Решение № 3713 от 27.12.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 788/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на С. И. М., [ЕГН], с адрес гр. Русе, [жк], [улица], чрез адв. М. А., АК Русе, със служебен адрес гр. Русе, [улица]срещу Решение №1040-17-48/26.07.2024 г., постановено от директора на ТП на НОИ Русе. С обжалваното решение е потвърдено Разпореждане № 171-00-2026-7/11.04.2024 г. на ръководителя по осигуряването за безработица, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на М.. Иска се от съда да отмени оспореното решение и да върне преписката на компетентния орган за ново произнасяне, като се претендират разноски. В съдебно заседание жалбоподателката не се явява и не се представлява.

Ответната страна – директорът на ТП на НОИ Русе се представлява в процеса от старши юрисконсулт И.. К., която изразява становище за неоснователно оспорване и иска от съда да остави в сила обжалваното решение. Представя административната преписка и писмен отговор на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице - адресат на административен акт, за който изрично е предвидена възможност за провеждане на съдебен контрол; с интерес и право на оспорване; в предвидения по чл. 117, ал. 4 от КСО срок и отговаря на изискванията на чл. 150 от АПК за форма и реквизити и на чл. 151 от АПК за необходимите приложения. По изложените причини същата е процесуално допустима за разглеждане, но неоснователна по същество.

От фактическа страна по делото се установява следното:

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-1/25.09.2023 г. в ТП на НОИ Русе е прието Заявление с вх. № 718-3078/ 19.09.2023 г. (№ 171-00-2026/19.09.2023 г.), подадено от С. И. М. с искане за отпускане на парично обезщетение за безработица по смисъла на КСО, като се установява, че последната й трудова заетост е реализирана в Белгия в периода 04.09.2023 г. – 16.09.2023 г. и във Великобритания в периода 24.04.2023 г. – 30.08.2023 г. Приети са още документи доказващи трудова дейност във Великобритания (13 стр., без опис) – договор за работа от 24.04.2023 г. (л. 91 – л. 92); ненаименуван документ относно политиката на работодателя за употреба на съставки и продукти, съдържащи алергени (л. 93); длъжностна характеристика (л. 94). Представен е и документ (л. 95), доказващ трудова дейност и доходи в Белгия (2 стр., без опис). В същата справка като липсващи документи са посочени „ Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (ЕО)№883/2004.“; Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД U002; други документи, доказващи трудова дейност и доходи в Белгия – фишове; декларация от М. дали е упражнявала дейност като заето или самостоятелно заето лице в Белгия или друга държава за периода от 01.01.2021 г. до 31.01.2023 г. и необходимите доказателства в тази връзка.

Представена е Справка от Регистъра на трудовите договори на НОИ, съдържаща информация за актуалното състояние на всички трудови договори на М. към 25.09.2023 г., от която се установява, че предпоследната трудова заетост на М. в страната е в „Людмила стил“ ЕООД в периода 27.07.2011 г. – 19.09.2011 г. и следващият, последен период от 31.01.2023 г. до 10.04.2023 г. е при Т. С. Т.. С писмо с изх. № У-171-00-2026-1/25.09.2023 г. ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Русе, на основание чл. 1, ал. 6 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ), е уведомил М., че следва да представи липсващи документи, които по принцип са посочени и във вече цитираната Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-1/25.09.2023 г. В писмото М. е информирана, че съгласно чл. 1, ал. 8 от НОИПОБ, ако в 15-дневен срок от получаване на писмото нередностите не бъдат отстранени и/или липсващите документи не бъдат представени в ТП на НОИ, преценката на правото и определянето на размера на паричното обезщетение за безработица се прави въз основа на наличните редовни документи и на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО. Видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1JIE5Y 7, писмото е връчено лично на М. на 27.09.2023 г. С Уведомление изх. № 4102-17-591/03.10.2023 г. началникът на отдел КПК е удължил така определения срок за представяне на посочените документи до 18.10.2023 г. (един месец от датата на подаване на заявлението) на основание чл. 57, ал. 5 и ал. 8 от АПК.

С писмо с изх. № У-171-00-2026-1/17.10.2023 г. ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Русе, на основание чл. 1, ал. 6 от НОИПОБ, е уведомил М., че следва да представи липсващи документи - Анкета на Великобритания и Р45 за периода от 24.04.2023 г. до 30.08.2023 г. Както и предходното подобно писмо, М. е предупредена за последиците от неспазване на срока.

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-2/17.10.2023 г. в ТП на НОИ Русе са приети Декларация относно определяне на пребиваване и Преносим документ U1 от Великобритания за периодите от 07.01.2021 г. до 02.10.2021 г. и от 28.03.2022 г. до 01.11.2022 г. (оригинал). Като липсващ документ е посочен Анкета на Великобритания и Р45 за периода от 24.04.2023 г. до 30.08.2023 г. В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координацията на системите за социална сигурност (Регламент 883/2004) М. е посочила, че за последните 5 календарни години (преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост) е работила, както следва: период държава естество на заетостта от до 04.09.2023 16.09.2023 Белгия сезонен работник селско стопанство 24.04.2023 30.08.2023 Англия сезонен работник селско стопанство 01.02.2023 10.04.2023 България общ работник 28.03.2022 01.11.2022 Англия сезонен работник селско стопанство 07.01.2021 02.10.2021 Англия сезонен работник селско стопанство период държава естество на заетостта 04.09.2023 16.09.2023 Белгия сезонен работник селско стопанство 24.04.2023 30.08.2023 Англия 01.02.2023 10.04.2023 България общ работник 28.03.2022 01.11.2022 07.01.2021 02.10.2021 В другите части от декларацията е посочено следното, свързано с периода на последната й заетост в чужбина: т. 3.1. – нямам съпруга/съпруг/партньор във фактическо съжителство; т. 3.2. – нямам деца до 18 години; т. 3.3. – преобладаваща част от роднините й (деца над 18 години, родители, баба и дядо; брат, сестра) са живели в Република България; т. 3.4. – разполага с постоянно жилище в Република България, като под постоянно жилище се разбира това, което е на разположение на лицето и то го ползва като свой дом, без значение дали е собствено, наето, на друг член на семейството и др. т. 3.5. – относно плащането на данъци върху доходи от последната заетост не е отбелязан отговор; т. 3.6. – в чужбина е живяла под наем; т. 3.7. – през периода на последната си заетост в чужбина не се е завръщала в страната т. 3.8 – като причина най-често за завръщане в България през периода на последна заетост в чужбина, М. е посочила „ Приключване на сезоната работа “, независимо от факта, че в декларацията е посочено, че тази част не се попълва ако лицето не се е завръщало.

В частта по т. 3.9. „Опишете какво ви свързва с държавата по последна заетост в чужбина, извън осъществяване на трудова дейност и имате ли намерение да останете за постоянно там“ М. е записала отговор „ Нямам “.

Представеният документ U1 е в оригинал, на английски език и е за периодите 07.01.2021 г. – 02.10.2021 г. и 28.03.2022 г.- 01.11.2022 г. (л. 83 – л. 84). М. е получавала брутна месечна заплата 1 983.54/респ. 1 883, 77 английски лири, а причината за прекратяване на заетостта е изтичане срока на договора.

Със Заявление с вх. № 3201-17-13/23.10.2023 г. до директора на ТП на НОИ Русе е посочила, че към първоначалното си заявление, подадено от нея на 19.09.2023 г. прилага оригинал на ПД U1, издаден от компетентната институция на Великобритания и декларира следното: съгласие е датите и периодите посочени в точки от 2 до 2.2.3 от документа; съгласие с причината за прекратяване на заетостта, посочена в точка 3 от документа и съгласие с периода и/или дохода, посочен в точка 2.3 от документа. Установява се, че със заявлението са представени два различни документа U1 на английски език, както следва:

ПД U1, издаден на 13.12.2016 г. и относим за периодите 08.05.2009 г. – 04.08.2009 г.; 30.03.2012 г. – 05.10.2012 г.; 01.02.2013 г. – 08.08.2013 г.; 13.04.2014 г. – 31.10.2014 г.; 24.03.2015 г. – 29.10.2015 г.; 13.02.2016 г. - 12.10.2016 г. Общо, за така посочените периоди е отбелязано, че М. е получавала брутна месечна заплата 1 524.38 английски лири, а причината за прекратяване на заетостта е изтичане срока на договора.

ПД U1, издаден на 08.11.2020 г. и относим за периода 16.04.2020 г. – 24.10.2020 г. М. е получавала брутна месечна заплата 1 642.91 английски лири, а причината за прекратяване на заетостта е изтичане срока на договора. Представен е документ относно осигуряването на М.. Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Русе е постановил Разпореждане № 171-00-2026-1/18.10.2023 г., с което спрямо М. е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица при следните мотиви: „ Във връзка със събиране на доказателства за осигурителен стаж и осигурителен доход, придобит при прилагане на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, се изчаква получаване на структурирани електронни документи U017 и U004 от компетентната институция на Белгия и структуриран електронен документ U002 от компетентната институция на Великобритания. “. Разпореждането е връчено лично на М. на 27.10.2023 г., видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1JISW0 E и не е обжалвано.

Съгласно представената на л. 57 от делото Справка с вх. № 171-00-2026-3/25.10.2023 г., административният орган е приел ПД U1 от компетентната институция на Великобритания на 13.09.2023 г. и относим за периода от 24.04.2023 г. до 31.08.2023 г. М. е получавала брутна месечна заплата 1 761.30 английски лири, а причината за прекратяване на заетостта е изтичане срока на договора.

На л. 67 от делото е представена Справка с вх. № 171-00-2026-4/31.10.2023 г., с която административният орган е приел СЕД Х007 от компетентната институция на Белгия, получен по електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС.

Със Справка с вх. № 171-00-2026-5/20.11.2023 г. (л. 63) административният орган е приел СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция на Белгия, получени по електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС за уточняване на доход. От СЕД U017 се установява, че М. за периода 04.09.2023 г. – 16.09.2023 г. няма право на плащане за обезщетение съгласно законодателството на институцията, издаваща СЕД. Заетостта е реализирана при „Varco Fruit“, [населено място]. Посочено е заплащане в размер на 10, 75 евро, без уточнение дали е за час или за ден. Като основание за прекратяване на заетостта е посочена датата на изтичане на договора. От СЕД U004 се установяват същите данни като е конкретизирано, че доходът от 10, 75 евро е брутен. За уточняване на дохода, със Справка с вх. № 171-00-2026-6/ 13.12.2023 г. (л. 61) административният орган е приел СЕД Х013 от компетентната институция на Белгия, получени по електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, в който е посочено, че по отправеното запитване от българската институция може да се даде разяснение за „10, 75 Euro/hour – 38/38 hours/week, т.е.10, 75 евро е доход за час при 38 часова работна седмица.

На 05.12.2023 г. административният орган отново е генерирал Справка от Регистъра на трудовите договори на НОИ, съдържаща информация за актуалното състояние на всички трудови договори на М., която е идентична по съдържание със справката от 25.09.2023 г. С Разпореждане № 171-00-2026-2/18.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновено административното производство по Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх. № 171-00-2026/19.09.2023 г., подадено от М.. Производството е възобновено поради получен по електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция на Белгия и представен от лицето ПД U1, издаден от компетентната институция на Великобритания.

С Разпореждане № 171-00-2026-3/20.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание при ТП на НОИ Русе е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на М. на основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 54а, ал. 1 от КСО. Като мотив за отказа е посочено, че „… Лицето няма осигуряване във фонд Безработица за 12 месеца от последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването. Последните 18 месеца обхващат периода от 17.03.2022 г. до 17.09.2023 г. В представения от г-жа М. ПД U1, издаден от компетентната институция на Великобритания са потвърдени периоди на заетост от 23.08.2022 г. до 02.11.2022 г. - 2 месеца и 10 дни и от 24.04.2023 г. до 01.09.2023 г. - 4 месеца и 8 дни. В получения от компетентната институция на Белгия структуриран електронен документ U017 е посочена заетост за времето от 04.09.2023 г. до 17.09.2023 г. - 13 дни. Лицето е било в трудови правоотношения с осигурител в България за времето от 01.02.2023 г. до 10.04.2023 г. - 2 месеца и 9 дни. След прилагане на чл.61, § 1 от Регламент (ЕО) №883/2004 и сумиране на осигурителния стаж от Великобритания, Белгия и България в 18-месечния период, общият осигурителен стаж е 0 години, 9 месеца и 10 дни. ".“ На М. е указана възможността да обжалва разпореждането по административен ред, като е предупредена, че обжалването не спира изпълнението. Разпореждането е връчено лично на М. на 10.01.2024 г., видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1JJNK3 1.

В административната преписка е наличен формуляр на Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД U002 (без номер, дата и подпис), в който е попълнена само частта относно удостоверяване на осигурителните периоди, посочени от съда в табличен вид, като е допълнен адреса на всеки работодател.

На л. 97 от делото са представени данни от извършени служебни изчисления за дохода на М. за периода на заетост в Белгия, като се установява, че тя е получавал 159, 79 лева за един работен ден.

С Разпореждане № 171-00-2026-4/11.01.2024 г. на ръководителя за осигуряването за безработица, на основание чл. 54ж, ал. 2, т. 2 от КСО е отменено Разпореждане № 171-00-2026-3/20.12.2023 г. по причина, че постановения отказ за отпускане на обезщетение е неправилен защото в ПППОБ неправилно е въведен осигурителен период от Великобритания.

С писмо с изх. №1056-17-46/11.04.2024 г. административният орган е изискал информация от ОД МВР Русе за преминаването на границите на страната от М. и членовете на нейното семейство за 2023 г. С писмо вх. № 1056-17-46/1/19.01.2024 г. директорът на ОД МВР Русе уведомява директора на ТП на НОИ Русе, че представя справки с данни за регистрираните в автоматизираната информационна система на МВР задгранични пътувалия на М. и членовете на семейството й – С. И. М., ЕГН 711295373; И. С. И., [ЕГН]; като за лицата Ф. М. А., ЕГН 480526541 – майка; М. И. М., [ЕГН] - брат; С. И. М., [ЕГН] - сестра и А. И. М., [ЕГН] – сестра няма данни за задгранични пътувания за периода. Посочено е, че пълнотата на информацията за задграничните пътувалия след 01.01.2007 г. не е гарантирана, поради осъществяването на минимален граничен паспортно-визов контрол за граждани и МПС на Европейския съюз, ползващи се от Общностното право на свободно движение. Отговорът е приет със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-7/23.01.2024 г. С Разпореждане № 171-00-2026-4/11.01.2024 г. на ръководителя за осигуряването за безработица, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е разпоредено спиране на административното производство по отпускане на обезщетение във връзка със събиране на доказателства за определяне на държава по пребиваване и уточняване на осигурителен доход от Белгия, като е посочена възможността административният акт да бъде обжалван. Разпореждането е връчено лично на М. на 09.02.2024 г., видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1JJХDA B.

Предвид факта, че компетентната институция на Белгия не е посочила дали дохода на М. е трудов или осигурителен, с писмо с изх. № 1030-17-72/06.02.2024 г. административният орган е отправил запитване до директора на Дирекция „Европейски регламенти и международни договори“. Сезираният компетентен орган е отговорил с писмо с № 1030-17-72/1/16.02.2024 г., в което подробно са разгледани спорните периоди на заетост на М.. Посочено е, че лицето черпи осигурителни права по законодателството на България, без да има принос към осигурителната система, което означава, че България всъщност е държава по престой в периодите между трудовите активности, реализирани във Великобритания. Дадено е указание да се отправи запитване до компетентната институция на Белгия със СЕД Н001 за изясняване на дохода, върху който са начислени осигурителни вноски. Отговорът е приет със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-8/22.02.2024 г. С писмо с изх. №1056-17-296/26.02.2024 г. административният орган е изискал информация от ОД МВР Русе за преминаването на границите на страната от М. и членовете на нейното семейство за период 01.01.2012 г. – 31.12.2022 г. С писмо вх. № 1056-17-296/1/06.03.2024 г. директорът на ОД МВР Русе уведомява директора на ТП на НОИ Русе, че представя справки с данни за регистрираните в автоматизираната информационна система на МВР задгранични пътувалия на М. и членовете на семейството й – С. И. М., ЕГН 711295373; И. С. И., [ЕГН] М. И. М., [ЕГН] - брат; С. И. М., [ЕГН] - сестра; като за лицата Ф. М. А., ЕГН 480526541 – майка и А. И. М., [ЕГН] – сестра няма данни за задгранични пътувания за периода. Справката включва периода 01.01.2014 г. – 31.12.2022 г. Посочено е, че пълнотата на информацията за задграничните пътувалия след 01.01.2007 г. не е гарантирана, поради осъществяването на минимален граничен паспортно-визов контрол за граждани и МПС на Европейския съюз, ползващи се от Общностното право на свободно движение.

С писмо с изх. № 1056-17-294/26.02.2024 г. директорът на ТП на НОИ е изискал информация от директора на ТД на НАП Варна, офис Русе относно заплатени данъци от М. върху доходите си от заетост в чужбина за времето от 2012 г. до 2023 г. В представеният отговор с писмо с вх. № 1056-17-294/1/06.03.2024 г. е посочено, че за изследвания период М. не е подавала декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ, но за подаването на този вид декларация за 2023 г. срокът изтича на 30.04.2024 г. Отговорите на директора на ОД МВР Русе и на директора на ТД на НАП Варна, офис Русе са приети от административния орган със Справка с вх. № 171-00-2026-10/12.03.2024 г. Със Справка с вх. № 171-00-2026-9/07.03.202 г. (л. 43) административният орган е приел СЕД Н002 от компетентната институция на Белгия, получен по електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС. От приетия СЕД Н002 се установява, че М. за периода 04.09.2023 г. – 16.09.2023 г. е получавала заплащане в размер на 86, 24 евро дневно.

С писмо с изх. №1056-17-456/19.03.2024 г. административният орган е изискал информация и доказателства от Дирекция „Бюро по труда“ Русе за М. в качеството й на регистрирано безработно лице. Получен е отговор с вх. № 1056-17-456/1/22.03.2024 г. в който е посочено, че М. е регистрирана в ДБТ Русе на 19.09.2023 г. като безработно, търсещо работа лице. Декларирала е, че има завършено основно образование и няма професионална квалификация. Посочила е, че има професионален опит като „берач, плодове и зеленчуци" и „полевъден работник" и е полагала труд в България, Великобритания и Белгия в различни времеви интервали. Съгласно чл. 19, ал. 1 от Закона за насърчаване на заетостта и във връзка с чл. 15, ал. 5 от Правилника за неговото прилагане, на М. е изготвен индивидуален план за действие. В деня на регистрацията е насочена към подходящо свободно работно място „машинен оператор", но работодателят е отказал назначаване. Сочи се още в отговора, че поради влошено здравословно състояние и провеждано лечение, тя е представила Протокол на ЛКК за срок от 6 месеца - от 09.10.2023 г. до 09.04.2024 г. Твърди се, че М. изпълнява препоръките на трудовите посредници, спазва договорените действия и срокове, вписани в плана за действие. Отговорът е приет със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-11/27.03.2024 г. С Разпореждане № 171-00-2026-6/28.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновено административното производство по Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх. № 171-00-2026/19.09.2023 г., подадено от М.. Производството е възобновено поради получена информация във връзка с изпратени писма от административния орган до ТД на НАП Варна (изх. № 1056-17-294/26.02.2024 г.); до ОД МВР Русе (изх. №1056-17-296/26.02.2024 г)., изх. №1056-17-1056-17- 425/19.03.2024 г. и уточнен осигурителен доход с компетентната институция на Белгия.

С Разпореждане № 171-00-2026-7/11.04.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Русе е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на М. на основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 11, § 3, буква А и чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004. Като мотив за отказа е посочено, че „….Регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определя като държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. За трудово активните лица основен критерий при определяне държавата на пребиваване е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност (в този смисъл и трайната практика на СЕС, т.19, дело С-76/76). В случая лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания за времето от 10.05.2009 г. до 01.09.2023 г. Г-жа М. не е упражнявала трудова дейност в България след юли 2011 г., с изключение на период от два месеца през 2023 г., съгласно данните от Регистъра за осигурените лица в България. Периодите на получаване на парично обезщетение за безработица по законодателството на България (от 10.08.2013 г. до 09.12.2013 г., от 13.10.2016 г. до 12.04.2017 г. и от 24.10.2019 г. до 01.01.2021 г., прекъсват периода на заетост във Великобритания, т.е. следва да се отчете, че в тези периоди заетост няма. След получаване на обезщетение М. отново е заминавала да упражнява трудова дейност във Великобритания до 01.09.2023. Това означава, че България се явява държава по престой в периодите между трудовата активност във Великобритания. Това обстоятелство се потвърждава от получените справки от ОД на МВР, от ТД на НАП и от служебните справки от регистрите: [населено място] не е осъществявала дейност при прилагане на българското законодателство повече от 10 години; България не е държавата, в която се счита, че тя пребивава за целите на данъчното облагане; Събраните доказателства и факти обосновават извода, че за М. на осн. чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §. 2 и §. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.“. На М. е указана възможността да обжалва разпореждането по административен ред, като е предупредена, че обжалването не спира изпълнението. Разпореждането е връчено лично на М. на 22.05.2024 г., видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1JLDJV K.

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-12/20.05.2024 г. в ТП на НОИ Русе са приети копие от документ, доказващ започване на трудова дейност от 14.05.2024 г. в друга държава и Декларация за промяна (електронна административна услуга) с вх. № 9016-17- 54/18.05.2024 г. От представения документ за започване на работа се установява, че М. е подписала договор за работа с S&A Fresh Produce (UK) Limited, Brook Farm, Marden като селскостопански работник с начална дата 14.05.2024 г. и изпитателен срок от 12 седмици. Уговорени са и други условия във връзка с полагания труд. Посочения договор е представен пред административния орган с цитираната декларация па електронен път.

Адвокат М. А., в качеството си на надлежно упълномощен представител на М., е сезирала Административен съд – Русе чрез директора на ТП на НОИ Русе с жалба с вх. № 1012-17-313/04.06.2024 г. като посочва, че предмет на оспорване е постановения с Разпореждане № 171-00-2026-7/11.04.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Русе отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица на М.. Посоченото разпореждане се оспорва като незаконосъобразно и немотивирано, постановено при нарушение на материалния закон. По така подадената жалба е образувано адм. д. № 501/2024 г. С Определение № 1868/12.06.2024 г. на основание чл. 159, т. 1 и чл. 130, ал. 4 от АПК, жалбата е оставена без разглеждане; производството по делото е прекратено и преписката е изпратена на компетентния орган – директора на ТП на НОИ Русе, за произнасяне. Определението не е обжалвано от М. и е влязло в сила на 27.06.2024 г. С писмо с изх. № 1056-17-296/26.02.2024 г. административният орган е изискал отново информация от ОД МВР Русе за преминаването на границите на страната от М. поради установени неточности и предвид обжалването на разпореждането за отказ. Получен е отговор с вх. № 1056-17-296/3/04.07.2024 г., към който е приложен списък с необходимата информация. Отговорът е приет със Справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 171-00-2026-13/08.07.2024 г. Във връзка с изпратената от съда с Определение № 1868/12.06.2024 г. жалба за произнасяне срещу разпореждането за отказ, директорът на ТП на НОИ Русе постановил Решение № 1040-17-48/26.07.2024 г., с което при подробно изложени мотиви, жалбата на М. е отхвърлена и е потвърдено обжалваното Разпореждане № 171-00-2026-7/11.04.2024 г., с което е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица. Мотивите му се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент 883/2004 и чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент 987/2009) относно понятието пребиваване във връзка със събраните доказателства в хода на административното производство, както и на информацията, съдържаща се в СЕД от компетентните институции на Великобритания и на Белгия. Направен е извод, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица на М. по българското законодателство. Видно от доказателството на л. 15 от делото, към 31.07.2024 г. изпратеното за връчване решение е върнато като непотърсено. Впоследствие, решението е връчено на М. чрез процесуалният й представител адв. М. А., видно от известие за доставяне ИД PS 7000 1JM7ІF Y.

Недоволна от така постановеното решение на директора на ТП на НОИ Русе, М. обжалва същото в настоящото производство като незаконосъобразно и немотивирано, постановено при нарушение на материалния закон и като необосновано. Жалбата по своето съдържание и графично оформление е напълно идентична с жалбата срещу многократно цитираното Разпореждане № 171-00-2026-7/11.04.2024 г. Установените от съда разлики се отнасят до замяната на термина разпореждане с термина решение и до въведеното твърдение, че „ Неправилно е прието, че центърът на интересите на С. М. за периода от 30.03.2012г. до настоящият момент не е в България, а в Белгия. Този извод не отговаря на истината и не кореспондира с фактическата обстановка.“. Иска се присъждане на разноски.

С Разпореждане № 3132/01.11.2024 г. съдът е конституирал страните и е разпределил е доказателствената тежест между тях.

Постъпил е Писмен отговор вх. № 5192/18.11.2024 г. от ответника, който възразява относно основателността на подадената от М. жалба. Посочени са приложимите норми от правото на Европейския съюз; посочена е практика на Съда на Европейския съюз (СЕС); разгледани са СЕД, които са събрани в хода на административното производство; изложени са разсъждения относно периодите на пребиваване на жалбоподателката във Великобритания, в Белгия и в България; данните от ОД МВР за пребиваването в страната и в чужбина и др. Иска се от съда да отхвърли жалбата и да остави в сила обжалваното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

По искане на жалбоподателката съдът допусна до разпит свидетелката А. И. М., сестра на жалбоподателката. Свидетелката посочва, че сестра й живее в ДЗС, на [улица]заедно със сина си и има приятел, но нямат брак. Самата свидетелка живее [населено място], живея на семейни начала. Жалбоподателката живее в собствена къща от 20-30 години; има домашен любимец котка, която живее и вътре, и навън. Когато жалбоподателката отива на работа в чужбина, за котката се грижат свидетелката и майката на жалбоподателката. Последната отивала на работа в чужбина когато й се обадят - в Англия и Белгия, бере ягоди, миналата година пролетта е ходила и в Белгия. Там живее в каравани, живеят извън селцето, разположени близо до полето. Според свидетелката, жалбоподателката М. има право на отпуск и може да се разбере да я пускат. Стои около 6-7 месеца, но има право на 10-15 дни да си идва. Свидетелката дава показания още, че сестра й живее в кв. ДЗС и има адресна регистрация по настоящ адрес. През последните две години е правила изолация, когато се връща след сезона, навес е направен. Свидетелката дава описание на къщата, собственост на М. - блокче, две стаи и коридор, градинка отпред с бетон, през тази година сложили плочки и изолация, едноетажно е блокчето, няма втори етаж. По принцип се връща за това да прави ремонти. На въпрос на адв. А. дали жалбоподателката е гласувала на последните избори, А. М. отговаря, че жалбоподателката й е казала, че се организира превоз и тя ще отиде да гласува. Към настоящия момент М. е в България, върнала се в началото на ноември от Англия, където работила. Когато работила в чужбина, след това се прибирала в България. Синът на жалбоподателката е пълнолетен, последната заедно със сина си и партньорът й ходят в чужбина.

В същото по съдебно заседание процесуалния представител на ответника направи изрично изявление, че свидетелските показания противоречат на писмената декларация на жалбоподателката в частта по т. 3.7., в която на въпроса: „колко често се завръща“, посочете приблизително честотата на посещение в България, лицето е посочило „не съм се завръщала“. Аналогично, в частта по т. 3.1. – „през периода на последната заетост в чужбина – съпруг, съпруга, партньор, в съвместно съжителство е живял в, нямам съпруг или съпруга, партньор“, тя е отговорила – „нямам съпруг, партньор“.

Процесуалният представител на ответника в съдебно заседание представя писмена Справка от националната база данни на НОИ за изплатените на М. обезщетения за безработица, ката посочва, че не може да представи съответните разпореждания, на базата на които е изплатено, защото е минал срока и те са унищожени. Прави изявление, че от справката се установява, че „ Лицето с тези посещения в чужбина единственото неговата цел е да се възползва от правото да получава парично обезщетение за безработица, като не е важно къде се намира в коя държава, всъщност за него е важно да кандидатства за отпускане на помощи в България, не се възползва от другите държави, където осъществява трудова дейност.“ В съдебното заседание, жалбоподателката отговори на въпроси на съда, че се е завърнала в страната на 04.11.2024 г. и е пребивавала в Англия от май до октомври тази година и към настоящия момент не е регистрирана като безработно лице, но към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение е била регистрирана като безработно лице. Нейният син е пълнолетен, но живее с нея и тримата – тя, синът й и партньорът й живеят заедно и ходят заедно в чужбина. Според процесуалния представител на М., центърът на нейните интереси е България по причина, че тя инвестира тук парите, прави ремонти, работила е преди подаването на заявление за безработица два месеца в страната.

При така изложената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, като не е обвързан от твърденията на жалбоподателя.

Предмет на съдебен контрол в производството по чл. 118 от КСО е Решение № 1040-17-48/26.07.2024 г., издадено от Директора на ТП на НОИ Русе, поради което преценката за законосъобразност се извършва по отношение на него.

Съгласно чл. 54ж от КСО Паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. В този смисъл разпореждането, послужило за издаване на оспореното решение, е издадено от компетентен орган.

Съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО Разпорежданията за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица се оспорват по административен ред пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт. Не е спорно между страните, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган. Същият притежава материална и териториална компетентност и такава по степен в съответствие с разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО - Ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Следователно, обжалваното в настоящото производство решение е издадено от компетентен орган - директора на ТП на НОИ Русе.

КСО не предвижда специална форма, в която следва да бъде постановено обжалваното решение. По тази причина за формата на обжалвания акт приложима ще бъде разпоредбата на чл. 59 от АПК, като решението на директора на ТП на НОИ Русе е постановено в писмена форма (чл. 59, ал. 1 от АПК) и съдържа изискваните реквизити, предвидени в чл. 59, ал. 2 от АПК. В конкретния случай решението на директора на ТП на НОИ съдържа изложение на фактическите основания, анализ на събраните в хода на производството доказателства и формираните въз основа на тях правни изводи относно възраженията на жалбоподателя.

Съдът не установи нарушения на административнопроизводствените правила, които да са самостоятелно основание за отмяна на обжалваният акт. Административното производство е проведено съобразно нормите на АПК, в хода издаване на обжалваното решение решаващият орган е спазил всички процесуални правила.

Съдът установи, че решаващият орган е приложил правилно материалния закон по следните причини:

Разпоредбата на чл. 54а от КСО урежда случаите, в които лицата имат право на парично обезщетение за безработица (ПОБ). Според ал. 1 Право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Според ал. 2, т. 4 за придобиване право на парично обезщетение по ал. 1 се зачита и времето: зачетено за осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по който Република България е страна или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност. Такива регламенти са вече многократно посочените от съда:

Не се спори между страните по следните факти:

1. Република България е държава членка на Европейския съюз и за нея са задължителни актовете на вторичното право на Съюза, сред които са и посочените регламенти, както и всички актове, уреждащи правилата за координация на системите за социална сигурност.

2. М. е гражданин на Република България, т.е. на държава членка на Европейския съюз, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент 883/2004 и Регламент 987/2009.

3. М. е била осигурено лице в Белгия и Великобритания.

4. С. И. М. е с последен осигурителен период 04.09.2023 г. – 16.09.2023 г. в Белгия като селскостопански работник.

5. М., в периода от 08.05.2009 г. до 31.08.2023 г. е пребивавала общо 6г.3м.11д. във Великобритания.

6. След 2011 г. до настоящия момент М. не е работила в страната, с изключение на период от 2 месеца и 9 дни - от 01.02.2023 г. до 10.04.2023 г. 7. Регистрациите на М. в Агенцията по заетостта са свързани само с периодите, през които получава обезщетение за безработица.

8. М. се е регистрирала като безработно лице на 19.09.2023 г. след което поне на два пъти е доказано, че е напускала страната.

9. Последният договор за работа на жалбоподателката е сключен на14.05.2023 г. за работа във Великобритания като селскостопански работник.

10. Завърнала се е в страната последно на 04.11.2024 г. Спорът между страните е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателката е била на територията на Белгия, а преди това в продължение на повече от 5 години сумарно е пребивавала във Великобритания.

Поради задължителния характер на вторичното право на Европейския съюз за държавите членки, в настоящия казус Регламент 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Разпоредбата на чл. 2, § 1 определя персоналният обхват на регламента, като предвижда, че същият се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка; които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Регламент 883/2004 урежда механизма на координация на системите за социална сигурност (включително и обезщетенията за безработица), който механизъм се базира на следните основни принципи:

Съгласно чл. 11, § 1 от регламента Лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял., като се има предвид Дял ІІ „Определяне на приложимото законодателство“. В конкретния случай приложение намира разпоредбата на чл. 11, § 3, буква „а“, съгласно която спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент 883/2004. Видно от § 2 на тази разпоредба Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

За да се приложи посочената норма, от съществено значение е дефинирането на две основни понятия:

Първото от тях е компетентна държава членка, като легалната дефиниция се съдържа в чл. 1, б. „т“ от Регламент 883/2004 съгласно която компетентна държава членка е държавата членка, в която се намира компетентната институция. От своя страна понятието компетентна институция е регламентирано в чл. 1, б. „р“ от Регламент 883/2004 - институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение. Вече се посочи, че по принцип това е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице, като в конкретния случай това е Белгия.

Второто понятие е държава членка по пребиваване. Легалната дефиниция на термина пребиваване е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент 883/2004 „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. То следва да се разграничи от термина престой, който съгласно чл. 1, б. „к“ от Регламент 883/2004 „престой“ означава временно пребиваване. От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент 987/2009. Параграф първи на тази разпоредба посочва, че При различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Съгласно § 2 Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент 883/2004, последно изменен с Регламент 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава-членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Следователно, въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент 883/2004 ) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В случая, решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че българската институция не е компетентна, като е извършил правилна преценка на всички обстоятелства от значение за спора чрез прилагане на посочените насочващи преценката критерии.

В съответствие с цитираните правила и с оглед събраните в хода на съдебното дирене доказателства, настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателката в Белгия, това е била и държавата й на пребиваване, както правилно е приел и административният орган. Неоснователни са релевираните възражения на жалбоподателката в обратната посока.

За да достигне до извод, че по време на последната заетост на жалбоподателката нейната държава на пребиваване не е България, съдът отчита следните обстоятелства по смисъла на чл. 11, § 1 от Регламент 987/2009, както следва:

По буква а) е необходимо да се съобрази продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки.

Няма спор, че последната осигурена трудова заетост на М. е реализирана в Белгия в периода от 04.09.2023 г. до 16.09.2023 г. включително, като този факт е надлежно удостоверен от компетентната институция на Белгия.

Между страните не са спорни и периоди на трудова заетост, през които жалбоподателката е била осигурена за безработица, които периоди са удостоверени от представените ПД U1 и СЕД U002, издадени от компетентната институция на Великобритания и са както следва: от 08.05.2009 г. до 04.08.2009 г. вкл.; от 30.03.2012 г. до 05.10.2012 г. вкл.; от 01.02.2013 г. до 08.08.2013 г. вкл.; от 13.04.2014 г. до 31.10.2014 г. вкл.; от 24.03.2015 г. до 29.10.2015 г. вкл.; от 13.02.2015 г. до 12.10.2016 г. вкл.; от 06.04.2017 г. до 20.09.2017 г. вкл.; от 28.04.2018 г. до 23.10.2019 г. вкл.; от 16.04.2020 г. до 24.10.2020 г. вкл.; от 07.01.2021 г. до 02.10.2021 г. вкл.; от 28.03.2022 г. до 01.11.2022 г. вкл. и от 24.04.2023 г. до 31.08.2023 г. (неправилно посочена в обжалваното решение ката 2024 г.) вкл., от което се установява, че М. е живяла преимуществено във Великобритания след 2011 г., като е осъществявала трудова дейност общо 6г. 3м.11д. Независимо, че представените справки за преминаване на границите на страната от ОД МВР има голяма вероятност да са непълни, то наличната информация е достатъчна да потвърди факта на преимущественото пребиваване на М. във Великобритания.

Не е спорен факта, че на М. са отпуснати обезщетения за безработица от компетентната институция (НОИ) в България за следните периоди: от 10.08.2013 г. до 09.12.2013 г.; от 13.10.2016 г. до 12.04.2017 г. и от 24.10.2019 г. до 01.01.2021 г. (с прекъсвания поради извършвана трудова дейност във Великобритания) като в тези три случая нейната последна заетост е във Великобритания. Макар да пребивава в България за да получава тези доходи, те не могат да бъдат приравнени на трудови доходи, защото лицето не е полагало труд в този период, т.е. няма заетост в страната. По тази причина посочените периоди следва да се разглеждат като периоди прекъсващи периода на заетост във Великобритания.

Следователно за период от повече от 5 години, постоянното местопребиваване на М. не е в страната, а е във Великобритания.

От посочените обстоятелства не се установява към момента на последната заетост държава по пребиваване на жалбоподателката да е била Република България, за да се приложи спрямо нея изключението по чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, и следователно да се приеме, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на семейството е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България (в този смисъл Решение от 04.06.2003 г., Del Vaglio/Комисията, Т- 124/01 и Т-320/01, EU: Т: 2003: 153, § 85).

Понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi). В тази връзка следва да бъде разгледан и периодът на получаване от жалбоподателката на обезщетение за безработица, отпуснато от национален орган след прекратяване на заетостта й във Великобритания на основание чл. 54б, ал. 1 от КСО съобразно представената справка от процесуалния представител на ответника, както следва:

За периода 10.08.2013 г. – 09.12.2013 г. в размер на 1 555, 10 лева.

За периода 13.10.2016 г. – 12.04.2017 г. в размер на 9 434, 83 лева.

За периода 24.10.2019 г. – 01.01.2020 г. в размер на 15 60, 900 лева.

Общо за всички периоди на М. са изплатени 26 591, 23 лева.

Както вече беше посочено тези периоди прекъсват периодите на заетост във Великобритания, т.е. следва да се отчете, че в този период заетост няма. Безспорно е, че след изтичане на периодите на изплащане на процесните обезщетения в Република България, жалбоподателката, въпреки декларираното трайно намерение за установяване в страната, се е завръщала във Великобритания с оглед възстановяването на заетостта във Великобритания, а в последния случай е реализирала и заетост в Белгия. В този смисъл не може да се приеме, че прекъсването за този срок е с намерение М. да установи обичайното си пребиваване в Република България.

Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника. Според Съда на ЕС (Решение от 25.02.1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer С-90/97; Решение от 17.02.1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi C-76/76 и Решение от 08.07.1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава-членка по пребиваване е държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

При съобразяване на посоченото, в буква б) са включени редица допълнителни фактори, които следва да бъдат съобразени при определяне центъра на интересите на лицето, а именно: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост – М. работи като селскостопански работник и при съобразяване показанията на разпитаната свидетелка се установява, че „ когато се обадят “, тя заминава за чужбина да работи. На практика жалбоподателката след 2011 г. работи системно във Великобритания, с изключение на период от 2 месеца и 9 дни от 01.02.2023 г. до 10.04.2023 г., когато работи в България, което не променя обстоятелството, къде е обичайното пребиваване на М., тъй като след това трудовата дейност продължава във Великобритания и 13 дни от 04.09.2023 г. до 16.09.2023 г. включително в Белгия.

За съда остава необяснима представената и нескрепена с никакви доказателства информация от Дирекция „Бюро по труда“ Русе, че М. е изпълнявала коректно всички свои задължения във връзка с регистрацията си като безработно лице след като е представила Протокол на ЛКК относно влошено здравословно състояние и провеждано лечение, за срок от 6 месеца от 09.10.2023 г. до 09.04.2024 г. От представената информация от ОД МВР Русе се установява, че по време на така удостоверения период на провеждано лечение, М. два пъти излиза от България – на 01.12.2023 г. и на 30.03.2024 г. Така описаното поведение на жалбоподателката не води до извод, че същата активно търси работа на територията на страната, напротив – по-скоро може да се направи извод, че търси работа в чужбина и именно там реализира трудовата си заетост.

Според показанията на разпитаната свидетелка, М. често се връщала в страната – когато свършвала работа и също така имала право на отпуск. Свидетелските показания противоречат на писмената декларация на жалбоподателката в частта по т. 3.7., в която на въпроса: „колко често се завръща, посочете приблизително честотата на посещение в България“, лицето е посочило „не съм се завръщала“, както и на многократно посочените данни за пресичане на границата, получени от ОД МВР Русе. ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето. Видно от Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, М. е посочила, че няма съпруга/съпруг/партньор във фактическо съжителство и няма деца под 18 години. В съдебно заседание М. потвърждава, че има пълнолетен син, който живее заедно с нея. Разпитаната по искане на жалбоподателката свидетелка (нейна сестра) посочва, че М. има партньор, с който живее заедно и тримата – жалбоподателката, синът й и партньорът й работят в чужбина заедно и там също живеят заедно.

Естествено е М. да има близки и роднини в Република България предвид факта, че това е страната по нейния произход, но твърдените връзки с тях в Република България, доколкото не са представени каквито и да било доказателства в този смисъл, не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента, каквито биха били, ако жалбоподателката не беше придружавана от сина си и партньора си при работата си в чужбина или се завръщаше често в страната по произход, или пък е поела издръжката на своите родители в България и т.н.

Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е декларирано от страна на жалбоподателката.

Вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (Решение на Първоинстанционния съд от 03.05.2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, параграф 62).

Обстоятелството, че М. има роднини в България е обективно обусловено, доколкото България е нейната държава по произход и не следва да се приема като меродавно по смисъла на Регламента. Фактът, че майката, братът и сестрите на М. се намират в България не променя извода, че обичайно пребиваване на жалбоподателката за периода на последната й трудова заетост е в Белгия. В този смисъл са и изложените съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение (9) от Решение № U2/12.06.2009 г., според което Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Факторите, определени в букви iii) упражняването на неплатена дейност и iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи са неприложими за конкретния казус.

Съобразно буква v) на преценка подлежи жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. Административният орган е извършил проверка и е установил наличието на адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес съгласно данните в НБД „Население“. Сведение, че сестра й има адресна регистрация по настоящ адрес дава и свидетелката. Това обстоятелство е обективно обусловено предвид факта, че България е държавата по произход на М.. Свидетелката дава показание, че знае от М., че когато работи във Великобритания последната живее в каравана, в близост до полето, в края на селището. Процесуалният представител на жалбоподателката набляга на факта, че след като липсва адресна регистрация в чужбина, то не може тази друга държава да е място на пребиваване. Съдът не е съгласен с този факт, тъй като безспорно се установи, че без адресна регистрация М. е пребивавала в чужбина повече от 5 години.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария [интернет адрес]?docId=11366&langId=bg се посочва, че често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място.

Съобразно цитирания наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в чл. 11, § 1 от Регламент 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, като между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Такъв извод не може да се направи и в обратна посока с оглед наличието (запазването) на постоянен и настоящ адрес на лицето в държавата по произход. Във всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето, което и съдът стори с настоящото си разглеждане на ангажираните доказателства от страните по спора.

