Решение № 457 от 11.8.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 605/2024 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3189 от 11.01.2024г. по описа на Софийски градски съд, подадена от „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, чрез адвокат Д. Б. Я. - Р. от САК, против Решение № 1473 от 29.11.2023г., постановено по търговско дело № 20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав, и въззивна жалба вх.№56806 от 17.05.2024г. по описа на Софийски градски съд, подадена от „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, чрез адвокат Д. Б. Я. - Р. от САК, и против Решение № 554 от 14.04.2024г., постановено по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав.

С въззивна вх.№ 3189 от 11.01.2024г. по описа на Софийски градски съд се обжалва изцяло Решение № 1473 от 29.11.2023г., постановено по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI- 9 състав, с което са отхвърлени предявените от „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, против МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на Република България - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на енергетиката, със седалище и адрес: гр. София, ул. „Триадица” № 8, искове с правно основание от чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.31, ал.2 от сключения между страните на 04.12.2019г. Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе, за срок от 35 години, и с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за обявяване нищожността на клаузата на чл.8, ал.2, т.14 от сключения между страните на 04.12.2019г. Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе, за срок от 35 години, като неоснователни, и „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, е осъдено да заплати на МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на Република България - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на енергетиката, със седалище и адрес: гр. София, ул. „Триадица” № 8, на основание чл.78, ал.3, във вр. с ал.8 ГПК разноски в производството в размер на 500, 00 лв.

Поддържа се, че решението е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на съдопроизвоствените правила, необосновано, тъй като при постановяването му са нарушени правилата на логическото мислене и каузалните връзки и са изложени правни твърдения и наведени материалноправни норми, които не са относими към фактите по случая, по подробно изложени съображения, като се иска да бъда отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което:

Да бъде уважен главния иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, предявен за прогласяване на нищожността на чл.31, ал.2 от сключения на 04.12.2019г. Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства- неметални полезни изкопаеми -индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „Златен дол“, участъци „II”, „III”, община Ветово, област Русе;

Да бъде уважен втория иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.8, ал.2, т.14 от процесния договор.

В случай, че не бъдат уважени двата главни иска за прогласяване на нищожност на разпоредбите на чл.31, ал.2 и чл.8, ал.2, т.14 от процесния концесионен договор, иска да бъдат разгледани в условия на евентуалност, предявените евентуални искове, както следва:

Първи евентуален иск, предявен в т.2 от петитума на исковата молба - да бъде установено спрямо държавата, че задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължение с ненастъпил падеж и в този смисъл не е налице неизпълнение на това задължение, поради което неустойка не се дължи.

Втори евентуален иск, прецизиран в уточнителна молба вх. № 65471 от 12.10.2022г. - да се приеме приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци /ПУМО/ за 2020г.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подаден отговор на жалбата.

С въззивна жалба вх.№56806 от 17.05.2024г. по описа на Софийски градски съд се обжалва изцяло Решение №554 от 14.04.2024г., постановено по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав, с което е отхвърлена молба вх. № 3186/11.01.2024 г., подадена от ищеца „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, чрез адвокат Д. Б. Я. - Р. от САК, за допълване на осн. чл.250 ал.1 от ГПК на Решение № 1473 от 29.11.2023г. по търговско дело №1499 по описа за 2022г. на СГС, VI - 9 състав, чрез постановяване на решение по следните искове:

Първи евентуален иск, предявен в т.2 от петитума на исковата молба - „да бъде установено спрямо държавата, че задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължение с ненастъпил падеж и в този смисъл не е налице неизпълнение на това задължение, поради което неустойка не се дължи.“ Втори евентуален иск, съгласно уточнителна молба вх. № 65471 от 12.10.2022г. /стр.6/ - „да приемете за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.6 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци /ПУМО/ за 2020г.“ Поддържа се, че решението е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, като се иска да бъда отменено и делото бъде върнато на първата инстанция за разглеждане на искането по същество.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е подаден отговор на жалбата от Д. З., процесуален представител на Министъра на енергетиката, в който се поддържа становището, че постановеният съдебен акт е правилен и законосъобразен, по подробно изложени съображения, като се иска да бъде отхвърлена въззивната жалба, като неоснователна.

Софийският апелативен съд, след като обсъди посоченото в жалбата във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното:

„ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, е предявило срещу МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на Република България - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на енергетиката, със седалище и адрес: гр. София, ул.„Триадица” № 8, искове правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, с които иска да бъде прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, във вр. с чл.92 ЗЗД, разпоредбата на чл.31, ал.2 от сключения Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ”, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе; да бъде прогласена за нищожна и разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД алтернативно да бъде установено спрямо държавата, че задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължение с ненастъпил падеж и в този смисъл не е налице неизпълнение на това задължение поради което неустойка не се дължи.

С уточнителна молба вх.№ 65471 от 12.10.2022г. по описа на съда, ищецът е поискал, в случай, че не бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.8, ал. 2, т. 14 от КД в условията на евентуалност, да бъде установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 8, ал. 2, т. 14 от КД.

С уточнителна молба вх.№65471 от 12.10.2022г. по описа на съда, ищецът е предявил втори евентуален иск - да се приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци /ПУМО/за 2020г.

Ищецът твърди, че между него, като концесионер, и ответника - Държавата /МС на РБ/ чрез Министъра на енергетиката, в качеството му на представляващ държавата /концедента/, на 4.12.2019г. е сключен Договор за предоставяне на концесия /КД/ за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе, влязъл в сила на 18.12.2019 г. - датата на предоставяне на банковата гаранция по чл.21 ал.2 от КД. Концесионният договор е сключен на основание чл.66 от Закона за подземните богатства /ЗПБ/ в изпълнение на Решение № 544 на МС на РБ от 18.09. 2019г. /обн.ДВ.бр.74 от 20.09.2019г./, с което МС на РБ предоставя на „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, гр.София, концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе, на основание чл.54, ал.5 и ал.6, във връзка с чл.5, т.3, чл.6, ал.3 и чл.29 от ЗПБ и мотивирано предложение на министъра на енергетиката.

Ищецът е основал исковете си на твърдения за възникнал правен спор между него и Министъра на енергетиката, в качеството му на представляващ концедента, във връзка с претендирани от концедента неустойки за твърдяни неизпълнения по сключения концесионен договор, като е изложил подробни съображения в подкрепа на искането си към съда, по всеки един от исковете, посочени в мотивите на обжалваното решение.

Ответникът МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на Република България - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на енергетиката, е представил отговор на искова молба, в който поддържа становището за неоснователност и недоказаност на исковите претенции, по подробно изложени съображения, като претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В решение от 29.11.2023г., по търг.д.№20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав, съдът след като е описал доказателствата по делото и установената фактическа обстановка, е приел исковете за допустими, но по разгледани по същество за неоснователни, по следните съображения:

Не се спори, че между страните съществува облигационна връзка, обективирана в сключен помежду им Договор от 04.12.2019г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе, за срок от 35 години. Легалната дефиниция на концесията се съдържа в нормата на чл.2, ал.1 от ЗК - право на експлоатация върху обект и/или на услуга от обществен интерес, предоставено от концедент на капиталово търговско дружество - концесионер, срещу задължението на концесионера да изгради, да управлява и поддържа обекта на концесията или да управлява услугата на свой риск. Договорът се сключва в писмена форма, между концедента и концесионера, преследва определен материален интерес и предоставя особено право на ползване върху обекти, публична държавна собственост - върху които държавата осъществява суверенни права и правото да се извършват дейности, за които е установен държавен монопол, с три основни предмета: за строителство, за услуга и за добив - чл.2, ал.2-3 ЗК. От момента на сключването на концесионния договор, фактическият състав на концесията преминава в гражданската си фаза, която се регулира от нормите на гражданското право, към които препращат и самите договорни клаузи.

Спорните моменти, касаят валидността на част от клаузите от договора, като претендираната нищожност е заявена на отделни основания: в хипотезата на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД - за неустойката по чл. 31, ал.2 КД; в хипотезата на чл.26, ал.1 предл.1 ЗЗД - за уговореното задължение на концесионера по чл. 8, ал.2, т. 14 от КД.

По нищожността на неустойката по чл.31, ал.2 от КД заради противоречието й с добрите нрави:

Разпоредбата на чл.31, ал.2 от КД гласи, че: „При пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на което и да е от непаричните задължения по чл.8, ал.2, т.3, б.„а“, „в“-„е“, т.6, т.13, т.14 и чл.14, ал.5, концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка с размер 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС, за всяко едно задължение”.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в т.3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Преценката за нейната нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани примерно изброени критерии.

