Решение № 24 от 1.2.2018 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 459/2016 г.

Върховният касационен съд е предложил различно виждане от вече изложеното, които също ще бъдат коментирани. Интересна теза, представлява постановеното на 17.12.2010г. по н. д. № 678/2010 г, от съдията – докладчик Ц.П.решение, в което е прието, че „Мирисовите следи имат веществен характер и могат да бъдат обект на научна експертиза, когато обаче се обвързват с изследването на предмет, представляващ събрано в съответствие с изискванията на НПК веществено доказателство. Протоколите от извършеното одорологично изследване не инкорпорират белезите на експертно заключение. Те отразяват извършването на експеримент, основан на сензорите на обученото куче, определящи индивидуалната принадлежност на миризмата, без да се използват специални знания и да се предлагат научни методи за проверка достоверността на резултата. При коректно изпълнение на предписаната от НИКК процедура, проведеното изследване по мирисови следи може да бъде приобщено към доказателствения материал по делото само и единствено чрез назначена и изслушана съдебна одорологическа експертиза. Различно мнение е застъпено в решение № 359 от 5.05.2016 г. на ВКС по н. д. № 941/2015 г., I н. о., НК, в което се приема, че доказаността на участието на подсъдимия в инкриминираното деяние, се установява по несъмнен начин, и съществен и главен принос за това, имат оставените от него мирисови следи. „Относителното доказателствено значение на тези следи е толкова съществено за косвеното доказване на престъпното авторство, че го прави неопровержимо и без прякото доказателство за него в цялата доказателствена съвкупност“ [3]. В друг постановен акт [4], Върховната касационна инстанция споделя като правилно становището на предходните съдебни състави, които са приели изцяло и кредитирали получените резултати от извършената одорологична експертиза, като въз основа на същите са оправдали обвиняемия, поради недоказаност на извършеното правонарушение. Настоящият съдебен състав напълно споделя застъпеното становище в първата група решения от съдебната практика /поради съображенията, изложени в тях/, т.е. в крайна сметка приема, че т.нар. одорологическа експертиза във вида, в който е извършена, не отговаря и не се вписва в същностната характеристика на експертизата като вид способ на доказване, установен от НПК. Затова и въззивният съд е на мнение, че като е кредитирал резултатите от извършените одорологични експертизи, първоинстанционния съд е допуснал съществено нарушение, което се простира и връз получените чрез тях резултати. Неправилно окръжният съд е разпитал и лицата Филипов и Николов, като вещи лица, а не в качеството им на свидетели, каквото всъщност те притежават. [5] Това действие също е в разрез с процесуалните норми, и постановената по въпроса съдебна практика. От своя страна тези пороци са довели и до нарушения на материалния закон, но само по отношение на подсъдимите Ж.Д. и П.А.. С което се стига и до Правната квалификация на извършените деяния: Изложеното, обосновава неустановеност на връзка между присъствието на подсъдимите А. и Д. •••, дотолкова доколкото изводът за това обстоятелство, решаващият съд е базирал най-вече на извършените одорологични изследвания, и доколкото той не е подкрепен от други преки или косвени доказателства, както и от средствата за тяхното установяване. Това налага необходимост настоящата съдебна инстанция да извърши преквалификация на деянията, осъществени от двамата подсъдими – Д. и А., като упражни правомощията си по чл. 334, т.3, вр. чл.337, ал.1, т.2 от НПК, и приложи закон за по-леко наказуемо деяние, а именно това по чл.215 от НК. Подсъдимите Ж.Д., Б.Т. и П.С. били задържани на 21.11.2011 г. следобяд в ползваното от подс.П.С. жилище – апартамент №3, находящ на ул.“Гебедже“ 8, ет.2, в ж.к. „Лагера“ в гр.София. Тримата с помощта на клещи и отвертка започнали да подготвят златните изделия за продажба отстранявайки скъпоценните камъни от златните накити и повреждането им с цел неразпознаваемост. Подсъдимият П.А. бил задържан на около 30 до 50 метра от входа на блока, където се намирали останалите подсъдими. Автомобилът му бил в близост до автомобилите на останалите подсъдими. В тази насока са показанията на полицейските служители, участвали в задържането – Б., Ж.и Т./л.160 и сл. т.1 от нохд №340/14г./. С оглед цялостния фактически материал и действията на тримата подсъдими – Ж.Д., П.А. и Б.Т., може да се изведе обосновано заключение, че те чрез своите действия са придобили/упражнявали са фактическата власт върху вещта/ и са осъществили действия по спомагане отчуждаването на чужди движими вещи, за които са знаели, че са придобити от другиго/П.С./ чрез престъпление, т.е от обективна и субективна страна са консумирали състава на престъпление по чл.215 от НК. П.А. въпреки, че не се намирал в апартамента също е спомогнал да бъдат отчуждени вещите предмет на престъплението, извършено от П.С. след сговор с други лица – действията му са били насочени към подсигуряване дейността на останалите трима подсъдими, т.е. спомага да бъдат отчуждени вещите. От субективна страна Д., А. и Т. са били с ясното съзнание, че вещите са предмет на престъпление. Че това е така се установява от няколко факта: - от огромното количество златни накити, които са били с етикети с цени; - близките контакти, които поддържали подсъдимите помежду си; - предприетите от А. и Ж.Д. веднага след деянието опити за продажба на накитите. В тази връзка са показанията на св.Б., който е осъществявал наблюдението над подсъдимите. В тази насока са и ВДС от приложените СРС, в които подсъдимите помежду си разговарят за цени на златото/макар и завоалирано – четиридесет и половина, четиридесет и една четвърт – като номера на търговски стоки /обувки/ и т.н. то в контекста на останалите доказателства става ясно, че това е цена на злато на грам/. Това се потвърждава и от показанията на св.Фоед Сейфи, с когото подс.Ж.Д. е провел няколко разговора със същото съдържание. В показанията си на досъдебното производство /включени в доказателствения материал чрез прочитането им в съдебно заседание на основание чл.281 ал.4 НПК/ Сейфи е заявил, че Д. е искал да продаде голямо количество злато/л.147 т.1 от нохд №340/14г. и л.121 т.2 от д.п./, и в тази връзка е разговарял няколко пъти с него. Въпросните разговори са отразени и под №4 и следв. в Протокол рег.№ RB 202010-001-05/04-С-02/01.11.2011г. в приложените по делото ВДС от СРС. Разговорите са от дати 20.10.2011г. /в деня на деянието, което е извършено на 19/20.1 / и 21.10.2011г. От изложеното за настоящия съдебен състав не остава никакво съмнение, че подсъдимите са били със знанието за престъпния произход на златните накити. От последния разговор между Сейфи и Ж.Д. става ясно, че продажбата на накитите е договорена, и че те следва да се „изчистят“, за което после разговарят и самите подсъдими. Именно това „изчистване“ с цел продажба е било предприето в апартамента на подс.П.С.. Квалифициращият състав на чл.215 ал.2 НК предвижда четири хипотези, и подсъдимите са осъществили първата от тях. Безспорно по делото е, че предметът на престъплението е в големи размери. И това е установено, както посредством извършените съдебна ювелирно-оценителна експертиза, така и съгласно критериите на задължителната съдебна практика на ВКС – ТР№1/1998г., по.н.д №1/1998г., което определя, че квалифициращият признак, следва да надвишава 70 кратния размерът на минималната работна заплата за страната, определена с ПМС /№ 180 от 30.06.2011 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, в сила от 1.09.2011 г/, който е 270лв. Въпреки, че подсъдимите са осъждани деянията не могат да бъдат квалифицирани като повторни или такива при опасен рецидив – предвид вида на предходните осъждания. Тук следва да се уточни и стойността на предмета на престъплението: общата стойност на златните предмети е 193 260.84 лева, от тях подс.Ц.И. е придобил вещи на стойност 1458.26 лева, което означава че размерът на предмета на престъплението по чл.215 ал.2 т.1 НК, за което следва да понесат отговорност подсъдимите Ж.Д. и П.А. е 191 802.58 лева. При индивидуализацията на наказанията на подсъдимите Ж.Д. и П.А., въззивният състав отчете наличието на няколко отегчаващи отговорността обстоятелства: обремененото съдебно минало на подсъдимите; задружното участие в извършването на престъплението; фактът, че размерът на предмета на престъплението надхвърля повече от 10 пъти посочения по-горе критерий. Смекчаващи вината обстоятелства липсват. Нормата на чл.215, ал.2, т.1, предвижда относително определена санкция със специален минимум и максимум от 3 до 10 години „Лишаване от свобода“. С оглед наличието на превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, наказанията следва да бъдат определени над минималния и към средния размер. За ответни на обществената опасност на деянията и на подсъдимите настоящият съд намира наказание от по ПЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за всеки един от двамата подсъдими, които да бъдат изтърпяни при първоначален строг затворнически режим. За постигане в пълна степен целите на наказанието и съобразявайки разпоредбата на чл.57 ал.2 НК съдът счита, че кумулативно предвиденото наказание глоба следва да бъде наложено на двамата подсъдими в неговия максимален размер – 10 000лв. /десет хиляди лева/. В тази насока следва да бъде и коригирана атакуваната присъда по отношение на подсъдимите Ж.