Решение № 54 от 10.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2364/2022 г.

Производството е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по искова молба на „С.С.Р.М.“ ЕАД, ЕИК ••••, със седалище гр. София, предявена срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище гр. Пловдив и П. И. Т., ЕГН ••••••••••, за солидарно заплащане на сумата 124528, 69 лева, представляваща задължения по договор за наем, сключен на 19.05.2015 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 37900, 00 лева, дължимо за периода от 22.12.2019 г. до 22.12.2022 г.. В исковата молба са изложени твърдения, че на 19.05.2015 г. ищецът и „Б.“ ЕООД сключили договор за наем на помещение в търговски център „София Ринг Мол", находящ се в гр. София, в.з. „Малинова долина – Бункера“, срещу задължението последното да заплаща базова наемна цена, както и възнаграждение за управление, експлоатация и поддръжка на общите части на търговския център и консумативни разходи, свързани с използването на наетото помещение: електрическа енергия, студена и топла вода, топлофикация, климатизация, интернет и други. Наемателят „Б.” ЕООД не изпълнило задължението си за заплащане на дължимата наемна цена, възнаграждение за услуги и консумативни разходи, поради което на 14.12.2017 г. между ищеца-наемодател, наемателя и П. И. Т., в лично качество, бил подписан анекс към договора, с който страните се съгласили, че задълженията на „Б.” ЕООД към 14.12.2017 г. възлизат на сума в общ размер от 124528, 69 лева, които следвало да бъдат заплатени разсрочено в периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., което обаче не било изпълнено, съответно ответникът П. И. Т. се задължила да учреди в полза на „С.С.Р.М.“ ЕАД залог върху вземането си от продажбата на неин собствен недвижим имот, но това задължение също останало неизпълнено и от неизпълнението му ищецът претърпял вреди в размер на останалото необезпечено задължение, съгласно поддържано уточнение на исковата молба. Ответникът П. И. Т. счита предявените срещу нея искове за процесуално недопустими, с оглед неясното основание на главния иск, а по същество ги оспорва като твърди, че същата с анекса не е поела задължение за заплащане на дължимите суми към ищеца, единствено поела задължение да учреди залог в негова полза върху свое вземане. При условията на евентуалност, счита вземането да е погасено с изтичането на кратка 3-годишна давност. Ответното дружество „Б.“ ЕООД не оспорва сключването на договора за наем и анекса към него, както и възникналото задължение за заплащане на сумата 124528, 69 лева, но кредиторът се съгласил то да бъде погасено на месечни вноски с размер от 3000 лева в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г., поради което и било погасено по давност. При условията на евентуалност заявява процесуално възражение за прихващане със сумата 219832, 60 лева, представляваща общ размер на извършени в наетия имот подобрения през 2015 г. и 2016 г., което е прието за съвместно разглеждане в производството. В допълнителната искова молба „С.С.Р.М.“ ЕАД оспорва спрямо претендираното главно вземане да е приложима кратка погасителна давност. Оспорва възражението за прихващане на „Б.“ ЕООД като твърди, че съгласно договора наемодателят не дължал обезщетение за извършени в наетото помещение подобрения, съответно такива изобщо не били направени и не се намирали в имота при освобождаването му. Предявява и възражение за изтекла спрямо вземането за подобрения погасителна давност. Ответниците не са се възползвали от процесуалното право да депозират отговор на допълнителната искова молба. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното: Страните не спорят и с определение от 15.08.2023 г. за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им, са отделени фактите, че между „С.С.Р.М.“ ЕАД и „Б.“ ЕООД на 19.05.2015 г. е сключен договор за наем на търговско помещение, като в анекс № 1 от 14.12.2017 г. наемателят „Б.“ ЕООД признало, че към сключването на анекса дължи по договора за наем сумата 124528, 69 лева, която следвало да заплати на месечни вноски в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г., като П. И. Т. в лично качество се задължила за гарантиране на вземането на наемодателя да учреди залог върху вземанията си от продажба на свой недвижим имот. Видно от представения договор за наем от 19.05.2015 г. „С.С.Р.М.“ ЕАД се съгласило да предостави на „Б.“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижим имот, представляващ помещение в търговски център, в което наемателят се задължил да извърши довършителни работи (чл. 2.4.1 от договора) и да заплаща базова и/или подоходна наемна цена, възнаграждение за услуги и други суми (чл. 2.4.6 от договора). Изрично в договора страните се съгласили, че довършителните работи в наетото помещение се извършват за сметка и на риск на наемателя, който обаче следва да ги съгласува и извършва под контрола на наемодателя – чл. 8.12 и чл. 8.27 от договора. В раздел XI от договора страните предвидили забрана за наемателя да извършва подобрения и/или промени в помещението без изричното предварително писмено съгласие на наемодателя, включително уредили неблагоприятните последици при неизпълнение на така вмененото на наемателя задължение, като при допуснато нарушение на забраната и взето от наемодателя решение да бъдат запазени извършените подобрения, последният не дължал каквото и да било обезщетение за тях на наемателя – чл. 11.3 от договора. В анекс № 1 към договора за наем, сключен на 14.12.2017 г. (в титулната част анексът е посочен като № 1, но в съдържанието на документа е индивидуализиран като № 2) между ищеца, наемателя и трето за наемното правоотношение лице - П. И. Т., „Б.“ ЕООД признало, че в рамките на наемното правоотношение възникнало задължение за заплащане на сумата 124528, 69 лева, което не било изпълнено и се задължило да го погаси в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. чрез месечни вноски в размер на 3000 лева. В чл. 2 от анекса страните изразили воля П. И. Т. в качеството на гарант в едноседмичен срок от подписване на анекса, да учреди залог в полза на наемодателя върху вземанията си от продажбата на собствен недвижим имот. В производството са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на А. Младенов Червеняков, който обаче не установява външно възприети релевантни за спора факти, а възпроизвежда собственото си тълкуване на термина „гарант“, което няма значение за настоящото производство. Ответникът „Б.“ ЕООД е представило издадени му от трети лица фактури, които установяват стойността на предоставени му стоки и услуги, които са приети под условие, че бъдат заверени, съгласно чл. 183 ГПК, но това условие не е настъпило. Други доказателства от значение за спора не са ангажирани, а необсъдените съдът намира за неотносими. Относно главните искове с правна квалификация чл. 79 ЗЗД. Основателността на предявен иск за реално изпълнение на поето правно (договорно) задължение, се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираната парична сума, настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от страна на задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение, основана на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. По отношение на П. И. Т. претенцията е за обезщетение на причинени от неизпълнение на договорно задължение вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявеното право на вземане за сумата 124528, 69 лева. По отношение на неизпълнението, което по своята същност е отрицателен факт – липса на дължимо поведение, достатъчно е твърдението на ищеца, като ответната страна следва да докаже опровергаващия го положителен факт – точно изпълнение, като при липсата на ангажирани доказателства, съдът приема посоченият елемент от основанието на иска за доказан. С подписването на 14.12.2017 г. на анекс към наемния договор, ответникът „Б.“ ЕООД извънсъдебно признало факта в правната му сфера да са възникнали задължения за престиране на парични суми по договора за наем на помещение в търговски център в размер на общо 124528, 69 лева, които към сключване на анекса били с настъпил падеж, т. е. имали характер на изискуеми задължения, като кредиторът-наемодател „С.С.Р.М.“ ЕАД се съгласило изпълнението на тези изискуеми задължения да бъде разсрочено на месечни вноски в рамките на една календарна година. Действително размерът на месечната погасителна вноска от 3000 лева не представлява 1/12 част от размера на признатото вземане, но така допусната грешка в пресмятането не е от значение за настоящия правен спор, тъй като ответниците не оспорват размера на признатото от наемателя „Б.“ ЕООД задължение, нито поетото от него задължение за разсроченото му погасяване до 31.12.2018 г.. Срокът за разсроченото погасяване на задължението обективно е изтекъл и доказателства за извършено плащане или удовлетворяване чрез друг правно регламентиран способ, не са ангажирани. Това означава, че в правната сфера на „Б.“ ЕООД е налице непогасено парично задължение към „С.С.Р.М.“ ЕАД в обем от 124528, 69 лева, което сочи на основателност на иска, предявен спрямо ответника-юридическо лице. Основният спорен в производството въпрос е отговаря ли солидарно за изпълнението на това признато задължение ответникът П. И. Т. и евентуално от какви факти се поражда отговорността, като няма съмнение, че същата е дефинирана в процесния анекс като „гарант“, което предполага да бъде дадено тълкуване на съдържанието на използвания от страните термин. В решение № 167 по т. д. № 666/2010 г. на I Т. О., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на I Т. О., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II Т. О., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II Т. О., решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., Т. К., І Т. О., решение № 30 от 29.02.2016 г. по т. д. № 149/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. и решение № 188 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, представляващи уеднаквена съдебна практика е разяснено, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на тези критерии предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора (анекса) и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В приложение на цитираната практика, съдът приема, че общата воля на страните, изразена в анекса следва да се тълкува в смисъл, че П. И. Т. като трето за наемното правоотношение лице е поела задължението да гарантира, т. е. да обезпечи изпълнението на признатите от наемателя задължения, чрез предоставяне на обезпечение (гаранция) недвусмислено обозначено като залог върху нейно парично вземане. Няма съмнение, че П. И. Т. не е носител на възникналото за „Б.“ ЕООД и признато в анекс № 1/14.12.2017 г. задължение, тъй като то не е породено в правната сфера. За да носи тя претендираната от ищеца солидарна отговорност, наред с наемателя, е необходимо да е изразила воля да отговаря за неговото изпълнение, както и наред със задълженото лице. Този ефект се постига чрез фигурите на поръчителството и встъпването в дълг. Но нито една от тези форми на поемане на задължение не е налице, с оглед волята на страните единствено да се предостави гаранция чрез залог върху вземане, т.е. реално обезпечение. В решение № 49 от 20.06.2012 г. по т. д. № 16/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че облигационното правоотношение е правно отношение между две лица, кредитор и длъжник, въз основа на което кредиторът разполага с претенция срещу длъжника, която му дава право да иска от него осъществяването на един резултат. Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 - чл. 102 ЗЗД. Законът предвижда прехвърлимост на задълженията чрез поемане на дълг в двете му разновидности - встъпване или заместване в дълг (тази хипотеза е по дефиниция неприложима в настоящия случай). При кумулативното поемане на дълг е налице присъединяване към дълга или встъпване в дълга, т. е. към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, едно трето лице встъпва като съдлъжник, като задължението на първоначалния длъжник остава. В този случай трябва да е налице изразена от П. И. Т. воля да поеме задължението, което не съответства на обективираното в анекса нейно съгласие да гарантира неговото изпълнение, т.е. без да е негов носител да се задължи да предостави обезпечение за изпълнението му. В решение № 48 от 14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на ВКС, ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е разяснено, че съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 1 ЗЗД поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора - „С.С.Р.М.“ ЕАД на друго лице - „Б.“ ЕООД да отговаря за изпълнението на негово задължение, при законово регламентирано изискване за писмена форма като форма за действителност на договора. Воля да отговаря с цялото си имущество за изпълнението на признатото задължение (чл.133 ЗЗД) П. И. Т. не е изразила. Напротив. Волята е за предоставяне на обезпечение чрез залог върху вземане, съгласно чл. 162 и сл. ЗЗД. Общите правила на залога на вземане са уредени в чл. 162 - чл. 165 ЗЗД, а специалните такива - в Закона за особените залози. Залогът на вземане е обезпечение, което според правната теория съчетава елементи на поръчителството и на цесията, тъй като предоставя право на заложния кредитор да се удовлетвори предпочтително от заложеното вземане при неизпълнение на обезпеченото вземане по реда, предвиден в закона. Залогът на вземане по ЗЗД е неформален договор, но с оглед противопоставимостта на трети лица той трябва да е сключен в писмена форма с достоверна дата, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева (чл. 162, ал. 2 ЗЗД). По ЗОЗ договорът е формален - писмен (чл. 2 ЗОЗ) и е необходимо да бъде вписан в Централния регистър на особените залози, като в случая не се твърди и установява такова вписване да е налице (съгласно показанията на разпитания свидетел вписване не е извършено поради високите такси), което потвърждава, че се касае за учредяване на залог върху вземане по ЗЗД. Залогът върху вземане представлява обезпечение на съществуващо задължение и правните последици, които поражда се изразяват в това, че след съобщаването на залога на длъжника, право да събира съдебно или извънсъдебно заложеното вземане, което представлява цената на правото на собственост върху недвижим имот, има само заложният кредитор, който е длъжен да извършва всички действия, които са нужни, за запазването на вземането; ако за събирането или запазването на вземането са необходими съдебни действия, то заложният кредитор действа като процесуален субституент на залогодателя, който следва да участва в процеса като негов необходим другар – съищец. Събраните от заложния кредитор суми се влагат в банка и служат за обезпечение – чл. 162, ал. 3 ЗЗД. При неизпълнение на обезпеченото вземане и след снабдяване с изпълнителен титул за него и образуване на изпълнително производство по ГПК кредиторът може да насочи изпълнението върху заложеното вземане, като при липса на доброволно изпълнение от заложния длъжник може да иска от съдебния изпълнител да му го възложи за събиране или вместо плащане. Никое от правата на заложния кредитор не включва възможността за насочване на изпълнение към имуществени права на залогодателя П. И. Т.. Тя не е носител на обезпеченото задължение, то остава единствено в правната сфера на „Б.“ ЕООД, затова и от същата няма как да се претендира изпълнението на самото обезпечено вземане. С анекс № 1/14.12.2017 г. П. И. Т. е поела задължението да предостави само залог, чрез който кредиторът „С.С.Р.М.“ ЕАД би придобил посочените права, но спрямо купувача по бъдещия договор за продажба на конкретния недвижим имот и то за договорената цена. Обаче това определяемо бъдещо вземане, не е възникнало. В правната теория и съдебната практика се приема, че няма пречка вземането, предмет на залога да е бъдещо такова, както в случая, достатъчно е да е определяемо, съответно заложният кредитор би придобил правата, които залогът му предоставя, при възникването му. Но в конкретния случай това бъдещо вземане, върху което е поето задължението да бъде учреден залогът, не се установява да е възникнало. Не е спорно, че П. И. Т. е поела задължението да учреди залог върху бъдещото свое вземане, което задължение не е изпълнила и би могла да отговаря за причинените от неизпълнението вреди, които обаче ищецът следва да докаже в производството. Вредите представляват конкретни неблагоприятни последици, които са настъпили в правната сфера на ищеца, който не е бил снабден с обещаното му обезпечение и стоят в пряка причинна връзка с неизпълнението на П. И. Т. на поетото задължение да учреди залог върху своето бъдещо вземане. В никакъв случай тези вреди не биха могли да се съизмеряват с размера на обезпечаваното вземане, което „С.С.Р.М.“ ЕАД има към „Б.“ ЕООД. В случая такива конкретни вреди и то стоящи в причинна връзка с неизпълнението не са доказани. Отговорността на ответника П. И. Т. не би могла да бъде ангажирана и поради факта, че бъдещото вземане за цената на конкретното вещно право на собственост въобще не е възникнало – правото е разпоредено от П. И. Т. без насрещна престация - като даване вместо изпълнение. Следователно и при точно изпълнение на задължението да учреди стипулираното обезпечение, в полза на заложния кредитор не биха се породили правата, които залогът на вземане предоставя, тъй като когато този кредитор се е съгласил да приеме като обезпечение залог върху бъдещо вземане, той е поел риска от неговото непораждане. Затова в конкретната хипотеза и при изпълнението на поетото от П. И. Т. задължение да учреди залога, правното положение на ищеца би било идентично, тъй като заложеното вземане въобще не е възникнало - правото на собственост е прехвърлено не срещу престиране на цена (парична сума), а срещу погасяване на задължения (чрез даване вместо изпълнение). Това сочи, че ищецът не е носител на вземане от П. И. Т. за репариране на причинени от неизпълнението на поетото с анекса задължение вреди в размер на сумата 124528, 69 лева, нито сключеният анекс би могъл да се тълкува като пораждащ последиците на сключен с ищеца договор за поръчителство или договор за встъпване в задължението на „Б.