Решение № 315 от 26.7.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 14/2024 г.

Производство по чл.258 и сл. от ГПК. С решение №393 от 19.10.2023 г., постановено по т.д.№201/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, XIII-ти състав, са отхвърлени предявените от А. ЕООД с ЕИК ••• против Х. ЕООД ЕИК ••• и „Б.“ ООД с ЕИК ••• установителни искове за прогласяване нищожността на Споразумение за прекратяване на Договор за туристически услуги № 21/15.07.2015 г. от 25.03.2016г, сключено между двамата ответници - задължителни необходими другари, поради противоречието му с добрите нрави, евентуално поради противоречието му със закона, евентуално поради липса на предмет, евентуално поради липса на основание. Със същото решение са отхвърлени и предявените от А. ЕООД ЕИК ••• против Х. ЕООД ЕИК ••• осъдителни искове за присъждане на следните суми на главно основание договор за цесия с „А." ООД /А.. •., Ч. от 30.09.2016г, и евентуално основание - договор за цесия с Б. ООД ЕИК ••• от 25.03.2016г: сумата от 30 000 лв., частично от 177 091, 32 лв., представляваща платен и невъзстановен аванс по договор за туристически услуги от 15.07.2015 г.; евентуално като обезщетение по чл. 12 от ЗЗД; евентуално, поради това, че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка, която е прекомерна и противоречи на добрите нрави, ведно с предявените към тях акцесорни вземания за обезщетение за забава в размер на 1 000 лв, частично от 10 051, 70 лв. за периода от 12.05.2016 г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 26 000 лв., частично от 176 350 евро, поради неизпълнение на ответника на задължението му за настаняване на туристи и при уговорка в чл. 8 от ОУ към договора от 15.07.2015 г за дължимост на неустойка от 50 евро на туроден; сумата от 26 000 лв, частично от 161 280 евро - неустойка, равна на стойността на договора, на основание клауза III от ОУ към договора от 15.07.2015 г., съгласно която хотелиерът за срока на действие на същия и за следващия сезон няма право да сключва договори със същия или сходен предмет за ч. пазар с конкуренти на туроператора. Освен това, с решението от 19.10.2023 г. на ОС-Пловдив е осъден ищеца А. ЕООД ЕИК ••• да заплати на Х. ЕООД ЕИК ••• сумата от 27757.50 лв - разноски по делото. Производството по настоящото въззивно дело е образувано на основание въззивна жалба, подадена от “А.”ЕООД-гр.С. с ЕИК •••, чрез пълномощника на дружеството адв. Б. П., срещу горното съдебно решение на ОС-Пловдив, с което е отхвърлен установителния иск с посочените в диспозитива му основания по чл.26 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на споразумение от 25.03.2016 г., прекратяващо договор за туристически услуги №21 от 15.07.2015 г., сключен между ответниците по този иск-“Х.”ЕООД /с предишно наименование “К.”ЕООД/ и “Б.”ЕООД, както и са отхвърлени предявените от “А.”ЕООД кумулативно съединени осъдителни искове срещу “Х.”ЕООД, а именно: осъдителен иск за 30 000 лв., предявен като частичен от общата сума в размер на 177 901 лева с основание възстановяване на суми платени по прекратен договор за туристически услуги №21 от 15.07.2015 г.; втори осъдителен иск за сумата от 1000 лв., предявен като частичен от 10 051, 70 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 30 000 лв., считано от 12.05.2016 г. до датата на исковата молба; трети осъдителен иск за 26 000 лв., предявен като частичен от обща искова претенция от 176 350 евро на основание чл.viii от Общите условия на договор за туристически услуги №21 от 15.07.2015 г.; четвърти осъдителен иск за 26 000 лв., предявен като частичен от обща искова претенция от 161 280 евро на основание чл.iii от Общите условия към договор за туристически услуги №21 от 15.07.2015 г. В жалбата се поддържа, че решението на ОС-Пловдив е незаконосъобразно поради две основни причини-първо, част от фактите по спора са възприети неправилно или са напълно игнорирани и второ-правните отношения между спорещите страни са интерпретирани от решаващия състав юридически неправилно /правилата по Закона за туризма и ЗЗД/, като същевременно са кредитирани определени релевантни правни факти, за сметка на други, които според жалбоподателя са ключови и определящи за правилното решаване на спора.Конкретни доводи за обосноваване на това становище дружеството-жалбоподател развива в жалбата си.Изразява несъгласие с аргумента на съда, че евентуално отношение на хотелиера с чуждестранния туроператор А., Ч., би било нищожно поради факта, че чешкото дружество не е регистрирано по българския Закон за туризма.По отношение на ключовия, според жалбоподателя въпрос за знанието на хотелиера дали същия е могъл да узнае, че се изпращат туристи от друг туроператор, жалбоподателят счита, че в решението изобщо не е обсъдено основно и решително доказателство, а именно: приложена по делото електронна кореспонденция, от която било видно, че В.А. /мениджър маркетинг и продажби Х./ е била наясно, че хотелът ще приема туристи на А.- Ч..Жалбоподателят поддържа и заявените в първоинстанционното производство аргументи за съществуващо правоотношение между регистриран в Ч.Р. туроператор-А., Ч. и друг, български туроператор-Б. ЕООД, по силата на което българското дружество е действало на територията на България като косвен представител на чешкото дружество при предоставяне на туристически услуги.Жалбоподателя излага и доводи срещу извода на първоинстанционния съд, направен в обжалваното решение, че поради успешно оспорване на подписа на възложителя А. в договора от 05.01.2010 г., сключен с Б., липсва договорно отношение по чл.280 от ЗЗД.Развива и аргументи, че от коментирани в жалбата свидетелски показания, които съдът неправилно не бил кредитирал, се установявало знанието на ответника, че Б. ЕООД настанява туристи, които са организирани от А., Ч..Позовава се в този аспект и на обяснения, дадени от г-н С. по реда на чл.176 от ГПК.В обобщение жалбоподателят счита, че ПОС неправилно е приел, че правата по процесния договор между Б. и Х. ЕООД са възникнали само между двете страни и всяка от тях е могла да се разпорежда както намери за добре с тях.Изтъква, че доказателствата-писмени и устни, недвусмислено указват, че ответникът по делото е бил недобросъвестен и н е могъл да се разпорежда с правата по договора без съгласието на доверителя А., Ч.. Жалбоподателят развива и аргументи за нищожност на споразумението за прекратяване на процесния договор за туристически услуги поради противоречието му с добрите нрави.Заявява, че не поддържа основанията в исковата молба за нищожност на споразумението поради липса на основание и невъзможен предмет.На следващо място заявява, че претендира като частичен иск, връщане на неустойката в размер на 177 901, 32 лв., тъй като същата е прекомерна и следва да се определи като противоречаща на добрите нрави съгласно Тълкувателно постановление №1/2009 г. на ОС на ТК на ВКС, постановено на 15.06.2009 г.Заявява, че претендира сумата от 177 901, 32 лв. /30 000 лв. частично/ и на основание чл.12 от ЗЗД, ако съдът намери, че процесното споразумение от 25.03.2016 г. не е нищожно на посочените по- горе основания. В жалбата се поддържа и довода за неправилно интерпретиране от първоинстанционния съд на клаузите на чл.XV и чл.XXI от общите условия и за неправилен извод на съда, че прехвърлянето на правата по договора за цесия от 25.03.2016 г. не може да произведе ефект, без съгласието на Х. ЕООД, каквото липсва.Посочено е в тази връзка, че исковете в настоящия процес не произтичат от този договор за цесия, а от два други договора за цесия-и двата от 30.09.2016 г., като са изложени и допълнителни обстоятелства в тази насока.Твърди се от жалбоподателя, че двете прехвърляния са извършени при наличие на т.нар. Конкуренция на основания, като застъпва тезата, че правата са преминали чрез договора от прехвърлителя А., Ч. /от който произтича и главният осъдителен иск/. В процесната въззивна жалба са развити и аргументи за това, че са неправилни изводите на ПОС относно това откъде произтичат правата на ищеца по осъдителните искове.Също така са изложени доводи за обосноваване на твърдяната от жалбоподателя установеност /доказаност/ на предявените осъдителни претенции. В обобщение, въз основа на всички развити в жалбата аргументи и изложени там обстоятелства, дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено решение №393 от 19.10.2023 г., постановено по т.д.№201/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив и да се прогласи за нищожно процесното споразумение от 25.03.2016 г., сключено между Б. ЕООД и Х. ЕООД и като следствие от това да бъде осъден ответника за заплати “предявените осъдителни искове”.Моли да му се присъдят направените разноски, включително сторените такива пред въззивната инстанция. Въззиваемият “Х.”ЕООД с ЕИК •••, е подал в законния срок писмен отговор на въззивната жалба, чрез пълномощника си адв. А. Н..