Според чл.92, ал.1, изр.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като след разяснения за характера на неустойката са посочини функциите й – обезпечителна функция, която длъжника да изпълни задължението, което е поел както е уговорено; обезщетителна функция, тъй като предварително се определя размерът на дължимото при неизпълнение обезщетение; санкционна /наказателна/ функция като уговореният размер значително надхвърля размера на вредите, което е допустимо до границата на прекомерността. Неустойката представлява предварителна оценка на вредите, които биха настъпили от неизпълнение на едно задължение и има акцесорен характер - винаги е свързана с друго, главно задължение по договора, и може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение - компенсаторна неустойка за пълно неизпълнение, мораторна неустойка за забавено изпълнение и неустойка за лошо изпълнение. Различните видове неустойка могат да се кумулират само ако се отнасят до форми на неизпълнение, които не се поглъщат. Неустойката може да бъде различен вид и с оглед на това, какво е съотношението между уговорената неустойка и обезщетението за вреди: в чл.92 ЗЗД е уредена зачетната неустойка – дължи се вместо обезщетение за вреди по общия ред, като кредиторът не е лишен от възможността да търси обезщетение за вреди, които надхвърля уговорената неустойка; алтернативна неустойка- при неизпълнение, кредиторът може да иска изплащане или на договорената неустойка или на обезщетение за вредите; кумулативна неустойка, т.е. дължаща се наред с обезщетението за вреди; изключителна неустойка, когато при неизпълнение кредиторът може да претендира само нея без оглед размера на вредите, които реално е претърпял.

Договорената по чл.31, ал.2 от КД неустойка обезпечава и служи за обезщетение в различните хипотези на пълно неизпълнение, съответно - неточно изпълнение на конкретно посочените в съдържанието й основни непарични задължения. Същата е уговорена, както в съответствие с нормативно установеното по смисъла на чл.79, ал.1 ЗЗД право за кредитора да търси едновременно с обезщетението и реално изпълнение на дължимото, така и с изрично предвидената по чл.92, ал.2 от ЗЗД възможност да се иска обезщетение и за по- големи вреди, които не се покриват от неустойката.

Процесното правоотношение съдържа всички изискуеми елементи на договора за концесия. Насрещните престации са определени в рамките на определената от закона свобода на договаряне. По делото липсват твърдения и доказателства за опорочаване волята на страните по сключване на договора, от които да се направи извод, че ответникът е имал недобросъвестно поведение, с което е целял постигането на несправедлив краен резултат. Напротив, страните по концесионния договор са желаели постигането на този резултат. Именно поради това, че уговорените насрещни престации имат различен характер и начинът на определянето им, както и съдържанието им зависи от конкретната воля на страните, тяхната нееквивалентност следва да бъде преценявана не при обикновеното съпоставяне на насрещната парична престация, дължима от ответника, а с оглед постигането на несправедлив краен резултат за една от страните. Нееквивалентността на престациите би могла да бъде основание за нищожност на посоченото основание в хипотеза, че са налице други субективни предпоставки, които да обуславят нейната необичайност, за каквито по делото не се ангажират доказателства от ищеца. Освен това, в случая, дължимата по договора неустойка не е уговорена за неизпълнение на парично задължение, поради което и не следва да бъде съпоставяна същата евентуално с размера на обезщетението по чл.86 от ЗЗД, определяно в размер на законната лихва.

Не са споделени доводите на ищцовата страна, че за задълженията, за които е договорена неустойката по чл. 31, ал.2 от КД е налице друго обезпечение - като спиране, прекратяване на договора, съответно - банкова гаранция, по подробно изложени съображения.

Прието е, че след като няма данни за съпътстващи сделката действия, които да са укорими от гледна точка на морала и общоприетите норми на поведение, искът с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за обявяване нищожността на клаузата на чл.31, ал.2 от договора за концесия поради накърняване на добрите нрави, е неоснователен.

По нищожността на разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД поради противоречието и със закона - чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД гласи, че концесионера има задължение: „да отложи и стабилизира на терена граничните точки по контура на концесионната площ - Приложение №1, в срок до 30 дни от влизане в сила на този договор. В случай, че в посочения срок концесионерът не е постигнал споразумение с титулярите на права върху земите, покриващи площта, срокът се брои от момента на придобиване на права върху земите от страна на концесионера”.

Според ищеца, оспорената разпоредба противоречи на следните законови разпоредби: чл.17, ал.3 и чл.19, ал.1 от Конституцията на Република България; чл.9 ЗЗД, тъй като е нарушаван принципа на свобода на договарянето; чл.67, ал.2, т.7, чл.82 и чл.83 от ЗПБ, тъй като уговорката приоритетно задължава концесионера да придобива вещни права върху земи, които не са му необходими, само за да изпълни едно формално по КД задължение, под риска от прекратяване на договора, ако не успее да придобие права върху земите, които са му наистина необходими за започване на добивни работи.

Съгласно чл.26 ал.1 предл. първо от ЗЗД договорите, които противоречат на закона, са нищожни. Под закон по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД се разбира всяко юридически задължително за всички правило за поведение, създадено от предвиден в закона орган и ред за установяване - както законов, така и подзаконов нормативен акт, вкл. и в случаите, когато с нормативен акт, с който по силата на закона, на определен орган, в границите на неговите правомощия и съобразно нормативни актове от по - висока степен, се възлага да създаде първична уредба на определен тип отношения. Това основание има предвид не противоречие с нормативен акт изобщо, а с конкретна правна норма, затова при релевирането му следва да се посочат разпоредбите, материализиращи правните норми, които са нарушени.

Съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД противоречие със закона представлява отклонението само от предписанията на императивни правни норми, като същото е изцяло обективно основание - достатъчно е да се констатира несъответствие с повелителна правна норма или правен принцип. Субективни състояния като знание или намерения за нарушение не се изискват в тази хипотеза.

Правото на собственост е основно право, намерило своето систематично място в глава първа от Конституцията – „Основни начала, и е уредено разпоредбите на чл.17, ал.1 и 3, което е гаранция, че правото на собственост се защитава от закона и че частната собственост е неприкосновена. Принципът на неприкосновеност на частната собственост по чл.17 ал.3 от Конституцията не изключва правната възможност за нейното ограничаване, като при определени условия се допуска дори принудителното отчуждаване на собственост - арг. от чл.17 ал.5 от Конституцията.

Между Министерски съвет на Република България, представляван от Министъра на енергетиката – концедент, и „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139 – концесионер, съществува облигационна връзка, обективирана в сключен помежду им Договор от 04.12.2019г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, УЧАСТЪЦИ „II“ и „II“, община Ветово, област Русе, за срок от 35 години.

Самото сключване на договора и правата и задълженията по него са уредени с императивни правни норми. Подземните богатства са специфичен вид собственост - изчерпаем ресурс, който е природна даденост като титуляр на правото на собственост върху тези ресурси може да бъде само Държавата /чл.18, ал.1 от КРБ/, и експлоатацията на обекти, изключителна държавна собственост, се разрешава по специален административен ред, въз основа на проведен конкурс и след сключен договор за концесия.

Концесията за добив на подземни богатства /какъвто е настоящият случай), представлява специално уреден договор, по силата на който се разрешава експлоатация на конкретно находище на подземни богатства с установени запаси и/или ресурси или отделни негови части (участъци). Концесионерът придобива правото на собственост върху подземните богатства, срещу което изпълнява определени задължения.

Възможно е обаче правото на концесионера да противостои на правото на собственост върху земите, попадащи в територията на съответното находище. В случая, сключената концесия е за добив на неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, което не може да се осъществи без засягане на земната повърхност. Поради това ЗПБ е предвидил възможността определена площ, попадаща в обхвата на разрешение за търсене и/или проучване и/или концесия, да бъде собственост на различни физически и/или юридически лица, включително и субектите на публичното право - общините и държавата. В този смисъл е чл.74, ал. 1 ЗПБ - „регистрирането на откритие на подземни богатства и вписването му в регистъра на откритията на находища на подземни богатства не променя собствеността, предназначението и ползването на недвижимия имот на повърхността на земята.“, т.е налице е ясно разграничение между собствеността върху имота и собствеността на това, което се намира в земните недра под него.

