Решение № 1440 от 29.11.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 815/2022 г.

Производството е по реда на чл.250 от ГПК. С решение, постановено на 08.11.2022г., по гр. дело № 815/2022г. по описа на САС, ГО, 14 състав, е потвърдено изцяло решение № 266830/06.01.2.2021г., постановено по гр.д.№ 8076/2017г., по описа на СГС, ГО, 6 състав в обжалваната осъдителна част. Присъдени са разноски като Е. Л. Ч., ЕГН •••••••••• и Т. Ч., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: гр. Варна, ул. „А. Кънчев“ № 19, ет.1, ап.1 са осъдени да заплатят на А. А. В., ЕГН •••••••••• и Т. Н. В., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес: гр.•••, ул. „•••“ № •• и със съдебен адрес: гр.София, бул. „Витоша“ № 68, ет.1, сумата от 3600 лв./три хиляди и шестстотин лева/, направени по делото разноски за въззивна инстанция. В необжалваната отхвърлителна част решението е влязло в сила. С молба от 09.11.2022г. жалбоподателите молят за допълване на решението, тъй като в мотивите на решението е прието, че въззиваемите В.и са били добросъвестни владелци респ. дължи се увеличената стойност на имота с оглед направените подобрения, а те са само недобросъвестни такива след връчване на препис от молбата по чл.303 ГПК за отмяна на Постановлението за възлагане на имота след проведена публична продан. Затова следва да им бъдат присъдени само направените разноски. Освен това решението е недопустимо, тъй като чл.72 ЗС урежда взаимоотношения при сделки, а в случая е налице властнически акт на ЧСИ – принудителна публична продажба, която не е годно правно основание по смисъла на чл.70 ЗС. Ако има причинени вреди, то за тях следва да отговаря ЧСИ по реда на чл.74 ЗЧСИ, но не и длъжниците по изпълнението. На 22.11.2022г. е постъпил отговор от ответниците по молбата, които я оспорват като неоснователна и молят съда да я остави без уважение. Настоящата съдебна инстанция намира, че молбата за допълване на решението е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Съгласно константната съдебна практика, непълнота, която може да бъде отстранена по реда на чл.250 ГПК е налице само тогава, когато независимо от това дали искът (или възражението), по който съдът не се е произнесъл, е основателен или неоснователен, постановяването на допълнителното решение няма да доведе до промяна на постановеното вече решение и нарушаване на забраната на чл.246 ГПК (в този смисъл Решение № 102 от 27.11.2020 г. по гр.д.№ 819 / 2020 г. на ВКС, 2-ро ГО). На допълване подлежи това съдебно решение, чийто диспозитив не съдържа произнасяне по целия предмет на спора, с който съдът е бил сезиран. По реда на чл. 250 ГПК не могат да бъдат отстранявани други пропуски на съда при постановяване на решението, дори такива да са налице. Чрез производство по допълване на решение не може да се изменят мотивите и диспозитива на постановеното решение, в какъвто смисъл са доводите и целта на молителите - въззивници Е. Л. Ч., и Т. Ч., (в този смисъл Решение № 220 от 16.07.2019 г. по т. д. № 645 / 2019 г. на ВКС, 2-ро тър. Отделение). От фактически и правна страна с процесното решение съдът се е произнесъл по всички спорни въпроси досежно предмета на въззивно обжалване при условията на ограничен въззив, като са обхванати всички право- пораждащи и право-изключващи юридически факти, обект на изследване, както в първоинстанционното съдебно производство, така и в производството пред втората инстанция. На практика заявените от молителите „пороци“ и „пропуски“ на Решението съставляват не основания за допълване на същото по реда на чл. 250 от ГПК, а основания за оспорване на второинстанционния съдебен акт по реда на Глава двадесет и втора, „КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ“ по ГПК, каквото право те така или иначе имат. Предвид ограниченията на чл. 246 ГПК, след като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени респ. молбата по чл. 250 ГПК е неоснователна. Водим от гореизложеното и на основание чл.250 ГПК, съдът