при приемането на визирното изменение на чл. 10, ал. 1 от ЗМ от НС, както и обстоятелството, че същото нарушава едно от основните права на частните субекти, това на право на труд, което е скрепено в основен нормативен акт част от общностното право, по недвусмислен начин, самостоятелно и в съвкупност, характеризират интензитета на нарушението като „достатъчно съществен“, съответно като достатъчен да доведе до ангажиране на отговорността на Д. по реда на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, чрез нейния орган, отговорен за вредите. С оглед на констатираното достатъчно съществено нарушение на първата от посочните в исковата молба разпоредби от общностното право, съдът не дължи произнасяне по съответствието на процесната редакция на чл. 10, ал. 1 от ЗМ с останалите разпоредби от общностното право релевирани от ищеца. На следващо място спорен е въпросът за наличие на причинно- следствена връзка между нарушението и твърдяните настъпили за ищеца вреди, които според ищеца се изразяват в неполучено трудово възнаграждение за периода на уволнението, над обезщетения по шестмесечен период по ЗДСл, включително допълнително възнаграждение за постигнати резултати, както и за неимуществени вреди настъпили вследствие на нарушението на правото на ЕС. В тази връзка съдът намира, че от неоспорените заключения на първоначалната и допълнителната ССчЕ, които съдът намира за пълни, обективни и компетентни, по безспорен начин се установява, че в периода от прекратяване на служебното правоотношение на ищеца до възстановяването му на длъжност в Агенция „М.“ същият би получил трудово възнаграждение надхвърлящо полученото по ТПО при работодателя „Р. •“ ООД нетно възнаграждение от 3324, 46 лв. за периода от 03.10.2019 г. до 05.03.2021 г. Т.е. по делото се установява по беспорен начин, че ако служебното правоотношение на ищеца не бе прекратено от директора на Агенция „Митиници“, който е действал в условията на обвързана компетентност предвид приетата от главния отвентик процесна редакция на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, то и патримониумът на ищеца не би обеднял с разликата над полученото о т „Р. •“ ООД нетно възнаграждение. Така по делото съдът намира, че е установена по несъмнен начин причинно-следствената връзка между нарушението на общностното право и настъпила за ищеца вреда, под формата на пропусната полза. Досежно размерът на последната съдът кредитира варианта на експертизата, при който е изчислен общ нетен размер на възнаграждението от 27300, 62 лв., което същият би получил за длъжността, която е заемал до уволнението, а именно „Главен инспектор в ТД на Агенция „М.“, длъжностно ниво 6, експертно ниво 2, с ранг II младши, доколкото вариантът изчислен на база заплатата за длъжността заемана от ищеца след възстановяването му на работа, а именно с ранг I младши, е хипотетичен, тъй като по делото не е доказано пълно и главно или поне с висока доза на сигурност, че ако не беше уволнен, ищецът щеше да заема именно тази по-високо платена длъжност именно в процесния период 03.10.2019 г. до 05.03.2021 г. Същевременно пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда и предположението за нейното наличие винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на засегатото лице, а не може да почива само на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Респективно съдът приема, че за периода след обезщетения по реда на ЗДСл с шест заплати, а именно 03.10.2019 г. до 05.03.2021 г., ищецът би получил по служебно правоотношение нетно възнаграждение от 27300, 62 лв., от което след приспадане на получената по ТПО нетна сума от 3324, 46 лв., се формира неизплатен остатък от 23976, 16 лв., до който главният иск за обезщетение следва да се уважи, а да се отхвърли до пълния претендиран размер от 24950, 32 лв., като неодказан, съотвно неоснователен. За пълнота следва да се посочи, че до несъмнен извод, че в процесния период ищецът бил заемал длъжност с ранг I, не води самостоятелно и обстоятелството, че началникът на Митница В. действително го е предложил за повишаване в този ранг считано още от 01.03.2015 г., видно от представените по делото доказателства. Дори напротив. След като повишаването му в ранг не се е състояло от 01.03.2015 г. до датата на напомнителното писмо изпратено от ищеца до директора на Агенция „М.“, а именно до 01.04.2019 г., т.е. в период на повече от четири години, то няма и причина, която да наведе съда на обоснован извод, че това непременно щеше да се случи именно в процесния период 03.10.2019 г. -05.03.2021 г., въпреки че ищецът е бил покрил формалните критерии за повишаване в ранг още от 2015 г. Поради основателността на главната претенция за обезщетение нза неполучено трудово възнаграждение, основателна се явява и акцесорната за законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 18.05.2021 г., до окончателното ѝ изплащане. Досежно претенцията по чл. 86, ал. 1от ЗЗД за мораторна лихва от 2108, 93 лв. върху главницата за неполучено трудово възнаграждение за периода 01.11.2019 г. - до 17.05.2021 г., съдът намира, че същата се явява частично основателна до размер от 2026, 68 лв., изчислен посредством публично достъпен лихвен калкулатор (https: //nraapp02.nra.bg/web_interest/start_int.jsp), като за разликата до пълния претенидран размер акцесорният иск следва да се отхвърли като неоснователен. С оглед несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, а именно отхвърляне на исковете за обезщетение за неполучено трудово възнаграждение и мораторна лихва върху него, предявените в условията на евентуалност съответни искове срещу Д., не следва да бъдат разглеждани. Досежно искът за неполучено допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от • г. до 05.03.2021 г., съдът приема, че размерът на пропуснатите месечни възнаграждения се определя на база брутна месечна заплата, включваща основно месечно възнаграждение и постоянните допълнителни възнаграждения. Допълнителните възнаграждения, получавани от служителите за постигнати резултати (т.н. материално стимулиране) обаче нямат характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение, тъй като не се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не зависят единствено от отработеното време, а заплащането им е обусловено от наличието на редица предпоставки - определя се дали то да бъде изплатено и в какъв размер в зависимост от конкретна преценка след оценка на изпълнение на служебните задължения на служителя за съответния период с оглед на установени критерии. В тази връзка съгласно чл. 67, ал. 8 от ЗДСл, допълнителното възнаграждение за постигнати резултати (по чл. 67, ал. 7, т. 5 от ЗДСл) се определя за точно и в срок изпълнение на поставени задачи. То зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Преценката за личния принос на служителя и проявения от него професионализъм при изпълнение на работата му може да бъде извършена само при реално положен труд, поради което допълнително възнаграждение за постигнати резултати не е дължимо за времето, когато служителят не е бил на работа, независимо от причините за това (Решение № 227/26.10.2017 г. по гр.д. № 448• г. на ВКС, IV г.о.). До извод за обратното не води и обстоятелството дали други служители, колеги на ищеца, са получили в посочения период такова допълнително възнграждение, тъй като не установяват по категоричен и неподлежащ на съмнение начин, т.е. по пътя на пълното и главно доказване, което дължи в процеса, че и той би получил такова. Следователно претенцията за неполучено допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от • г. до 05.03.2021 г. се явява изцяло недоказана, съответно следва да се отхвърли като неоснователна. Недоказано остана и обстоятелството, че ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие от нарушението на ответника на общностното право. Така разпитаните по делото свидетели водени от ищеца, чиито показания съдът кредитра като обективни, взаимнодопълващи се и плод на непосредствени наблюдения върху ежедневието на ищеца в процесния период, многократно и изрично посочиха, че негативните психически усещания, за които дават данни, са били във връзка с уволнението му от Агенция „М.“ със Заповед № • г. До несъмнен извод, че визираните неимуществени вреди са настъпили като пряка-причинно следствена връзка именно със законотворческата дейност на НС, изразяваща се в приемането на новелата на чл. 10 от ЗМ, а не от незаконното уволнение на ищеца отменено от Административния съд, не води и нито едно друго доказателство по делото. Ерго съдът намира, че същата остана недоказана по главен и пълен начин в процеса, поради което и съобразно разределената на страните доказателствена тежест, деликтната претенция за неимуществени вреди се явява недоказана и следва да се отхвърли като неоснователна. В тази връзка само за пълнота следва да се посочи, че ищецът би могъл да репарира неимуществени вреди от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение по ЗДСл, по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Вярно е, че по въпроса относно допустимостта на този иск е налице висящо Тълкувателно дело № 2/2021 г. на ОССК на ВАС, по което все още не е постановено решение, но подавляващата част от формираната до момента съдебна практика се произнася положително по него. По идентични на изложените по-горе съображения следва да бъдат отхвърлени и съответните евентуални искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. срещу Д. за обзещетение за неполучено допълнително трудово възнагражадение, както и за неимуществени вреди. Предвид изхода на спора, право на разноски в производството имат и трите страни, включително Д. по разгледаните и отхвърлени евентуални искове. За неразгледаните от съда евентуални искове, страните нямат право на съдебно-деловодни разноски, както по чл. 78, ал. 1, така и по чл. 78, ал. 3 от ГПК (в този смисъл Решение № 210/27.07.2015 г. по гр.д. № 5600/2014 г. на ВКС, IV г.о.). Съобразно предствените от ищеца доказателства и списък по чл. 80 от ГПК същият е сторил разноски в процеса от общо 2900, 00 лв. за платено в брой адвокатско възнаграждение, както и за платена държавна такса от 10, 00 лв. По исковете по ЗОДОВ. В тази връзка неоснователно се явява релевираното от ответника Народно събрание на Р. Б. възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 от ГПК на адвокатското възнагражадение, доколкото същият е дори под относимия минимум от 3078, 58 лв., определен по реда на чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в относимата редакция обн. в ДВ, бр. 88 от 2022 г. Или съобразно постигнатия правен резултат от ищеца в процеса по исковете по ЗОДОВ, на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ с решението следва да му се присъдят разноски в размер от общо 2492, 71 лв. Съобразно предствения от ответника Н. с. на Р. Б. списък по чл. 80 от ГПК същият е сторил разноски за юрисконсулстко възнаграждение, което съдът съобразно фактическата и правна сложност на делото определя на 250, 00 лв., на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Или съобразно постигнатия правен резултат от ответника в процеса, на основание чл. 10, ал.4 от ЗОДОВ с решението следва да му се присъдят разноски в размер от 35, 82 лв. Съобразно предствените от евентуалния ответник Д. чрез министъра на финансите, списък по чл. 80 от ГПК същият е сторил разноски за юрисконсулстко възнаграждение, което съдът съобразно фактическата и правна сложност на делото определя на 250, 00 лв., на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Или съобразно постигнатия правен резултат от ответника в процеса по два от общо четирите разгледани евентуални иска, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК с решението следва да му се присъдят разноски в размер от 125, 00 лв. С оглед изхода на спора ищецът, съответно ответникът Н. с. на Р. Б., следва да бъдат осъдени на основание чл. 9а, ал.2 от ЗОДОВ, да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Варненски районен съд, сумата от 78, 87 лв., съответно 471, 13 лв., съставляваща припадащата се на всяка от страните част от внесените от бюджета на съда депозити за назначените ССчЕ от общо 550, 00 лв., които суми са съразмерни на отхвърлената, съответно на уважената част от исковете. Водим от горното, съдът