Решение № 4523 от 17.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6102/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 1841/09.03.2022г. по гр.д. № 61732 по описа за 2021г. на Софийски районен съд, 128-ми състав е признато за установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит, че М. Ч. И., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. София, ж.к. ••••••• дължи на Т.Б.“АД, ЕИК ••••••• със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „••••••• заплащане на сумите, както следва: сумата от 2000лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 24.11.2014г., до изплащането й, представляваща неплатена просрочена главница по договор за потребителски кредит овърдрафт № ECL- 0000000001V/31.07.2012г.; сумата от 205, 97лв., представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 31.07.2012г. до 07.07.2014г.; сумата от 20, 81лв., представляващи лихва за забава за периода от 07.07.2014г. до 19.11.2014г; сумата от 80лв., представляващи комисионни за ангажимент за периода от 07.05.2014г. до 19.11.2014г., за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 64536/2014г. по описа на СРС, като М. Ч. И., ЕГН •••••••••• е осъден да заплати на „Т.Б.“АД, ЕИК ••••••• на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 1040, 74лв., представляващи съдебни разноски по заповедно дело и по исково дело. Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх. №60907/28.03.2022г. по регистъра на СРС от ответника по исковете М. Ч. И., ЕГН •••••••••• със съдебен адрес: Адвокатско дружество „В. и Л.“, Адвокатска кантора „М.“-София, гр. София, ул. ••••••••• в частта, в която исковете са уважени. Изложил е съображения, че решението е недопустимо, неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил е, че исковият съд дължи самостоятелна проверка за допустимостта на исковете, поради което и независимо от определението на СГС, с което възражението е прието по реда на чл. 423 от ГПК но не е обезсилена заповедта, районният съд следвало да установи недопустимостта й. Подаденото възражение по чл. 423 от ГПК сочело, че не са налице условията по чл. 411, ал.2, т. 4 от ГПК, установено било че нямал обичайно местопребиваване в РБ, СГС приел за установени тези обстоятелства, но въпреки това неправилно не обезсилил заповедта, а само приел възражението по чл. 423 от ГПК. Районният съд следвало да съобрази тези обстоятелства и да приеме, че иск е недопустим. Решението било неправилно, защото не било установено сключването на договора. Това бил договор за заем, който бил реален, а доказателства, че е получил сумата не били събрани. Счетоводната експертиза установила, че няма данни за лицето, което е усвоило сумата, вещото лице не видяло документ, носещ подписа му за получена сума чрез „Изипей“АД, други доказателства за това обстоятелство не били ангажирани. Нареждането не установявало получаването на сумата от ответника. Договорът бил недействителен, защото противоречал на чл. 11 и на чл. 12 от ЗПотрКр. - не сочел общата сума, дължима по договора; не сочел годишния процент на разходите, нито ясни и точни правила за погасяването на сумата, предоставена като овърдрафт Главницата следвало да върне за 1 година, а лихвите се удържали ежемесечно, неясно било начисляването на неустойките за забава, които били лихва върху лихва. Не му бил предоставен стандартния европейски формуляр. Договорът съдържал едностранно определени от банката клаузи. Договорът нямал погасителен план Нямало основание за прилагане на чл. 23 от ЗПК, защото исковете били на договорно основание, а тази разпоредба сочела основание неоснователно обогатяване. Претендирал е разноски, процесуалният му представител е претендирал възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. с ДДС. Въззиваемият- ищец Т.Б.“АД, ЕИК ••••••• в предоставения срок е оспорил жалбата. Навело е твърдения, че решението в обжалваната част е допустимо и правилно. Посочило е, че дали длъжникът има място на обичайно пребиваване в РБ не се изследвало от съда при издаване на заповедта. Исковият съд не можел да преценява тези обстоятелства в хипотеза, в която се е развило производство по чл. 423 от ГПК и възражението е прието, но заповедта не е обезсилена. Липсата на обичайно местопребиваване в РБ не било сред основанията за обезсилване на заповедта. Решението било правилно. Събраните доказателства макар и косвени, доказвали усвояването на сумата по договора. Това обстоятелство не било оспорено с отговора на исковата молба и въвеждането му в последствие било преклудирано. Клаузите по договора съответствали на изискванията на договорите за овърдрафт, въведени със ЗПК в редакцията му към сключване на договора. Клаузите на чл. 12, ал.1, т. 7-9 от ЗПК се прилагали само за договори за овърдрафт с падеж до 3 месеца, какъвто не бил случая. За договора за кредит овърдрафт приложими били разпоредбите на чл. 15 от ЗПК изискващ предоставяне на информация в последствие Не намирали приложение чл. 11 и чл. 12 от ЗПК. Общата сума била посочена в чл. 4, ал. 3 от договора, разходите били посочени в чл. 7 от договора. При този кредит вноските зависели от размер на усвоената сума, период за който е усвоена, просрочията и размера им, невъзможно било да се посочат предварително. ГПР бил посочен в договора размер бил 27, 319544%. Ежемесечното задължение било да се плаща лихвата и таксата, но не и главницата Ответникът бил запознат с размера на ежемесечната вноска и това се установявало от счетоводната експертиза, посочило, че 18 месеца са плащани вноски за лихвата и таксата. С подписването на договора ответникът потвърдил, че е запознат с всички условия по договора и информацията по стандартния европейски формуляр Дори да се приемело, че някоя от клаузите по договора е нищожна, то това не водело до нищожност на целия договор. Посочена била формулата за изчисляването на дължимите суми, поради което и непосочването на общата дължима сума не било порок водещо до нищожност на клаузата и на договора. Претендирало е разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията на въззивника за разноски. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 78198/28.10.2021г. на Т.Б.“АД, ЕИК ••••••• срещу М. Ч. И., ЕГН ••••••••••, с която е поискало от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит и с чл. 92, чл. 79 ичл. 86 от ЗЗД да признае за установено съществуване на вземането му срещу ответника за заплащане на сумите, както следва: сумата от 2000лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 24.11.2014г., до изплащането й, представляваща неплатена просрочена главница по договор за потребителски кредит овърдрафт № ECL- 0000000001V/31.07.2012г.; сумата от 205, 97лв., представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 31.07.2012г. до 07.07.2014г.; сумата от 20, 81лв., представляващи лихва за забава за периода от 07.07.2014г. до 19.11.2014г; сумата от 80лв., представляващи комисионни за ангажимент за периода от 07.05.2014г. до 19.11.2014г., за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 64536/2014г. по описа на СРС, като му се присъдят разноски. Навело е твърдения, че сключило с ответника договор за потребителски кредит-овърдрафт за 2000лв., на ответника била предоставена цялата сума, уговорена била договорна лихва от 12% и краен срок за връщане на сумата 31.07.2013г., но съгласно чл. 8, ал.2 от договора срокът се продължавал за нов 12 месечен период, освен ако банката не вземе решение да не го продължава, в случая срокът на договора бил продължен през 2014г. и тогава било допуснато просрочие на задълженията по договора от ответника в частта за договорните лихви считано от 07.05.2014г., поради което и кредитния лимит бил блокиран на 07.07.2014г., на 23.07.2014г. било изпратено писмо до ответника за настъпилата изискуемост на задълженията, то се върнало като непотърсено. Крайния срок на договора изтекъл на 24.11.2014г. дължими били процесните суми. Ответникът М. Ч. И., ЕГН •••••••••• в предоставения срок за отговор е оспорил исковете. Посочил е че същите са недопустими и неоснователни. Посочил е, че исковият съд дължи самостоятелна проверка за допустимостта на исковете, поради което и независимо от определението на СГС, с което възражението е прието по реда на чл. 423 от ГПК но не е обезсилена заповедта, районният съд следвало да установи недопустимостта на исковете. Подаденото възражение по чл. 423 от ГПК сочело, че не са налице условията по чл. 411, ал.2, т. 4 от ГПК, установено било че нямал обичайно местопребиваване в РБ, районният съд следвало да съобрази тези обстоятелства и да приеме, че иск е недопустим. Договорът бил недействителен, защото противоречал на чл. 11 и на чл. 12 от ЗПотрКр. - не сочел общата сума, дължима по договора, а само главницата; не сочел годишния процент на разходите, нито ясни и точни правила за погасяването на сумата, предоставена като овърдрафт. Главницата следвало да върне за 1 година, а лихвите се удържали ежемесечно, неясно било начисляването на неустойките за забава, които били лихва върху лихва, така не ставало ясно дали за една година следва да се плати всичко дължимо по договора или това важи само за главницата. Не му бил предоставен стандартния европейски формуляр. Договорът съдържал едностранно определени от банката клаузи. Договорът нямал погасителен план. Нямало основание за прилагане на чл. 23 от ЗПК, защото исковете били на договорно основание, а тази разпоредба сочела основание неоснователно обогатяване. Задълженията били погасени по давност.Претендирал е разноски. По делото е приложено заповедно дело № 64536/2014г., съгласно което по заявление вх. № 64536/25.11.2014г. е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено М. Ч. И., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. София, ж.к. ••••••• да заплати на Т.Б.“АД, ЕИК ••••••• със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „••••••• заплащане на сумите, както следва: сумата от 2000лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 24.11.2014г., до изплащането й, представляваща неплатена просрочена главница по договор за потребителски кредит овърдрафт от 31.07.2012г.; сумата от 205, 97лв., представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 31.07.2012г. до 07.07.2014г.; сумата о т 20, 81лв., представляващи лихва за забава за периода от 07.07.2014г. до 19.11.2014г; сумата от 80лв., представляващи комисионни за ангажимент за периода от 07.05.2014г. до 19.11.2014г., съдебни разноски от 356, 88лв. С Определение от 07.09.2021г. по гр.д. № 10596/2021г. по описа на СГС, 1-во Г.О., е прието на основание на чл. 423, ал.3, изр.1 вр. с ал.1, т.2 от ГПК възражение срещу заповедта, на 01.10.2021г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и такива е представил на 28.10.2021г. По делото е приет договор за потребителски кредит-овърдрафт № ECL- 0000000001V/31.07.2012г, носещ подпис за страните по него, съгласно който Т.Б.“АД се е задължило да предостави на М. Ч. И. банков кредит – овърдрафт по разплащателна сметка в размер на 2000лв. За текущи нужди, а кредитополучателят се е задължил да върне сумата, заедно с дължими лихви, такси и комисионни, други разноски. Съгласно чл. 2 от договора усвояването на сумата се осъществява на каса в Изипей“АД или на касите на банката срещу представяне на лична карта. Съгласно чл. 2, ал.2 от договора при усвояване на суми, то кредитния лимит /отпуснат и неусвоен или усвоен, но вече погасен овърдрафт/ намалява с усвоената сума по съответната транзакция. Съгласно чл. 3 от договора за целите на договора банката открива разплащателна сметка на кредитополучателя с IBAN ••••••••••••0, която е предназначена за усвояване и обслужване на кредита. Съгласно чл. 4 от договора възнаградителната лихва е в размер на базовия лихвен процент на банката към съответния месец, който при сключване на договора е 7%, увеличен с надбавка от 5%, лихвата се дължи ежемесечно на първия работен ден от месеца следващ този, за който е начислена. Съгласно чл. 4, ал.2 от договора годишния процент на разходите е 27, 319544% към сключване на договора при допускане че лихвите и таксите остават неизменни, кредитния лимит е усвоен изцяло и незабавно и ще се погаси еднократно при падежа. Съгласно чл. 4, ал. 4 от договора банката може едностранно да променя размер на възнаградителна лихва при промяна на лихвени индекси, промяна на валутен курс на БНБ за лев в евро и при друга основателна причина, за което потребителят следва да бъде уведомен. Съгласно чл. 6, ал.2 и ал. 3 от договора при неизпълнение на задължения в пълен обем те се погасяват в поредност: такси и комисионни; ц съдебни разноски; просрочена лихва; законова лихва; просрочена главница; редовна договорна лихва; редовна главница, при задължения от едни вид се погасява по-ранното. Съгласно чл. 7 от договора за проучване, отпускане и обслужване на кредита се дължи такса за разглеждане и обработка на искане от 7лв; комисионна ангажимент от 1% от сумата по лимита ежемесечно; такси за промяна на условия; такса за администриране на просрочени задължения. Съгласно чл. 8 от договора срокът му е 1 година с автоматично продължаване за още 1 година, освен ако банката не вземе решение да не продължава срока, падежът на овърдрафта е дд/мм/гг. Съгласно чл. 9 от договора банката може да блокира кредитния лимит, ако кредитополучателят забави плащането на дължимата месечна лихва за усвоената част от кредитния лимит или месечната комисионна ангажимент с повече от 30 дни, като начислява и такса за администриране на просрочени задължения, като в тази хипотеза може да обяви за предсрочно изискуеми всички задължения по договора. Съгласно чл. 11 от договора всички съобщения, достигнали до адреса, посочен от кредитополучателя се считат за получени. В договора адрес на кредитополучателя е посочен като гр. София ж.к. ••••••• Уговорено е кредитополучателят да може да се откаже от договора в срок от 14 дни от подписването му, , както и право да погаси предсрочно задълженията. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора общата дължима сума е в размер на усвоен и невърнат кредит, дължима лихва върху усвоен кредит и дължими други разноски. Съгласно чл. 16 от договора с подписването на договора кредитополучателят потвърждава че е получил ОУ, цялата необходима информация, както и стандартен европейски формуляр за информация за потребителските кредити по приложението № 3 от ЗПотрКр. Прието е писмо от 23.07.2014г., известие за доставяне, съгласно което на 23.07.2014г. Банката е съставила изявление до М. И., с което е посочила, че считано от 07.07.2014г. Задълженията по договора са предсрочно изискуеми, кредитния лимит е блокиран поради неизпълнение на задълженията за плащане на договорна лихва и на комисионна ангажимент в срок, дължими суми към 23.07.2014г. Са главница от 2000лв. И 81, 13лв.- лихви, комисионна ангажимент от 80лв., поканен е да ги заплати в 7 дневен срок от получаването, писмо е изпратено на адрес гр. София ж.к. ••••••• и се е върнало като непотърсено. Приет е договор за посредничество между банката и Изипей“АД от 05.11.2012г., съгласно който Изипей е приело да действа като кредитен посредник между банката „Т.Б.“АД и нейни клиенти по ЗПотрКр, като извършва идентификация на клиента, подписва договори с тях от името на банката. Прието е писмо от Изипей“АД, съгласно което не пази документи за предоставени платежни услуги повече от 5 години от извършване на операцията, съответно 5 години от закриване на сметката и за периода преди 2017г. не съхранява такива, включително разписки от 2012г. Приети са удостоверение за регистрация за граждани на Европейското икономическо пространство и Швейцария, издадено от Република Австрия, Виена, съгласно което към 16.10.2014г. М. И. е наемен работник и притежава право на пребиваване, като на 03.07.2014г. Е регистриран на адрес в община Виена. С прието по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза вещото лице след запознаване с документи по делото справка при ищеца е посочило, че в справката за детайлни транзакции сумата от 2000лв. по договора е предоставена на кредитополучателя чрез тегления в брой на касите на Изипей“АД, като счетоводните операции са осчетоводени на дати, както следва: 01.08.2012г. за изтеглена сума от 600лв; на 01.08.2012г. за изтеглена сума от 400лв; на 07.08.2012г. за изтеглена сума от 400лв.; на 07.08.2012г. за изтеглена сума от 300лв; на 13.08.2012г. за изтеглена сума от 300лв. Банката е регистрирала изпълнение на кредитен превод по разплащателна сметка на кредитополучателя документирана с отбелязване в платежната система за електронни плащания Easy Pay, нямало данни за лицето, което е усвоило преводите. В системата на банката били отразени плащания на сумата от общо 797, 41лв., последното плащане било на 03.04.2014г., като тези плащания са отнесени за погасяване на договорни лихви от 397, 41лв. И на месечни такси от 400лв., транзакциите са извършени чрез системата Easy Pay, като сумите на операциите са в рамките от 36лв. до 40, 67лв., само две били съответно 79, 33лв. И 78, 67лв., плащанията били ежемесечни, само двете по-големи плащания били два месеца след предходните. Начислената неплатена лихва за периода от 31.07.2012г до 07.07.2014г. била 12 %, неплатена лихва по записвания на банка била общо 205, 97лв. за период до 03.11.2014г., от които 112, 60лв. били лихви по просрочие, а останалото – лихва по овърдрафт, начислени като дължими били процесните суми, които при банката се водели неплатени. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. В случая в производството по чл. 423 от ГПК възражението срещу заповедта е прието, заповедта не е обезсилена, поради което и правилно е прието от СРС, че исковете са допустими. Възможността за обезсилване на заповедта поради липса на предпоставки по чл. 411, т. 4 и т. 5 от ГПК е предоставена само в правомощията на съда, разглеждащ възражението по чл. 423 от ГПК, в случая такова обезсилване не е постановено, поради което и съдът приема, че исковете са допустими. По правилността на решението в обжалваната част: Предявените искове са с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребтелския кредит вр. с 79 и л. 86 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит „договорът за потребителски кредит” е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят” и „кредиторът”, като „потребител” е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а „кредитор” е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. Съдът приема за установено по делото, че на 31.07.2012г. между Т.Б.“АД и и ответника е подписан писмен договор за потребителски кредит, като банката се е задължила да предостави на ответника потребителски кредит-овърдрафт от 2000лв. срещу задължение на кредитополучателя да върне сумата в края на срока на договора, като ежемесечно заплаща дължими възнаградителни лихви върху усвоената част от кредитния лимит при годишен фиксиран размер от 12% и месечна комисионна за ангажимент в размер на 1% от лимита платима заедно с възнаградителната лихва в първия работен ден на месеца следващ този, за който е начислена. Договорът носи подпис на страните по делото, той отговаря на изискванията на чл. 10, ал.1 и на чл. 11, ал.1 т. 7 – т.12 и т.20, от Закона за потребителския кредит в редакцията му към момента на сключване на договор, която е релевантна за делото. В случая е посочена формулата, по която се определя общо дължимата сума, таксите, които се дължат, че се дължи като главница усвоената част от кредитния лимит, както и начислената възнаградителна лихва от 12 % годишно върху усвоената сума. Това е достатъчно, за да е получил яснота кредитополучателят за размер на общата дължима сума по договора. Този извод следва при съобразяване на спецификата на договора – кредитен лимит, който се усвоява по усмотрение на кредитополучателя, който определя момент на усвояване и размер на усвоена сума. Това практически прави невъзможно предварително да се посочи общо дължимата сума по договора, защото тя зависи от размер на усвоена сума и момент на усвояването й. По същите съображения съдът приема, че липсата на погасителен план не води до нищожност на договора и неизпълнение на задълженията по чл. 11 от ЗПК, защото практически съставено на такъв предварително е невъзможно. Клаузите по договора са ясни – главницата следва да се върне в края на срока или предсрочно – по усмотрение на потребителя, задължението за месечни вноски касае само възнаградителната лихва и таксите, но те не може да се определят предварително, защото зависят от усвояванията – размера им и момента на усвояването. Лихвеният процент е фиксиран, . Съгласно чл. 17 от договора кредитополучателят е получил стандартния европейски формуляр, съдържащ информацията по приложение № 3 от ЗПотрКр поради което и доводите на въззивника в обратния смисъл са неоснователни. Разпоредбите на чл. 12 от ЗПотр Кр. Касаят договори за овърдрафкт при които кредит трябва да бъде погасен при поискване или в срок до 3 месеца, какъвто не е процесиня случай. Съдът приема, че процесния договор за кредит съдържа задължителните реквизити по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в редакцията му към момента на сключването му, не нарушава императивните правила на чл. 10, чл. 11 и чл. 12 от ЗПК, така уговорените съглашения не противоречат на добрите нрави, съществените клаузите по договора не заобикалят закона и не са неравноправни. Следва да се посочи, че съдът приема за неравноправна клаузата от договора, с която е предвидена е възможност за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката. С тази клауза се създава неравновесие в правата на страните по договора, не са посочени изчерпателно конкретните обстоятелства, при които лихвата може да бъде променяна едностранно от банката, нито е посочена формулата, по която ще се променя лихвата. Съдът приема, обаче, че нищожността на тази клауза не води до нищожност на целия договор. Това е така, защото не засяга съществени елементи от договора. Приложимия в случая е договорения лихвен процент за възнаградителна лихва от 12%. годишно. От счетоводната експертиза по делото се установява че за целия период на договора начисляваната от банката лихва е 12%, поради което и нищожността на клаузата по чл. 4, ал. 4 от договора не се отразява и на предмета на делото. Същевременно съдът приема за неравноправна и нищожна клаузата по договора уговаряща комисионна ангажимент в размер на 1% от кредитния лимит. За валидността на клаузите в потребителските договори съдът следи служебно. В случая не е установено по делото потребителят да получава насрещна престация за начисляваната му комисионна ангажимент. Така договорената клауза представлява неравновесие в правата на страните в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и като такава клаузата е нищожна. Такива съдът приема че са и останалите уговорени в л. 7 от договора такси. Същите касаят разходи на банката по отпускането, управлението на договора за кредит, съответно и по администрирането на просрочени задължения. Това са присъщи за дейността на банката разходи свързани с предоставянето на кредити, срещу тези такси потребителят не получава услуга, поради което и съдът приема, че с клаузите за тези такси се постига неравновесие в правата на страните по договора в ущърб на потребителя, те противоречат на добрите нрави и клаузите за тези такси са нищожна. Съдът приема обаче, че нищожността на тези клаузи не води до нищожност на целия договор. Това е така, защото не засягат съществени елементи от договора, не е установено че страните не биха сключили договора без тях. Съдът приема за установено по делото, че банката е изпълнила задължението си по договора и е предоставила на потребителя възможност да усвои договорения кредитен лимит и той е усвоен изцяло в периода от 01.08.2012г. до 13.08.2012г. чрез теглене в брой на каса на Изипей“. Това обстоятелство не е било оспорено от ответника по исковете пред районния съд, въведено е едва с въззивната жалба. Събраните по делото доказателства, обсъдени в съвкупност съдът приема, че установяват обстоятелството. Приетото заключение по счетоводната експертиза е установило регистриране на изпълнение на кредитен превод по разплащателна сметка на кредитополучателя документирана при банката с отбелязване в платежната система за електронни плащания Easy Pay, като по същият начин са регистрирани и плащанията. Действително вещото лице е посочило, че нямало данни за лицето, което е усвоило преводите, като по делото не са представени документи, носещи подпис за ответника за получаването на тези суми. Доколкото обаче по делото е установено, че същите не се съхраняват от оператора на платежните услуги поради изтичане на срока от 5 години за същото, като съобрази и че по делото не е оспорено от ответника, че е правил погашенията, посочени от вещото лице, то съдът приема за установено че банката е предоставила на въззивника сумата по договора изцяло. С оглед гореизложеното съдът приема за ответника е възникнало валидно задължение да върне усвоения кредит от 2000лв. и за плати възнаградителна лихва за същото. Съгласно уговорения 12% годишен лихвен процент съдът приема, че за срок от две години дължимата възнаградителна лихва е 240лв., но в случая изявлението за предсрочна изискуемост е 23.07.2014г., като същото съгласно чл. 11 от договора се счита за връчено с достигането на адреса, даденият срок от 7 дни за плащане е изтекъл на 01.08.2014г., уговореният първоначален срок на договора е изтекъл на 31.07.2014г., поради което и задълженията за главница са изискуеми от този момент, след този момент банката няма право на възнаградителна лихва. В случая такава се претендира от банката до 07.07.2014г., поради което и съдът приема, че за периода от 01.08.2012г. до 07.07.2014г. дължима възнаградителна лихва е общо 234лв., определена от съда на основание на чл. 162 от ГПК и при съобразяване на заключението на вещото лице. Действително, вещото лице е посочило, че по начисленията на банката дължимата лихва е 205, 97лв., но в тази лихва са включени лихви при просрочие, като период е до 03.11.2014г., а не процесния период от 07.07.2014г., а и вещото лице е посочило начина по който плащанията са отнесени от банката за погасяване на задълженията, тоест то не е посочило дължимата по договора, а тази, която банката е отразила п записванията си като дължима но неплатена. По делото се установи от заключението на вещото лице, че плащанията, които са извършени по договора са в размер на общо 797, 41лв., които са отнесени от банката за погасяване на лихви от 397, 41лв. и за такси от 400лв., че последното плащане е от 03.04.2014г., като всяко месечно плащане е било не по-малко от 36лв. което съдът приема, че е било достатъчно, за да погаси дължимата възнаградителната лихва за съответния месец, определена като размер по начина, посочен от съда по-горе. Доколкото съдът прие, че клаузите, уговарящи такси са нищожни, то съдът приема, че не е установено валидно възникнало задължение за плащане на такива. Така съдът приема, че в нито един момент до 07.05.2014г., а и до подаване на заявлението длъжникът не е бил изпаднал в забава на плащането което и да е от дължимите плащанията по договора. Това е така, защото през време на действието на договора кредитополучателят е дължал само възнаградителна лихва, но не и начисляваните от банката такси, извършените от него плащания през месеците са надхвърляли дължимата вноска за възнаградителна лихва. При така възприето съдът приема, че плащанията от 797, 41лв. следва да се отнесат само за възнаградителна лихва и за главница. Така съдът приема, че с тези плащания изцяло е погасена задължението за възнаградителна лихва от 234лв., както и 563, 41лв. главница. За извода че следва изцяло да се приеме за погасена възнаградителната лихва съдът съобрази, че страните са уговорили тя да се плаща ежемесечно, тоест с извършени плащания изцяло е погасена възнаградителната лихва, а с надплатената сума следва да се погаси главницата. Така съдът приема за установено по делото, че единственото непогасено задължение по договора е това за главница от 1436, 59лв. и само за тази сума иск е основателен. При така възприето съдът приема, че следва да потвърди решението на СРС в частта в която е уважил иска за главница от 1436, 59лв., а в останалата част решението на СРС следва да се отмени и исковете следва да се отхвърлят. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че разноските следва да се разпределят съобразно уважената част от исковете. Така решението на СРС в частта, с която в тежест на ответника са поставени разноски от 479, 47лв. следва да се отмени. За производство пред СРС и производство по чл. 423 от ГПК пред СГС на адвокатското дружество, което е представлявало по делото ответника по исковете следва да се присъди възнаграждение от общо 410, 02лв. с ДДС на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. Същото е съобразено със списъка на разноски, представен пред СРС и той е релевантен за делото, както и приложимите към него момент разпоредби на наредба № 1/2004г. За производство пред СГС по чл. 423 от ГПК на ответника по исковете следва да се присъдят разноски за държавна такса от 11, 52лв., а за въззивно производство пред СГС – 52, 98лв. за държавна такса За въззивното производство пред СГС на адвокатското дружество, което е представлявало по делото ответника по исковете следва да се присъди възнаграждение от 313, 28лв. с ДДС на основание на чл. 38, ал.2 от Задв. Адвокатското възнаграждение, което се претендира не е прекомерно при съобразяване на броя на исковете, цената им и регистрацията на адвоката по ЗДДС. За производство пред СГС на банката се дължи възнаграждение за юрисконсулт в размер на 53, 93лв. Юрисконсултско възнаграждение за производство пред СГС е определено от съда при съобразяване на сложността на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК Мотивиран от гореизложеното, съдът