“ ЕООД. Затова и предявеният срещу физическото лице иск се налага да бъде отхвърлен. Искът за престиране на главницата от 124528, 69 лева е основателен само по отношение на „Б.“ ЕООД, което обуславя разглеждането на възражението му да е погасен по давност, а евентуално неоснователността на това възражение би предпоставила разглеждането на възражението за прихващане със стойността на извършените в наетото помещение подобрения. Погасителната давност е фактически състав, включващ период от време, през който носителят на едно субективно материално право бездейства, който състав поражда правото на задълженото лице да се позове на давността и да откаже изпълнение. Спорен между страните е въпросът коя е приложимата към признатото вземане давност – общата 5- годишна или специалната 3-годишна такава. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като по отношение на вземанията за наем, за лихви и други периодични плащания, приложима е специална 3-годишна давност – чл.111, б. „в“ ЗЗД. Ищецът „С.С.Р.М.“ ЕАД претендира да е носител на вземането въз основа на анекса от 14.12.2017 г., но същият не е негов правопораждащ факт. В анекса вземането, представляващо обща сума, формирана от отделни парични престации, е вече признато като възникнало и съществуващи, т.е. негов източник е сключеният договор за наем и затова за признаното вземане приложима е специалната кратка погасителна давност. В сключения анекс ответникът „Б.“ ЕООД изрично признало да е носител на задължения за заплащане на наемна цена, консумативни разноски и такси за управление (последните няма съмнение, че представляват периодични вземания). Това изявление съставлява признание на задължението, което прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като съдържанието на волеизявлението на длъжника не е насочено само към признаване на правопораждащия вземането факт (сключен договор за наем), а се признават неговите правни последици – възникналото правно задължение за престиране на сума в общ размер на 124528, 69 лева, дължима към 14.12.2017 г.. В този смисъл е уеднаквената практика на ВКС, обективирана в решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК и решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., I т. о., ТК и съответно закрепена в Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 4/2019 г., ОСГТК. Практиката приема, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В случая, длъжникът „Б.“ ЕООД признава самото задължение – волеизявлението му изцяло покрива характеристиките на ВКС за признание на задължението – недвусмислено и категорично се признава самото задължение за заплащане на наемна цена, разноски и такси по договора за наем на помещение, което изявление е достигнало до кредитора, който е страна по анекса и е направено преди изтичане на давността за процесните вземания. Признанието не променя по никакъв начин характера на възникналите задължения, те остават такива за периодични престации (наем, консумативни разноски, такси за административно управление), за които се прилага 3-годишна давност. Необходимо е да се посочи, че анексът за разсрочване задълженията на наемателя по договора от 19.05.2015 г. не може да бъде възприет като сключен с animus novandi, водещ до обективна новация и погасяване на съществуващо предходно задължение. Способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително разсрочването му, изменението на сроковете за плащане не са индиция за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, защото освен задължителните предпоставки за новиране, трябва да е налице разлика между новото и старото правоотношение, засягаща някои от съществените му елементи. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ отделение и решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. В случая, анексът от 14.12.2017 г. не е новирал задълженията, възникнали от договора за наем, а единствено е определил нов падеж на признатите задължения, които обаче остават такива, за които е приложима давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. От признанието е започнала да тече нова давност, включително кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части, като от падежа на последната месечна вноска – 31.12.2018 г. до предявяването на исковата молба на 23.12.2022 г. е изтекъл период от време, значително надхвърлящ 3 години, поради което включително съобразяването на спирането на давността през времето на обявеното извънредно положение с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и постановеното с разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, обн. ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г. спиране течението на давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти, продължило 69 дни, не променя извода, че вземанията на „С.С.Р.М.“ ЕАД от „Б.“ ЕООД са погасени по давност и не подлежат на принудително осъществяване, каквото е естеството на предявения осъдителен иск. Изложеното налага отхвърлянето на предявения главен иск и спрямо „Б.“ ЕООД. В този случай не следва да се разглежда процесуалното възражение за прихващане на този ответник, тъй като не е настъпило процесуалното условие за това – основателност на предявения иск. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС, с възражението за прихващане ответникът извършва изявлението за прихващане в процеса по предявения иск или се позовава на осъществения извън процеса погасителен способ. Когато възражението е неоснователно, съдът уважава иска (изцяло или частично) според заявения и установен размер на пасивното вземане. Възражението за прихващане е отбранително средство, с което разполага ответникът в защитата си срещу предявения иск. То внася допълнителен предмет на делото (чл. 298, ал. 4 ГПК), но действието на решението по него не надхвърля защитата по предявения. Максималната защита, която ответникът може да получи, е отхвърляне на иска. Ако искът е отхвърлен, това защитно средство няма да произведе целения ефект и затова разглеждането му е безпредметно. По отношение на акцесорните искове, с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Вземането за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо главното, като провопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение – липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение. В случая, съдът прие недължимост на главно вземане спрямо П. И. Т., поради невъзникването му и недължимост спрямо „Б.“ ЕООД поради изтекла погасителна давност, предвид което ищецът не е носител и на претендираните от ответниците акцесорни вземания за мораторно обезщетение. С оглед изхода на спора, право на присъждане на разноските за производството, се поражда за ответниците, в приложение на чл. 78, ал. 3 ГПК, които претендират единствено репариране на заплатено адвокатско възнаграждение, което ищецът неоснователно възразява да е прекомерно. Процесуалното представителство от страна на адвокат, за разлика от договора за поръчка, уреден в ЗЗД, не е безплатно (чл. 36, ал. 1 ЗАдв.), освен в изрично предвидените в специалния ЗАдв. хипотези, каквато настоящата не е. В определение № 374 от 20.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 687/2017 г., III г. о., ГК, е прието, че заплатеното адвокатско възнаграждение е равностойно на труда, когато съответства на фактическата и правна сложност на съответното производство, а разликата в повече остава в тежест на страната, която го е договорила. Страната, която с неоснователното си поведение е предизвикала правния спор е длъжна да понесе само онези разноски, които насрещната е била принудена да направи, но точно (само) тях. Чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда и ограничение в дейността на съда по установяване на причинно- следствената връзка между направения по делото разход и положените от адвоката усилия по конкретното дело. Упражнявайки своето правомощие по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не може да слезе под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/9.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет в законовата делегация от чл. 36 ЗА Наредба № 1/9.07.2004 г. До него законодателят фингира наличието на причинно-следствената връзка. В случая, приложимата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата установява при интерес от 100000 лева до 500000 лева, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение да е 8650 лева плюс 4 % за горницата над 100000 лева или възлиза на сумата 11147, 15 лева, без ДДС или 13376, 58 лева с ДДС. Ответникът „Б.“ ЕООД претендира репариране на заплатено възнаграждение от 13380 лева с ДДС, а П. И. Т. - 9900 лева, които суми са в рамките на (а едната и под) предвидения минимален размер, поради което не подлежат на намаляване. От друга страна, ищецът, който релевира възражението за прекомерност, е оценил труда на представляващия го адвокат като подлежащ на възмездяване в размер на 14400 лева, поради което възражението е неоснователно и на това основание. Така мотивиран Софийският градски съд,