Решение № 4200 от 26.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 989/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК. С решение № 20062208 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 15982 по описа за 2015 г. на СРС, Първо ГО, 48 състав се: ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. В. И. и В. Б. П., срещу „К. С.Х.“ ЕООД, конститутивен иск с правно основание чл. 195, ал.1, пр. 2 ЗЗД за намаляване на продажната цена от 37 500 евро със сумата 3200 евро, поради недостатъци в закупения от ответника недвижим имот – апартамент № 22, находящ се в гр.София, ж.к. „••••••• Димитър“, улица „••••••• с площ 46, 30 кв.м; ОСЪЖДА И. В. И. и В. Б. П., да заплатят на „К. С.Х.“ ЕООД, по предявения насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.200, ал.1 ЗЗД сумата от 3200 евро, представляваща неплатен остатък от продажна цена по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 69, том VIII, рег. № 20928, дело № 1204/2012 г., ведно със законната лихва от 28.03.2016 г. до окончателното плащане на вземането. В тежест на първоначалните ищци са възложени разноските. Постъпила е въззивна жалба /де факто две въззивни жалби от различни процесуални представители/ на И. В. И. и В. Б. П., ищци по първоначалния иск и ответници по насрещния иск. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за необоснованост и неправилност на обжалваното решение. Сочат, че неправилно СРС бил приел, че момента на предаване на владението е установен от свидетелските показания. Твърди, че същите били съмнителни. Считат, че за датата на предаване на владението следва да се има предвид датата на издаване на разрешението за ползване – 29.10.2014 г., а не м.март 2013 г., както бил приел СРС. Именно от този момент жилището имало характер на вещ по смисъла на чл.193 ЗЗД. Твърди се, че били уведомили строителя с нот.покана от 12.02.2015 г. за констатираните от тях недостатъци. Следвало да се има предвид, че ищците нямат специални познания, за да преценят качеството на строителството. Затова неправилен бил извода на СРС, че вземанията са погасени с едногодишна давност по чл.195 ЗЗД. Твърди се, че по делото били установени скритите недостатъци на жилището, което пречело на неговото нормално обитаване. Не споделят извода на СРС, че не се касае до скрити недостатъци. Не споделят извода на СРС, че същите можели да бъдат установени още към момента на закупуване на жилището, както и, че по арг. на чл.193, ал.2 ЗЗД продавачът не следва да отговаря за тях. Не споделят и извода на СРС, че недостатъците не намаляват съществено стойността на жилището и годността му за обикновено ползване. СРС се бил позовал на оспорено от ищците заключение и при отказ да се допусне повторно експертно обследване, както и да се приемат писмени доказателства. Твърдят, че били обзавели жилището и го ползвали от жилищна нужда и невъзможност да закупят друго годно за живеене жилище. По отношение на предявения насрещен иск излагат становище за неговата недоказаност. Наред с това СРС не се бил съобразил с направеното в отговора по насрещния иск възражение за недостатъци на предадената вещ. Сочи, че това възражение било доказано за сумата в размер на 2 529, 64 лв. с ДДС. Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което претенциите на ищците по чл.195, ал.1, предл.2 ЗЗД да бъдат уважени, а насрещният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника /пред СРС/- „К. С.Х.“ ЕООД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че въззивниците смесват отговорността по чл.195, ал.1, предл.2 ЗЗД с тази по чл.163 ЗУТ. Относно разграничаването на тези два вида отговорност се позовават на ТР № 88 от 28.02.1984 г на ОСГК на ВС и ТР № 54 от 23.06.1986 г. по гр.д.№ 21/86 г. на ОСГК на ВКС. С оглед избора на ищците да предявят иск по чл.195, ал.1 ЗЗД били приложими правилата на ЗЗД, а не на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове за неговото приложение. Счита, че обжалваното решение е съобразено с трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която в хипотезата на чл.195 ЗЗД предаването на владението било материално действие по изпълнение на договора. Съгласно т.3 от ТР 54/86 на ОСГК на ВКС исковете за обезщетение от недостатъците на вещта на договорно основание се погасяват с изтичането на сроковете по чл.197 ЗЗД или гаранционните срокове, които са независими едни от други. Срокът започвал да тече от предаването на вещта и изтичал в определения от закона момент. Счита, че при постановяване на решението не са допуснати сочените от въззивниците нарушения на процесуалния закон досежно допускане и обсъждане на доказателствата. Сочи, че събирането на нови писмени доказателства било преклудирано по арг. от чл.147, ал.2 ГПК. Относно насрещния иск се излагат доводи, че същият е доказан по основание и размер. Относно довода на въззивниците, че СРС не се бил произнесъл по възражението им за прихващане на сума, представляваща разходи за ремонт на недостатъци, намират че следва да се има предвид, че иска по чл.195, ал.1 ЗЗД е приет за неоснователен. Освен това не твърдели да са извършили ремонт, нито били ангажирани доказателства да са направили разходи. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: За първоинстанционното решение въззивниците са били уведомени на 07.05.2021 година. Въззивната жалба е подадена на 20.05.2021 година, следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба се явява допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проверка настоящата инстанция, приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес. Налице е изрично произнасяне от страна на ВКС с определение № 25 от 17.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 4206 по описа за 2017 г. на ВКС, Четвърто ГО. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл по иска по чл.195, ал.1, предл.2 ЗЗД, СРС е приел, че съгласно разпоредбата на чл.193, ал.1 ЗЗД продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление. Предвид нормата на чл.193 ЗЗД и чл. 194 ЗЗД, както и Тълкувателно решение № 40 от 30.06.1986 г., постановено по гр. д. № 56/1985 г., ОСГК на ВС, явни били тези недостатъци, които били установими при обикновен преглед на вещта, а скрити недостатъци били тези, които се появяват впоследствие, както и тези, които не са могли да бъдат забелязани при обикновения преглед. Отговорността на продавача за недостатъци и способите за правна защита на купувача били уредени в чл.193 и сл. ЗЗД. При продажба на вещи с недостатъци съгласно чл.195, ал.1 и ал.3 ЗЗД купувачът разполагал с няколко алтернативно уредени възможности, между които било налице право на избор: да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача. В случая с депозираната искова молба ищецът бил упражнил своя избор в рамките на регламентираното в чл.195, ал.1, пр.2 ЗЗД вр. с чл.193, ал.1 ЗЗД право да задържи вещта и да иска намаляване на цената. Правото на купувача да иска намаляване на цената на закупения от него имот по същество представлявало способ за установяване на равновесие между двете насрещни престации по договора за покупко-продажба (между действителната пазарна цена на продадения имот с недостатъци и уговорената за този имот продажна цена). При известни на купувачите недостатъци на закупуваната вещ, било логично договорената между страните по сделката продажна цена на тази вещ да бъде съобразена с факта, че недостатъците намаляват действителната стойност на вещта, поради което и на основание чл.193, ал.2 ЗЗД, продавачът не отговарял за тези недостатъци като СРС се е позовал на Решение № 568/18.06.2009 г., по гр. д. № 465/2008 г. на ВКС, I ГО. При така събраните по делото доказателства съдът е достигнал до извод, че твърдените недостатъци /с изключение на напукванията по гипсокартона/ нямат характер на скрити такива за купувачите, доколкото същите могли да бъдат възприети при обикновения оглед на вещта. Установило се, че за имота е издаден Акт обр. 15 на 27.06.2012 г., а страните били в облигационни отношения по повод процесния имот към м. октомври 2012 г., когато между тях бил сключен предварителен договор и купувачите били напълно наясно с извършваните в имота довършителни действия. В хода на делото се установило също, че владението върху имота било предадено на ищците през м. март 2013 г., откогато те имали неограничен достъп до него. Ето защо, съдът е приел, че част от релевираните недостатъци /напр. неправилно изпълнени наклони на терасата, неизпълнените външни первази на прозорците, липсваща вратата между кухнята и антрето/ са съществували още към момента на закупуване на имота и могло да бъдат установени при обикновен преглед, поради което същите били известни на купувачите, а по арг. от чл.193, ал. 2 ЗЗД продавачът не отговарял за тях. На следващо място, за да се уважи искът, следвало да се касае за недостатъци, които съществено намаляват цената на вещта или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление /арг. чл.193 ЗЗД/, а не до всеки един открит недостатък. Преценката дали цената се намалява съществено била винаги конкретна, в зависимост от вида на вещта и от уговореното между страните. Съдът е достигнал до извод, че в случая установените недостатъци на процесния имот не са такива, които намаляват съществено цената на имота по смисъла на чл. 193, ал. 1 33Д, доколкото в заключението на вещото лице по повторната СТЕ се сочело, че стойността за отремонтирането на всички недостатъци /в т.ч. и такива, които са били известни на купувачите още към момента на покупката/ възлизала на 2529, 64 лв. Посочената стойност се равнявала едва на 3, 45 % от уговорената продажна цена в общ размер на 37500 евро, което не било съществено намаление на цената, а от друга страна не се възпрепятствала годността на вещта за обикновено ползване. Установено било, че ищците и към момента живеят в апартамента, както и били обзавели процесното жилище, което било видно от приетата съдебно-техническа експертиза и събраните гласни доказателства. Законодателят вменявал в задължение на купувача, след получаване на стоката да прегледа последната и в случай на откриване на недостатъци - явни или скрити незабавно да уведоми продавача за тях. В този смисъл била и разпоредбата на чл.194, ал.1 ЗЗД, съгласно която, след като приеме вещта, купувачът трябвало да я прегледа в течение на времето, което било обикновено необходимо за това в подобни случаи, и незабавно да уведоми продавача за забелязаните недостатъци. Ако не направи това, вещта се смятала за одобрена, освен ако по-късно се открият недостатъци, които не са могли да бъдат забелязани при обикновен преглед. От представените по делото доказателства не се установило ищците да са уведомили ответника незабавно за забелязани недостатъци на вещта /същите били влезли във владение на имота през м. март 2013 г., респ. били връчили нотариална покана на ответника едва през м. март 2015 г., т.е. две години по-късно/, поради което съдът е приел, че за ищците са настъпили последиците, отразени в разпоредбата на чл. 194, изр. 2 ЗЗД, т.е. същите били одобрили вещта. По възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на заявената от ищците претенция, СРС се е позовал на чл.197, ал.1 ЗЗД, съгласно който исковете на купувача по чл. 195 се погасявали с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти, а в случай, че продавачът съзнателно е премълчал недостатъка в тригодишен срок, който срок започвал да тече от предаването на вещта. Цитираната разпоредба се явявала специална по отношение на общите разпоредби за давностните срокове по чл. 110 и сл. ЗЗД. Като се е позовал на приетото вече, че имотът е предаден на ответниците месец март 2013 г., а исковата молба е подадена на 25.03.2015 г., СРС е приел че предвиденият в закона едногодишен срок е изтекъл. Затова и заявеното възражение за изтекла погасителна давност се явява основателно. Следвало да се посочи, че в случая не бил приложим уреденият в чл. 197, ал.1 ЗЗД, тригодишен давностен срок за предявяване на иска /тогава когато продавачът съзнателно е премълчал недостатъка/. Премълчаването предполагало продавачът да е знаел за недостатъка на продаваната вещ и умишлено да е скрил от купувача тази информация. Едновременно с това премълчаният недостатък следвало да не е бил известен на купувача, по аргумент на противното от чл. 193, ал.2 ЗЗД, тъй като в противен случай продавачът нямало да отговаря за недостатъците. Както се установило от представените доказателства имотът бил със степен на завършеност /Акт обр. 15/ още към момента на сключване на предварителния договор, поради което и купувачите били наясно с по-голямата част от недостатъците, още повече в случая се касаело за явни недостатъци, а не за скрити такива. По така изложените мотиви СРС е достигнал до извода, че предявения иск за намаляване на продажната цена е неоснователен и като такъв е бил отхвърлен. По насрещния иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.200, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че в тежест на ищеца е да докаже сключването на договор за покупко – продажба, по който е изпълнил и за ответника е възникнало задължение за заплащане. Като се е позовал на мотивите си относно предявеният главен иск, съдът е достигнал до извод за валидно възникнало продажбено правоотношение между страните, по силата на което ищецът по насрещния иск бил изпълнил основните си договорни отношения – да прехвърли собствеността върху процесния имот и да предаде владението върху същия. Затова за купувачите било възникнало задължението да заплатят цената. Съгласно чл.200, ал.2 ЗЗД плащането на цената трябвало да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва, но доколкото посочената норма била с диспозитивен характер, същата позволявала на страните да се отклонят и да уговорят друго. От текста на представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 69, том VIII, рег. № 20928, дело № 1204/2012 г., съставен от нотариус М.Г. с рег. № 622 на НК, било видно, че е уговорено, че продажната цена ще се изплати чрез кредит предоставен на ответниците по насрещния иск при следните условия: след прехвърляне на собствеността от продава на купувача, вписване на ипотека върху имота в полза на кредитора „Креди Агрикол България“ ЕАД и представяне пред банката на следните документи: екземпляр от нотариалния акт, екземпляр от учредената ипотека и оригинално удостоверение за тежести. Установявало се от кредитното досие, че посочените документи са представени на банката на 29.11.2012 г. Представен по делото бил и договор за ипотечен банков кредит № М 421472-12/23.11.2012 г., сключен между ищците и „Креди Агрикол България“ ЕАД, от който се установявало, че на ищците е отпуснат ипотечен банков кредит в размер на 32000 евро с цел покупка на процесния недвижим имот, като заемната сума се усвоявала както следва: 28800 евро при учредяване на ипотека върху имота и 3200 евро след представяне на Акт 16. От представената молба за вписване на законна ипотека се установявало, че същата е учредена с акт № 70, том VIII, рег. № 20229 от 29.11.2012 г. Съгласно чл.21 ЗЗД договорът пораждал действие между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи. От посочената разпоредба следвало, че продавачът не е обвързан от договореното между купувачите и финансиращата банка, тъй като същата уговорка не била възпроизведена и в основното съглашение между продавача и купувачите /в нотариалния акт липсвал подобен текст/. Установявало се от представено извлечение от банкова сметка, че сумата в размер на 28800 евро е усвоена от ищцата П., след което на 10.12.2012 г. сумата била преведена по банкова сметка на ответника с основание „покупка на ап.№22, ет.6, София, ж.к.“••••••• •••••••. В представеното извлечение липсвали данни остатъкът от 3200 евро да са преведени на продавача, а и в исковата молба на ищците /по главния иск/ това обстоятелство изрично се признавало – че сумата от 3200 евро от общата продажна цена от 37500 евро и част от кредита, който следвало да се отпусне по договор за ипотечен банков кредит № М 421472-12/23.11.2012 г, в размер от общо 3200 евро, не била платена. По изложените съображения, предявеният насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата от 3200 евро, представляваща неплатен остатък от продажна цена следвало да се уважи. Върху главницата следвало да се присъди и законната лихва от датата на депозиране на срещната искова молба в съда – 28.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема следното: По иска по чл.195, ал.1, предл.2 ЗЗД: Съгласно чл. 195, ал.1 ЗЗД в случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл. 193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Той може да иска и обезщетение за вредите съгласно общите правила относно неизпълнението на задълженията- ал.2. В конкретния случай ищците са предявили иск за намаляване на цената на вещта. Относно наличието на недостатъци в продаденото жилище: За изясняване на този въпрос по делото /пред СРС/ са били депозирани основна съдебно-техническа и оценителна експертиза, изготвена от вещото лице архГ., както и повторна съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. Ц., която е изготвила и допълнително заключение към основната експертиза. И двете вещи лица са констатирали наличието на неадекватен наклон на подовата настилка от керамични плочи на терасата, поради което водата не се оттича към отводнителната тръба, а се събират локви; липсата на хоризонтални водозащитни первази на двата прозореца, пукнатини в шпакловката в зоните на снадките между листовете на гипскартона, некачествено поставяне на касите на вратите на дневната, спалнята и банята, липсата на врата между входното антре и коридора, където по проект следвало да има склад, което пространство към момента било преустроено на кухненски бокс, липса на монтиран уред на домофона, както и липса на тяга в аспиратора поради което въздуха се отвежда в съседния апартамент. Вещото лице е дало оценка на ремонтните дейности, които следва да бъдат осъществени в размер на 1092, 70 лв. с ДДС, а вещото лице Ц. – 2386, 53 лв. с ДДС плюс 143, 11 лв. с ДДС относно нов въздуховод от аспиратора до съществуващия комин. Относно характера на недостатъците: Правилно СРС е разграничил явните от скритите недостатъци като се е позовал на нормата на чл.193 ЗЗД и чл. 194 ЗЗД, както и Тълкувателно решение № 40 от 30.06.1986 г., постановено по гр. д. № 56/1985 г., ОСГК на ВС, съгласно които явни са тези недостатъци, които са установими при обикновен преглед на вещта, а скрити недостатъци са тези, които се появяват впоследствие, както и тези, които не са могли да бъдат забелязани при обикновения преглед. Правилно СРС е приел, че констатираните от вещите лица недостатъци /предмет на ищцовата претенция за овъзмездяване/ - неправилно изпълнен наклон на терасата, липсата на външни первази на прозорците, липсваща врата между кухнята и антрето, не са скрити недостатъци, а са били налице още към момента на закупуване на жилището и са могли да бъдат установени с обикновен преглед. Относно наклона на терасата вещото лицеГ. при изслушването си в о.с.з. на 15.07.2020 г. е посочила, че за да констатира неправилния наклон на терасата не е използвала специални уреди, а просто е „плъзнала ръка по повърхността на терасата“. По отношение броя на вратите е заявила „с просто око се вижда, че в обекта има три врати, а вместо четири“. Настоящата инстанция намира, че към явните недостатъци следва да се причисли и липсата на домофон, както и „провисването на вратите“ доколкото от заключенията се установява, че се касае до монтиране по неправилна вертикала, а не вследствие на употреба. Самите ищци сочат в исковата си молба, че се касае до „лош монтаж на врати“. За скрити недостатъци може да се приемат напукванията по гипскартона на мястото на снадките и евентуално неправилно изградената аспирация като последното може да се установи при употребата на кухненския комплекс, чиято част представлява същата. Нелогично е да приемем, че кухненския комплекс не е бил използван веднага или малко след предаване на владението на процесното жилище. По въпроса дали тези недостатъци намаляват съществено цената на вещта или нейната годност за обикновено или за предвиденото по договора употребление /чл.193 ЗЗД/: Действително, както е приел и СРС, преценката се прави във всеки конкретен случай в зависимост от вещта и уговореното между страните. За база за сравнение СРС е възприел заключението на вещото лице Ц., която е дала по-висока оценка на необходимите разходи за отремонтирани на недостатъците, а именно 2529, 64 лв. Действително, посочената стойност се явява едва 3, 45 % от уговорената продажна цена, която видно от нот.акт възлиза на 37 500 евро, което не представлява съществено намаление на цената. Що се касае до това дали недостатъците на вещта възпрепятстват нейното ползване, доколкото от заключенията на вещите, както и от събраните гласни доказателства се установява, че ищците са обзавели жилището и живеят в него и понастоящем, то възпрепятстване не се установява. Вещото лицеГ. изрично при изслушването си е заявила, че е „възможно да се ползват и вратите и прозорците“. Настоящата инстанция намира за необходимо да посочи и, че характера на самите недостатъци не обуславя, възпрепятстване на ползването на вещта. Такова не е установено и от събраните по делото доказателства. Относно наличието на одобрение на вещта от страна на купувачите: Действително, законодателят вменява задължение на купувача, след получаване на стоката да прегледа последната и в случай на откриване на недостатъци – явни или скрити следва незабавно да уведоми продавача за тях- чл.194, ал.1 ЗЗД. Ако не направи това, вещта се смята за одобрена, освен ако по-късно се открият недостатъци, които не са могли да бъдат забелязани при обикновен преглед. В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че ищците са въведени във владение на процесното жилище през м.март 2013 г. Това се потвърждава както от представените по делото писмени становища на л.105 и л.106 по делото пред СРС, подписани от двамата ищци, както и от показанията на свидетелите, разпитани от името на двете страни – П. /на страната на ответника/ и И.а /на страната на ищците/, виж протокола от о.с.з. на л.117 и л.118 по делото пред СРС. Нот.покана е отправена на 12.02.2015 г. и съответно връчена на 05.03.2015 г., т.е. близо две години по-късно. При това положение правилен е извода на СРС за приложение на презумпцията на чл.194, изр.2 ЗЗД, че купувачите са одобрили вещта. Относно възражението на ответника по чл.197, ал.1 ЗЗД: Съгласно чл. 19, ал.1 ЗЗД исковете на купувача по чл. 195 се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбите на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка, срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на страните. Срокът тече от предаването на вещта- ал.2. Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС в тази част на първоинстанционното решение поради което същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящия съдебен акт. Решението е постановено в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС, така например решение № 10 от 7.3.2011 г на ВКС по т.д. № 475/2010 г на Първо ТО. Съгласно това решение предаването на продадената вещ - е материално действие по изпълнение на договора. Съгласно т. 3 ТР 54/86 ОСГК, исковете за обезщетение от недостатъци на вещта на договорно основание се погасяват с изтичането на сроковете по чл. 197 ЗЗД или гаранционни срокове, които са независими едни от други. Срокът започва да тече от предаването на вещта и изтича в определения от закона момент. Цитираната нормативна уредба е приложима при договорите за продажба и се явява специална спрямо общите разпоредби на ЗЗД, уреждащи давностните срокове - чл. 100 и сл. ЗЗД и материята за разваляне на договорите при неизпълнение от страна на длъжника - чл. 87 и сл. ЗЗД. Както беше прието по-горе от настоящата инстанция, предаването на владението е установено както от гласните, така и от писмените доказателства. В случая не се касае до гаранционна отговорност, за да се изчислява срока по начина визиран от въззивниците. Налага се извод, че правилно СРС е отхвърлил претенциите на ищците по чл.195, ал.1, предл.2 ЗЗД. По насрещния иск по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД: Противно на соченото от въззивниците, претенцията на ищеца по този иск е доказано по основание и размер. Това се установява от данните по представеното по делото кредитно досие, както и при вземане предвид начина на плащане, уговорен в договора за покупко-продажба на конкретното жилище. Нещо повече, видно от обстоятелствената част на исковата молба, самите ищци /по главния иск/ признават, че остатъка от продажната цена в размер на 3 200 евро не е платена на „К. С.Х.4 ЕООД, виж л.4 по делото пред СРС. Що се касае до „възражението им за прихващане“ в отговора на исковата молба по насрещния иск, такова не е направено. Единственото възражение, което е направено, че сумата от 3200 евро, претендирана по насрещния иск като неплатен остатък от продажната цена не се следва на „К. С.Х.“ ЕООД с оглед на това, че е продадена вещ с недостатъци. Наред с това нито се твърди, нито се доказва въззивниците да са отремонтирали недостатъците. Налага се извод, че правилно СРС е уважил така предявания насрещен иск. Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата инстанция: При този изход на спора първоинстанционното решение е правилно и в частта за разноските. Пред въззивната инстанция: При този изход на спора на въззивниците разноски не се следват. На въззиваемата страна се следват разноски в размер на 960 лв. – адв.възнаграждение за процесуално представителство. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД