Решение № 578 от 1.11.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 61/2023 г.

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК. Предмет на подадената от името на „ЦКБ“ АД-гр.София чрез пълномощника й адвокат Р. О. от АК- Б., въззивна жалба е Решение № 1264/22.11.2022 г. по гр.д. № •••/2022 г. на ВТРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК срещу К. Б. С. от гр.П. Т., искове, имащи за предмет претендирани вземания 1/ за сумата от 7 494, 43 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит от 09.06.2020 г. сключен между банката и Н. К. С.; 2/ за сумата от 87, 15 лева – просрочена лихва за периода от 12.05.2021 г. до 11.07.2021 г. и 3/ за сумата от 256, 39 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 21.06.2021 г. до 10.11.2021 г. и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК до окончателното й изплащане, с молба за отмяната му и уважаването им, с присъждане на направените по производството пред двете съдебни инстанции разноски. Изложени са оплаквания / доводи/ за неправилност и необоснованост на решението поради неточна и несъвкупна преценка на всички обстоятелства, безспорно установени със събраните доказателства и погрешно тълкуване и прилагане на материалния закон в пряко противоречие с и в несъответствие с разума и характера на нормите на чл. 14, ал.1, чл.46, ал.2 ЗНА, чл.49, ал.2 ЗН, чл.170, ал.8 КСО/ относно началния момент на влизането й в сила, изключващ обратното й действие / и чл.80, ал.4 КСО / имаща изключителен характер, недопускащ разширително тълкуване и прилагане по аналогия /, довели до неверен главен правен извод, че отказът от наследството на кредитополучателя, направен от ответницата е действителен. Ответникът чрез пълномощника си – адвокат Б. Г. от ВТАК оспорва жалбата с доводи за съответствие на решението със събраните доказателства и материалния закон. Предявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Изложеното в жалбата налага повторно разглеждане на правния спор в неговата предметна цялост- чл. 269, изр.2-ро от ГПК. Предявени са искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 240, ал.1, ал.2 от ЗЗД, вр. с чл.9, ал.1 от ЗПК, чл.79, ал.1, вр. с чл. 9, ал.1 от ЗЗД. Ищецът „ЦКБ“ АД- гр.София чрез пълномощника си адвокат Р. О. от АК- Б. твърди в исковата си молба, че по силата на сключен на 09.06.2020 г. с Н. К. С. договор за потребителски кредит № 79700КР-АА-••• му е предоставил в заем сумата 9000 лева/ усвоена същия ден чрез превод по банковата му сметка /, срещу задължението му да я върне на части в структурата на месечни анюитетни вноски в срок до 12.05.2025 г. и да заплаща лихва за потреблението, определена/ чл.4 / на основата на годишен лихвен процент в размер на 4, 40 % / на ден в размер на 1/360 от него/, включващ сбора на основния референтен лихвен процент за потребителските кредити на банката и надбавка в размер на 4, 00 %- за периода от датата на усвояването на кредита до датата на падежа на 12 –тата месечна вноска от погасителния план, а след това – годишен лихвен процент в размер на 4, 70 процентни пункта, включващ сбора на ОРЛП на банката/ в размер на 0, 40 % годишно при сключване на договора / за съответния период на начисляване на лихвата и 4, 30 % надбавка. При неплащане в срок на главницата, за срока на забавата върху просрочената й част се начислява лихва, формирана от редовната годишна лихва по кредита, плюс обезщетение за забава в размер на законната лихва / чл.10 /, а при неизпълнение на договора банката има право на обезщетение за разходите за извънсъдебно и съдебно събиране на вземането. Потребителят е починал на •••.2020 г., а неговия син К. Н. С. е направил отказ от приемане на наследството му. Проведени са разговори с майка му и ответник по делото К. Б. С./ като призована да го наследи по закон от втори ред / относно погасяването на остатъчните задължения по договора, като са обсъждани конкретни начини и срокове за това и е заявила, че ше започне да ги погасява, но без да го стори, връчена й е покана за доброволно изпълнение и за обявяване на кредита в състояние на предсрочна изискуемост, но поради липсата на каквито и да било плащания е последвало снабдяване със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3215/2021 г. на ВТРС. Срещу тази заповед ответницата е подала възражение в срока по чл. 414, ал.2 от ГПК, заявявайки, че на 18.01.2022 г. е направила отказ от наследството на сина си, вписан в съответната книга при Районен съд гр.Г. Ищецът оспорва действителността му с доводи, че преди да бъде извършен този отказ, тя е приела мълчаливо това наследство по смисъла на чл.49, ал.2 от ЗН поради обстоятелствата, че страните са водили разговори за погасяване на остатъчния кредитен дълг, без да го е оспорвала; че е предприела действия по събиране на необходимата на застрахователя документация с цел изплащане на застрахователното обезщетение по договора за застраховка „Живот“, сключен с Н. К. С. във връзка с потребителския кредит/ отказано/; че е подала до УПФ „ЦКБ С.“ АД на 08.12.2020 г. заявление за изплащане на средствата, натрупани по индивидуалната му партида за допълнително задължително пенсионно осигуряване и че ги е получила в резултат на взето на 05.01.2021 г. решение за изплащането им. Предвид горетвърдяното моли съда да приеме за установено по отношение на ответницата, че дължи сумата от 7 494.43 лева – остатъчна главница по договора за потребителски кредит, сумата от 87.15 лева – просрочена лихва за периода от 12.05.2021 година до 11.07.2021 година, сумата от 256.39 лева – обезщетение за забава за периода от 21.06.2021 година до 10.11.2021 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното погасяване на задължението, както и да я осъди да заплати направените по производството / заповедното и исковото / разноски. Ответникът чрез пълномощника си оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни с възражения/ доводи/, че заявените от ищеца обстоятелства са негодни да бъдат квалифицирани като действия, разкриващи недвусмислено намерението й да приеме наследството на сина й по смисъла на закона преди да се откаже от него, още повече, че съгласно нормата на чл.170, ал.8 от КСО получаването на средствата по индивидуалната му партида от фонда на допълнителното задължително пенсионно осигуряване не счита за такова приемане. Твърденията в исковата молба за сключения договор за потребителски кредит, страните и съдържанието му, усвояването на сумата, смъртта на потребителя, призоваването на ответника да го наследи по силата на роднинската им връзка по възходяща права линия/ майка и син/, водените разговори за погасяването на остатъчния кредитен дълг без изразено несъгласие за това, изпратената му покана за доброволно изпълнение с обявената предсрочна изискуемост, съдействието на ответника във връзка с представяне пред застрахователя на необходима документация по повод на подадена молба от банката- ищец за изплащане на застрахователно обезщетение по сключената с починалия длъжник застраховка „Живот“, подаденото заявление за изплащане на средствата, натрупани по индивидуалната му партида за допълнително задължително пенсионно осигуряване и получаването им, извършеният отказ от наследство са безспорни и установени със събраните писмени и гласни доказателства факти/ обстоятелства /, за чийто констатации въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение, без да е нужно да ги повтаря – чл.272 от ГПК. Спорът им е по въпроса приела ли е майката на починалия длъжник наследството му с посочените в исковата молба действия, т.е. може ли те да се схващат като такива, недвусмислено разкриващи/ предполагащи/ намерението й/ нейната воля / да придобие и поеме включените в него права и задължения по смисъла на чл.49, ал.2 от ЗН или не? Отговорът е отрицателен. Банката- кредитор настоява, че най- силен аргумент за такова мълчаливо приемане на наследството са неделимо свързаните действия на подаване на заявление за изплащане на средствата, натрупани по индивидуалната му партида за допълнително задължително пенсионно осигуряване и получаването им. Правното съдържание на този понятиен израз логически най обобщено включва всички онези действия с осъзнати последици, с които лицата, призовани по закон да наследят починалия упражняват непогасими със смъртта му/ следователно годни за наследяване / имуществени права, които е притежавал и ако бе жив би могъл да упражни, усвояват благата и фактическите състояния, произтичащи от тези права, осигуряват си възможност за такова упражняване и/или усвояване или признават и/или изпълняват по надлежния ред и начин и/или в изискуемата форма негови наследими имуществени задължения пред и на кредитора му/ примери за такива действия, извлечени от съдебната практика са посочени в мотивите на обжалваното решение, към които въззивният съд препраща /. В текста на чл.170, ал.1 от КСО е уредено имущественото притезателно право на преживелия съпруг, низходящите и възходящите на починалото осигурено лице / в редакцията му към декември 2020 г. и януари 2021 г. / да получат натрупаните средства по индивидуалната му партида. Това право обаче, макар и да не би било им предоставено, ако те нямаха качеството на негови наследници по закон, т.е. на лица призовани да наследят имуществото му и са го сторили / чл. 5, ал.1, чл.6, чл.9, ал.1, чл.48 от ЗН /, възниква не по силата на самото право на наследяване, а по силата на специално повеление на закона, т.е. на лично основание/ аргумент от чл. 139, ал.1, т.4 от КСО- вж. по- долу/. Макар и условно казано да се приемат за собствени на осигуреното лице/ част от тях, които се внасят в УПФ да са за сметка на осигурителя – чл.157, ал.3, т.2 от КСО, а внесените в ППФ – изцяло за негова сметка – чл.157, ал.4 от КСО/, тези средства не са елемент от актива на имуществото му, когато почине, за да бъдат предмет на наследяване както много други имуществени права. Ако бяха такъв елемент, тогава не се вижда смисъл от съществуването на нормата на чл. 170, ал.1 от КСО, която да казва какво се случва с тях при смърт на осигуреното лице, щом съответните правила на ЗН уреждат съдбата им със същите последици в полза на същите лица, т.е. да им урежда изрично едно право на получаване, което така или иначе им принадлежи като последица на правото им на наследяване! Аргументи в подкрепа на горния извод се извличат от систематичното и логическо тълкуване на нормите на чл. 129, ал.3, ал.5, ал.6, ал.11, чл.137, ал.1, чл. 139, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.4, вр. с чл. 167, ал.1, ал.2, чл. 167а, ал.1 и чл.170, ал.2, ал.3 от КСО- в редакцията му към декември 2020 г. и януари 2021 г. Внесените средства за допълнително задължително пенсионно осигуряване/ неподлежащи на принудително изпълнение / се отчитат в дялове и в части от дялове, представляващи пропорционална част от нетните активи на универсалния пенсионен фонд при равенство на стойностите им, като осигуряването в него е източник на пораждане на а/ право на допълнителна пожизнена пенсия за старост на осигуреното лице при условията на чл.167 от КСО; б/ право на осигуреното лице да получи до 50 на сто от средствата, натрупани по индивидуалната му партида при трайно намалена работоспособност над 89, 99 на сто; в/ право на осигуреното лице да получи натрупаните средства при условията на чл.167а от КСО/ нова ДВ. бр. 19/2021 г./, както и на г/ посоченото по-горе право на наследниците на осигуреното лице да получат натрупаните средства по индивидуалната му партида като последица от смъртта му, които могат да бъдат остатък, когато вече е станало пенсионер на фонда. Както се вижда от специалната им законова уредба / режим/ предназначението на натрупването на въпросните средства е да осигурят на първо място пораждането и упражняването на личното /т.е. ненаследимо/ право/ чл.165, ал.2 от КСО/ на осигуреното лице да получава в определен на основата им размер / чл.169, ал.1, т.1 от КСО/ на допълнителна пожизнена пенсия за старост, ако настъпят условията/ хипотезите/ на чл.167 от КСО. Правото му на вземане за част от тях по б.“б“/ чл.139, ал.1, т.2 КСО/, както и правото му на вземане за всички натрупани по индивидуалната му партида по „в“/ чл.167а, ал.1 от КСО/ също са лични и напълно разбираемо няма как за преминат към наследниците му по закон, освен ако приживе не ги е упражнил/ осъществени са хипотезите на закона за пораждането им/ и в резултат на това средствата са му били вече преведени, в който случай ще са елемент от актива на наследственото му имущество. Впрочем с неговата смърт, изпреварила възникването на правото на получаване на допълнителна пожизнена пенсия за старост ще се породи правото на наследниците да получат всички натрупани по индивидуалната му партида средства в УПФ/ чл.170, ал.1 от КСО/ и затова е безсмислено да се коментират наследственоправни последици във връзка с горните права, стига/ както се посочи в предходното изречение / да не е налице факта на превеждане на средствата в резултат на упражняването им приживе. Тъй-като средствата са част от нетните активи на фонда / чл. 129, ал.5 от КСО/ и пенсионноосигурителното дружество може да ги инвестира в съответствие с дългосрочните интереси на осигурените лица и пенсионерите и при спазване на принципите на надеждност, ликвидност, доходност и диверсификация в различни видове ценни книжа и влогове / чл.175 и чл.176 от КСО/, в строгия типичен юридически смисъл на понятието, те като съответна парична стойност/ вземане за такава / стават по същество собствени на осигуреното лице, когато възникнат и се упражнят правата му по чл. 139, ал.1, т.1, т.2, т.3 от КСО. Преди това само с абстрактна условност могат да се приемат за негови, като предоставеното му от закона право, свързано с тях не е разпоредително- усвоително, а да ги прехвърли от един в друг съответен фонд, управляван от друго пенсионноосигурително дружество ако са изпълнени определени изисквания / чл.171, ал.1, ал.2 от КСО /. Ето защо при неговата смърт предвидена като юридически факт, от който възниква правото на наследниците му да получат натрупаните по партидата му, средства във фонда / чл.170, ал.1 от КСО/, те не следва да имат определеност на елемент от актива на наследството му и точно с тази законодателната идея би трябвало да се обясни изричната му специална уредба, т.е. получаването им да не се счита последица от упражняване на наследствено право съгласно общата законова уредба на наследяването/ ЗН/, а на едно лично право с имуществено съдържание. Че такава е законодателната идея ясно личи от приетите и обнародвани в ДВ бр. 19/2021 г. нови разпоредби на ал. 7 и ал.8, включени в обхвата на чл.170 от КСО, посочващи, че отказът от наследството на починалото осигурено лице не лишава наследниците му от правото по ал.1, а получаването на средствата по ал.1 не се счита за приемане на неговото наследство. По повод на разглеждания спор следва да се каже, че нормата на чл. 170, ал.8 от КСО не дава нова уредба или преуредба на отношенията/ каквато не е имало преди/, свързани със съдбата на средствата, натрупани по индивидуалната партида на починалия осигуряван за допълнителна пожизнена пенсия за старост, а е приета за да поясни горната идея, т.е. да улесни / по подобие например на нормите на чл.80, ал.3 и ал.4 от КСО, имащи също така пояснителна насоченост във връзка с характера на правото на наследствена пенсия по ал.1 / правилното тълкуване/ правно оценъчно възприятие / на ал.1 от гледна точка на характера на правото на наследниците с цел да се избегнат недоразумения и спорове именно във връзка с прилагането на чл.49, ал.2 от ЗН. Налице е била пояснителна / тълкувателна/ празнота, която законодателят е преценил, че не трябва повече да съществува и не може да става и дума за възможно или невъзможно за случая същинско прилагане по аналогия на нормата на чл.80, ал.4 от КСО, както е заявено в жалбата. Получаването на наследствена пенсия по чл.80, ал.1 КСО и получаването на средствата, натрупани по индивидуалната партида на починалия осигурен по чл.170, ал.1 от КСО са последици на наистина достатъчно различни по вид и предпоставки права, за да би било уместно и мислимо правоприлагането по аналогия на норма, уреждаща първото право по неуреден за второто право въпрос. Изводът е, че действията на майката на починалия осигурен за правото на допълнителна пожизнена пенсия и длъжник на банката- ищец, изразяващи се в подаване на заявление за получаване на средствата, натрупани по индивидуалната му партида не са такива, с които се разкрива недвусмислено намерението й да приеме неговото наследство по смисъла на чл.49, ал.2 от ЗН, понеже логически не могат да са такива. А не могат, тъй-като с тях тя е упражнила едно лично, а не наследствено право. Не са такива действия и предоставянето на документи, изискани от застрахователя по повод на подадена молба от банката за изплащане на застрахователно обезщетение по сключената във връзка с договора за потребителски кредит застраховка „Живот“/ съдействието за снабдяване с необходимата информация по преписката „Щета“ не е никакво признание на дълга/, както и обсъждането в разговори по телефона между служител на банката и С. на начини и срокове за погасяване на задълженията/ има се предвид нейно изявление, че е съгласна да плаща според възможностите й /. Тя нито е сключила с банката споразумение за заместване в договора на починалия си син, нито някакво споразумение за разсрочено плащане, нито е плащала някакви суми за погасяване на натрупаните задължения.. Обстоятелствата, че половин година след като й е връчена поканата за доброволно изпълнение „по никакъв начин не е реагирала, не се е противопоставила, не е възразила, не е заявила, че не е приела наследството мълчаливо и не се е отказала от него“, освен че не са действия, ако и да биха пораждали някакво съмнение, не са доказателство за предходното му или съпътстващо приемане му с други действия, дори съвкупно- разгледани. За да е мислим интерес от подобно приемане трябва да се установи поне, че починалият е притежавал някакви имуществени права, чиято стойност по значително надвишава стойността на задълженията му. Ето защо няма доказано основание да се отрече действителността на извършения отказ от наследството на длъжника/ чл.52 от ЗН/, осуетил придобиването му/ чл.48 от ЗН/. Следователно ответникът не е обременен със задълженията на починалия потребител, произхождащи от договора за потребителски кредит- предмет на издадената заповед за изпълнение. По изложените съображения правораздавателният резултат по предявените искове изключва основателността им в съгласие с обжалваното първоинстанционно решение, подлежащо на потвърждаване. При този изход на спора пълномощникът на ответника има право на присъждане на поисканото на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗА адвокатско възнаграждение, тъй- като са осъществени предпоставките за възникването му. Размерът му определен по реда на чл. 7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 1083, 80 лева. Предвид горното, съдът