Решение № 4298 от 3.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1869/2025 г.

Производството е по чл. 435 и сл. от Гражданския процесуален кодекс. С жалба с рег. № 1191 от 28.01.2025 г. в регистратурата на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 на КЧСИ и район на действие СГС, длъжникът „Снабдяване и Търговия – МО“ ЕООД, чрез адвокат М..С., обжалва постановление от 22.01.2025 г. по ИД № 20258400400002 от 2025 г., с което съдебният изпълнител е оставил без уважение искането да прекрати делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК. Излагат се доводи от жалбоподателя, че са налице предпоставките на чл. 103 от ЗЗД и че е направил изрично изявление за прихващане, с което уведомил „Джайден Юнайтед България“ ЕООД на 15.11.2024 г. и „Май Кар София“ ЕООД на 14.11.2024 г., в качеството им на страни по договор за цесия. С изявлението извършил прихващане на сумата от 14 720 лв. от общото задължение в размер на 18 259, 20 лв., остатък по перо „разноски по гражданското дело“, на „Джайден Юнайтед България“ ЕООД по ИД № 1133/2018 г., по описа на ЧСИ М.М., до размера на по-малкото. Твърди, че обжалваният отказ е неправилен, незаконосъобразен и в противоречие с практиката на върховния съд. Претендира разноски. В срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК, взискателят е подал писмени възражения, като твърди че жалбата е неоснователна. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на жалбоподателя. Съдебният изпълнител излага мотиви по чл. 436, ал. 3 от ГПК, че жалбата е неоснователна. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, за да се произнесе съобрази от фактическа и правна страна следното: Жалбата е допустима, като подадена в законовоустановения срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от легитимирана страна – длъжник по изпълнителното дело, имаща правен интерес от обжалване срещу валидно и подлежащо на обжалване действие съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Видно от приложеното копие от изпълнително дело, същото е образувано по молба от „Май Кар София“ ЕООД против „Снабдяване и Търговия – МО“ ЕООД, въз основа на изпълнителен лист от 20.12.2024 г. по т. д. № 313/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-22 състав, издаден в полза на „Джайден Юнайтед България“ ЕООД за сумите в размер на 10 608 лв. – разноски по производството пред СГС, 9980 лв. – разноски по въззивното производство и допълнително 14 720 лв. – разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от иска. Вземането по изпълнителния лист за сумата от 14 720 лв., представляваща разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение било прехвърлено на взискателя „Май Кар София“ ЕООД по силата на сключен между него и „Джайден Юнайтед България“ ЕООД Договор за цесия от 05.11.2024 г. Длъжникът „Снабдяване и Търговия – МО“ ЕООД бил уведомен за извършената цесия на 06.11.2024 г. чрез ЧСИ В.М.. С молбата по чл. 426, ал. 1 от ГПК от 03.01.2025 г., взискателят е поискал да се пристъпи към принудително събиране на сумата като на основание чл. 18 от ЗЧСИ е възложено на съдебния изпълнител да предприеме всички предвидени в посочената разпоредба действия по негова преценка. С молба от длъжника от 20.01.2025 г. е поискал прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1 от ГПК, поради изплащане на дълга чрез прихващане, настъпило преди образуване на изпълнителното делото, като отново прави изрично изявление по реда на чл. 104, във вр. с чл. 103 от ЗЗД за прихващане. С обжалваното постановление от 22.01.2025 г. ЧСИ е оставил без уважение искането на длъжника за прекратяване на производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, като неоснователно. При тези данни и като съобрази доводите в жалбата, съдът прие следното: Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК е предоставена процесуална възможност на длъжника да обжалва отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство. Основанията за прекратяване и приключване на изпълнителното производство са изрично уредени в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. По делото се установи настъпването на частно правоприемство на страната на взискателя с договор за цесия извършена преди образуването на изпълнителното дело, както и че с изпълнението е поискано изпълнение по издадени в полза на праводателя изпълнителен лист. С молбата си за прекратяване на изпълнителното производство, длъжникът се е позовал на погасителен способ – прихващане относно вземанията, които са били прехвърлени на взискателя с вземане на предишния длъжник спрямо него. Погасяването на вземанията по издадения изпълнителен лист чрез погасителни способи може да бъде установено само в самостоятелно исково производство. В случай, че такова възражение е направено, за да бъде прекратено изпълнителното производство от съдебния изпълнител следва да му бъде представено решение, с което изпълнителния лист се обезсилва или има влязъл в сила съдебен акт за отмяна, респ. признаване на решението за подправено (чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК), а ако възражението се основава на факти, настъпили след приключване на съдебно дирене в производство, по което е издадено изпълнителното основание – чрез предявяване на иск по реда на чл. 439, ал. 2 ГПК, и съобразно изхода от спора, изпълнителното производство би могло да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Такива основания за прекратяване на изпълнителното производство не са налице. В случая, нито се твърди, нито се установява, длъжникът да е платил преди образуване на изпълнителното производство, поради което и не са налице предпоставките на чл. 433, ал. 1 ГПК. Доводите на жалбоподателя в тази връзка са напълно неоснователни. На първо място - паричните задължения могат да бъдат погасявани чрез множество способи, като чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК визира само един от тях – плащане, за установяването на което законът изисква представянето на посочените писмени доказателства. Цитираните разпоредби са императивни, поради което и не могат да се прилагат по аналогия – за други способи за погасяване на задълженията, какъвто е прихващането. Поради това, разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК е абсолютно неприложима в конкретния случай. В този смисъл и Определение № 175 от 28.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 447/2016 г., II т. о., ТК. Съдебният изпълнител няма правомощие да се произнася по извънсъдебно заявено от длъжника възражение за прихващане. Такова възражение длъжникът може да заяви чрез иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, позовавайки се на прихващане. Съдебният изпълнител осъществява принудителното изпълнение до пълното удовлетворяване на материализираното в изпълнителния лист притезание, приключвайки изпълнението само на посочените в чл. 433, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания, в т. ч. при представено влязло в сила решение по чл. 439 ГПК, с което е формирана сила на пресъдено нещо по отношение възражение за прихващане с вземането по изпълнителния лист. В този смисъл и Определение № 368 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4596/2018 г., IV г. о., ГК, Съгласно съдебната практика Определение № 606 от 20.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1725/2014 г., I т. о., съдебният изпълнител няма функцията да издаде акт с конститутивно действие, а евентуално би могъл само да констатира наличието на компенсационни изявления, които погасяват вземането и поради изпълнение на задължението да приключи изпълнителното производство. С оглед на горното, съдът намира, че жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение. Предвид изхода на спора и във връзка с изричното искане в полза на взискателя по изпълнителното дело, следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК, платени в брой съгласно предоставен договор за правна защита и съдействие от 11.02.2025 г. С оглед изложеното, обжалваните действия на съдебния изпълнител са законосъобразни и следва подадената жалба да се остави без уважение. Така мотивиран, Софийски градски съд,