Решение № 198 от 10.6.2025 г. на Районен съд - Червен бряг по дело № 1029/2024 г.

Производството е по чл. 123, ал.2, чл.127а, ал.2, чл.143 от СК и чл. 45, ал. 1 и чл.76, т. 9 от ЗБЛД В РС – Червен бряг, чрез адв. Т. Т. от ПлАК е постъпила искова молба на Ц. С. Ч., с ЕГН •••••••••• от гр. Койнаре, със съдебен адрес: г..... в качеството й на майка и законен представител на С. С. А.а, с ЕГН ••••••••••, родена на 02.08.2014 г. срещу С. А. Д., с ЕГН •••••••••• от......, с която на основание чл. 123, ал.2, чл.127а, ал.2, чл.143 от СК и чл.76, ал.1, т.9 от ЗДС във вр. с чл.11, ал.8, т.1 от ПИБДС се иска от съда да постанови решение и предостави упражняването на родителските права върху роденото от съвместното съжителство на страните дете, с всички произтичащи от това законни последици на нея, определи режим на лични контакти на бащата с него, присъди издръжка за бъдеще време в размер на 350.00 лв. на месец, както и да даде заместващо съгласие на другия родител за издаване на лична карта и преиздаване на задграничен паспорт на детето и пътуването му в чужбина, придружавано от майката или упълномощена от нея лице. С молбата са представени писмени доказателства. В исковата молба се твърди, че през 2017 г. страните окончателно са се разделили. Твърди се още, че първоначално за детето грижи са били полагани изключително от бащата, но към момента той изтърпява наказание лишаване от свобода и от тогава единствено тя се грижи за роденото от съвместното съжителство дете С. С. А.а. Исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК, поради което съдът я намери за редовна и с разпореждане на предоставения по реда на чл.95, ал.1 от ГПК особен представител адв. П. К. от ПлАК и на ответника са връчени исковата молба, ведно с приложенията, като им е даден едномесечен срок за възражение. В дадения от съда срок е постъпил такъв, с който се оспорва иска като завишен. Ищцата Ц. С. Ч. в съдебно заседание не се явява лично, за нея адв. Т. Т. от ПлАК, който от името на доверителката си поддържа предявените обективно и субективно съединени искове, като моли съда да ги уважи изцяло. Позовава се на писмени и гласни доказателства. Претендира разноски. Ответника С. А. Д., редовно призован не се явява, за него назначения по реда на чл.95, ал.1 от ГПК особен представител – адв. П. К. от ПлАК, който поддържа отговора на исковата молба, като излага подробни доводи за това. Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните по свое убеждение и съобразно правилото на чл.235 ГПК приема за установено от фактическа и от правна страна следното: Видно от представеното удостоверение за раждане на дете е, че страните по делото са родители на С. С. А.а, с ЕГН ••••••••••, родена на 02.08.2014 г. По делото е безспорен факта, че от 2017 г. страните живеят разделени, като първоначално за детето грижи са били полагани изключително от бащата, но към момента той изтърпява наказание лишаване от свобода и от тогава единствено тя се грижи за роденото от съвместното съжителство дете, подпомагана от своите близки. По делото е изготвен и представен социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ – Червен бряг от който се установява, че твърдяното в исковата молба е факт. Детето се отглежда от майката в чужбина, в дом, който предлага много добри битови условия. Отбелязано е също, че последната е подпомагана от свои близки роднини при отглеждането на детето. За бащата не е извършено проучване, поради факта, че същия изтърпява наказание лишаване от свобода и към момента е в затвора в гр. Плевен. При така установеното съдът прави следните правни изводи: Безспорно е, че страните по делото не са сключили граждански брак по реда на чл.4 и сл. от СК, не живеят заедно и въпроса за местоживеенето на детето С. С. А.а, с ЕГН ••••••••••, родена на 02.08.2014 г. и упражняване на родителските права не е уреден помежду им, т.е. е налице спор при кого от тях то да живее, и кой да упражнява родителските права, което прави предявения иск допустим. По основателността на обективно съединените искове: Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 2 СК, ако родителите не постигнат споразумение относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му спорът се решава от районния съд по настоящия адрес на детето, който се произнася по тези въпроси съгласно чл. 59, чл. 142, чл. 143 и чл. 144 СК. Производството по чл. 127, ал. 2 СК не е исково, а представлява спорна съдебна администрация относно начина за осъществяване на признати и гарантирани от закона материални субективни права. Актът на съда в това производство не поражда последици, които засягат /отричат или признават/ съществуването на подлежащите на защита права, а има за цел единствено управлението /администриране/ им, т.е. определяне начина на упражняването им. Целта на производството и постановения съдебен акт е да се постигне охраняване в максимална степен на конкретни материални субективни права, както в интерес на участващите в производството лица, така и в публичен интерес. Като производство „спорната администрация“ е учредена именно, за да се даде възможност за уреждане реализирането на субективни права от обществена значимост, каквито са посочените в чл. 127 СК пряко свързани със закрилата на децата и държавната политика за реализирането й. Поради вменената му от закона цел, в производството за спорна съдебна администрация, за разлика от исковото и охранителното производства, е засилено служебното начало и съдът е задължен да администрира в пълен обем спорните правоотношения, дори и без да е сезиран изрично за всяко от тях, като охранява интересите на страната, ползваща се от държавна закрила и събира по своя инициатива всички относими данни и доказателства, без ограничение във времето и извън установените в исковото производство преклузии. В производството чл. 127, ал. 2 СК, законодателят изрично възлага на съда, при липса на споразумение между родителите по чл. 127, ал. 1 СК, по който и да е от елементите му – местоживеене, упражняване на родителски права, лични отношения и издръжка на детето, да се произнесе служебно по всички тези правоотношения, уреждащи в пълнота упражняването на родителските права и правното положение на детето, макар и да е сезиран само с един от тези въпроси като спорен между родителите, и без да има предявени от някой от тях каквито и да е други претенции по останалите въпроси. Изрично текстът на правната норма задава критериите за решението на съда, като го препраща към разпоредбата на чл. 59 СК относно служебното решаване на въпросите, свързани с упражняването на родителските права при развод и към нормите, касаещи определянето издръжката на детето. Относно исковете за предоставяне на родителските права: Разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК изброява обстоятелства, които следва да се преценяват при решаване на въпроса за родителските права, с оглед интересите на детето – това са: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите и привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, материални възможности. Необходимо е да се уточни, че под упражняване на родителските права съгласно ППВС № 1/1974 г. следва да се разбира тяхното ежедневно осъществяване, както и действията по закрила, защита и представителство на децата. Родителят, който е натоварен с пряката отговорност по отглеждане и възпитание на детето, изпълнява своите задължения постоянно и в пълен обем, за разлика от другия родител. В подобни случаи, когато страните не могат да постигнат съгласие кой ще упражнява родителските права и да синхронизират изпълнението на своите задължения в интерес на детето, този въпрос се решава от съда с оглед на всички конкретни обстоятелства по делото. В настоящия случай решаващо значение при определяне при кой от двамата родители да живее С. С. А.а, с ЕГН ••••••••••, родена на 02.08.2014 г. е обстоятелството, че от година и половина то се отглежда в дома на майката, в чужбина, където е записана на училище и е изградила свой приятелски кръг, като по отношение на грижите за нея ищцата е подпомагана от своите близки и роднини. Само това обстоятелство е достатъчно да мотивира съда да уважи така предявения иск. Упражняването на родителските права и задължения изисква не само задоволяване на основните човешки потребности от подслон, храна, облекло и обувки, но и осигуряване на подходяща семейна среда обграждащата детето с любов и грижа, възпитаването и формиране на морални ценности, за да може то да израсне като пълноценна, самостоятелна и отговорна личност. В тази насока е положителното становища на Отдел „Закрила на детето“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – Червен бряг. Съобразявайки горното, както и пола на детето с майката, неговата възраст, възможността за продължаване досегашното й обгрижване и възпитание, така и от съвкупността от обстоятелства, релевантни за решаването на въпроса, съдът намира, че родителските права следва да бъдат предоставени за упражняване на майката, като определя местоживеене на детето при нея, на адреса на който живее. По отношение режима на лични отношения с родителя, който не упражнява родителските права: На бащата, поради гарантираната от закона възможност, следва да се определи режим на лични контакти със С. С. А.а. Преценката е служебна и се извършва от съда, който не е ангажиран с конкретно предявената такава от страните, като следва да бъде съобразен, както с възрастта им, така и с местоживеенето на бащата. Предвид установената към момента обективна невъзможност в срещите на бащата с детето съдът намира, че на него следва да бъде определен режим на лични контакти съобразен с константната съдебна практика, а именно: всяка първа и трета седмица от месеца от 10: 00 ч. до 18: 00 ч. в събота и 20 дни през лятото, когато майката не е в отпуск. Относно иска за издръжка в полза на децата: Размерът на издръжката, съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 СК се определя от нуждите на лицето, което има право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи. Нуждите на детето съобразно твърденията в исковата молба са в рамките на нормалните за възрастта на децата разходи, като няма данни същото да има специфични нужди. В Конвенцията за правата на детето /Приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г. Ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г. - ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 3.07.1991 г./. е признато правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. В чл. 27, ал. 2 от същата е посочено, че родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно Конвенцията задължението на родителя е не само по отношение на задоволяване на неговите първостепенни физически потребности, но и по отношение задоволяването на неговите умствени, духовни, морални и социални потребности, във връзка с осигуряване на развитие на детето. Относно размера на издръжката съдът намира, че задължение и на двамата родители е да гледат и издържат децата си, като в случаите когато гледането се осъществява изключително и само от единия родител, както е в случая, то другият родител следва да компенсира с увеличен размер на издръжката. Минималния размер на определената от СК дължима издръжка за едно дете е в размер на ¼ от МРЗ, която към момента е 269.25 лв. Родителите са в трудоспособна възраст, не страдат от заболявания, които да ги възпрепятстват да осъществяват обичайните трудови дейности. По делото не са налице данни за задължение на бащата да осигурява издръжка в полза на друг свой ненавършил пълнолетие низходящ. Що се отнася до нуждите на детето съдът приема, че освен присъщите за възрастта си нужди от храна, облекло, няма данни за заболяването от което то да страда и да обуславя наличие на специфични потребности и нужди. Така, като взе предвид възрастта и нуждите на детето и след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, както и с оглед възможността съдът да присъди издръжка в размер, дължим съобразно Конвенцията за правата на детето съдът определя общ размер на месечна издръжка за Мирослав в размер на 600.00 лв., като ответника следва да поеме половината от нея в размер на 300.00 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 16.08.2024 г., с падеж пето число на месеца за който се дължи до настъпване на причини за нейното изменяване или прекратяване. Останалата част, ведно с непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на детето следва да се поеме от майката. По основателността на иска по чл.127а, ал.2 от СК: Предявено е искане за разрешаване на разногласие между родителите относно снабдяване на роденото от съвместното съжителство на страните дете с документ за самоличност, а именно – лична карта и преиздаване на задграничен паспорт, както и пътуването му в чужбина, придружавано от майката или упълномощена от нея лице. За осъществяване на това законодателят изисква общото съгласие и на двамата родители, като при липса на съгласие на единия, единствената правна възможност да бъде преодоляно разногласието е решението на съда по чл.127а, ал.2 от СК. Поради това правото да се иска решение заместващо съгласието на родителя за снабдяване на роденото от съвместното им съжителство малолетно дете с документ за самоличност, а именно – лична карта и преиздаване на задграничен паспорт, е независимо от упражняването на родителските права, след като дори и да има възлагане на родителски права в