С оглед това, гражданското законодателство предвижда различни способи и форми за уреждане на взаимоотношенията за използването на земята и за обектите под нейната повърхност (обект на съответното разрешение). Спорно е и това, дали концесионерът има право да използва или придобие земята, под която се намират подземните богатства, независимо и дори въпреки волята на собственика на земята, условията, при които това може да стане, както и правата, с които разполагат засегнатите лица при неправомерна намеса в тяхната собственост.

Обичайно концесионерите сключват договори за покупко-продажба на засегнатите земи, като по този начин упражняват в пълен обем правото си на собственост. Няма правна пречка титулярът на правото на собственост да предостави възможност на концесионера да използва земята безвъзмездно. Ако обаче собственикът на земята не се съгласи, или е налице спор между съсобствениците, е възможно продажбата на имота да не може да се осъществи. Поради това в законодателсдтвото е установена възможността за сключване на договор за учредяване на вещно право на ползване върху имота - чл.75, ал.1 от ЗПБ или отчуждаването му - чл.5, ал.2 ЗПБ, което, тъй като представлява засягане на частната собственост, се допуска изключително рядко и само когато това се налага от обществения интерес като краен вариант, при стриктно уредени гаранции за защита правата на собственика на имота. Ако не се постигне съгласие, заинтересованата страна отнася въпроса за разрешаване пред органа, издал съответното разрешение, който вземайки предвид естеството на работите, тяхната продължителност и въздействието им върху земните недра и околната среда прави искане чрез областния управител по местонахождението на земята до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие и благоустройството за принудително отчуждаване на решение на концедент в процедурата по предоставяне на концесия.

Съгласно чл.66, ал.1, т.13 ЗПБ, част от изискуемото съдържание на договора, с който се предоставя правото на добив върху подземните богатства, е свързано с условията за опазване на земните недра, околната среда, защитените територии, културните ценности и човешкото здраве. Компонентите на околната среда са: атмосферният въздух, атмосферата, водите, почвата, земните недра, ландшафтът, природните обекти, минералното разнообразие, биологичното разнообразие и неговите елементи /чл.4/. Факторите, които замърсяват или увреждат околната среда, могат да бъдат: естествени и антропогенни вещества и процеси; различни видове отпадъци и техните местонахождения; рискови енергийни източници - шумове, вибрации, радиации /чл.5 ЗООС/. Обществените отношения и дейностите, свързани с опазването на околната среда; съхраняването на биологичното разнообразие в съответствие с природната биогеографска характеристика на страната; опазването и ползването на компонентите на околната среда; контрола и управлението на факторите, които увреждат околната среда; предотвратяването и ограничаването на замърсяването и т.н., имат своята изрична правна уредба в ЗООС.

Предвид изложеното съдът е приел, че заложеното с договора отлагане и стабилизиране на граничните точки по контура на концесионната площ не противоречи на принципа, заложен в чл.17, ал.3 от КРБ. Напротив, при съобразяване на чл.18, ал.5 КРБ, това осигурява мярка за намаляване на отрицателните въздействия върху околната среда, съответстваща както на принципите, заложени в чл.15 от КРБ, така и на поставените в тази връзка цели, нормативно установени със ЗООС.

За неоснователни са намерени, твърденията на ищцеца за заявеното противоречие на договорната клауза с чл.19 от КРБ, според която икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива. Това право няма абсолютен характер и не изключва принципите на държавно регулиране и на държавен контрол на стопанската дейност. Конституцията предоставя на законодателя правото да уреди, съответно да ограничи, свободата на стопанска инициатива по законодателен ред, а такава е и менно хипотезата на чл.18 от Конституцията.

Не са споделени доводите на ищеца, че с чл. 8, ал.2, т.14 от КД е нарушен принципа на свобода на договаряне /чл.9 ЗЗД/, тъй като с договореното за концесионера е въведено задължение с кого да договаря най - напред за учредяване на вещни права, т.е. нарушено е правото му да избира свободно съконтрахенти. Това е така, тъй като нормата касае свободното определяне на сдържането на конкретния договор, обвързащ страните, а не свободното договоряне на едната страна с трети лица. Нарушението на закона, като основание за нищожност на сделката по чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД, визира сключването на договора в противоречие с конкретна императивна правна норма, а разпоредбата на чл.9 от ЗЗД е диспозитивна, и не може да се квалифицира като повелително законово правило.

Според съда не се констатира и твърдяното противоречие с чл.67, ал.2, т.7 ЗПБ.

Нормата е създадена 2020г. и има за цел да не бъде допускано умишленото блокиране на отделни находища, поради което и нововъведената разпоредба предвижда прекратяване на КД, когато до три години от влизането в сила на концесионния договор /в случая според § 90 от влизане в сила на ЗИД на ЗБП/ не е започнал добивът на подземни богатства по причини, за които концесионерът отговаря, като например: неподаване на заявление/искане за започване на процедура по специален закон, неизпълнение на указания на орган при провеждане на процедура по специален закон.

Не е установено и противоречие с нормите на чл.82 и 83 от ЗПБ, които въвеждат изискване търсенето, проучването, добивът и първичната преработка на подземни богатства, техническата ликвидация или консервацията на геологопроучвателни и миннодобивни обекти и рекултивацията на засегнатите земи да се осъществяват въз основа на съгласувани от министъра на енергетиката или от оправомощено от него длъжностно лице цялостни и годишни работни проекти, а чл.83 ЗПБ определя съдържанието на данните в Работните проекти за търсене и проучване, добив и първична преработка на подземни богатства. Цинираните норми не въвеждат условия, съответно - ограничения във връзка с дейностите по чл.8, ал.2, т.14 от КД, още повече, че последните са възпроизведени в договора като изискания, заложени в т.7.2.8 на влязлото в сила Решение на МС №544/18.09.2019г.

С оглед гореизложеното, при липсата на установено противоречие със сочените от ищеца законови норми, съдът е приел, че искът с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за нищожността на клаузата на чл.8, ал.2, т.14 КД е неоснователен.

С решение № 554 от 14.04.2024г., по търг.д.№ 20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI - 9 състав, съдът е приел молбата по чл.250 ГПК за допустима - подадена в едномесечен срок от връчването на решението, но разгледано по същество за неоснователна, по следните съображения:

С исковата молба са били предявени три обективно съединени иска:

1. Да бъде прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, във връзка с чл.92 от ЗЗД, разпоредбата на чл.31, ал.2 от сключения Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище “ЗЛАТЕН ДОЛ”, УЧАСТЪЦИ “II” и “III”, община Ветово, област Русе.

1. Да бъде прогласена за нищожна и разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, а алтернативно да бъде установено спрямо държавата, че задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължение с ненастъпил падеж и в този смисъл не е налице неизпълнение на това задължение поради което неустойка не се дължи.

1. Да бъде установено спрямо ответника, че отчетът за изпълнение на ПУМО за 2020 г. е предоставен имплицитно с геоложкия отчет за изменение на запасите през 2020 г. или алтернативно с отчета за инвестициите за 2020 г. по аргументи, подробно изложени в исковата молба.

С молба вх. № 65471/12.10.2022 г. ищецът е направил редица уточнения към исковата молба в изпълнение на Разпореждане на съда № 4852 от 07.09.2022г. Наред с това, е заявил, че моли в условията на евентуалност, съдът да приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци (ПУМО) за 2020 г. С Определение № 3958/09.12.2022г., съдържащо проекта за доклад по делото, съдът е приел, че по отношение на третия иск - да бъде установено спрямо ответника, че отчетът за изпълнение на ПУМО за 2020г. е предоставен имплицитно с геоложкия отчет за изменение на запасите през 2020 г. или алтернативно с отчета за инвестициите за 2020 г., съдът е изложил доводи, че исковите претенции са недопустими и производството в тази му част следва да бъде на осн. чл.130 ГПК да бъде прекратено, предвид това, че е предявен иск за факт с правно значение, като е пропуснал да постанови изричен диспозитив за връщане на исковата молба в тази й част. Този пропуск е констатиран от съда в първото по делото съдебно заседание от 05.04.2023г., когато производството в тази му част е прекратено. Определението за прекратяване като необжалвано е влязло в сила на 13.04.2024г.

Поради това, молбата по отношение на допълването на решението в частта на третия иск, предявен с исковата молба, само на това основание, се явява неоснователна.