При попълване на декларация относно определяне на пребиваване същата е отбелязала, че притежава жилище в България. Не са ангажирани писмени доказателства в тази връзка. Свидетелката посочва, че М. притежава собствена къща в продължение на повече от 20-30 години и дава описание на същата. Съдът намира този факт за недоказан предвид роднинските връзки между свидетелката и жалбоподателката, а също и защото наличието на собственост се удостоверява с писмени доказателства. vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. С. М. не е отговорила в т. 3.5 на декларация относно определяне на пребиваване къде е плащала данъци върху доходи от трудова заетост. По информация от ТД на НАП Варна, офис Русе се установява, че за времето от 2012 г. до 2022 г. включително лицето няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за доходите си от източници в България и в чужбина. Към 05.03.2024 г. лицето няма подадена декларация за доходи, получени през 2023 г. Разпоредбата на чл. 11, ал. 2 на Регламент 987/2009 въвежда като фактор намерението на лицето да се установи в дадена държава-членка в случаите, в които при съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в ал. 1, не води до постигане на съгласие между съответните компетентни институции на държавите-членки. Това намерение не е определящ критерий защото е свързано с множество неопределяеми фактори Съдът приема, че намерението на М. да се установи в страната, дори и да не е определящ критерий, остава недоказано, независимо, че тя е декларирала същото писмено. Незачитането от нейна страна на ангажиментите й като регистрирано безработно лице и напускането на страната, удостоверен от нея като период на лечение са доказателство за тезата на съда. Самата тя е уведомила административния орган че отново е започнала работа във Великобритания, считано от 14.05.2024 г. по трудов договор, сключен по законодателството на Великобритания и Уелс, като в последния период на престой в България същата не е осъществявала трудова дейност. При връчване на документи и съобщения по делото през октомври 2024 г. по информация на процесуалния представител на М. същата е била в чужбина. Самата тя в съдебно заседание потвърди, че е била в чужбина и се е върнала в страната на 04.11.2024 г., като съдът предполага, че е приключила нейната заетост във Великобритания по договора от 14.05.2024 г. Съдът не кредитира твърденията на свидетелката относно намеренията на сестра й да се установи в страната на първо място поради вече посоченото поведение на самата жалбоподателка и на второ място поради родствената връзка между тях. Не са ангажирани никакви доказателства относно извършване на изолация на къщата; строеж на навес и поставяне на плочки – тези дейности могат да са свързани с подобряване състоянието на имот за отдаване под наем. Изявлението на свидетелката, че тя заедно с майка им се грижи за домашния любимец на М. докато последната е в чужбина не могат да се приема за достоверни по няколко причини – първата е твърдението, че котката живее както вътре, така и навън; втората – не се събраха други доказателства, освен свидетелските показания, че майката живее в същия квартал; трета – не звучи достоверно свидетелката да пътува разстояние от нейното местоживеене [населено място] до „после [жк], гр. Русе, което по данни от Интернет е 18-22км, за да се грижи за животното и др. Фактът, че М. е имала намерение да гласува в „ последните избори “ (неуточнено от адв. А. кои точно) не е индиция за намерението на М. да се установи в страната – всеки български гражданин има активно избирателно право независимо от продължителността но престоя си извън страната (дни, месеци, години) ако отговаря на нормативно установени условия. Остават недоказани твърденията на процесуалния представител на жалбоподателката в съдебно заседание, че М. се връща в България след сезонна работа за да „харчи“ парите си тук – например във връзка с извършения ремонт, който остана също недоказан.

В конкретния случай съдът намира, че установените факти обуславят извод, че обичайното пребиваване на жалбоподателката по време на заетостта й е в Белгия е именно тази държава, както е приел и административният орган.

Достига се до извод, че М. съзнателно променя мястото на обичайното си пребиваване от Великобритания в България като преди това за кратък период от време работи във Белгия с цел получаване на парично обезщетение за безработица по правилата на Регламент 883/2004 г. и по българското законодателство.

При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателката, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка (в случая компетентната държава е Белгия) и да продължава да пребивава в тази различна държава членка или да се е завърнало в нея.

По настоящия казус, както вече бе изяснено по-горе, по време на последната си трудова заетост жалбоподателката е пребивавала в Белгия, а не в държава членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. При това положение, както е посочил и административният орган, не може да се приеме, че завръщайки се в България тя се е завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променила пребиваването си след приключване на заетостта. Следователно, обосновано е прието от ответника, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004.

В оспорваното решение и в потвърденото с него разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, ответникът е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване на С. И. М. и следователно, че българската институция не е компетентна да му предостави парично обезщетение за безработица.

С определение по дело С-30/22, СЕС е дал заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Следователно, материалният закон е приложен правилно и не може да се приеме, че България е компетентна държава по пребиваване по многобройните вече изложени от съда причини и категорично установения факт, че центърът на интересите на М. не е в България.

Съдът установява, че обжалваното решение на директора на ТП на НОИ Русе е съответно на целта на закона. Видно от чл. 1 на КСО, Този кодекс урежда обществените отношения, свързани със: 2. допълнителното социално осигуряване, което включва: г) допълнителното доброволно осигуряване за безработица и/или професионална квалификация. След като безспорно обжалваното решение е издадено именно във връзка с разрешаване на проблем по смисъла на чл. 1, ал. 1 от КСО, то е налице съответствие с целта на закона. Правото на получаване на парично обезщетение за безработица не е абсолютно право, то е свързано с редица условия, които трябва да са кумулативно спазени, за да може лицето да получи съответното обезщетение. В конкретния случай безспорно се доказа, че М. не отговаря на необходимите условия, поради което решаващият орган правилно е потвърдил постановения отказ за изплащане на обезщетение.

Предвид така представените мотиви жалбата на С. И. М. е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Решението на основание чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО не подлежи на обжалване.

Жалбоподателката е заявила своевременно искане за присъждане на разноски, а ответника – за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящия съдебен състав намира, че в полза на ТП на НОИ Русе следва да се присъди сумата от 200 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК; Решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд по к.д. № 3/2016 г. и ТР № 3/13.05.2010 г. по т.д. № 5/2009 г. на ВАС. Жалбоподателката е направила възражение за прекомерност на разноските на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, но съдът намира същото за неоснователно – делото е от фактическа и правна сложност поради необходимост от събиране на изключително много доказателства във връзка с местопребиваването но М. не само на национално ниво, но и но международно.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе, четвърти състав