полза на единия родител, той не би могъл самостоятелно да вземе решение за това, без да е необходимо да се преодолява несъгласието на другия родител по реда на чл.127а от СК. Наличието на несъгласие за даване разрешение за снабдяване на роденото от съвместното съжителство малолетно дете с документ за самоличност, а именно – лична карта и преиздаване на задграничен паспорт се установи по категоричен начин в настоящото производство. Следователно налице е възникнал спор и този спор следва да бъде разрешено от Районния съд. При това положение производството във връзка с отправеното от ищцата искане се явява допустимо. При решаване на спора по чл.127а, ал.2 от СК, съдът следва да прецени какъв е интереса на детето. Съгласно разпоредбите на Закона за българските документи за самоличност във възрастта, в която се намира роденото от съвместното съжителство на страните малолетно дете, не разполага с друг документ за самоличност освен задграничния паспорт, но при навършване на 14 годишна възраст ще е необходимо издаването й и на първата лична карта. Изискването на закона за съвместното решаване на родителските права по този въпрос представлява по- висока степен на закрила на детето. Ето защо Съдът намира, че следва да даде възможност на майката да се снабди с такъв документ, ако поради нежелание бащата не даде съгласие за това в подходящата форма /декларация и пълномощно с нотариална заверка на подписа/. Това съгласие по силата на разпоредбата на чл.123 СК следва да бъде заместено с решение на Съда. По изложените съображения, съдът счита и този обективно съединен иск за основателен и като такъв, следва да бъде уважен, като се разреши на майката да подаде необходимите документи за издаване/преиздаване на лична карта и задграничен паспорт на С. С. А.а, с ЕГН ••••••••••, родена на 02.08.2014 г. и да получи същите след издаването им, без да е необходимо за целта съгласието на бащата. По второто искане – да се разреши на детето да пътува в чужбина без съгласието на бащата до навършване на 18 годишна възраст. При обсъждане на настоящия казус, Съдът следва да вземе предвид решение на Европейския съд по правата на човека по делото "Пенчеви срещу България". С него е прието, че отказът на ВКС на Р. България да разреши неограничено извеждане от страната за период от 1 година на малолетно дете от майка му, без съгласието на бащата, е намеса в правото на защита на семейния живот на майката и детето по чл. 8 от ЕКЗПЧОС, а позоваването от страна на българския съдебен състав на константната практика, според която съдът не може да разреши неограничено пътуване в чужбина на дете без съгласие на единия родител, е определено от магистратите в Страсбург като "прекалено формалистичен подход". При това положение и съобразявайки обстоятелството, че правото на свободно предвижване е регламентирано и в Конституцията на Република България, настоящия състав счита, че уважаването на такова искане ще бъде гаранция за правилното физическо и психическо развитие на малолетната С. С. А.а, с ЕГН ••••••••••, родена на 02.08.2014 г. При тези данни, съдът намира молбата с правно основание чл. 127а, ал.2 от СК за основателна. От събраните по делото доказателства Съдът намира, че решението, уважаващо иска по чл.127а, ал. 2 от СК, вр. чл. 76, т. 9 от ЗБЛД е изцяло в интерес на детето, тъй като липсата на такова решение би ограничило правата им като български гражданин да влизат и излизат от страната с паспорт – чл. 33, ал. 1 от ЗБЛД, като в случая не са налице предвидените в чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД ограничения. На основание чл.127, ал.4 от СК и чл.242, ал.1 от ГПК следва да се постанови предварително изпълнение на решението в частта за дължимата издръжка и относно попълване и подаване на заявление от ищцата за издаване/преиздаване на лична карта и задграничен паспорт на детето, получаването на същите и разрешението за пътуване извън пределите на Република България многократно и без ограничения, придружено от майката Ц. С. Ч., с ЕГН •••••••••• или изрично упълномощено от нея лице. По разноските: Ищцата претендира разноски в размер на 90.00 лв. държавна такса и 800.00 лв. адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати. На същия следва да се присъди и държавна такса съгласно чл. 69, т.7 от ГПК във връзка с чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ЧРС върху определения размер на издръжката за бъдеще в размер на 387.72 лв. По изложените съображения, съдът