По отношение твърдението на ищеца, че е предявил нов евентуално съединен иск с молба вх.№65471/12.10.2022г. - да се приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка в размер на 81 849, 60 лв. за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци (ПУМО) за 2020 г., в съдебно заседание от 04.10.2023г. съдът е изложил мотиви, че такъв иск не е бил предявен с исковата молба. ГПК не познава последващо обективно съединяване на искове, наред с вече предявените с исковата молба искове. Касае се за самостоятелно предявена искова претенция, която ищецът, доколкото към настоящия момент не е формирана СПН, би могъл да претендира самостоятелно. С разпореждането си за оставяне без движение на исковата молба, съдът е дал конкретни указания свързани с уточняване на обстоятелствената част на исковата претенция. Тъй като петитумът на третия обективно съединен иск е бил ясен, не се е налагало даване на указания. Поради това молбата от 12.10.2022г. тази й част представлява предявяване на нов обективно съединен иск, който не е бил предявен с исковата молба.

Предвид изложеното, твърденията на ищеца, че съдът не се е произнесъл по целия спорен предмет, в частност по отношение на евентуално предявени искове, е прието за неоснователно. Съдът се е произнесъл по предявените искове, както и по всички наведени от ищеца доводи. При липса на висящ иск /по отношение на иска да бъде установено спрямо ответника, че отчетът за изпълнение на ПУМО за 2020 г. е предоставен имплицитно с геоложкия отчет за изменение на запасите през 2020 г. или алтернативно с отчета за инвестициите за 2020г./, и при липса на надлежно сезиране в ИМ с иск да се приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка в размер на 81 849, 60 лв. за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци (ПУМО) за 2020 г., не се дължи произнасяне с отделен диспозитив - такъв иск, който не е бил предявен, респ. не е приет за разглеждане.

Доводите на ответника в отговора му от 05.02.20224г. по молбата на ищеца за допълване на решението по чл.250 от ГПК, са приети за основателни. Съдът на осн. чл.146, ал. 3 от ГПК е предоставил възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия. Ищецът не е направил възражения относно доклада по делото, с който е определен предметът на спора, нито е оспорил определението, с което е приет доклада по делото като окончателен, поради което не може да се позовава на разпоредбата на чл.147 от ГПК.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:

Във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да водят до промяна на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената фактическа обстановка по правния спор между страните настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК.

Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно посочените от въззивника основания за неправилност на първоинстанционния акт, прие следното:

Жалбите са допустими, подадени са в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от страна в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от обжалването, срещу подлежащи на въззивни обжалване решения по силата на чл.258 ГПК.

Първоинстанционните решения, като постановени от законен съдебен състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на правораздавателни правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основават исковете му, и търсената с иска защита, са валидни и допустими.

Предвид възраженията във въззивните жалби следва да се има в предвид следното:

„ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, е предявило срещу МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на Република България - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на енергетиката, обективно кумулативно и евентуално съединени искове, с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, и евентуални по чл.124, ал.1 ГПК с които иска: да бъде прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, във вр. с чл.92 ЗЗД, разпоредбата на чл.31, ал.2 от сключения Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ”, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе; да бъде прогласена за нищожна и разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД алтернативно да бъде установено спрямо държавата, че задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължение с ненастъпил падеж и в този смисъл не е налице неизпълнение на това задължение поради което неустойка не се дължи. в случай, че не бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.8, ал.2, т.14 от КД в условията на евентуалност, да бъде установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка в размер на 81 849, 60лв. за неизпълнение на задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД, съобразно уточнението направено с молба вх. № 4688 от 20.02.2025г. по описа на САС. да се приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка в размер на 81 849, 60лв. за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци /ПУМО/за 2020г., съобразно уточнението направено с молба вх. № 4688 от 20.02.2025г. по описа на САС.

Страните не спорят, а от доказателствата по делото се установява, че между тях съществува облигационна връзка, обективирана във валиден договор – Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1 и ал.2 от Закона за подземните богатства – неметални полезни изкопаеми – индустриални минерали – каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „Златен дол“ участъци „II“ и „III“, община Ветово, област Русе /л.17-43/, по който ищецът е концесионер, а ответника концедент.

Във връзка със сключването на концесионния договор са представени писмени доказателства, подробно описани в исковата молба и мотивите към решението, които не са оспорени, както и не е оспорена представената кореспонденция, между страните, във връзка с която е възникнал правният спор, обосновал правния интерес от предявяването на исковете от страна на ищеца, както следва:

• в доклад № Е-93-00-1698/09.12.2021г. до комисията за контрол/л.210/, заседание №4 за 2021г., са разгледани резултатите от извършения текущ контрол по представените 17 броя констативни протоколи, сред които под т.7 е и констативният протокол от извършената проверка на находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, участъци „II“ и „III“. В доклада са възпроизведени констатациите от Констативния протокол досежно изпълнението, респ. неизпълнението на концесионния, като въз основа на тях е взето решение да бъде изпратена покана за доброволно изпълнение до концесионера „ВАТИЯ КВАРЦ” АД, като му бъде даден срок от 14 работни дни за изпълнение на задълженията, чието неизпълнение е констатирано. Представен и протокол № 4 от 07.12.2021г., въз основа на който е съставен горецитираният Доклад № Е-93-00- 1698/09.12.2021 г. - Доклад № В - 93 - 00 - 440 от 06.04.2022г. до Министъра на енергетиката/л.214/, изготвен от С. С., Заместник-председател на Комисията за контрол по изпълнението на договори за предоставяне на концесии за добив на подземни богатства, с който е констатирано, че комисията за контрол по изпълнението на договори за предоставяне на концесии за добив на подземни богатства, със свои решения е приела доклада на длъжностните лица за резултатите от извършения текущ контрол и е указала на длъжностните лица да инициират изпращането на покани за доброволно изпълнение на концесионерите, за които е констатирано неизпълнение на задължения по съответния концесионен договор, като „ВАТИЯ КВАРЦ” АД е шести в списъка с неизправни концесионери.

• на 27 май 2022г. на адреса на ищцовото дружество е получено писмо, подписано от заместник-министъра на енергетиката П. Д. с изх. № Е-26-В-166 от 25.05.2022г./л.55/, имащо характер на покана за доброволно изпълнение на посочените в същото задължения, а именно:

1. Задължение по чл.4, ал. 1 от договора:

Следва да бъде представено в Министерство на енергетиката писмо от Агенция „Пътна инфраструктура” (АПИ), с което се съгласуват внесените при МЕ с писмо вх. № Е- 266-В-266/17.08.2020 г. цялостен работен проект за добив и първична преработка и цялостен работен проект за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи на находището, както и разрешение, издадено по рена на чл. 26 от Закона за пътищата или становище на АПИ, че не е необходимо съсзването му;

1. Задължение по чл. 7, ал. 1 и ал. 2, от договора:

Следва да бъде представен документ за придобиване на права върху земите и документи за приключили процедури за промяна на предназначението им, както и одобрен и влязъл в сила подробен устройствен план, който включва концесионната площ и пътните връзки между обекта на концесията и местните и/или републиканските пътища.

3.Задължение по чл. 8, ал.2, т. б, б. „б” от договора:

• с писмо вх. № Е-26-В-143/08.04.2021г. на МЕ със забава е предоставен Отчет за изпълнение на инвестиционната програма за 2020г. За забавено изпълнение на задължението, със забава от 66 дни, по чл.8, ал. 2, т. 6, б. „б“ от договора, на основание чл.31, ал. 2 от същия, се дължи неустойка в размер на 54 020, 74 лв. /66 д х 0, 5% х 163 699, 20 лв./.

1. Задължение чл. 8, ал. 2, т. 14 от договора:

В 30-дневния срок, определен за изпълнение на задължението по чл. 8, ал. 2, т. 14 от договора, не е предоставен документ/протокол за извършено отлагане/стабилизиране на терена с маркировъчни знаци на граничните точки по контура на концесионната площ, с който да се удостовери изпълнение на задължението. Също така, в указния по-горе срок, в МЕ не е постъпило уведомление от страна на ищеца, че не е постигнал споразумение с титулярите на права върху земите, покриващи площта на находището, поради което да се счита, че е в обективна невъзможност да изпълни задължението си по чл. 8, ал. 2, т.14 от договора, с оглед прилагането на изречение второ на чл. 8, ал. 2, т. 14 от договора.

За неизпълнение на задължението по чл.8, ал. 2, т.14 от договора, на основание чл.31, ал.2 от същия, се дължи неустойка в максимален размер, възлизащ на левовата равностойност на 81 849, 60 лв. /50 % от минималното годишно концесионно плащане с ДДС за 2020 г./, както и реално изпълнение на задължението, за което следва да бъдат представени в МЕ доказателства за отложените трайно стабилизирани на терена гранични точки по контура на концесионната площ /напр. протокол от извършено отлагане, снимков материал и т.н./.

1. Задължение по чл. 14, ал. 5 от договора:

Не е представен в Министерство на енергетиката отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци през 2020 г., изготвен съгласно изискванията на чл. 14, ал. 5 и Приложение № 6 от Наредбата за управление н а минните отпадъци. За това неизпълнение, на основание чл. 31, ал. 2 от концесионния договор, се дължи неустойка с размер 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС, както и реално изпълнение на задължението. Към датата на изготвяне на доклада дължимата неустойка е достигнала максималния си размер, възлизащ на 81 849, 60лв. В писмото на Министерство на енергетиката /МЕ/, въз основа на изложените констатации за неизпълнения на сключения договор от страна на ищеца, са начислени и претендирани неустойки към дружеството, въз основа на чл.32, ал.2 от концесионния договор, общо на стойност 217 719, 94 лв. В поканата е указано също така, че задълженията следва да бъдат изпълнени в срок от 14 работни дни, считано от датата на получаването й, като в противен случай ще бъдат предприети действия по усвояване на банковата гаранция и осъществяване на законовите правомощия на министъра на енергетиката по чл. 68, ал.1 от ЗПБ за спиране действието на предоставената концесия. с писмо вх. № Е-26-В- 16б/02.06.2022г. /л.58/ концесионерът е поискал удължаване на срока за изпълнение от 14 работни дни на 60 работни дни. Със същото писмо са били предоставени и документите по т.1 и т.2 от поканата за доброволно изпълнение, а именно: Заверено копие от писмо на АПИ изх. № 53-00-86 от 06.01.2021 г. и заверено копие от Разрешение № РСПП-15 от 10.12.2020 г. на АПИ-ОПУ-Русе, с които според концесионера той е изпълнил задължението си по чл. 4, ал. 1 от концесионния договор; 5 броя копия от Решения на Комисията за земеделските земи към МЗХГ за промяна на предназначението на земеделски земи за неземеделски нужди и утвърждаване на площадки и трасета за проектиране на обекти в земеделски земи, с които се доказва изпълнение на задълженията по чл.7, ал. 1 и ал. 2 от концесионния договор. - с писмо, подписано от заместник-министъра на енергетиката изх. № Е-26-В-166 от 06.06.2022г. /л.61/, срокът за изпълнение по поканата от 25.05.2022 г. е удължен на 60 работни дни, считано от датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение, който срок изтича на 18 август 2022 г. - с последващо писмо вх.№ Е-26-В-166/14.06.2022г./л.63/, концесионерът е изложил възражения относно констатираните неизпълнения на концесионния договор, като е поискал съобразно изложените в писмото аргументи, да бъде запозната комисията за контрол по изпълнение на концесионните договори, която да преразгледа взетите решения. Към същото са приложени, доказателства, подробно описани като приложение към писмото.

• с доклад изх. № Е-93-00-849/30.06.2022 г. до комисията за контрол е отправено предложение, комисията да преразгледа възраженията на концесионера (т. 2 от доклада). - с протокол № 5А от 11.07.2022 г./л.226/, след проведена дискусия комисията за контрол е приела, че възраженията са несъстоятелни, няма нови доказателства или нововъзникнали обстоятелства, поради което възраженията не са уважени и дължимите неустойки са потвърдени в цялост, като тези изводи са включени и в Доклад № Е-93-00-1291 от 07.10.2022г. до Министъра на енергетиката, изготвен от С. С., Директор на дирекция „Природни ресурси, концесии и контрол. - представена е банкова гаранция за добро изпълнение № 48-9783 от 29.01.2020г., издадена от Пощенска банка АД, със срок на валидност до 28.02.2021г. Видно от същата, банката неотменяемо и безусловно се е задължила да изплати на МЕ по писмено искане на МЕ всяка сума или суми, ненадвишаващи общо 163 700 лв., като искането трябва да е придружено от декларация, че „Ватия Кварц”АД не е изпълнило своите задължения по концесионния договор, като бъде цитирано и конкретното неизпълнено задължение. - представен и годишен работен проект за добив на подземни богатства - неметални полезни изкопаеми-индустриални минерали-каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина от находище „Златен дол“, участък „II“ и участък „III“ през 2020г.”- част минна, ликвидация и рекултивация, ведно с графично приложение "Проектно положение на минните работи в края на 2020г.”, както и „План на проектното положение на минните изработки в края на 2020г.” - представен е план за управление на минните отпадъци /ПУМО/, генерирани при експлоатацията на находище „Златен дол”, участък „II” и участък „III”, община Ветово, област Русе.

С протоколно определение от 05.04.2023г. в открито съдебно заседание, съдът е прекратил производството по отношение на иска с правно основание чл. 124, ал.4, предл.2 ГПК да бъде установено спрямо ответника, че отчетът за изпълнение на ПУМО за 2020г. е представен инплицитно с геоложкия отчет за инвестиции за 2020г. на осн. чл.130 ГПК. Определението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

С чл.31, ал.2 от процесния концесионен договор страните са уговорили, че - При пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на което и да е от непаричните задължения по чл.8, ал.2, т.3, б.„а“, „в“-„е“, т.6, т.13, т.14 и чл.14, ал.5, концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка с размер 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС, за всяко едно задължение”.

С чл.8, ал.2, т.14 от процесния концесионен договор страните са уговорили, че - концесионера има задължение: да отложи и стабилизира на терена граничните точки по контура на концесионната площ - Приложение №1, в срок до 30 дни от влизане в сила на този договор. В случай, че в посочения срок концесионерът не е постигнал споразумение с титулярите на права върху земите, покриващи площта, срокът се брои от момента на придобиване на права върху земите от страна на концесионера.

По въззивна жалба вх.№ 3189 от 11.01.2024г. по описа на Софийски градски съд, подадена от „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, против Решение № 1473 от 29.11.2023г., постановено по търговско дело № 20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав:

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Настоящият състав на съда споделя изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове, като на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение.

Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС - Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на решението е прието, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

При съобразяване на установеното по делото и основанията, на които ищецът е основал иска си по чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, във вр. с чл.92 ЗЗД, за прогласяване за нищожна поради противоречие с добрите нрави на разпоредбата на чл.31, ал.2 от процесния Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства, настоящият състав на съда приема, че не се установява твърдяната нищожност, към момента на сключване на договора. Неустойката по чл.31, ал.2 от процесния договор, в отделните хипотези, не е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което не може да се приеме, че накърнява добрите нрави.

Подземните богатства са изключителна държавна собственост, съгласно чл.18, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл.3, ал.1 от Закона за подземните богатства, а съгласно чл.5, т.3 от ЗПБ и чл.6, ал.3 ЗПБ правата за подземни богатства се предоставят чрез концесии за добив, предоставени от Министерския съвет по предложение на министъра на енергетиката. Тъй като подземните богатства съставляват изключителна държавна собственост, предоставянето на правата върху същите чрез концесии за добив е уредено в императивни правни норми от Закона за подземните богатства /чл.23 и сл.ЗПБ/, с които са регулирани и сключваните договори, като съдържание и съществени условия /чл.65 и сл. ЗПБ/.

В изпълнение на задълженията си по процесния Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства - чл. 10 концесионера извършва инвестиции, по смисъла на § 1 т.7 от допълнителните разпоредби на договора, а съгласно чл.9, ал.2 от договора концедента има право до контролира изпълнението на задълженията от концесионера, като съобразно уговореното в чл.31, ал.2 от процесния договор - при пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на което и да е от непаричните задължения по чл.8, ал.2, т.3, б.„а“, „в“-„е“, т.6, т.13, т.14 и чл.14, ал.5, концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка с размер 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС, за всяко едно задължение”.

При съобразяване характера и предмета на процесния Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства, не може да се приеме, че задължението на концесионера да предоставя отчети на министъра на енергетиката при условия, по ред и в сроковете определени в договора, включително и по чл.8, ал.2, т.6, б. „б“ договора, има само информативен характер и не уврежда държавата, поради което уговорената неустойка за неизпълнение на това задължение нарушава принципа на справедливостта и следва да бъде прогласена за нищожна. Това е тъка, тъй като изпълнението на това непарично задължение от страна на концесионера, дава възможност на концедента да упражнява ефективно основните си права, уговорени в чл.9 от договора, сред които правото за усвояване на банкови гаранции и правото за едностранно прекратяване на договора, което е необходимо предвид предмета на договора и размера на задълженията на концесионера. По същите съображения за концедента е важно да знае, кога и как са извършени и отчетени договорените между страните инвестиции по договора, уговорени като задължения на концесионера. Предвид изложеното съображенията на ищеца основани на твърдения за размера на задълженията, интереса на концесионера от извършване на инвестициите с цел успешна експлоатация и възвръщаемост на инвестициите, липса на еквивалентност на престациите, не произтичането на вреди от неизпълнението в срок на задължението, не могат да бъдат споделени, съответно не обосновават твърдяната нищожност.

Невъзможността за провеждане на преговори по отношение неустойките заложени в чл.31, ал.2 от процесния договор, съставлява етап и условие от преддоговорните отношения между страните, обусловен от характера и предмета на процесния Договор за предоставя на концесия за добив на подземни богатства, и след като страните са подписали договора, това не може да бъде основание за атакуване на уговорените неустойки по реда на чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, вр. с чл.92 ЗЗД, поради липса неравноправно положение на концесионера спрямо държавата.

Възраженията срещу т.4 от писмо изх.№ Е-26-В-166 от 25.05.2022г. на МЕ, където е начислена неустойка в размер на 81 849, 60 лв. за неизпълнение на задължение по чл.8, ал.2, т.14 от КД за това, че не е предоставен в МЕ протокол за извършено отлагане, стабилизиране на терена с маркировъчни знаци на граничните точки на контура на концесионната площ, по отношение на което се твърди, че е с ненастъпил падеж и за него не се дължи неустойка, като в тази насока са развити подробни съображения, е аргумент по същество на иска по чл. 124, ал.1 ГПК, но не по иска по чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД.

Твърденията, че: КД е двустранен, но задълженията на държавата /чл.9, ал.2/ са значително по-малко от тези на концесионера; реципрочно на задължението на концесионера по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължението на държавата по чл.9, ал.2, т.1 от договора: „да предаде обекта по чл. 1 на концесионера, в срок до 30 дни от предоставянето на карта на концесионната площ с нанесени граници на находището, съгласно чл.8, ал.2, т.13, което се извършва с протокол, подписан от упълномощени представители на двете страни по договора“; това задължение е напълно формално и практически невъзможно за изпълнение в реални условия на терен; договорът препраща към чл.8, ал.2, т.13 с което се пояснява, че обектът и концесинонната площ се предават от концедента - държавата съгласно теренно- ситуационния план по чл.8, ал.2, т.13, изготвен и предаден от концесионера. Т.е за държавата не възниква задължението да обозначи граничните точки на концесионната площ на терен с трайни знаци, тъй като това е практически невъзможно и незаконосъобразно към този момент; такова задължение за концесионера е създадено с текста на чл.8, ал.2, т.14 от КД, като за него самият това задължение също е неизпълнимо на терен в реални условия, още повече преди да е придобил права върху земите в които са разположени граничните точки на контура на концесионната площ; задължението само по себе си е лишено от смисъл и не води до съществени правни последици, които да са от значение за нормалната експлоатация на обекта на концесията. Както и, че с чл.8, ал.2, т.14 от КД се въдежда за концесионера задължение, с което се нарушава правния принцип за свободата му на договаряне, който е принцип, свързан с автономията на волята на гражданскоправните субекти, уреден в чл.9 ЗЗД, като свобода да се сключи договор със свободно определено от страните съдържание, макар и неуреден в закона; свободата има и други измерения: преди сключването на договор лицата могат свободно да решат - дали да сключат изобщо договор, от какъв вид да бъде той, с кого да се договаря и т.н., от което е изведен извод, че самата разпоредба на чл.8, ал.2, т.14 от КД следва да бъде прогласена за нищожна поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във връзка с чл.9 от ЗЗД, не могат да обосноват твърдяната нищожност.

С решение №530 от 14.10.2008г. по т. д.№ 242/2008г., Т.К., I отд. на ВКС е прието, че нарушението на закона, като основание за нищожност на сделката по чл.26, ал.1 от ЗЗД, визира сключването на договора в противоречие с конкретна императивна правна норма, докато разпоредбата на чл.9 от ЗЗД е диспозитивна, регламентира свободата на договаряне и не би могла да се квалифицира като повелително законово правило.

При съобразяване на посоченото решение на ВКС, което настоящият състав на съда споделя, след като противоречието със закона се обосновава с нарушение на разпоредбата на чл.9 ЗЗД, не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, и разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД.

Поддържаното от ищеца, че тази неустойка е начислена въз основа на договорна клауза – чл. 31, ал.2 от КД, която противоречи на добрите нрави, както и че със същата се нарушава принципа на еквивалентност на престациите и същата води но неоснователно обогатяване на държаната, не боже да обоснове различен извод от направения, за неоснователност на исковете. Това е така, тъй като клаузата по чл.31, ал.2 КД не е нищожна, на основание чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, за което са изложени мотиви по - горе. Не се посочва в какво се изразява липсата на еквивалентност на престациите между страните, съответно по какъв начин се обогатява държавата, предвид нарушаването на принципа на свободата на договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, поради което така формулирани тези възражения не могат да обосноват твърдяната нищожност.

С молба от 12.10.2022г. ищецът е посочил, че разпоредбата на чл.8, ал.2. т.14 от КД противоречи и на следните законови разпоредби: чл.17, ал.3 и чл.19, ал.1 от Конституцията на Република България; чл.67, ал.2, т.7, чл.82 и чл.83 от ЗПБ, което не може да бъде споделено.

С разпоредбата на чл.17, ал.3 от Конституцията е прието, че частната собственост е неприкосновена, а с разпоредбата на 19, ал.1 от Конституцията, че икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива, което по никакъв начин не е в противоречие с уговореното между страните в атакуваната разпоредба, с която страните са уговорили задължение на концесионера: да отложи и стабилизира на терена граничните точки по контура на концесионната площ - Приложение №1, в срок до 30 дни от влизане в сила на този договор; в случай, че в посочения срок концесионерът не е постигнал споразумение с титулярите на права върху земите, покриващи площта, срокът се брои от момента на придобиване на права върху земите от страна на концесионера, в съответствие и разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. От концесионера се изисква да отложи и стабилизира на терен граничните точки по контура на концесионната площ, а не в по-голям размер, както се твърди в молбата, при определени условия, като е определена как се брой срока за изпълнение на това задължение, които ако не настъпят същият не би следвало да дължи неустойка, което обаче е въпрос по съществото на спора по иска по чл.124, ал.1 ГПК. Позоваването на противоречие с разпоредбите на чл.17, ал.3 и чл.19, ал.1 от Конституцията е бланкетно, поради което същото е неоснователно. Не става ясно, в какво се изразява твърдяното неравноправно третиране на държавата и на частноправните субекти, след като същите са подписали процесния договор и всяка от тях трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин. Останалите възражения в тази насока касаят изпълнението на задължението, съответно неизпълнение на задълженията, при което евентуално се дължи неустойката по чл.31, ал.2 от договора, съответно са въпроси, които следва да бъдат разрешение по иска по чл. 124, ал.1 ГПК, като не се отразяват на действителността на клаузата.

По същите съображения неоснователни са и съображенията, основани на твърдяно противоречие с чл.67, ал.2, т.7, чл.82 и чл.83 от ЗПБ.

Предвид изложеното, настоящият състав на съда приема, че предявените искове за прогласяване за нищожна поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, във вр. с чл.92 ЗЗД, разпоредбата на чл.31, ал.2 от сключения Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ”, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе, и за прогласяване за нищожна разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД, поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД, са неоснователни, до какъвто извод е стигнал и първоинстанцинния съд.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалваното решение, изразяващи се в разглеждане на делото по общия ред, а не по реда на търговските спорове, предвиден в глава 32 от ГПК. В случая с отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение относно съдопроизводствения ред за разглеждане на делото, каквото възражение не е направено и от ищеца в проведените открити съдебни заседание по делото /на 05.04.2023г. и 04.10.2023г./, нито съдът се е произнесъл изрично по такова възражение. Въззивникът не сочи какви конкретни права не е могъл да упражни поради нарушаване на съдопроизводствения ред и по какъв начин това е рефлектирало върху крайния резултат от решаващата дейност на съда, като поддържа само, че по този начин съдът е нарушил императивни правни норми, обективиращи процесуални правила. Така формулирано възражението, чрез общото /бланкетно/ твърдение, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е лишил ищеца от правните способи за защита, предвидени в чл.372, ал.1 и ал.2 ГПК не е достатъчно да обоснове твърдяната неправилност на решението, след като не е довело до ограничаване или нарушаване на конкретни процесуални права на въззивника, което от своя страна да е довело до неправилно приложение на материалния закон, при решаването на спора по същество. В този смисъл е и постоянната практиката на ВКС по приложението на закона, обективирана в определение № 2430 от 18.09.2024 г. по т. д. № 2748/2022 г., Т.К., I т. о. на ВКС; определение № 827 от 20.10.2023г. по ч. т. д. № 1473/2023 г., Т.К., I т. о. на ВКС, която се споделя от настоящият състав на съда. Посоченото като последица от допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила, непроизнасяне от страна на първоинстанционния съд по предявените от ищеца евентуални искове е отстранено с постановяването на Решение №554 от 14.04.2024г., по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав, и не може да обоснове твърдяната неправилност, което решение е обжалвано с отделна въззивна жалба – въззивна жалба вх.№56806 от 17.05.2024г. по описа на Софийски градски съд.

По същите съображения неоснователно е и възражението на въззивника за допуснато съществено процесуално възражение от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада по делото, обективиран в определение № 3958 от 09.12.2022г. Във въззивната жалба са посочени конкретни нарушения относно съдържанието на доклада, но не се сочи - какви конкретни права не е могъл да упражни ищецът - въззивник поради това нарушение и по какъв начин това е рефлектирало върху крайния резултат от решаващата дейност на съда. С определение № 3958 от 09.12.2022г. първоинстанционния съд е изготвил доклад по делото, указал разпределил доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти. В проведените открити съдебни заседания ищецът - въззивник е взел становище по доклада на съда, който е допуснал изменение отношение по доклада си с определение от 04.10.2023г.а на съда, като по същество не е отхвърлил нито едно от доказателствените искания на ищеца и липсват възражения относно разпределената доказателствена тежест между страните. В нито един момент от първоинстанционното производство ищецът-въззивник не е показал, че не знае, какви факти и обстоятелства следва да докаже, съответно, не е направил доказателствени искания, които да не са уважени от съда. Въпреки твърдяните нарушения въззивникът не е направил доказателствени искания с въззивната жалба, на основание чл. 266, ал.3 ГПК.

Поддържа се, че е налице и съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК - в мотивите си съдът не е взел предвид предоставените от ищеца доказателства и доводи за нееквивалентност на престациите, като самостоятелно основание за доказване на главния иск за нищожност на неустоечната клауза - чл.31, ал.2 от концесионния договор; във връзка с допуснатото от съда нарушение при разпределяне на доказателствената тежест на страните, на ищеца не е указано да предостави допълнителни доказателства, относно наличието на нееквивалентност на престациите, което е основание за нищожност на неустоечните клаузи; не са взети предвид доводите и доказателствата, предоставени от ищеца за изначалната невъзможност да се водят преговори с държавата относно клаузите за неустойки; за наличието на нищожност поради противоречие с добрите нрави на чл.31, ал.2 от КД, съдът не е разгледал всички факти и доказателства, наведени от ищеца, а се е ограничил само до доказателствата и фактите, наведени от ответника, като са изложени и конкретни разсъждение относно наведените от ищеца аргументи за нееквивалентност на престациите и мотивите на съда.

Така направени възраженията са неоснователни. Твърдяните нарушения на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, необсъждането/обсъждането само на определени доказателства по делото, са бланкетни – не се сочат кои доказателства са обсъдени или кои не са обсъдени, съответно как това се е отразило върху крайния резултат от решаващата дейност на съда, за да може въззивният съд да провери твърдяното, съответно да извърши преценка налице ли са твърдените нарушения, което да съобрази при постановяването на решението си по съществото на спора, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, поради което са неоснователни. Указания за даване на допълнителни доказателства не се дължат от първоинстанционния съд, доколкото не се твърди, че страната не е посочила доказателства за твърдените факти, съответно не са направени доказателствени искания пред въззивния съд за събиране на доказателства, а се твърдят допуснати процесуални нарушение от страна на съда при решаващата му дейност, съобразно 235, ал.2 ГПК, вр. с чл. 236, ал.2 ГПК.

С исковата молба по отношение на разпоредбата на чл.31, ал.2 от КД, за която поддържа, че са налице основанията по чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, ищецът твърди, че е налице нееквивалентност на престациите - не е справедливо, логично и допустимо затова, че концесионерът не е дал своевременно отчет на концедента за направените от него разходи, да бъде уговорена неустойка 0, 5 на сто на ден върху МКВ с максимален размер на неустойката 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане, което е довело до начисляване и претендиране на неустойка в размер на 54 020, 74 лв. Този извод не може да бъде споделен, доколкото уговорената неустойка по този начин съответства на правата и задълженията на страните по договора и конкретно гарантира възможността за ефективно упражняване на основните права на концедента по чл.9 от договора.

С неустойката страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. В случая, при определяне на дължимата неустойка по този начин, страните са съобразили естеството на задължението, което същата обезпечава – непарично задължение; посочили са вида на неизпълнението за което се дължи неустойката – пълно или неточно, включително забавено изпълнение; определили са размер - 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто, за всяко задължение, като са приели, че по този начин ще бъдат изпълнени функциите й - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Така уговорена процесната неустойка, се различава от уговорените неустойки в чл.31, ал.1 от договора, предвид вида задължението, което обезпечават. В случая съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди следва да се изведе от правата, които концедента предоставя – правото на добив на подземните богатства, които са изключителна държавна собственост, и възможността да може ефективно и своевременно да упражнява основните си права по чл.9 договора, което може да осъществява чрез точното изпълнение на непаричните задължение на концесионера, посочени в чл.31, ал.2 от КД. Защото ако концесионера не изпълнява точно и своевременно непаричните си задълженията по чл.8, ал.2, т.3, б.„а“, „в“-„е“, т.6, т.13, т.14 и чл.14, ал.5 от договора – концедента няма да може своевременно и ефективно да упражнява правата си по договора – да контролира изпълнението на задълженията от канцесионера; да усвоява при необходимост дадените гаранции или едностранно да прекрати договора, съобразно уговореното, от което ще произтичат и вреди за него – няма да получава своевременно съответната престация срещу отстъпените права, така както е уговорена с договора. Предвид изложеното, не може да се приеме, че неустойката по чл.31, ал.2 от КД е нищожна, тъй като единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както е прието с т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009 г., ОСГК на ВКС.

Възраженията за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, основани твърдения за нарушени правила на логическото мислене и каузалните връзки, също са неоснователни.

Оспорването на изводите на съда по въпроса водени ли са реални преговори между страните, конкретно преговори по размера на заложените неустойки, не могат да обосноват твърдяната неправилност. Както бе посочено по горе, воденето на преговори между страните преди сключването на договора съставлява етап и условие от преддоговорните отношения между страните, обусловен от характера и предмета на процесния Договор за предоставя на концесия за добив на подземни богатства, и след като страните са подписали договора, този въпрос е ирелевантен и не може да бъде основание за атакуване на уговорените неустойки, тъй като е извън предмета на спора.

По същите съображения са неоснователни и останалите възражения, основани на разсъждения на въззивника по отношение мотивите на съда за свободата на страните да договарят всичко по договора; различните фази, през които минава процедурата по сключване на концесионния договор; , изводите на съда, че насрещните престации са определени в рамките на договорната свобода.

Поддържаното от ищеца – въззивник, че не са коментирани доводите му и наведените от него доказателства за това, че неустойките по всички аналогични договори са еднакви, което доказва, че преговори по тези клаузи държавата не води; не е взет предвид и ноторно известния факт, че поради публичноправната си компетентност в административната фаза, държавата предопределя концесионните права и задължения, тъй като още на етапа преди сключване на договора самата тя е определила съдържанието му- конкретните права и задължения, не обосновават промяна в направените изводи.

Както бе посочено по-горе, подземните богатства са изключителна държавна собственост /чл.18, ал.1 от Конституцията на Република България и чл.3, ал.1 от Закона за подземните богатства/, а съгласно чл.5, т.3 от ЗПБ и чл.6, ал.3 ЗПБ правата за подземни богатства се предоставят чрез концесии за добив, предоставени от Министерския съвет по предложение на министъра на енергетиката, съответно предоставянето на правата върху същите чрез концесии за добив е уредено в императивни правни норми от Закона за подземните богатства /чл.23 и сл.ЗПБ/, с които са регулирани и сключваните договори, като съдържание и съществени условия /чл.65 и сл. ЗПБ/. Това е било известно на концесионера, който е кандидатствал за получаване на концесията, при спазване изискванията на закона, като е следвало да докаже, че отговоря на минималните изисквания за финансови, технически и професионални възможности, необходими за извършване на дейностите, предвидени в работната програма или в плана за разработка на находището - при предоставяне по право на за добив, и във всеки един момент от процедурата до сключването на договора е могъл да се откаже, ако прецени, че за него липсва интерес от сключването на договор при тези условия и при тези неустойки, но след като е подписал договора, същият трябва да го спазва, в съответствие с разпоредбата на чл.20а, ал.1 ЗЗД и чл.63, ал.1 ЗЗД, съответно изложените съображения са ирелевантни и неоснователни.

Възраженията срещу мотивите на съдът, относно втория иск за прогласяване на нищожност на разпоредбата на чл.8, ал.2. т.14 от КД, определени като абсолютно необосновани и нелогични, също не могат да обосноват твърдяната неправилност.

Както бе посочено по – горе, противоречието със закона е обосновано с нарушение на разпоредбата на чл.9 ЗЗД, поради което не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД по отношение и разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД.

Предвид изложеното, твърденията за допуснато от съда нарушение на логическото мислене или необоснованост, дори и да са налице, по начина по който са интерпретирани от въззивника, не могат да обосноват промяна в крайният извод на съда, а именно, че нарушението на закона, като основание за нищожност на сделката по чл.26, ал.1 от ЗЗД, визира сключването на договора в противоречие с конкретна императивна правна норма, и след като разпоредбата на чл.9 от ЗЗД е диспозитивна, нарушаването на същата не може да бъде въведено като основание за нищожност на сделката/клаузата/ по смисъла на чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД – поради противоречие на закона, поради което са неоснователни. Този извод се отнася и до твърденията за допуснато от съда нарушение на логическото мислене или необоснованост, по отношение преценката налице ли е противоречие между разпоредбата на чл.8, ал.2. т.14 от КД и разпоредбите чл.17, ал.3 и чл.19, ал.1 от Конституцията на Република България; чл.67, ал.2, т.7, чл.82 и чл.83 от ЗПБ, при съобразяване изложените мотиви по същество на спора по иска по чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД.

Поради съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд обжалваното решение № 1473 от 29.11.2023г., постановено по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав, следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По въззивна жалба вх. № 56806 от 17.05.2024г. по описа на Софийски градски съд се обжалва изцяло Решение №554 от 14.04.2024г., постановено по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI- 9 състав:

Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.

С исковата молба „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД, ЕИК 203515139, е предявило срещу МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на Република България - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на енергетиката, искове правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, с които иска: да бъде прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, във вр. с чл.92 ЗЗД, разпоредбата на чл.31, ал.2 от сключения Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.2 от Закона за подземните богатства - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ”, УЧАСТЪЦИ „II“ и „III“, община Ветово, област Русе; да бъде прогласена за нищожна и разпоредбата на чл.8, ал.2, т.14 от КД поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД алтернативно да бъде установено спрямо държавата, че задължението по чл.8, ал.2, т.14 от КД е задължение с ненастъпил падеж и в този смисъл не е налице неизпълнение на това задължение поради което неустойка не се дължи.

С уточнителна молба вх.№ 65471 от 12.10.2022г. по описа на съда, преди да бъде разпоредена размяна на книжа, във връзка разпореждане на съда за оставяне исковата молба без движение, ищецът е поискал, в случай, че не бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.8, ал. 2, т. 14 от КД в условията на евентуалност, да бъде установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 8, ал. 2, т. 14 от КД.

С уточнителната молба вх. №65471 от 12.10.2022г. по описа на съда, ищецът е предявил и втори евентуален иск - да се приеме за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи неустойка за неизпълнение на задължението по чл.14, ал.5 от КД за предоставяне на отчет за изпълнението на Плана за управление на минните отпадъци /ПУМО/за 2020г.

С протоколно определение № 726 от 05.04.2023г. съдът е прекратил производството по иска с правно основание чл.124, ал.4, предл.2 ГПК да бъде установено спрямо ответника, че отчетът за изпълнение на ПУМО за 2020г. е представен имплицитно с геоложкия отчет за изменение на запасите през 2020г. или алтернативно за инвестиции за 2020г. на осн.чл. 130 ГПК.

При така установеното настоящият състав на съда не споделя изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата по чл. 250 ГПК.

Търсената защита се очертава от спорното материално правоотношение чрез неговите предмет и страни. Поправката на исковата молба по реда на чл.129 ГПК не съставлява изменение на иска. Това следва от изричната разпоредба на чл.129, ал.5 ГПК, съгласно която поправената искова молба се смята за редовна от деня на нейното подаване, като по предявения и уточнен от ищеца иск съдът е длъжен да се произнесе, съгласно чл. 2 ГПК.

Според определение № 157 от 30.01.2014 г. по гр.д. № 6562/2013г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, разрешението по което настоящият състав на съда споделя, в съответствие с утвърдената съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая не е налице изменение на предявения иск по смисъла на чл.214 ГПК, а поправка на исковата молба, тъй като е извършено от ищцата преди ответницата да получи препис от първоначалната искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, а с „поправената“ искова молба - такъв по чл.93, ал. 2 ЗЗД, предвид обстоятелството, че имотът, предмет на иска по чл.19, ал. 3 ЗЗД, предявен на 12.06.2008г. е бил продаден на трети лица на 18.06.2008г., което прави този иск безпредметен. В този аспект е и приетото в правната теория - проф. д-р Ж. С. - Българско гражданско процесуално право - осмо допълнено и преработено издание от 2004г., стр.460, а именно, че изменение на иска се постига чрез ново основание, нов петитум, или нова страна, като тези три условия не важат, ако изменението на иска се предприема, докато още не е връчен препис от исковата молба на ответника. До този момент ищецът може да измени иска без ограничения във всяко отношение, т.е и по основание и по петитум и по страна, като подобно изменение на иска ще бъде всъщност поправка на исковата молба.

При съобразяване на горното, след като към момента на подаване на уточнителната молба на 12.10.2022г., с която в изпълнение указания на съда ищецът е отстранил констатирани нередовности в исковата молба и е уточнил предявените евентуални искове по чл. 124 ГПК, не е връчен препис от исковата молба на ответника - това е станало на 14.11.2022г., а с определението от протоколно определение № 726 от 05.04.2023г. не е прекратен нито един от предявените евентуални искове, то съдът е редовно сезиран с тях и дължи произнасяне, съгласно чл.2 ГПК.

Поради несъвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд обжалваното решение №554 от 14.04.2024г., постановено по търговско дело №20221100901499 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-9 състав, следва да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно, и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за постановяване на допълнително решение по предявените евентуални искове /В този смисъл решение № 50069 от 23.10.2023г. по гр.д. № 2252/2022г., Г.К., І г.о. на ВКС; решение №49 от 26.05.2022г. по гр.д. №1359/2021г., Г.К., II г. о. на ВКС; решение № 2215 от 30.10.2017г. по гр.д. № 1740/2017г. на Апелативен съд – София; решение № 689 от 22.06.2021г. по в. гр. д. № 2352/2020г. на Апелативен съд – София/.

Предвид изхода на спора във въззивното производство, във връзка с въззивна жалба вх.№ 3189 от 11.01.2024г. по описа на Софийски градски съд, на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника разноски по делото за юристконсултско възнаграждение в размер, определен от съда, а именно - 500 лв. /съгласно чл.25 ал.2 вр. ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ/, съразмерно с отхвърлената част от иска, а във връзка с въззивна жалба вх.№56806 от 17.05.2024г. по описа на Софийски градски съд, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца заплатената държавна такса в размер на 3 273, 98лв. за въззивното производство, съразмерно с уважената част от иска, а заплатената държавна такса за първоинстанционното производство следва да бъде присъдена от първоинстанционния съд, при допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК.

По тези мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.1 и 3 ГПК и чл.272 ГПК, Софийският апелативен съд