Решение № 1742 от 5.10.2016 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1114/2016 г.

производство и е предложено Т. да бъде доведен принудителна. Последвало е Постановление за принудително довеждане изх. № ••••. на разследващ полицай при Второ РУ при ОД на МВР – П. с което след като е прието, че “обвиняемият” Й. Х. Т., след като е бил редовно призован, не се е явил без уважителни причини, на осно­вание чл.71 ал.1 /ал.2/ ал.3 и чл.199 от НПК, е постановено принудителното му до­веждане на 20.04.2016г. във Второ РУ при ОД на МВР – П. ул. •••• 217 в 09, 00 часа при разследващ полицай В.Д. за нуждите на досъдебно производство № 285/2016г. по описа на Второ РУ при ОД на МВР – П. Няма данни това постановление да е връчено на ли­цето. Съответно на посочената дата 20.04.2016г. лицето е доведено принуди­телно в сградата на Второ РУ при ОД на МВР – П. като е послед­вало и издаването на процесната заповед и неговото задържане за 24 часа на ос­нование чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР. На същата дата 20.04.2016г. в 15.40 часа е проведен и втори разпит на св.Р. Д. К., което лице е потвърдило изложеното при пър­воначално проведения такъв и е посочило че може да разпознае извършителя /така Протокол за разпит на свидетел на л.41/. Други действия по разследването не са предприемани. На 21.04.2016г. Т. е освободен, след което с Постановление за прив­личане на обвиняем от същата дата е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.216 ал.1 от НПК; с Постановление за вземане на мярка за неотклонение от същата дата му е взета такава “подписка” и е проведен неговия разпит, за което е съставен и Протокол за разпит на обвиняем от 21.04.2016г. При така установеното от фактическа страна се стига и до следните правни изводи. В по-общ план следва да се посочи, че по своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл.72 – чл.75 от ЗМВР представлява прину­дителна административна мярка – админист­ративното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане в хипотезата на чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние.Цел­та на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможност­та задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведе­но предварително разследване. Ето защо, възможността на органите на МВР да при­ложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече до­казано такова, както и същата следва да бъде прилагана единствено и само с ог­лед постигане целите на закона и при съобразяване основните принципи на пра­вото, залегнали включително и в АПК. Обосноваването на съществуването на материалноправните предпоставки на разпоредбата на чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР е наличие на данни, че задържаното лице е извършило престъпление. Съгласно константната съдебна практика понятието "данни" по смисъла на ЗМВР и понятието "достатъчно данни" по чл.207 ал.1 от НПК са с различно съдър­жание. За да бъде образувано досъдебно производство по реда на НПК е необхо­димо да са налице достатъчно данни, които да обосноват основателно предполо­жение, че има извършено престъпление независимо от обстоятелството дали то е образувано срещу конкретно лице или срещу неизвестен извършител. При налагането на принудителна административна мярка "задържане за 24 часа" по чл.72 от ЗМВР са необходими само данни за извършено престъпление от задържаното лице или съпричастие от негова страна при извършване на деяние­то. В случая, от доказателствата по делото безспорно се установяват данни за съпричастност на лицето към процесното деяние – престъпление по чл.216 от НПК. Така съвкупната преценка на показанията на свидетелите-очевидци и ин­формацията от АИС на БДС сочат на достатъчно данни че именно Т. е ли­цето, което на 14.04.2016г. в гр.П противозаконно е повредило чужда дви­жима вещ – лек ав­томобил марка “•••” модел “••••” с рег. № ••••, из­разяващо се в счуп­ване на стъклата от лявата страна и лявата врата на автомо­била, собственост на Е.Н.С., за което в последствие до­ри му е повдигнато обвинение по досъдебното производство, но те сами по себе си не обоснова­ват необходимостта от задържането му. В случая според този състав на съда задържането на Т. на основание чл.72 ал.1 т.1 от НПК не е съобразено както с целта на закона, така и противоречи на принципа на съразмерност, регламентиран в чл.6 ал.2 от АПК, който изисква адми­нистративният акт и неговото изпълнение да не засягат права и законни ин­тереси в по-голяма степен от необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на прин­ципа по чл.6 ал.2 от АПК прилагането на ПАМ по чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с не­обходимостта за постигането на законовата цел. В случая издаването на заповедта за налагане на ПАМ превишава целта на закона, поради обстоятелството, че наказателната отговорност и нейното реали­зиран не е обусловено от необходимостта лицето да бъде задържано. Действи­телно полицейският орган е бил длъжен да изпълни постановлението на разслед­ващия полицай за принудително довеждане на жалбоподателя, но това не може да обоснове извода за наличие на предпоставките по чл.72 ал.1 от ЗМВР в която и да е от предвидените хипотези. Видно от данните по делото, след задържането на Т. полицейският орган не е извършил нито едно неотложно процесуално действие, което да се оп­равдае с целите на чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР – да се предотврати възможността ли­це­то да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. Освен това неговата преценка за налагането на мярката по чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР се формира въз основа на данните за неотложност на случая, изиск­ващ предприемането на бързи и незабавни процесуални действия, които не е въз­можно да бъдат извършени без прилагането на тази мярка, а в случая липсват всякакви доказателства за това. Нещо повече в случая дори не е бил и проведен разпитът на лицето, във връзка с който същият е и доведен принудително, за ко­ето по делото липсват каквито и да било доказателства за наличието на пречки. Едва след изтичане срока на предприетото спрямо него задържане се е стигнало до привличането му като обвиняем и неговия разпит, вкл. и до предприемане на мярка за неотклонение “подписка”, а не друга по-тежка такава, с което всъщност и самият орган по разследва­нето е приел, че за целите на досъдебното производст­во не е необходимо задържането на лицето. Всъщност единствените действия по разследването осъществени в перио­да от задържането на лицето до неговото освобождаване е повторния разпит на св.р. К., вкл. не е провеждано и Разпознаване на лицето по реда на чл.169 и сл. от НПК. Действително при всички положения полицейският орган действа в усло­вията на опера­тивна самостоятелност и само той може да реши дали са налице условията на чл. 72 ал.1 т.1 от ЗМВР за задържане на лицето с оглед на конкрет­ните фактически обстоятелства, но съдът следва да прецени доколкото правилно е действал същият този орган в границите на предоставената му оперативна са­мостоятелност. В случая самоличността и адресът на жалбоподателя са били из­вестни, а и липсват всякакви данни по време на установяването му на адреса на конкретната дата той с поведението си да е дал някакъв повод за задържането му под стража. В този смисъл дори и както случая да са налице данни за извършено от не­го пре­стъпление, процесната мярка не е била пропорционална по смисъла на чл.6 ал.2 от АПК. Целта да се осигури явява­нето на Т. за разпит по досъдебното произ­водство категорично е била осигурена чрез осъщественото му принудително до­веждане по реда и при условията на чл.71 от НПК, което обосновава и изводът на съда, че задържането му под стража е било не само излишно, но и абсолютно не­правомерно процесуално действие, довело до грубо ограничаване на правата и законните интереси на задържаното лице. Този извод се налага и предвид изричната норма на чл.11 ал.6 от Инструк­ция № 8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборуд­ването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Мини­стерството на вътрешните работи, издадена на основание законовата делегация на чл.72 ал.9 от ЗМВР, съгласно която “заповед за задържане не се издава на ли­ца, за които е постановено принудително довеждане... по реда на НПК”. Т.е. в та­зи хипотеза и при конкретната фактическа обстановка, установена по случая, са­мият нормотворец е преценил, че преследва­ната от закона цел се пос­тига пос­редством постановеното и реализирано по реда на чл.71 от НПК принуди­телно довеждане на лицето. Поради изложеното съдът приема заповедта за незаконосъобразна като противоречаща на целта на закона и ката такава следва да бъде отменена на ос­нование чл.146 т.5 от АПК. При този изход на спора на основание чл.143 ал.1 от АПК и при своев­ременно сто••• искане за присъждането им на оспорващия се дължат сторените в процеса разноски в размер, при съобразяване и с постановеното в т.1 от Тъл­кувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. В случая от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят е внесъл дължимата се държавна такса в размер на 10 лева, които разноски следва да му бъдат възстановени. Що се касае до адвокатския хонорар, установява се от приложения по де­лото Договор за правна помощ /л.15-гръб/, че във връзка с осъщественото от адв.Д. процесуално представителство е угово ••• възнаграждение в размер на 300 лева. В коментирания договор от друга страна обаче не е посочено, че съ­щото възнаграждение е и изплатено, т.е. не може да се приеме, че същият играе ролята на разписка за изплатена сума, респ. до приключване на устните състеза­ния по делото такива доказателства не са ангажирани. В този смисъл и при положение, че на репариране подлежат единствено и само реално понесените от страната разноски, при съобразяване и с постанове­ното тълкуване на закона в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, следва да се приеме че по делото липсват до­казателства за изплатен адвокатски хонорар, респ. такива разноски не следва да бъдат присъждани на жалбоподателя. Или в обобщение Второ Районно Управление при ОД на МВР – П.следва да бъде осъдено да заплати на Т. сумата от 10 лева, разноски по делото. Водим от горното, съдът: