РЕШЕНИЕ

№ 647

гр. гр. Хасково, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Персиана Люб. Михова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20255640100566 по описа за 2025 година Предявена е искова молба на К. В. А., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••••••••••••••••, чрез адв. П. П., АК Хасково, против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП" АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Васил Калчев" бл.58 ет.6, представлявано от управителя А. С., с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове, съответно: 1/ иск за прогласяване нищожността на клауза по §6 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г., сключен между страните и 2/ иск прогласянане на нищожността на клауза по §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 128, 82 лева.

Ищцата твърди, че е страна по сключен договор за паричен заем със „София Комерс Кредит Груп" АД и по-конкретно по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г., съгласно който е получила заемна сума в размер на 200 лева, която следвало да бъде върната на 6 месечни вноски, при годишен лихвен процент - 24% и ГПР - 26, 83%, обща сума за погасяване 214, 26 лева. Съгласно договора за кредит ищцата дължала и неустойка по §7 в размер на 128, 82 лева, при непредоставяне на някое от обезпеченията по §6 от договора, като по този начин общото задължение по договора възлизало на сума в размер на 343, 08 лева.

Сочи се, че ищцата усвоила изцяло кредита, но на основание чл. 23 ЗПК не дължала изпълнение на вземанията за договорна лихва и неустойка, тъй като процесният договор за кредит е нищожен, поради неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК.

Сочи се, че ищцата е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като е усвоила кредита за лични, нетърговски нужди, поради което процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК.

Излага съображения, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не е породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.

Договорът се явявал нищожен, освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК, и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписания в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.

Освен това не били изпълнени и условията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя.

Излага съображения за това, че предвидената в договора клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на три основания: 1. С договорения годишен лихвен процент се нарушават добрите нрави, 2. Нарушават се и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и 3. Внася се неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.

Сочи, че с договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 24% се нарушавали добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. При формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер и противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит и размерът на законната лихва се определя според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс пункта. Към датата на сключване на процесния договор размерът на законната лихва е 10, 00 %, т.е. трикратният размер на законната лихва възлиза на 30, 00 %, а двукратният - 20, 00 %, а в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 24% годишно, към която следва да се добави скритата лихва под формата на неустойка, надхвърляла повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави.

На следващо място, посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент в размер на 24% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като предвидената в договора в неустойка представлявала добавък към договорната лихва или скрита лихва като в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.

Намира, че вземането по §7 от потребителския договор няма характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от тьрговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си е гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за тьрговеца скрита под формата на неустойка — лихва. С договорния годишен лихвен процент в размер на 24%, към който се кумулира вземането за неустойка, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушавали правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК понеже кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, на практика поставяли на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др., съответно включват в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва и така преодоляват законовото изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Сочи, че въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Сочи, че кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като учреди едно от обезпеченията в §6, а именно: 1/ Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800 лева или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лева; и които да отговарят на следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с Кредитора; да няма неплатени осигуровки за последните две годиин; да нямат задължения към други банкови и финансови институции, които поръчители да подпишат договор за поръчителство с Кредитора; 2/ Банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако Потребителят не заплати в срок което и да е свое парично задължение по Договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на Кредитора всички дължими от Потребителя суми след първо писмено поискване, отправено от Кредитора до банката гарант. Сочи, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и тьрговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. На плоскостта на настоящия случай, счита, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособностга на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната неустойка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в прекомерен размер, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Преценката за обоснования размер на неустойката следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор може да претърпи, са от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 от ЗПК предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва е максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка е излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция и е в прекомерен размер спрямо предоставената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Неустойката е загубила и обезпечителната си функция, тьй като заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, поради това, че неустойката не служи за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване на обезпечение, кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва, не защитава негов легитимен интерес и внася неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Чрез уговорената в договора неустойка се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е в прекомерен размер спрямо предоставената сума по кредита. Вземането по §7 от потребителския договор няма характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си е гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане е допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца скрита под формата на неустойка лихва Поради това, че неустойката е скрита лихва, кредиторът не е изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал в съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е нищожна.

Сочи също така, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на посочения в договора ГПР. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че трябва да престира и по неустойка.

Ha още едно основание не били изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че под „Условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отцитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, е уговорен фиксиран лихвен процент или референтен и променлив. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват посочените в договора проценти за ГПР, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилностга на този указан размер. Тази информация е от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем.

Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора и така кредиторът е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритъм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. По съображенията, подробно изложени по-горе, вземанията за неустойка от процесния договор не съставляват обезпечение, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва е вид разход по кредита и като такъв, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на годишен лихвен процент по договора, без в него да е включена скритата лихва под формата на неустойка има за резултат и невярно разписване на ГПР в договора. При изчисление, извършено с Calculator.bg било видно, че ГПР е с друга по-голяма действителна стойност, при калкулация, като в него се включи и вземането за неустойка от процесния договор. Размерът на ГПР е решаващ за потребителя, защото има за цел да информира потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да сравнява кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. Освен това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР /, което от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал.1 ЗПК. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. За да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР, кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба скрита под формата на неустойка лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК уговорката, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона, има за юридическа последица нищожност на клаузата. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 3 т. 7 и чл. 3 т. 5 лихва и ГПР са недействителни уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР са задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи води до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.

Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето (чл. 22 ЗПК).

В случая, неприложима била нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, понеже той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.

С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита Моли съдът да постанови решение, с което Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.

Ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни.

Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор за микрокредит, но оспорва изцяло изложените в исковата молба твърдения за недействителност на процесния договор за кредит.

На първо място, не било вярно, че Общите условия към процесния договор не са подписани от потребителя и че не е спазено изискването по чл. 11, ал. 2 от ЗПК. В настоящия случай се касаело за Договор за потребителски микрокредит от разстояние. Ищцата е кандидатствала онлайн, като е подала заявка в онлайн платформата на дружеството на адрес като за тази цел е предоставила три имена, ЕГН, личен мобилен телефон, имейл, сумата, която желае да й бъде отпусната и период на кредита. В тази хипотеза, както е описано подробно и в представените и приложените към исковата молба Общи условия, след като се съгласи да предостави на потребителя поискания кредит, „София Комерс Кредит Груп" АД изпраща имейл до същия, с който го уведомява, че ще отпусне желания от него кредит, съгласно желаните параметри. В същия имейл се съдържа линк и прикачени екземпляр от Договора за потребителски кредит и Общите условия към него, Преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, представляващ Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, Преддоговорна информация по чл. 8 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и Декларация-съгласие за обработка на личните му данни, с които Потребителят да се запознае преди да реши дали да се обвърже с конкретния Договор за кредит. Едва след като потребителят се запознае с приложените документи и се съгласи с параметрите на договора, натиска изпратения в имейла линк, който го препраща към страница с форма за подписване на сървъра на „София Комерс Кредит Груп". Линкът е озаглавен "линк за подписване на договора", а интернет адресът, на който препраща съдържа уникален Token (уникална комбинация от 64 знака, генерирана за конкретния клиент, с имейла, който е предоставил и конкретната заявка), в която следва да въведе успоредно изпратен му с имейла, генериран специално за него ПИН код. След въвеждането на ПИН кода, потребителят потвърждава сключването на договора като кликва последователно „Съгласен съм" и „Потвърждавам подписването на договора", след което на сървъра на кредитополучателя се удостоверява, че от уеб форма с адрес, съдържащ уникалния Token е въведен уникалния ПИН, предоставен на кредитополучателя. Едва тогава процесът на подписване получава статут "валиден" и предстои отпускане на сумата по кредита. В процесния случай, при сключване на договора, са изпълнени всички стьпки, описани по-горе.

Погрешно ищецът посочва, че уговорката за договорна лихва е изначално недействителна поради противоречие с добрите нрави. Противоречието на договора или отделни негови клаузи с добрите нрави, следва да се преценява ако спорният въпрос, в случая допустимият размер на възнаградителната лихва, не е решен с императивнн правни норми на действащото законодателство, какъвто е настоящият случай. От системното тълкуване на разпоредбите на чл.19 ЗПК и Пар.1, т.1 ДР на ЗПК, следвал изводът, че Годишният процент на разходите по кредита (ГПР) включва в себе си и възнаградителната лихва като разход, наред с останалите такси, комисионни, възнаграждения и др. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП въвежда максимален предел на ГПР, който не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. Т.е. при актуалния размер на законната лихва от 10 % на година, максималният ГПР по кредита, включващ и възнаградителната лихва, не може да надвишава 50 %, като нарушаването на въпросната забрана е скрепено със санкция. Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК, , , Каузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. " По аргумент за противното от цитираната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора за кредит, които не надвишават определения по ал. 4 размер на ГПР по кредита, не се смятат за нищожни. В конкретният случай, при изчисляването на годишния процент на разходите по процесния договор за кредит е включен единствено разходът за възнаградителна лихва, тъй като други такси, комисионни и възнаграждения съгласно същия договор, не се дължат. Видно от §1 от процесния договор за кредит, ГПР, изчислен по начина, посочен в Приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК е в размер, който е в рамките на допустимия от закона размер, според ЗПК. Следователно, императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК изключва приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, по отношение на размера на възнаградителната лихва. Възприемането на обратното, би довело до абсурдния извод, че приета от законодателя императивна правна норма, изначално противоречи на добрите нрави. Този извод следвал и от тьлкуването на горецитираната разпоредба на чл. 9 от З3Д, с която свободата на договаряне се ограничава от повелителните (императивните) норми на закона и добрите нрави. Използването на съюзът „И", вместо „ИЛИ", води до извода, че законодателят изключва възможността повелителна (императивна) правна норма да противоречи на добрите нрави. Действително в практиката се е приемало, че договорна лихва, която надвишава трикратния размер на кредита по необезпечени вземания, противоречи на добрите нрави, но това е било относимо преди приемането на ЗПК.

Погрешна била и тезата, че индивидуално договорената между страните неустойка е „ добавък към договорната лихва — скрита лихва" и „ скрита печалба ". Неустойката, договорена между страните в §7 от процесния договор, представлява задължение за заплащане на обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от обезпеченията, изброени в §6 от договора. По аргумент от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, е възможно договарянето на такъв тип плащания и същите не се вземат предвид при изчисляването на ГПР. Следователно, не би могло да се приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение, представлява „допълнителна печалба", каквито твърдения се излагат в исковата молба. Именно поради разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК, са неоснователни и твърденията, че в размера на ГПР е трябвало да бъде начислена и сумата за неустойката, а оттам и абсурдните твърдения, че невключването на сумата за неустойка се приравнявало на неправилно посочване на ГПР, влечащо нищожност на целия договор.

На следващо място, неоснователни са доводите на ищеца, че клаузата в §7 от Договора за неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а също така и че кредиторът е създал прекомерни изисквания за осигуряване на поръчители. При желание от страна на потребителя, всяко едно от обезпеченията би могло да бъде предоставено в уговорения между страните 3-дневен срок. Ответникът е небанкова финансова институция и в това си качество отпуска кредити със собствени средства и на лица, които банките често отказват да финансират, което значително увеличава риска при упражняването на такъв тип дейност. Високите нива на риск, при които финансовата институция работи, са причината за по-високия размер на договорна лихва и допълнителните гаранции, които са заложени в договорите, какъвто е случаят с оспорената клауза по §7 за неустойка от процесния договор. Уговорката не представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. в § 12 от договора, изрично е посочено, че потребителят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок 14 дни от сключването му. Тоест, в случай че не го устройва, която и да е клауза от договора, макар да е получил подробна преддоговорна информация преди сключването му и след предоставянето на информация да е взел решение да сключи договора, потребителят е имал втора възможност да се откаже от договора и след сключването.

На следващо място, невярно било твърдението, че не е спазено изискването на чл. 1 1, ал.1, т.9 ЗПК, като на потребителя не му били разяснени условията за прилагане на лихвения процент. Лихвеният процент е съвсем ясно посочен в договора като размер, както и че е фиксиран. Не става ясно какви разяснения повече са необходими според процесуалния представител на ищеца, за да станат ясни на потребителя условията за прилагането на лихвения процент. Изискването на т.9 за предоставяне на информация за „условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент " се отнасят за случаите в които лихвеният процент не е фиксиран.

Поради всичко гореизложено, счита че предявения от ищеца иск за недействителност на договора следва да бъдат отхвърлен като неоснователен. Сочи, че дори да се приеме, че уговорената клауза за неустойка е нищожна, тя по никакъв начин не влече нищожност на целия договор, каквито абсурдни твърдения се излагат в исковата молба. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД „Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. ". В случая, дори неустойката да бъде прогласена за нищожна, единствената последица би била, че договорът ще се прилага без тази клауза. Освен това, според правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП нищожносгга на клаузи в потребителските договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. Излага твърдения също така, че ищцата не е заплатила сумата от 1290 лева по договора за кредит, както твърди в исковата молба, поради което възразява срещу това й твърдение и счита иска за неоснователни исковете по чл.55 33Д.

Предвид изложеното, моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от доказателства се установява, че между ищцата и ответника „София Комерс Кредит Груп" АД е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г. по силата, на който на ищцата е била предоставена сумата в размер от 200 лева, за срок от 6 месеца, при 24% фиксирана годишна лихва, ГПР 26, 83%, обща сума за погасяване – 214, 26 лева. Съгласно условията на договора кредитополучателят се задължил да върне предоставения потребителски кредит на 6 равни месечни вноски с размер на всяка 35, 71 лева.

Съгласно § 6 от договора, в тридневен срок от сключването му кредитополучателят се задължава да осигури на кредитора едно от следните обезпечения:

Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, над 1800 лева, т.е. надвишаващ сумата по отпуснатия кредит или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер над 950 лева, които да отговарят на следните критерии: да работят на безсрочен трудов договор, да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с Кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции и които поръчители да подпишат договор за поръчителство с кредитора; Банкова гаранция, от банка, оперираща на територията на Р. България, която да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако потребителят не плати в срок което и да било свое задължение по договора за кредит, същата ще заплати на кредитора всички дължими от потребителя суми след първото поискване, отправено към нея.

Съгласно §7 от договора, в случай, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §6 от Договора и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 510, 70 лева, платима на 10 равни части на падежите на вноските по кредита заедно със съответната погасителна вноска, като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 129, 00 лева. Така общата сума за плащане с включена неустойка, видно от погасителния план възлиза на 1290 лева.

При така установената фактическа обстановка и при съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11 ЗПК, като СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал.1 ЗПК, както и спазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.

По силата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съдът, като съобрази съдържанието на горецитираните клаузи намира, че в случая не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл.19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 31.10.2022 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя заемател за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи. Освен това, липсва възможност за освобождаване от заплащане на неустойката чрез по-късно предоставяне на обезпечение, а абсолютният й размер надхвърля този на договорната лихва, която се дължи за целия срок на ползване на кредита. Следва да бъде посочено, че размерът на договорената неустойка е повече от половината от размера на заетата сума.

От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При включване на това възнаграждение в състава на ГПР, действителният годишен процент на разходите по кредита надхвърля многократно максималния допустим размер от 50%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

Ищцата е направила възражение за нищожност на клаузата на §6 и §7 от процесния договор, като противоречащи на добрите нрави и неравноправни. Критериите дали е налице нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тълкувателното решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните функции, които са й придадени от страните. Съдът намира, че предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение под формата на договор за поръчителство. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за потребителски кредит. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на дължимата за връщане сума, поради което противоречи на добрите нрави и е нищожна.

Клаузите по пар. 7 е неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като както вече бе посочено, предвижда заплащането на необосновано висока неустойка. Уговорената в § 7 от договора за потребителски кредит клауза за неустойка и тази по § 6 от договора, са нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, тъй като не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, като според съда безспорно е, че те са част от стандартно, предварително изготвен формуляр на договор и на практика заемателят е лишен от възможността при сключването му да влияе върху неговото съдържание С оглед всичко изложено предявените искове са основателни и следва да бъде уважени.

По разноските:

С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът на основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд - Хасково 100 лева - за държавна такса.

Следва на ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение. В случая, ищецът представя договор за правна защита и съдействие с договорено в него адвокатско възнаграждение в размер на 780 лева, платено в брой с подписване на договора.

За присъждането на сторените от ищеца съдебни разноски, в частност заплатеното адвокатско възнаграждение е достатъчно, страната която ги претендира да е доказала тяхното реално заплащане, в брой или чрез банков превод. В конкретния случай са представени допустими и относими доказателства, установяваща реалното заплащане на уговорения адвокатски хонорар, в присъдения размер. На следващо място, съгл. разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, ищецът има право да получи заплатеното от него възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Следователно, независимо колко пълномощници и процесуални представители е ангажирал за своята правна защита в производството, ищецът има право на възнаграждение за един адвокат. В случая, ищецът е представляван от един адвокат, като с писмена молба и преди приключване на устните състезания пред настоящата инстанция е поискал да му се присъди адвокатско възнаграждение, съобразно представените доказателства за заплащането на такова. С оглед изложеното, ищецът е установил извършването на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер, като е представил писмени доказателства в предвидения за това срок, до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция.

Ответникът, още с отговора на исковата молба е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, в случай, че съдът не уважи претенцията му, че адвокатско възнаграждение не се дължи. Съдът намира за основателно възражението за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, като намира, че последното несправедливо надхвърля защитимия интерес по иска и е необосновано завишено спрямо ниската фактическа и правна сложност на делото и реално извършените действия по процесуална защита. В конкретния случай, въпреки, че съдът приема за доказан платения хонорар, за който е приложен писмен договор за правна защита и съдействие, намира този размер за прекомерно завишен, с оглед материалния интерес по делото. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, от името на ищеца са депозирани само писмени молби, делото е приключило в едно открито съдебно заседание, без участие на страните и техните процесуални представители.

Отделно от горното, както и ответника е заявил, а и на съда е служебно известно, между същите страни, във връзка с отделни кредитни правоотношения на ищеца, на производство в РС Хасково се водят още няколко искови производства, като същите са с един и същ предмет и по тях се провежда една и съща процесуална защита от страна на ищеца.

Отчитайки всички тези обстоятелства, материалния интерес на иска и действително осъществените правни действия по защита интереса на ищеца, съдът намира, че справедлив размер на адвокатското възнаграждение, което се следва на ищеца, възлиза в размер на 400 лв., до който размер ще следва да се редуцира претендираното адвокатско възнаграждение.

Мотивиран така, съдът