В отговора е изложено становището, че дружеството оспорва изцяло процесната жалба като неоснователна и счита обжалваното решение за правилно.Поддържа се довода, че не са налице твърдените в жалбата пороци, обуславящи неправилност на обжалвания съдебен акт, както и че решението на ПОС е постановено в пълно съответствие с нормите на материалния и процесуалния закон и след задълбочено и всестранно обсъждане от съда на всички събрани по делото доказателства, въз основа на които съдът е достигнал до правилни и логични изводи за липса на основания за уважаване на предявените от ищеца, настоящ жалбоподател, искове.Конкретни и подробни съображения в тази насока са развити в същия отговор и въз основа на тях е поискано да бъде оставено в сила обжалваното решение и да се присъдят в полза на дружеството, подало отговора, направените по делото разноски. Въззиваемият “Б.”ООД-гр.С. с ЕИК ••• не е депозирал в законния срок писмен отговор на въззивната жалба и не е взел становище по нея. От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция. Пловдивският апелативен съд, като се запозна с акта, предмет на обжалване, както и с наведените от жалбоподателя оплаквания, а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното: Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от лице /в случая-юридическо лице/, имащо правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение с оглед постановения с решението краен резултат, а и при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259, ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество. Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК, Пловдивският апелативен съд намира, че същото решение е валиден съдебен акт, тъй като е постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата писмена форма, решението е подписано, волята на съда е ясно и недвусмислено изразена, като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му. Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд намира, че решението е процесуално допустимо, че в тази връзка съдът се е произнесъл по предявените искове-също допустими и че е постановено след изпълнение на указанията, дадени с решението на ПАС по т.д.№356/2019 г., с което е било обезсилено първоначално постановеното решение по т.д. №812/2016 г. по описа на ОС-Пловдив. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка, преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното: Исковата молба, с която са предявени процесните искове, разгледани с обжалваното решение на ОС-Пловдив, е подадена по т.д.№812/2016 г. по описа на ОС-Пловдив, но постановеното по това дело решение е обезсилено с решение на ПАС по т.д.№356/2019 г. и делото е върнато за ново разглеждане от първата инстанция, като са дадени указания за конституиране на “Б.”ООД- гр.С. като задължителен необходим другар в процеса по исковете за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г., както и за произнасянето по евентуално предявените осъдителни искове, с които ищецът претендира заплащането на вземания, придобити по договор за цесия с “Б.”ООД-гр.С. едва след разглеждането на главните осъдителни претенции, при които тези вземания се твърди да са в патримониума на ищеца по силата на договор за цесия с “А.”ООД /А.. •., Ч.. При новото разглеждане на делото дружеството “Б.”ООД-гр.С. с ЕИК ••• е конституирано като задължителен необходим другар и ответник по предявените при условие на евентуалност установителни искове за прогласяване нищожността на споразумението, по което същото дружество е страна. Самите искове, по които ОС-Пловдив се е произнесъл със сега обжалваното решение, са следните: Предявени от “А.” ЕООД с ЕИК ••• против “Х.” ЕООД с ЕИК ••• и „Б.“ ООД с ЕИК ••• установителни искове за прогласяване нищожността на Споразумение от 25.03.2016 г. за прекратяване на Договор за туристически услуги № 21/15.07.2015 г., сключено между двамата ответници - задължителни необходими другари, поради противоречието му с добрите нрави, евентуално поради противоречието му със закона, евентуално поради липса на предмет и евентуално поради липса на основание. На следващо място, са предявени от “А.” ЕООД, ЕИК ••• против “Х.” ЕООД, ЕИК ••• осъдителни искове за присъждане на следните суми на главно основание договор за цесия с „А." ООД/А.. •., Ч. от 30.09.2016г, и евентуално основание - договор за цесия с “Б.” ООД ЕИК ••• от 25.03.2016г: за заплащане на сумата от 30 000 лв., частично от 177 901, 32 лв., представляваща платен и невъзстановен аванс по договор за туристически услуги от 15.07.2015 г.; евентуално като обезщетение по чл. 12 от ЗЗД; евентуално, поради това, че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка, която е прекомерна и противоречи на добрите нрави, ведно с предявените към тях акцесорни вземания за обезщетение за забава в размер на 1 000 лв, частично от 10 051, 70 лв. за периода от 12.05.2016 г. до датата на подаване на исковата молба; за заплащане на сумата от 26 000 лв., частично от 176 350 евро, поради неизпълнение от ответника на задължението му за настаняване на туристи и при уговорка в чл. 8 от ОУ към договора от 15.07.2015 г за дължимост на неустойка от 50 евро на туроден, както и за заплащане на сумата от 26 000 лв, частично от 161 280 евро -неустойка, равна на стойността на договора, на основание клауза III от ОУ към договора от 15.07.2015 г., съгласно която хотелиерът за срока на действие на същия и за следващия сезон няма право да сключва договори със същия или сходен предмет за ч. пазар с конкуренти на туроператора. По всички тези искове ОС-Пловдив се е произнесъл с обжалваното решение от 19.10.2023 г., постановено по т.д.№201/2023 г. и то в заявената от ищеца поредност и условие на евентуалност. От процесната въззивна жалба следва, че решение №393 от 19.10.2023 г. се обжалва изцяло и в тази връзка въззивният съд дължи самостоятелна преценка по основателността на всички предявени искове, вземайки предвид и изложените в жалбата оплаквания срещу атакуваното решение.В тази връзка въззивният съд приема следното: Както е подробно описано в обжалваното решение, по повод на предявените искове ищецът е изложил твърдения, че между ответното дружество “Х.”ЕООД /преди с наименование “К.”ЕООД/ и “Б.”ООД /дружеството, конституирано като задължителен необходим другар на първия ответник по предявените искове за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г. съгласно дадените от ПАС указания/ е бил сключен договор №21 от 15.07.2015 г. за туристически услуги, по силата на който ответникът “Х.”ЕООД в качеството си на хотелиер и собственик на хотел “Р.”, ж.к.”С.”, поел задължението да настанява туристи, изпратени от „Б.“ ООД за летния туристически сезон на 2016 г. и по - точно в периода 01.06.2016 г.- 30.09.2016 г. Твърди се, че този договор е сключен при приложението на Общите условия на „Б.“ ООД, които били разписани лично от управителя на дружеството - изпълнител. Твърди се също, че по този договор „Б.“ ООД действало като туристически агент, респ. като косвен агент и за сметка на туроператора „А.“ ООД, А.. •. Ч., П. 72 Д., вписан под № • /22.04.1998 г., тъй като всички туристи, изпращани от Ч. били с ваучери или договори на изпращача /ч. туроператор/. Именно в изпълнение на ангажиментите към чешкото дружество в ОУ на „Б.“ ООД била включена клаузата за ексклузивни права за ч. и словашкия пазар. В подкрепа на горното се сочи и че хотелиерът преди подписване, а и по време на изпълнение на договора, бил информиран, че „Б.“ ООД действа като агент /довереник/ на трето лице - туроператора А. ООД, Ч.. Поддържа се, че за въпросния летен сезон плащанията към „Б.“ ООД постъпвали на траншове от британското дружество „О.“ ООД, съответно на 23.09.20215 г., 16.02.2016 г. и 16.03.3016 г., като всички вземания на същото, произтичащи от плащанията, били прехвърлени на чешкото, за което „Б.“ ООД било уведомено. За плащанията от „О.“ ООД се твърди, че били правени по нареждане на чешкото дружество, а причината за това била представения с исковата молба договор от 05.01.2010 г. за туроператорски услуги, сключен между чешкото дружество и „Б.“ ООД. Сочи се, че и британското дружество имало такъв договор с „Б.“, но много често то извършвало и плащания към последното по договора му с чешкото дружество. Според ищеца това представлявало захранване на сметката на българското дружество за изпълнение на възложените му задължения като агент на ч. туроператор, тъй като българското дружество не разполагало със собствени средства за покР.не на задълженията по договорите, които сключвало в качеството му на агент на А. ООД, Ч.. Ищецът сочи, че не е в течение на отношения между британското и чешкото дружество, но все пак твърди, че счетоводно и правно плащанията, правени от британското дружество към „Б.“ ООД водели до възникване на кредитни отношения. За уреждането им британското дружество представяло уведомление за прехвърляне на вземанията си по него на чешкото. Така кредитните отношения с английското дружество се погасявали и възниквали нови към чешкото, но това било без значение за „Б.“ ООД. Това дружество след получаване на паричните преводи по описания вече начин извършило авансови преводи към ответника /хотела/ на 02. 10. 2015 г. - 29 337, 45 лв.; на 16.02.2016 г. - 90 000 лв.; на 24.02.2016 г. - 22 608, 87 лв. и на 16.03.2016 г. - 94 630 лв./. Сочи се, че на 25.03.2016 г. „Б.“ ООД прехвърлило правата за настаняване по договора от 15.07.2015 г. на ищеца „А.“ ЕООД с подписването на споразумение за прехвърляне на правата и задълженията по договора за туристически услуги с № 21 от 15.07.2015 г. По повод на това на 29.03.2016 г. „Б.“ ООД изпратило на „К.“ уведомление по чл. 99 от ЗЗД. Твърди се, че на 11.04.2016 г. в счетоводството на „Б.“ ООД било получено по ел. поща изходящо от ответника кредитно известие за платената до момента сума по договора от 15.07.2015 г. При запитване за основанието за издаването му било посочено, че е направено с оглед Споразумение от 25.03.2016 г., сключено между „Б.“ ООД, представлявано от управителя му П.С. и ответното дружество “Х.”ЕООД. Същото било изпратено за сведение по ел. поща и след получаване на това копие от споразумението „Б.“ ООД и „А.“ ЕООД уведомили ответника, че за тях то е антидатирано и нищожно. Изхождайки от това си становище, те с писма от 10.05.2016 г. и с е-мейл от 11.05.2016 г. уведомили хотела за направени резервации по договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. В тези писма се сочело, че този договор бил за гарантирана заетост, че местата били продадени от ч. туроператор и имало направени резервации в Ч. и С.. В тази връзка приобретателят на правата и задълженията по договора от 15.07.2015 г. /А.“ ЕООД/ изразил готовност за плащане на последните дължими вноски, но ответникът отказал комуникация по този въпрос. Сочи се, че на 12.05.2016 г. представител на „А.“ ЕООД изпратил до представител на хотела /В.А./ по ел. поща искане за приемане на експедиция за подготовка на летния туристически сезон, но тя отказала. След това всички туристи с резервации за хотел „Р.“ били пренастанени в хотели от същата или по - висока категория съгласно ЗТ и ЗЗП. Така ищецът обосновава извод, че ответникът, позовавайки се на нищожно и антидатирано споразумение от 25.03.2016 г., е отказал изпълнение на задълженията по договор за туристически услуги с № 21 от 15.07.2015 г. Това довело до виновно неизпълнение на клаузи по договора от 15.07.2015 г. въпреки предложеното от страна на ищеца като правоприемник на „Б.“ ООД изпълнение на своите задължения. То от своя страна причинило вреди, които подлежали на репариране. Посочено е, че управителят на ответното дружество бил наясно с това, че „Б.“ ООД е агент на ч. туроператор, че е постигната договорка за прехвърляне на правата на „Б.“ към „А.“ ЕООД, както и че във връзка с договора от 15.07.2016 г. вече има направени множество резервации от ч. туроператор. Относно знанието се твърди, че на управителя на ответника било известно и съществуването на споразумението за предоставяне на туристически услуги между „Б.“ и А. ООД, съгласно което българското дружество действа на територията на страната като агент на ч. туроператор, т.е. извършва само агентска дейност за сметка на чешкото дружество, което действало на територията на Ч., С. и България. Знанието за направени резервации се свързва и с характера на договора от 15.07.2015г. В тази връзка се твърди, че по него всеки платен аванс предполага предплащането на гарантиран леглови контингент и резервации за него. По тази причина се изразява недоумение как при плащане на 16.03.2016 г. на поредна авансова вноска и при следваща дължима такава чак на 15.05.2016 г. на дата 25.03.2016 г. е подписано споразумение за прекратяване. Сочи се, че то е подписано два месеца преди летния сезон, което позволявало на хотела да продаде повторно легловата си база. Съдържало и договорка за неустойка /обезщетение/ в прекомерни размери при условие, че в самия договор от 15.07.2015 г. уговорки в тази насока липсвали. Твърди се още от ищеца, че на датата 30.09.2016 г. са сключени два договора за прехвърляне на вземания /цесия/, по които дружеството - ищец е цесионер. С единия договор „А.“ ООД, Ч. прехвърлило вземанията си, породени от описаното вече недобросъвестно поведение на ответника, на дружеството - ищец. С другия договор „Б.“ ООД прехвърлило на ищеца всички свои вземания, произтичащи от същото това недобросъвестно поведение. Твърди се в този контекст, че преустановяване действието на договора от 15.07.2015 г. не е настъпило по силата на нищожното споразумение от 25.03.2016 г., а е настъпило впоследствие - с оглед виновното неизпълнение от ответника и е станало факт най-късно с предявяване на исковата молба. В тази връзка се твърди, че няма пречка ищецът в качеството си на частен правоприемник да прави изявления за разваляне на този договор. Навеждат се следните основания за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г.: Най-напред се иска прогласяване на нищожността му поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка се твърди, че лицата, подписали споразумението, се съгласяват да не се изпълняват задълженията по договора за в бъдеще, а не с оглед наличието на забавено изпълнение до сключването му. Наред с това довереникът по смисъла на чл. 280 от ЗЗД, който действа за сметка на своя доверител, се е споразумял с третото лице, с което е договаряло в изпълнение на поръчката, да прекратят постигнатите договорености с мотив, че не е налице възможност за изпълнение на договора за в бъдеще и то при знание, че това не отговаря на истината. Освен това се твърди, че в случая не е предоставена на доверителя информация за предприетите от довереника действия с оглед договореностите между тях, а и с подписване на споразумението е извършено значително отклоняване от дадената на „Б.“ ООД поръчка. Със същото не само се е постигнало споразумение за прекратяване на договор, по който правата възникват не в патримониума на едно от споразумяващите се лица, а в този на други такива, но и са поети нови и при това прекомерни задължения за „Б.“ ООД. И не на последно място, споразумението носело облага само за ответника и за органния представител на „Б.“ ООД. Второ, при евентуалност - ако претенцията бъде отхвърлена, се иска прогласяване на споразумението за нищожно поради противоречието му със закона. Сочат се разпоредбите на чл. 282 и 292, ал.2, изр. 2 от ЗЗД, като се поддържа, че липсвало основание довереникът да се отклони така драстично от дадената му поръчка, а и че ответникът бил напълно недобросъвестен при подписване на споразумението. Така е направен извод, че двете договарящи се страни не могат да се разпореждат свободно в противоречие на закона с права, които принадлежат на доверителя - правата, свързани с настаняване на туристите и съответно с правото да се иска връщане на авансово платена за негова сметка сума с оглед прекратяването. Трето, при евентуалност, се иска прогласяване на споразумението за нищожно поради липса на предмет на споразумението, като се поддържа в тази връзка, че посочената дата на сключването му не е достоверна /антидатирана е/, а в по-късен момент вече „Б.“ ООД не е имал право да сключва въобще такова споразумение. Четвърто, при евентуалност, се иска прогласяване на споразумението за нищожно поради липса на основание, тъй като двете дружества - страни по споразумението, са знаели, че правата за настаняване са за чешкото дружество, но не са проверили има ли пречки в бъдеще за изпълнение на договора от 15.07.2015 г., изразяващо се в плащане на оставащите вноски при условие, че до момента на сключване на споразумението същият бил добросъвестно изпълняван и плащанията били факт. Сочи се, че договорът от 15.07.2015 г. бил за гарантирана заетост и агентът /„Б.“/ нямал задължение да води туристи, а само да заплаща паричните вноски. В тази връзка се твърди, че той не е имал информация, че ще има затруднения за извършване на бъдещите плащания, за да предприеме действия по прекратяване. Липсата на основание се свързва и с това, че на управителя на това дружество било добре известно, че правата за настаняване се прехвърлят на друго дъщерно на туроператора дружество, което ще продължи изпълнението и плащането. Т.е органният представител на „Б.“ /П.С./ не е имал никакво основание да сключва споразумение за прекратяване, с което освен неизпълнение признавал и задължения за неустойка, за каквито не се говори в договора от 15.07.2015 г. По повод на предявените осъдителни искове ищецът твърди, че е активно материалноправно легитимиран по тях по силата на двата договора за цесия, по които има качеството на цесионер, с цеденти, съответно “А.”ООД, Ч. и “Б.”ООД.По отношение на вземанията се твърди, че те са в патримониума на „А.“ ООД, Ч., и са породени от неизпълнението на договора от 15.07.2015 г. между „Б.“ ООД и ответното дружество. За последния договор се твърди, че той е сключен от страна на „Б.“ ООД в качеството му на косвен представител в изпълнение на договор за поръчка с чешкото дружество. Твърди се, че този факт е бил добре известен на ответника и на основание чл. 292, ал.2 от ЗЗД следвало да се приеме, че правата на довереника по договора, сключен в изпълнение на поръчката, следва да се считат като такива на косвено представлявания-чешкото дружество. Ако се приеме, че не може да се говори за косвено представителство и че вземанията във връзка с неизпълнението на този договор са възникнали в патримониума на „Б.“, то притежанието им от ищеца се обуславя със сключването на другия договор за цесия. Следователно осъдителните искове, както е прието и от ПАС, са съединени при условията на евентуалност, като главните се претендират по договора за цесия с чешкото дружество, а евентуалните - по този с „Б.“ ООД. По отношение на вземанията за сумата от 177 901, 32 лв. ищецът твърди, че са възникнали в патримониума на цедентите - праводатели на три различни основания, като тези три искови претенции също са съединени при условията на евентуалност. т.е исковете, с които се претендира ищецът да е носител на вземане в размер от 177 901, 32 лв., са общо шест. В три от тях, съединени в условията евентуалност, ищецът наред с другите правопораждащи факти сочи да е носител на вземанията като цесионер на „А.“ ООД, Ч.. В другите три, пак евентуално съединени, се сочи, че ищецът е цесионер на „Б.“ ООД, гр. С.. Те следва да бъдат разгледани само при отхвърляне на исковете, свързани с цесията от чешкото дружество. Всеки от тези шест иска е частичен за сумата от по 30 000 лв. Така първо, главната искова претенция е за сумата от 30 000 лв., като част от сума в размер на 177 901, 32 лв., представляваща платен и невъзстановен аванс по договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. Задължението за възстановяване /връщане/ на аванса се свързва с нищожността на споразумението от 25.03.3016 г. и развалянето на договора от 15.07.2015 г. поради неизпълнение на задълженията от ответника по него.То съответно с оглед споменатото по- горе се дължи на чешкото дружество, за чиято сметка е действал „Б.“, а ако не се възприеме, че това е така, съответно се дължи на посочената в договора от 15.07.2015 страна „Б.“ООД. Второ, ако горните искове /главен и евентуален/ се отхвърлят, сумата от 30 000 лв като част от вземане в размер на 177 901, 32 лв. се претендира пак в посочената по-горе поредност относно първоначалните носители на вземанията като обезщетение по чл. 12 от ЗЗД с оглед на това, че ответното дружество при сключване на нищожното споразумение от 25.03.2016 г. е било недобросъвестно и знаейки, че „Б.“ ООД в отношенията си с него действа като турагент /довереник/ на ч. туроператор „А.“ ООД и реално правата по договора от 15.07.2015 г. принадлежат на доверителя, не е направило нищо над обичайното, за да осъществи връзка с ч. туроператор. И трето, сумата от 30 000 лв се претендира като част от вземане в размер на 177 901, 32 лв., за което се твърди да е възникнало в патримониума на двамата цеденти, поради това, че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка, която е прекомерна и противоречи на добрите нрави. В тази връзка се споменава, че ответното дружество не само че не е претърпяло никакви вреди, но е имало и възможност повторно да продаде хотелските услуги и при това на цени, по - високи от договорените. Наред с това се сочи, че според ТР № 7/2014 на ОСГТК на ВКС ако договорът е бил развален, не се дължи неустойка за забава, а такава за обезщетяване на вредите от неизпълнението поради разваляне. В тази връзка се прави извод, че в процесното споразумение уговорка в този смисъл няма, а е договорено просто задържане на сумата като обезщетение, без да е ясно за какви вреди става въпрос. Съответно във връзка с горните искови претенции са предявени и акцесорни такива по чл. 86 от ЗЗД, с които се претендира обезщетение за забава за периода от 12.05.2016 г. до датата на подаване на исковата молба. Твърденият размер на обезщетението е 10 051, 70 лв., но претенциите са частични за по 1000 лв. Тези акцесорни искове също са 6 на брой. Следващото вземане, което ищецът претендира като цесионер на „А.“ ООД, евентуално на „Б.“ ООД, е за сумата от 26 000 лв., частично от 176 350 евро, поради неизпълнение от ответника на задължението му за настаняване на туристи и при уговорка в ОУ към договора от 15.07.2015 г за дължимост на неустойка от 50 евро на туроден. В тази връзка се сочи, че са пренастанени туристи за 3527 нощувки /туродни/ и съответно се дължи сумата от 176 350 евро. Последното вземане на ищеца като цесионер на „А.“ ООД, евентуално на „Б.“ ООД е отново за сумата от 26 000 лв, частично от 161 280 евро - неустойка, равна на стойността на договора, на основание клауза в ОУ към договора от 15.07.2015 г., съгласно която хотелиерът за срока на действие на същия и за следващия сезон няма право да сключва договори със същия или сходен предмет за ч. пазар с конкуренти на туроператора. Съответно при нарушаване на това изискване се дължала именно сумата от 161 280 евро. От ответника “Х.”ЕООД е подаден в законния срок отговор на ИМ, с който всички искове са оспорени като недопустими поради това, че ищецът предявява чужди права без наличие на основание за това.Липсата на вземанията в патримониума на ищеца се извежда от това, че пораждането им се обосновава с доводи за неизпълнение на задължения по договор, сключен между „Б.“ ООД и ответника и приложимите към него ОУ. В тази връзка се сочи, че в чл. XXV от тях изрично е уговорено, че страните нямат право да прехвърлят правата и задълженията по договора без изрично писмено съгласие. На тази база се прави извод, че каквито и цесии да има между „Б.“ ООД и трети лица, те нямат действие по отношение на ответника. Подобни изводи са направени и при условие, че се приеме, че третото лице А., Ч., е косвено представлявано от „Б.“ ООД.Исковете са оспорени от ответника “Х.”ЕООД и като неоснователни. Ответникът не оспорва сключването на договора от 15.07.2015 г. между него и „Б.“ ООД, както и факта, че е получил плащане на сумата от 236 576, 32 лв. По същия договор.Твърди обаче, че е изпълнил точно задълженията си по договора до момента на прекратяването му. Във връзка със последното сочи, че насрещната страна е заявила, че не може повече да изпълнява задълженията си по договора и по тази причина е сключена спогодбата, с която сделката е прекратена и са уредени последиците от това прекратяване - задържане на част от получените пари и връщане на другата част.Поддържа в този контекст, че договорът е прекратен доброволно, отношенията между страните са уредени и няма как да са основателни претенциите на ищеца за вземания от неизпълнението му. Излага подробни съображения и по исковете за прогласяване нищожността на споразумението, като оспорва всички тези искове като неоснователни. Сочи, че „Б.“ ООД не е нито пряк представител на чешкото дружество /турагент/, нито косвен. Твърди се, че дружеството закупувало от различни хотели в България основни и допълнителни туристически услуги и после препродавало тези услуги на различни туроператори, които пък от своя страна ги продавали на туристи - като организирани групови и индивидуални пътувания с обща цена или като самостоятелни услуги. Туристите получавали туристически ваучер или резервационна бланка от туроператори или турагенти, различни от „Б.“ ООД, но при пристигането им в България именно дружеството действало като лице, осъществяващо комплексното обслужване на пристигналите туристи в страната, в какъвто смисъл била и уговорката в представения договор от 05.01.2010 г. Същият е анализиран и е направен извод, че породените от него отношения между двете дружества нямали нищо общо с косвеното представителство. Поддържа се - във връзка с твърденията за косвено представителство, че императивна правна норма задължава хотелиера да сключва договори само с лица, регистрирани като туроператори. Тя изключва възможността за прилагане на косвено представителство, при което не може да се установи дали реалният контрагент на хотела има право да извършва дейност като туроператор. По тази причина управителят и служителите на ответното дружество считали, че „Б.“ ООД действа от свое име и за своя сметка. По отношение претенциите за нищожност поради липса на предмет и основание се поддържа, че са общи и и недоказани. С отговора е изразено становище и по основателността на всяка една от осъдителните искови претенции. Исковете за 30 000 лв., частично от 177 901, 32 лв., се считат за неоснователни. Твърди се, че в случая не може да се говори за плащане по нищожна клауза за неустойка, тъй като уговорката е за задържане на платена сума, а не такава за неустойка. Сочи се, че в споразумението страните са уредили последиците от прекратяването на договора и съвсем резонно са се договорили изправната страна да задържи част от сумите, платени от неизправната страна. Прави се извод, че между страните е постигнато съгласие за размера на обезщетението по чл. 88, ал. 2 от ЗЗД, а не клауза за неустойка. Наред с това, дори уговорката да се квалифицира като „неустойка“, тя не противоречи на добрите нрави и обезщетението отговаря на присъщите му функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/, при условие че „Б.” ООД отказва да изпълнява бъдещите си задължения, тоест налице е пълно неизпълнение, а не частично или неточно изпълнение. Твърди се също, че размерът на уговореното в споразумението обезщетение е съобразено с претърпените от хотелиера вреди. В тази връзка е направен анализ на ангажираните по договора стаи, техния вид и на целия капацитет на хотела месечно. Посочено е, че обезщетените вреди са реални, предвидими към момента на подписването и действителни претърпени. Сочи се, че ако „Б.” ООД не се бе отказало от договора и бе заплатило изцяло договорените услуги, то през активния сезон хотелът щял да е почти изцяло зает. Вследствие на отказа на „Б.” ООД около 1/3 от капацитета му останал свободен за целия сезон. Твърди, че договореното обезщетение в споразумението не е за забава, а за обезщетяване на вредите от прекратяването на договора по искане на „Б.“ ООД заради невъзможност да изпълнява задълженията си по него. По повод твърдението за прекомерност на неустойката е изразено становище, че между търговци неустойката не може да се намалява поради прекомерност. По отношение претендираното обезщетение по чл. 12 от ЗЗД се поддържа, че не са налице елементите на фактическия състав на преддоговорната отговорност. На това основание може да се търси обезщетение за вреди, а не връщане на даденото. Претенциите за заплащане на 26 000 лв., частично от 176 350 евро, представляващи неустойка по чл. VIII от ОУ, се считат за неоснователни, тъй като тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че начинът, по който е договорена, излиза извън рамките на присъщите й функции и я превръща в инструмент за неоснователно обогатяване на едната страна. Изразено е и становище, че никога не били договаряни и 3 527 нощувки.Изразено е и становище за неоснователност на исковете за 26 000 лв., частично от 161280 евро, представляващи неустойка по чл. III от ОУ. Твърди се, че тази уговорка противоречи на добрите нрави, защото размерът на неустойката /стойността на договора/ изключва присъщите й функции и я превръща в средство за неоснователно обогатяване. Наред с това се твърди, че договорката противоречи на закона и има характер на забранено споразумение по чл. 15, ал. 1 от ЗЗК -представлява споразумение, имащо за цел предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на ч. и словашки туристически пазар. В тази връзка се сочи, че с оглед ясно изразената воля за ограничаване на продажбите на туристически пакети, за него не може да се приложи чл. 16, ал. 1 от ЗЗК. Твърди се, че договорката противоречи и на Регламент (ЕС) № 330/2010 на Комисията от 20.04.2010 г. за прилагането на член 101, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз относно категориите вертикални споразумения и съгласувани практики, както и на самия чл. 101 от ДФЕС. Поддържа се и че ответното дружество не е извършвало действия, които да се санкционират с търсената неустойка. В тази връзка се твърди, че дори да е имало настанени чешки и словашки туристи, хотелиерът не е продавал пряко легловата си база. Той е реализирал продажбата на стаите си основно чрез туроператори и няма как да знае националността на туриста, който ще му бъде изпратен. В ДИМ и в отговора към нея, подаден от ответника „Х.“ЕООД, всяка от страните е преповторила своите защитни възражения и е взела отношение по изложените от всяка от тях допълнителни правни съображения за основателност, респ. неоснователност на исковете. Дружеството, конституирано като ответник-задължителен необходим другар по предявените искове за прогласяване нищожността на споразумението-„Б.“ООД, е депозирало след конституирането му молба, в която е заявило, че оспорва изцяло предявените искове и моли те да се отхвърлят като неоснователни, а е заявило и това, че е запознато с материалите по делото и с всички събрани до този момент писмени и гласни доказателства и експертизи и не желае преповтаряне на вече извършените до момента действия по събиране на доказателства и ще се ползва от тях.Заявил е също, че няма доказателствени искания. От фактическа страна, по повод на предявените по делото искове, ищецът и ответникът “Х.”ЕООД нямат спор, че на 15.07.2015 г. между същия ответник и “Б.”ООД е сключен процесния договор за туристически услуги, по силата на който този ответник в качеството му на хотелиер и собственик на хотел “Р.” в к.к. С., община Н., е поел задължението да настанява туристи, изпратени от “Б.”ООД за летен туристически сезон 2016 г., а именно за периода 01.06.2016 г.-30.09.2016 г.Не е спорно и обстоятелството, че хотелиерът е получил по този договор плащания в общ размер на сумата от 236 576, 32 лв., както и че страните по договора са сключили споразумение от 25.03.2016 г., с което прекратяват действието на договора и уреждат последиците от прекратяването му, като хотелиерът задържа част от получените суми, а именно сумата от 177 901, 32 лв. и връща друга част от тях в размер на 58 675 лв. на “Б.”ООД.Безспорно е и, че хотелиерът, съгласно постигнатата със споразумението уговорка, е задържал сумата от 177 901, 32 лв. и е превел на “Б.”ООД сумата от 58 675 лв.Поради поддържаното обаче твърдение за нищожност на споразумението, ищецът счита, че договорът за туристически услуги е продължил действието си и като краен резултат не е изпълнен по вина на “Х.”ЕООД /преди с наименование “К.”ЕООД, респ. е развален по негова вина. Като главно основание за нищожност на споразумението ищецът сочи- противоречие с добрите нрави, обосновавайки това основание с изложени твърдения, че лицата, подписали споразумението са се съгласили да не изпълняват задълженията по договора за в бъдеще, а не с оглед наличието на забавено изпълнение по същия договор, както и че “Б.”ООД като довереник по смисъла на чл.280 от ЗЗД, действайки за сметка на своя доверител “А.”ООД- Ч., се е споразумял с третото лице /”Х.”ЕООД/, с което е договаряло в изпълнение на поръчката, да прекратят постигнатите договорености с мотив, че не е налице възможност за изпълнение на договора в бъдеще, при знанието, че това не отговаря на истината.Поддържа се и твърдението, че на доверителя /чешкото дружество/ не е предоставена информация за предприетите от довереника действия с оглед договореностите между тях, а и с подписване на споразумението било извършено значително отклоняване от дадената на “Б.”ООД поръчка.Твърди се още, че споразумението е сключено в противоречие с добрите нрави и поради това, че с него не само е постигнато съгласие за прекратяване на договор, по който правата възникват не в патрумониума на едно от споразумяващите се лица, но и с него са поети нови и то прекомерни задължения за “Б.”ООД и същото споразумение носи облага само за ответника “Х.”ЕООД и за органния представител на “Б.”ООД. Настоящият състав счита за правилен и споделя извода на първоинстанционния, изложен в обжалваното решение, че нито едно от горните твърдения не дава основание да се счете, че споразумението от 25.03.2016 г. е нищожно поради противоречие с добрите нрави.В тази връзка, на първо място, остава недоказано ищцовото твърдение, че при сключването на договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. “Б.”ООД в отношенията си с ответника “Х.”ЕООД е действал като агент и за сметка на чуждестранен туроператор, а именно за сметка на “А.”ООД със седалище в Ч. и че дружеството-хотелиер е знаело за това.В самия договор “Б.”ООД фигурира като регистриран туроператор и в нито една част от съдържанието на договора не е отразено това дружество да действа в качеството му на туристически агент на посоченото чешко или друго дружество.В този контекст, дори и да са съществували някакви вътрешни отношения между “Б.”ООД и чешкото дружество “А.”ООД, то те нямат отношение към правата и законните интереси на “Х.”ЕООД като страна по сключения договор за туристически услуги, тъй като съконтрагента по този договор няма качеството нито на пряк, нито на косвен агент на чешкото дружество.В същия контекст в обжалваното решение правилно е прието, че поначало е законово изключена възможността за прилагане на косвено представителство при сключване на договори с хотелиер, защото за последния е невъзможно да установи дали доверителят има правото да извършва дейност като туроператор, като се има предвид, че туроператорът /съгласно Закон за туризма/ е едноличен търговец или юридическо лице, което следва да отговаря на определени законови изисквания и да е регистриран като такъв.За турустическия агент законът също предвижда регистрация и необходимост да отговаря на определени изисквания, а съгласно чл.61 от ЗТ туроперотарската и туристическата агентска дейност подлежат на контрол от държавата. Наред с гореизложеното, представеният по първоинстанционното дело /при първото му разглеждане/ договор за туроператорски услуги от 05.01.2010 г., въз основа на който се твърди, че е възникнало правоотношение между “Б.”ООД и чешкото дружество “А.”ООД, по силата на което първото е действало като агент на второто, се установява, че е неистински.От основното заключение на назначената по делото съдебно-графологична експертиза, изготвено от вещото лице Н.Б., неоспорено от страните и кредитиращо се и от настоящия съд като обосновано и професионално извършено, се установява, че подписът за “възложител” от името на А. П. в този договор не е изпълнен от това лице, а подписът за “изпълнител” от името на Н. П.а е пренесен с техническо средство от документ, в който е изпълнен от Н. П.а.При тези данни се налага извода, че практически соченият писмен договор не е сключен, а по делото липсват и други доказателства, от които да се установи наличието на договорно отношение между горните две дружества по смисъла на чл.280 и сл. От ЗЗД.От показанията на разпитаните по първоначалното първоинстанционно дело свидетели П.С. и А. П. може да се приеме съществуването на някаква посредническа дейност от страна на “Б.”ООД спрямо “А.”ООД-Ч. с контрагенти на българския туристически пазар, но не се установяват както от тези показания, така и от други доказателства по делото факти, които да установяват твърдението на ищеца за осъществено от “Б.”ООД косвено /или пряко/ представителство по отношение на “А.”ООД при сключването на процесния договор за туристически услуги с “Х.”ООД. По делото не се установява и твърдяното от ищеца знание у ответника “Х.”ЕООД за наличието на правоотношение между ч. туроператор “А.”ООД е “Б.”ООД, нито пък се установява недобросъвестност на същия ответник по смисъла на чл.292, ал.2 от ЗЗД.Дори и евентуално хотелиерът да е знаел, че ще се настаняват някакви чешки туристи, това не води до извод за негово знание за установено правоотношение на косвено /а още по-малко на пряко/ представителство от страна на “Б.”ООД по отношение на “А.”ООД. Предвид гореизложеното, единственият извод, който може да се направи и който е възприет и в обжалваното решение е, че страна по прекратения договор за туристически услуги е “Б.”ООД и че това дружество е действало при сключването на договора, при неговото изпълнение и прекратяване от свое име и за своя сметка, като произходът на паричните средства, с което е осъществявало плащанията /за което по делото също са събрани доказателства/, е без значение за изпълнение на облигационната връзка, респ. за качеството на посоченото дружество като страна по същата връзка.В продължение на изложеното, съдът не счита, че противоречи на добрите нрави взаимното споразумение между страните по договора за туристически услуги, при което едната страна-“Б.”ООД заявява, че се отказва да изпълнява задълженията си по договора за бъдеще.А що се отнася до другите изложени твърдения за противоречие с добрите нрави поради недобросъвестност на довереника и на третото лице, то те очевидно са неоснователни при очертаната по-горе фактическа обстановка и недоказаното съществуване на твърдяното от ищеца пряко, респ. косвено представителство на “Б.”ООД спрямо чешкото дружество при създаване на договорната връзка с ответника “Х.”ЕООД.Поради същата причина е неоснователно и твърдението за противоречие на споразумението с добрите нрави, понеже се касаело за прекратяване на договор, по който правата са възникнали не в патримониума на едно от споразумяващите се лица.Договорът за туристически услуги е създал права и задължения по отношение на сключилите го страни е не се доказа създаване чрез него на права в нечий друг патримониум. Неснователна е и обосновката на нищожността на споразумението като противоречащо на добрите нрави с това, че същото споразумение създавало нови и при това прекомерни задължения за “Б.”ООД и че носело облага само за ответника и за органния представител на „Б.“ ООД.Тук очевидно ищецът има предвид уговорката в споразумението, че хотелиерът задържа част от платената му до момента сума, която част възлиза на 177901, 32 лв. и която е уговорено да бъде задържана като обезщетение.Съдът не счита, че тази уговорка влиза в противоречие с добрите нрави.Както се приема в съдебната практика, а е прието и в обжалваното решение, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.Добрите нрави не са писани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.В случая, уговорката в споразумението за задържане като обезщетение на част от платената по договора за туристически услуги сума не може да се приеме като неоправдано разместване на имуществени права до степен, създаваща противоречие с добрите нрави, като се има предвид декларираното в споразумението желание на туроператора желание да бъде прекратено по негова вина действието на договора за туристически услуги и декларираната негова невъзможност за изпълнение на задълженията му по същия договор занапред. Предвид горните съображения въззивният съд счита за неоснователен предявения от ищеца иск за прогласяване нищожността на споразумението от 25.03.2016 г. поради противоречието му с добрите нрави, съответно на което счита за правилно първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен като неоснователен. На следващо място, при условие на евентуалност-ако бъде отхвърлена претенцията за прогласяване на споразумението като нищожно поради противоречие с добрите нрави, ищецът иска прогласяване на споразумението за нищожно поради противоречието му със закона.В тази връзка ищецът се позовава на разпоредбите на чл. 282 и 292, ал.2, изр. 2 от ЗЗД, като поддържа, че липсвало основание довереникът да се отклони така драстично от дадената му поръчка, а и че ответникът бил напълно недобросъвестен при подписване на споразумението.Твърди, че двете договарящи се страни не могат да се разпореждат свободно в противоречие на закона с права, които принадлежат на доверителя - правата, свързани с настаняване на туристите и съответно с правото да се иска връщане на авансово платена за негова сметка сума с оглед прекратяването. И това поддържано от ищеца основание за нищожност на споразумението е неоснователно.Най-общо казано, то е базирано на твърдения, че със споразумението се нарушават законни права, принадлежащи на трето лице-доверител.Както обаче се коментира вече по-горе, по делото не се установява при сключването на договора за туристически услуги туроператорът “Б.”ООД да е действал от името и за сметка на друг правен субект, съответно на което не се установява същият договор да е създал права, принадлежащи на трето за облигационната връзка лице и най-общо казано не се доказа наличието фигурите на “доверител” и “довереник”.Затова и твърденията за драстично отклоняване чрез споразумението на поета от довереник поръчка, съответно и за накърняване на принадлежащи на доверител права, свързани с настаняване на туристи и правото да се иска връщане на авансово платена за негова сметка сума, са абсолютно неоснователни и недоказани.Затова и този иск, предявен при условие на евентуалност, е правилно отхвърлен с обжалваното решение като неоснователен. На трето място, отново при евентуалност, ищецът иска прогласяване на споразумението за нищожно поради липса на предмет, като се обосновава с това, че посочената дата на сключването му е антидатирана /недостоверна/, а в по-късен момент вече “Б.”ООД не е имал право да сключва въобще такова споразумение.И това основание за нищожност остава недоказано и неоснователно.От една страна е недоказано самото твърдение за антидатиране на споразумението, а от друга страна антидатирането само по себе не може да обоснове извод за липса на предмет, както правилно е прието в обжалваното решение.В тази насока настоящият съд съобразява дадените в мотивите на ТР №3/2014 от 28.06.2016 г. по тълк.д.№3/2014 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, че предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката. Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. Предмет трябва да има всяка сделка. За да е налице сделка, страните трябва да са постигнали съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигне на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Ако предметът на сделката стане невъзможен след нейното сключване, при вече породено задължение, сделката подлежи на разваляне поради невъзможност за изпълнение, която погасява задължението (чл. 89 ЗЗД). За да не се стигне до невъзможност на предмета, той трябва да е определен или поне определяем. Когато предмет на прехвърляне е реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), договорът има предмет, ако страните са постигнали съгласие, коя част се прехвърля. В случая, соченото от ищеца фактическо твърдение за липса на предмет /невъзможен предмет/ на споразумението, дори и да е установено, не би обосновало извод за липса на предмет предвид горните разяснения, дадени в посоченото тълкувателно решение.Затова и евентуалния иск за нищожност на споразумението поради липса на предмет е неоснователен и правилно е отхвърлен като такъв от първоинстанционния съд. И на четвърто място, ищецът е предявил евентуален иск за прогласяване нищожността на споразумението от 25.03.2016 г. поради липса на основание, обосновавайки се с обстоятелства, описани по-горе в настоящото решение /както и в обжалваното съдебно решение/.Правилно обаче първоинстанционният съд е приел, че наведените във връзка с този иск фактически твърдения не могат да доведат до извод за нищожност на соченото основание, първо с оглед съдържанието на споразумението, и второ, с оглед законовата презумпция на чл.26, ал.2 от ЗЗД, че основанието се предполага до доказване на противното, а в случая такова обратно доказване от страна на ищеца не е проведено.Самото споразумение обективира каузална, а не абстрактна сделка, като прекратяване действието на сключен между страните договор и уреждане на последиците от това е типична и закономерна цел на едно последващо споразумение. От горното следва, че е последният, предявен при условие на евентуалност иск за прогласяване нищожността на споразумението от 25.03.2016 г. е неоснователен и правилно е отхвърлен като такъв с обжалваното първоинстанционно решение. Междувпрочем, в т.1.5. от въззивната си жалба жалбоподателят “А.”ЕООД изрочно е заявил, че не поддържа основанията в исковата молба за нищожност на споразумението поради липса на основание и невъзможен предмет.Доколкото обаче в същата жалба е заявено, че се атакува решението на ОС-Пловдив, с което е отхвърлен установителния иск за прогласяване нищожността на споразумението на посочените в диспозитива на решението основания, въззивният съд приема, че жалбата обхваща отхвърлителната част на първоинстанционното решение по всички разгледани с него искове за нищожност на споразумението и затова изложи съображения по-горе относно всеки един от тези искове. С атакуваното решение съдът се е произнесъл и по предявените от ищеца осъдителни искове за дължими суми по частично заявени претенции на главно основание договор за цесия с “А.”ООД, Ч. и евентуално основание- договор за цесия с “Б.”ООД.Активната си материалноправна легитимация по същите искове ищецът обосновава с настъпило частно правоприемство в негово лице посредством два договора за цесия-единият с чешкото дружество “А.”ООД, а другият-с дружеството “Б.”ООД /ако не се приеме, че с първия договор са придобити от негова страна права по договора за туристически услуги/.За първият договор за цесия ищецът твърди, че го е сключил с “А.”ООД на датата 30.09.2016 г. и с него последното дружество му е прехвърлило всички свои вземания към “Х.”ЕООД, произтичащи от недобросъвестното поведение на последното дружество.Това твърдение обаче е недоказано.На първо място, по делото не е установено чешкото дружество “А.”ООД да има отношение към сключения между ответника и “Б.”ООД договор за туристически услуги и на следващо място самият писмен договор за цесия, сочен от ищеца като сключен между него и “А.”ООД е неистински /неавтентичен/ документ, както се установява от съдебно-графологичната експертиза, с оглед на което не може да произведе каквито и да е правни последици и въз основа на него ищецът не се легитимира като цесионер, придобил от “А.”ООД каквито и да е вземания, респ. права по отношение на “Х.”ЕООД.Предвид изложеното правилно е прието в обжалваното решение, че главните осъдителни искове /предявени от ищеца в качеството му на цесионер на “А.”ООД/ само на това основание са неоснователни изцяло, съответно на което правилно са отхвърлени като такива с атакуваното решение. Предвид неоснователността на тези искове, се сбъдва процесуалното условие за разглеждане на останалите осъдителни искове, основаващи се на сключен договор за прехвърляне на вземания между “Б.”ООД и ищецът “А.”ООД.В тази насока се установява, че на датата 25.03.2016 г. Между тези две дружества е сключен договор за цесия, с който първото дружество прехвърля на ищеца правата си по процесния договор №21/15.07.2015 г. за туристически услуги.Ответникът обаче се е позовал на Общите условия на туроператора “Б.”ООД, приложими към този договор, в които е предвидено, че страните нямат право да прехвърлят своите права и задължения по този договор на трети лица без писмено съгласие.Това твърдение на ответника се потвърждава.Действително, в чл.X X I от общите условия, представени в първоинстанционното производство, е уговорено, че страните нямат право да прехвърлят своите права и задължения по договора на трети лица без писмено съгласие.Такова писмено съгласие от страна на хотелиера “Х.”ЕООД-страна по процесния договор за туристически услуги, не е налице и не са установява от събраните по делото писмени доказателства.От това следва извода, че извършеното прехвърляне на права, произтичащи от същия договор, не е произвело правен ефект по отношение на ответника “Х.”ЕООД и правата на ищеца, основаващи се на посочения договор за цесия, не могат да бъдат противопоставени на хотелиера поради липсата на дадено от негова страна изрично писмено съгласие за прехвърлянето.Освен това, хотелиерът е бил уведомен за посочения договор за цесия на датата 29.03.2016 г., а към този момент вече е било сключено оспореното споразумение за прекратяване на договора за туристически услуги /сключено е на една и съща дата с този договор за цесия/, което споразумение е напълно валидно в отношенията между подписалите го страни /не се установи нищожността му на нито едно от заявените от ищеца основания/ и затова предвид разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД за хотелиера са напълно без значение действията на праводателя и приобретателя по договора за цесия.Изложеното е още един аргумент да се счете, че сочената цесия не е произвела своя правен ефект. Ищецът-настоящ жалбоподател е противопоставил твърдението за приложение на чл.XV от общите условия, даващ възможност на туроператора да преотстъпва договорения леглови контингент на трето лице, като се запазват всички права и задължения на туроператора по договора за туристически услуги.Тази клауза от общите условия обаче по никакъв начин на дерогира клаузата на чл.XXI от същите общи условия, която бе коментирана по-горе.Чл.X V от общите условия само предоставя възможност на туроператора да продава леглови контингент на трети лица, но страните по договора за туристически услуги остават същите и в частност туроператора не може да бъде заместен от друго лице в създаденото с ответника “Х.”ЕООД правоотношение без изричното писмено съгласие на последното дружество.В договора за цесия от 25.03.2016 г. е изразено именно воля на сключилите го страни ищецът да замести туроператора, да встъпи вместо него в правоотношението с ответника, но това не би могло да произведе правен ефект поради липсата на писмено съгласие от страна на хотелиера. С оглед на горните съображения въззивният съд счита и напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че договорът за цесия от 25.03.2016 г. не е произвел правен ефект и не легитимира дружеството-ищец като частен правоприемник на “Б.”ООД по отношение на произтичащи от договора за туристически услуги вземания срещу “Х.”ЕООД. В процесната въззивна жалба се поддържа аргумента, че исковете в настоящия процес не произтичат от договора за цесия от 25.03.2016 г., както неправилно бил приел първоинстанционният съд, а от два договора за цесия от 30.09.2016 г., единият от които е сключен между ищеца и чешкото дружество “А.”ООД, а другият е сключен между ищеца и “Б.”ООД и има за предмет прехвърляне в полза на ищеца на вземанията на “Б.”ООД към “Х.”ЕООД, произтичащи от недобросъвестното поведение на последното дружество.Съдът обаче счита, че и този договор за цесия от 30.09.2016 г. не е произвел правен ефект по същите съображения, отнасящи се до вече коментирания договор за цесия от 25.03.2016 г. и по-специално- приложимостта на чл.XXI от общите условия и към посочения договор за цесия.Освен това, по делото не се установи никакво недобросъвестно поведение на ответника “Х.”ЕООД по сключения с “Б.”ООД договор за туристически услуги, за да се приеме, че в полза на последното дружество са възникнали някакви вземания, основани на такова поведение на насрещната страна, съответно на това не може да се приеме и извода, че туроператора е прехвърлил на ищеца на база договора от 30.09.2016 г. свои права срещу ответника, произтичащи от недобросъвестно поведение на последния по договора за туристически услуги. Горните съображения обосновават крайния извод, че и останалите осъдителни искове, предявени като евентуални /спрямо главните искове, основаващи се на сключен договор за цесия между ищеца и “А.”ООД/, са неоснователни, тъй като ищецът не доказва да е активно материалноправно легитимиран по тези искове-не се установява на ищеца да са надлежно прехвърлени вземания по договор за цесия, сключен с “Б.”ООД. Освен поради недоказана материалноправна легитимация на ищеца, претенцията за сумата от 30 000 лв. като част от сума в размер на 177 901, 32 лв., представляваща платен и невъзстановен аванс по договора за туристически услуги от 15.07.2015 г., е неоснователна и по други съображения.Както е отчетено и в обжалваното решение, възстановяването /връщането/ на задържания от хотелиера аванс се обосновава от ищеца с твърдяната от него нищожност на споразумението от 25.03.2016 г. и развалянето на договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. поради неизпълнения на задълженията по него от ответника “Х.”ЕООД.Както обаче се прие, споразумението е породило валидното си правно действие и с подписването му облигационната връзка по посочения договор е престанала да съществува с произтичащите от това правни последици.Същият договор е прекратен доброволно и според изрично отразената в него воля на страните, отношенията между тях са окончателно уредени с подписването му, а и няма виновно поведение от страна на хотелиера, съответно на което и не е възникнало основание за разваляне на договора поради такова поведение на хотелиера и връщане на това, което му е платено по договора, респ. на това, което той според изразената в споразумението обща воля задържа като обезщетение. Следващата евентуалната претенция за сумата от 30 000 лв., част от вземане в размер на 177 901, 32 лв., претендирана като обезщетение по чл.12 от ЗЗД, е обоснована с твърдения, че ответното дружество при сключване на нищожното споразумение е било недобросъвестно и знаейки, че “Б.”ООД в отношенията си с него действа като турагент /довереник/ на ч. туроператор “А.”ООД, както и че правата по договора от 15.07.2015 г. принадлежат на доверителя, не е направило нищо над обичайното, за да осъществи връзка с ч. туроператор.Очевидно е обаче, че и тази претенция е неоснователна по вече изложените по-горе съображения за недоказано правоотношение по пряко или косвено представителство на “Б.”ООД спрямо “А.”ООД в създадените с ответника “Х.”ЕООД отношения по процесния договор за туристически услуги.Освен това, при този частичен иск сумата се претендира на основание чл.12 от ЗЗД, предвиждаща обезщетение за вреди при преддоговорна отговорност, а не връщане на даденото по вече създадена договорна връзка. Със следващия евентуален иск сумата от 30 000 лв. като част от вземане в размер на 177901, 32 лв. се претендира с твърдението, че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка, която е прекомерна и противоречи на добрите нрави, както и че ответното дружество не само не е претърпяло вреди, но е имало и възможност повторно да продаде хотелските услуги и при това на цени, по-високи от договорените, а също и че според ТР №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, ако договорът е бил развален, не се дължи неустойка за забава, а такава за обезщетяване на вредите от неизпълнението поради разваляне.Съдът счита за неоснователно поддържаното твърдение за нищожност на сочената клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави.Същата е уговорена в твърд размер, като следва да се отчита и санкционния характер на клаузата, освен нейните обезщетителни функции.Както е видно от съдържанието на споразумението от 25.03.2016 г., горната сума е предвидено да се задържи от хотелиера, след като туроператорът е декларирал, че се отказва да изпълнява договора за в бъдеще и иска прекратяването му изцяло по негова вина, а като последица от това хотелиерът обективно е бил оставен без реален ангажимент относно легловата си база непосредствено преди летния туристически сезон.При такова фактическо положение, както правилно е прието в обжалваното решение, е обичайно и нормално хотелиерът да задържи част от платеното по договора, след като туроператорът е отказал да го изпълни и уговорката за задържаната като обезщетение сума/при положение, че се приеме като клауза за неустойка/ не е нищожна и не противоречи на добрите нрави.Що се касае до твърдението за прекомерност на същата неустойка, то следва да се има предвид нормата на чл.309 от ТЗ, според която не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.Изложените съображения също водят до извода за неоснователност на горния евентуален осъдителен иск. Предвид неоснователността на горните евентуално съединени главни искове, неоснователни са и акцесорните такива за обезщетение за забава за периода от 12.05.2016 г. до датата на подаване на исковата молба в размер на 1000 лв., като част от 10051, 70 лв.Съответно на това и тези искове, наред с главните, правилно са отхвърлени като неоснователни с обжалваното решение. Правилно е отхвърлен като неоснователен и иска за сумата от 26 000 лв., частично от 176 350 евро, претендирана поради неизпълнение от ответника на задължението му за настаняване на туристи и при уговорка в чл. 8 от ОУ към договора от 15.07.2015 г за дължимост на неустойка от 50 евро на туроден.Освен поради недоказана активна легитимация на ищеца и по този иск, последният е неоснователен и поради това, че не се доказва поддържаното по повод на същия иск твърдение за възникнало задължение за хотелиера за заплащане на обезщетение на “Б.”ООД от 50 евро на ден за всеки турист поради прекратяване без основание на договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. И правейки невъзможно с действията си да бъдат настанени туристите на “А.”ООД, Ч., чийто довереник е бил “Б.”ООД.Както вече се коментира, твърдяната от ищеца правна връзка между чешкото дружество и “Б.”ООД не се установи, нито пък се установи прекратяване на договора за туристически услуги без основание. И на следващо място, с обжалваното решение правилно е отхвърлена и последната претенция на ищеца за сумата от 26 000 лв., частично от 161 280 лв.-неустойка, равна на стойността на договора, на основание клауза в ОУ към договора от 15.07.2015 г., съгласно която хотелиерът за срока на действие на договора и за следващия сезон няма право да сключва договори със същия или сходен предмет за ч. пазар с контрагенти на туроператора.По повод същата претенция ищецът е изложил твърдения, че хотелиерът е нарушил клауза III от Общите условия и още същия сезон-лято 2016 г. е предоставил хотелиерски услуги на компания, оперираща на ч. пазар, както и че е нарушил договорното си задължение и спрямо словашкия пазар.Освен това се твърди, че прекратяването на договора за туристически услуги му е дало възможността да препродаде свободни стаи от хотела, включително на по-високи цени на други туроператори и агенции.С оглед на това ищецът поддържа, че е титуляр на вземане за неустойка, договорена за нарушен ексклузивитет в размер на 161 280 евро на основание цитираната клауза.Тази клауза обаче е приложима при действащ договор между страните, а в случая сделката е прекратена и то по вина на “Б.”ООД, поради което няма как същото дружество, както и ищеца като правоприемник по договор за цесия/дори и да бе доказано придобиването на права от него по такъв договор/ да се позоват валидно на произтичащата от горната клауза забрана.Ето защо и този иск е неоснователен и правилно е отхвърлен като такъв от първоинстанционния съд. В обобщение, имайки предвид всички изложени по-горе съображения, въззивният съд намира, че правилно всички предявени искове са отхвърлени като неоснователни, поради което същото решение следва да се потвърди изцяло, включително и в частта за разноските /правилно определени като размер и присъдени съобразно изхода на спора пред първата инстанция/.А разгледаната въззивна жалба срещу решението, като неоснователна, не подлежи на уважаване. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция дружеството- жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемото дружество “Х.” съдебни разноски за въззивното производство в размер на 8748 лв. /платено адвокатско възнаграждение/ съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК, представен заедно с подадения от това дружество отговор на въззивната жалба и съобразно представените доказателства за извършване на тези разноски. Мотивиран от гореизложеното Пловдивският апелативен съд