Д. и П.А. –като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл.215 ал.2 т.1 НК вр. чл.20 ал.2 НК /очевидно е налице съизвършителство/. Налице е опит към извършване на престъплението по чл.215 НК – вече се спомена, че от доказателствата по делото става ясно, че подсъдимите са намерили купувач за златните вещи. Последните за целта на продажбата следвало „да се изчистят“ – както се изразяват самите подсъдими в разговорите помежду си /ВДС от СРС/. „Изчистването“ се е изразявало в премахване на камъните от златните предмети, и привеждането им във вид до неузнаваемост. Именно с тези си действия подсъдимите са целели да спомогнат вещите да бъдат отчуждени. Както „изчистването“, така и отчуждаването са били въпрос на кратък период от време, но до него не се е стигнало поради намесата на полицията. Поради тази причина и деянието е останало недовършено. Затова подсъдимите /също както е прието и за подс.Б.Т./ следва да отговарят за опит към престъпление по чл.251 ал.2 НК. Частично основателна се явява жалбата на подс.Ц.И. – досежно размера на наложеното наказание. Изложените от първата инстанция съображения по отношение правната оценка на действията на Ц.И. се споделят напълно. И за настоящата инстанция не съществува съмнение, че подс.Ц.И. на 19 срещу 20 октомври 2011 г. е бил в гр.Варна с управлявания от него л.а. „Субару Импреза“ с рег.№ СО 7059 АС, че е участвал в пренасянето на касата от златарското ателие, в резултат на което му е премазан пръст на ръката. Това се установява от: - справка от група „Видеоконтрол и превенция“ при ОД на МВР Варна за движение на автомобили на територията на гр.Варна за времето от 00: 00 г. до 15: 00 на 20.10.2011 г, видно от която на 20.10.2011 г. автомобил с рег.№ СО 7059АС в 05: 27: 10 преминава през кръстовището на МОЛ Варна, идва от Автогара –Варна и продължава направо към „Елпром“, а на 20.10.2011 г. автомобил с рег.№ СО 7059АС в 05: 30: 10 преминава през контролен пункт на АМ „Хемус“, посока изхода за гр.София; - ДНК експертиза №12 ДНК-132-11 от 15.02.2012 на ВД, с вещо лице А.Д.П.– по обектите 4, 5 и 6 – яке, шал и шапка има човешка кръв, а по обект №7 – шапка има клетъчен материал, чийто ДНК профил показва пълно съвпадение с този на Ц.И.И.; - съдебно-медицинска № 493/2011 г., която е установила към момента на извършване на клиничния преглед – 22.10.2011 г. травматични увреждания по тялото подс. Ц.И.И., изразяващи се в: „притискане и размачкване на пети пръст на лявата ръка/конквасацио/ резултат на удар с или върху твърд, тъп предмет със значителна сила, реализирано в областта на пети пръст на лявата ръка“. Тази убеденост на въззивния състав не се преодолява и от показанията на свидетелите Камбуров и Сотиров – на фона на останалите доказателства тяхната позиция не може да бъде окачествена другояче освен като израз на желанието им да помогнат на И.. Вярно е, че по отношение на подс.И. не е предявено обвинение за кражба, но пък въпросните факти логично са приети от първостепенния съд като сочещи на знание от страна на И. за извършеното престъпление от златарско ателие в гр.Варна. На фона на това знание, придобиването от И. на 2 броя златни монети и едно кюлче на обща стойност 1458.26, собственост на А.К.С., законосъобразно е било преценено от окръжния съд като запълващо състава на чл.215 ал.1 НК – и от обективна, и от субективна страна. Предвиденото наказание по този текст е от една до шест години. При необремененото съдебно минало, и при сравнително ниската стойност на предмета на престъплението, настоящата инстанция счита, че наложеното на подсъдимия И. наказание от три години лишаване от свобода се явява несъразмерно тежко. Ответно на обществената опасност на дееца /ниска/ и на тази на деянието /също сравнително ниска/ е едно наказание в рамките на две години лишаване от свобода, отложено разбира се на основание чл.66 НК за срока, възприет и от първостепенния съд – четири години. Липсват основания за приложението на чл.55 НК – каквото е искането в жалбата на този подсъдим. Възприетото от въззивния съд становище за негодност на одорологическата експертиза като процесуален способ за доказване логически и разбираемо доведе до приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление за подсъдимите Ж.