Решение № 5713 от 11.12.2025 г. на Административен съд - Пазарджик по дело № 1275/2025 г.

Производство е по реда на чл. 156-161 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл. 129, ал. 7 ДОПК и е образувано по жалба на Я. И. Я. от гр. Пазарджик, чрез адв. Х. Д., АК – Пловдив, срещу Акт за прихващане или възстановяване № П-16001325113342-004-001 от 08.07.2025 г., потвърден с Решение № 320/29.09.2025 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив. В жалбата и молба – уточнение вх. № 10627/05.11.2025 г. се твърди, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, издаден в нарушение на чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 от АПК. Считат, че е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаване на акта. Твърди се, че по искането на жалбоподателя за възстановяване на суми са издадени три поред акта за прихващане и възстановяване, като процесният е третият по ред. Изложени са съображения, че липсва правна фигура на „бивш работодател“ и при изплащане на суми по изпълнителен лист, същите следва да бъдат изплащани в пълен размер на лицето, без да бъдат удържани и внасяни данъци към НАП. Считат, че не е налице правоотношение, което да дава основание на вносителя да декларира и внася суми от името на жалбоподателя. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, представлява се от адв. Д., който поддържа жалбата. Излага становище, че в случая цялата администрация в НАП се ръководела от едно писмо, което е част от преписката, където пишело, че е нормално бившият работодател, когато му представят изпълнителен лист, да удържа данъци. Това противоречало на множество процесуални правила и на множество материални разпоредби. Моли съдът да отмени обжалвания акт, който е потвърден с решение на ОДОП. Счита, че актът е незаконосъобразен, защото не почива на закон, а на указания, дадени с писмо. Ответникът - Директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Пловдив, редовно призован за съдебно заседание, не се явява, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище вх. № 11450/25.11.2025 г. от гл. юрк. Б., която по изложени съображения моли съдът да отхвърли жалбата като неоснователна и постанови решение, с което да потвърди като правилен и законосъобразен оспореният АПВ, потвърден с Решение № 320/29.09.2025 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ - Пловдив. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските. Административен съд - Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна: В полза на Я. И. Я. бил издаден Изпълнителен лист (ИЛ) № 260380 от 06.10.2023 г. по гр.д. № 15642/2014 г. по описа на Районен съд – Пловдив за сумата от 17 477, 64 лева главница, представляваща възнаграждение за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното правоотношение – 30.11.2012 г. за периода 01.01.2009 г. – 31.10.2012 г., ведно със законна лихва върху главницата и 2 706, 72 лв. обезщетение за забава, както и сумата от 570, 66 лева разноски. Да заплати посочени суми било осъдено Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево, ЕИК 1290101890028. Изпълнителният лист бил предявен за изплащане пред Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево с молба вх. № 2-269/11.01.2024 г. (л. 20 – гръб от делото). Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че общата сума за плащане по ИЛ е била в размер на 37 005, 97 лева, което включва главница и лихви. Размерът на сумата по ИЛ не е спорна между страните. От тази сума Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево, което е било работодател на жалбоподателя до 2012 г., е удържало данък в размер на 3700, 60 лева. Отделно са изплатени разноските в размер на 570, 66 лева по чл. 75 от ГПК. От Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево били подадени Декларации обр. 1 в НАП – София – специален регистър за 2009-2012 г. по повод начисленият и удържан данък от 3700, 60 лева. Я. И. Я., чрез адв. Х. Д. подал искане по реда на чл. 129 от ДОПК с вх. № ЕВ-54-16-1597/04.03.2025 г. (л. 20 от делото), в ТД на НАП Пловдив, офис Пазарджик, за възстановяване на внесен авансов данък по чл. 42 от ЗДДФЛ. Към искането били приложени изпълнителен лист № 260380/06.10.2023г. за плащане на присъдено обезщетение/компенсация от ВФ 28000 с ЕИК 1290101890026 и служебна бележка по чл. 45, ал. 1 от ЗДДС рег. № 3-387/26.01.2024 г., издадена от ВФ 28000 за изплатен доход на Я. И. Я. през 2024 г. По повод на искането бил издаден АПВ № ПО-16001325023413-004-001/28.03.2025 г. (л. 28-30), който е отменен с Решение № 171/30.05.2025 г. на Директора на Дирекция ОДОП – Пловдив и преписката е върната за ново произнасяне (л. 23-25). Последвало издаването на АПВ № ПО-16001325059652-004-001/17.04.2025 г. Последният бил отменен с Решение № 177/03.06.2025 г. на Директора на Дирекция ОДОП – Пловдив. С Резолюция за извършване на проверка № П-16001325113342-ОРП-001/18.06.2025 г. е разпоредено да бъде извършена проверка по ЗДДФЛ на жалбоподателя за периода 01.01.2024 г. – 31.12.2024 г. Чрез Промяна на резолюция № П-16001325113342-ОРП-002/19.06.2025 г. е определен срок на проверката до 04.07.2025 г., а с Промяна на резолюция № П-16001325113342-ОРП-003/04.07.2025 г. срокът е продължен до 08.07.2025 г. С Протокол № П-16001325113342-ППД-001/08.07.2025 г. са присъединени документи по производството. На същата дата – 08.07.2025 г. е издаден и процесният АПВ № № П-16001325113342-004-001 от 08.07.2025 г. Преди да издаден оспореният АПВ органът по приходите е изискал информация от Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево, като са получени два отговора от 10.04.2025 г. и от 03.07.2025 г., в които е описано какви са изплатените суми по процесния ИЛ. АПВ № П-16001325113342-004-001 от 08.07.2025 г. е оспорен е по административен ред с жалба вх. № Ж-16-433#1 от 04.08.2025 г. (л.13), като с Решение № 320/29.09.2025 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив жалбата е отхвърлена. Решението е редовно връчено на жалбоподателя на 29.09.2025 г. Жалба до Административен съд – Пазарджик е подадена на 03.10.2025 г., чрез Директора на Дирекция ОДОП – Пловдив, с вх. № Ж-0002-114/03.10.2025 г. Въз основа на тази фактическа обстановка, от правна страна съдът прави следните изводи: Жалбата, предмет на настоящето производство, е подадена от надлежната страна, в предвидения в чл. 156, ал. 1 от ДОПК 14 дневен преклузивен срок и след изчерпване възможността за обжалване по административен ред, поради което същата е процесуално допустима. Това задължава съда да я разгледа по същество относно нейната основателност. При извършената служебна проверка на законосъобразността на атакувания в настоящето производство акт за прихващане или възстановяване, съдът намира, че същият е издаден от компетентен орган, в кръга на определените му правомощия, по установения в закона ред и форма, при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон. Между страните не е налице спор относно установената от административния орган фактическа обстановка. Спорният въпрос се свежда до това следва ли да се разглежда присъдената на жалбоподателя сума в размер на 37 005, 67 лв. – възнаграждение за положен труд и лихви като доход от трудово правоотношение по чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ и попада ли тя на основание чл. 13, ал. 1, т. 13 или т. 10 от ЗДДФЛ в обхвата на необлагаемите доходи. В чл. 12, ал. 1 от ЗДДФЛ е предвидено, че облагаеми по този закон са доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице през данъчната година, с изключение на доходите, които са необлагаеми по силата на закон. На основание чл. 13, ал. 1, т. 13 и т. 10 от ЗДДФЛ не са облагаеми обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, с изключение на обезщетенията за пропуснати ползи, както и лихвите по съдебно установени вземания, които не подлежат на облагане, и присъдените обезщетения за разноски по съдебни дела. Според чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2. Обезщетенията по КТ, които не се включват в облагаемия доход от трудови правоотношения, са определени в чл. 24, ал. 2, т. 8 от ЗДДФЛ, който включва обезщетенията по чл. 200, чл. 216, ал. 1, т. 1 и 2, ал. 2 и 3, чл. 222, ал. 2 и 3 и чл. 226, ал. 3 от Кодекса на труда, обезщетенията по чл. 227, 229, 232 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, по чл. 67, ал. 2 и 3, чл. 121 и чл. 124 от Закона за Националната служба за охрана, по чл. 234, ал. 1 - 7 и чл. 236 от Закона за Министерството на вътрешните работи, по чл. 74, ал. 4 и чл. 117 от Закона за Държавна агенция "Национална сигурност", по чл. 225, чл. 277, ал. 3 и чл. 354 от Закона за съдебната власт и обезщетенията по чл. 78, чл. 81б, ал. 4, чл. 82, ал. 5, чл. 85, ал. 5, чл. 104, ал. 3 и 4 и чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител. Предвидените изключения като облагаеми доходи според нормата на чл. 24, ал. 2, т. 8 от ЗДДФЛ по правоотношения на военнослужещи са по чл. 227, 229 и 232 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗВОСРБ). Чл. 227 от ЗОВСРБ урежда обезщетение при освобождаване от военна служба военнослужещите. Чл. 229 от ЗОВСРБ предвижда обезщетение при преместване на служба в друго населено място на военнослужещия и на всеки член от семейството му, а чл. 232 предвижда еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военната служба. В процесния случай обаче сумите по ИЛ са за възнаграждение за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното правоотношение – 30.11.2012 г. От горните следва, че процесните суми не попадат в обхвата на чл. 24, ал. 2, т. 8 от ЗДДФЛ, а представляват плащане за сметка на работодателя и следователно са част от облагаемия доход от трудови правоотношения по силата на чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ. Поради това възникват задължения за авансово и годишно облагане на този доход и той следва да се декларира от лицето - получател на дохода с годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, което в случая обаче не е сторено от жалбоподателя, в какъвто смисъл е посочено от процесуалния му представител в съдебно заседание от 27.11.2025 г. Следователно, по отношение на посоченото обезщетение не намира приложение нормата на чл. 13, ал. 1, т. 13 и т. 10 от ЗДДФЛ и то не се включва в регламентираните с нея обезщетения за имуществени и неимуществени вреди и лихви по съдебно установени вземания, които са необлагаеми. В този контекст следва изрично да се посочи, че присъдените с ИЛ разноски по чл. 78 от ГПК в размер на 570, 66 лева не са включени в дохода върху който е начислен данък. Освен това следва да се посочи, че съгласно тълкувателно решение № 2/12.12.2013 г. по тълкувателно дело № 2/213 г. на ОСГК на ВКС отговорността, която е предвидена по чл. 225, ал. 3 от КТ, е договорна, произтичаща от неизпълнение на трудово задължение по възстановеното трудово правоотношение. Предвид изложеното обезщетението се явява заместващо възнагражденията, които е следвало ревизираното лице да получава в периода, в който е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца. Аналогично в такъв случай следва се приеме, че сумите по ИЛ за възнаграждение за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното работно време също са с договорен характер и произтичат от неизпълнение на трудово задължение по трудово правоотношение. Съответно трудовите възнаграждения са облагаеми, поради което и обезщетенията дължими от работодателя са облагаеми. Следователно по отношение на посоченото обезщетение не намира приложение нормата на чл. 13, ал. 1, т. 13 и т. 10 от ЗДДФЛ и то не се включва в регламентираните с нея обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, които са необлагаеми или лихви по съдебно установени вземания. В този смисъл Решение № 4215 от 16.04.2015 г., постановено по адм.д. № 6595/2014 г. на Върховния административен съд. На следващо място, следва да се посочи, че чл. 42 от ЗДДФЛ предвижда, че авансовият данък за доходи от трудови правоотношения се определя от работодателя месечно на базата на месечна данъчна основа, като чл. 14, т. 2 от ДОПК гласи, че задължени лица са физическите и юридическите лица, които са задължени да удържат и внасят данъци или задължителни осигурителни вноски. В тази връзка с чл. 15 от ДОПК е уредено, че когато в закон е предвидено, че определено лице е задължено да удържа и внася данъци или задължителни осигурителни вноски, за това лице се прилагат правилата, определящи правата и задълженията на субект в производствата по този кодекс. Съответно ал. 2 от същата разпоредба предвижда, че данъци или задължителни осигурителни вноски, удържани и внесени от лицето по ал. 1, се смятат за платени от името и за сметка на лицето, от чието възнаграждение или плащане са били удържани, дори и когато не е имало задължение за удържане. По силата на чл. 15, ал. 2 от ДОПК, във вр. с чл. 42 от ЗДДФЛ и чл. 14, т. 2 от ДОПК, Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево е изпълнило надлежно задължение на жалбоподателя, което следва да се приеме, че е осъществено по валидно негово задължение и за негова сметка. Поради това и следва, че не са налице законови основания за осъществяване на възстановяване на сумата от 3700, 60 лева на Я.. Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният Акт за прихващане или възстановяване е издаден при законосъобразно прилагане на материалноправните разпоредби и не страда от твърдените от жалбоподателя пороци. АПВ е постановен в съответствие с материалния закон, като не се установява същият да почива на писмо издадено от ЦУ на НАП, каквото възражение е въведено от жалбоподателя. Точно обратното, в процесния АПВ са подробно описани както направените фактически констатации, така и са изложени мотиви по приложението на ЗДДФЛ и чл. 129 от ДОПК, които обуславят отхвърляне на жалбата на лицето, с оглед липсата на разпоредба, според която обезщетения за дадени дежурства в системата на отбраната да са освободени от облагане. АПВ е издаден и в съответствие с целта на закона. Предвид гореизложеното, съдът намира, жалбата за неоснователна и като такава ще следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото и предвид направеното искане от ответника, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, ответникът ще следва да бъде осъден да му заплати разноски в размер на 200 лева юрисконсултско възнаграждение.