Д. и П.А. – поради липса на доказателства, сочещи на тяхното участие в престъплението кражба. Не може същото да се твърди обаче и по отношение на подс.П.С., за когото по делото са налични доказателства, от които може да се направи извода, че този подсъдим е взел участие в самото изпълнително деяние на престъплението по чл.196а НК, както следва: · На първо място – на 21.11.2011г./един ден след извършване на престъплението/ подс.П.С. е задържан от полицейските органи заедно с подсъдимите Д. и Т. в жилището, което обитава, с всички вещи, предмет на кражбата /с изключение на придобитите от подс.Ц.И. две монети и златно кюлче/. Както вече се спомена някои от вещите са били с етикети с цени и ръкописни надписи. Били са разпознати от собствениците, като някои от тях са авторски изработки. Твърдението на защитата за опорочено разпознаване не може да бъде споделено от настоящата инстанция, най-малкото поради привноса на прекален формализъм в процеса. Отделно от това налице е графологическа експертиза, от чието заключение става ясно, че „ръкописният текст – букви и цифри на 23 бр.етикети с размер 2, 5х1, 5 см., завързани с конец за накити от жълт и бял метал, към обект №5 и 1 бр.плочка от жълт метал, с неправилна форма и назъбени краища, с надпис от едната страна ръкописно „Валя“, с размери 3, 3х3, 4 см., към обект №3, иззети на 21.10.2011 г. с Протокол за претърсване и изземване от апартамент в гр.София, ул.“Гебедже“8, ет.2, ап.3 е изписан от Д.Г.С.“. Т.е. за въззивният съд не съществува никакво съмнение, че иззетите от дома на П.С. златни вещи са предмет на кражбата от златарското ателие на сем.С.; · При огледа на местопроизшествието, извършен на 20.10.2011г. в ателието, е иззета следа от подметка на обувка. Впоследствие е назначена трасологическа експертиза, чието заключение е, че трасологичната следа от подметъчната част на обувка, иззета от седалка на стол, намиращ се под тезгях в работно помещение, при огледа на 20.10.2011 г. на местопроизшествие в гр.Варна, ул.“Дрин“ № 59, партер – магазин за златни накити е възможно да е оставена от дясна обувка, кафява на цвят с изразени от кожа орнаменти и надпис „BOSS“, иззета на 21.10.2011 г. в гр.София, ул.“Гебедже“8, ет.2, ап.3 от П. Великов С.; · При извършения оглед на метална каса /т.4 л.1 д.п./ са констатирани три броя зацапвания на различни места по касата с червенокафяво вещество. Иззети са обтривки, а впоследствие е назначена и ДНК експертиза №11ДНК-116 от 27.12.2011 г. на обекти №1, 2 и 3 /тампони/ с червено-кафяво петно, иззети от страницата на сива метална каса, чието заключение е, че по обекти №1 и 3 /тампони/ има човешка кръв, чийто ДНК профил, показва пълно съвпадение с този на П.В.С. ЕГН ••••••••••. Въпреки, че сочените доказателства са само косвени, то обсъдени в тяхната съвкупност и в единство и с останалите по делото обективни доказателства – показанията на св.Б., ВДС от СРС, иззетите от гаража на подс.С. технически устройства – хидравлически повдигачи, ацетиленови преносими горелки, сочат на единствено възможния и безсъмнен /поне за настоящия съдебен състав/ извод – че подсъдимият П.В.С. е автор на вмененото му във вина престъпление по чл.196а НК вр. чл.195 ал.1 т.3, 4, 5 и 7 НК. В този смисъл и атакуваната присъда не се явява необоснована, напротив –след задълбочен анализ на доказателствения материал окръжният съд логически обосновано е достигнал до категоричния извод за виновност на П.С. по предявеното му обвинение. Налице според настоящата инстанция са и квалифициращите елементи, приети от първостепенния съд: · Повече от очевидно е, че за това добре планирано и организирано престъпление на място, намиращо се на 500км извън местоживееното на подс.С., той е имал съучастници, както е и очевидно, че те са се сговорили отнапред за извършването на това деяние. След като по отношение на подсъдимите Д. и А. въззивният състав прие, че липсват доказателства за участието им в това престъпление, то следва да се измени присъдата, като бъде прието, че подсъдимият С. е действал след предварителен сговор с неустановени лица; · Също толкова очевидно е – въпреки противните в тази насока твърдения на защитата на подс.С., че за извършването на деянието са използвани както технически средства, така и МПС. От протокола за оглед е видно, че заключващото устройство е било взломено - естествено е да се приеме, че не е с ръка /или с подръчни материали – камъни, дъски и т.н./. Не е необходимо наличието на специални познания щото да се стигне и до извода, че при изкъртването на касата от мястото, където е била захваната с винтове, е използвано някакъв тип повдигащо устройство. Касата е с размери 0.94м х 0.67м х 0.50м и с тегло 250-300кг. От протокола за оглед на местопроизшествие на касата е видно, че винтовете са на дъното на касата ведно с дюбелите, които са били в пода. Това предполага вертикално вдигане на касата от земята, което няма как да стане на ръка при тази тежест. Използвано е и МПС – касата е намерена между 9.30 и 10.00 часа на около 30-40км от гр.Варна/посока София/ и е повече от невъзможно да бъде пренесена дотам на ръка. Затова и възраженията на защитата за липсата на тези квалифициращи елементи са повече от абсурдни. · Оспорва се също така от защитата на подс.П.С. наличието на квалифициращият признак „особено тежък случай“. Както изрично е регламентирано в чл.93, т.8 от НК, особено тежък случай е този, при който извършеното престъпление с оглед наличието на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца.На първо място следва да бъде разтълкувана правната характеристика на признака „особено тежък случай“. Както е посочено в чл.93, т.8, „особено тежък случай „ е този, при който извършеното престъпление с оглед настъпилите допълнителни вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Преценката за степента на опасност, касае съвкупност от тежестта на престъплението, съставомерността на престъпния резултат и личността на извършителя. Не съществува законова забрана, едно и също отегчаващо обстоятелство да определя високата степен на обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Извън свързаните със санкцията белези по чл.93, т.7 от НК, следва да съществуват и други допълнителни факти, които да придават изключителност на тежкото престъпление. Те могат да бъдат от най-разнообразно естество – многобройност на съставомерните квалифициращи елементи, характеристични данни за дееца, обстоятелства, свързани с резултата от гледна точка вида и степента на засегнатите обществени отношения, особената дързост при осъществяване на посегателството, преценка дали то е извършено в съучастие, обществен отзвук от престъплението и други подобни, които трудно могат да бъдат предварително фиксирани и се преценяват във всеки конкретен случай. В разглежданата хипотеза и видно от приложените в кориците по делото писмени доказателства, става ясно че подс. С. има многократни осъждания, които ясно и категорично свидетелстват за пълно пренебрежение и незачитане на наличните правила и изисквания. Напразно защитата се противопоставя на маркираното от съда осъждане на подс.С. с Присъда № 87, постановена на 18 април 2016 г. от Върховният касационен съд на Република България, ІІІ н.о., с която подс.П.С. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.199, ал.2 т.3, вр. чл.198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК, извършено на 31.01.1998 г., за което му е било наложено наказание десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Вярно, че присъдата е влязла в сила след деянието по настоящото производство, по пък деянието по което е осъден и извършено през1998г. Няма пречка при това то ведно с другите осъждания да охарактеризира подсъдимия като личност с упорита престъпна воля. Процесуалното поведение на подсъдимия също е в разрез с разбиранията на настоящия състав за добро процесуално държание. Същият се е укрил в хода на първоинстанционното производство, което е наложило той да бъде обявен за общодържавно издирване, което действие едва към момента на постановяване на настоящето решение е постигнало целения резултат. Както вече се спомена самото престъпление е добре организирано и планирано – с оглед характеристиките на извършването му – с набавяне на технически средства, съучастници, МПС. Налице са четири квалифициращи признака – с оглед начина на извършване на деянието. Предметът на престъплението надвишава с повече от пет пъти установения критерий за особено големи размери. Възниква въпросът и доколко добър родител е подсъдимия – според защитата следвало да се грижи за малолетното си дете. Интересно как осъществява тези грижи след като от около две години се укрива от правосъдието. Изводът на окръжният съд за значително засягане имуществената сфера на пострадалите не може да бъде възприет разбира се като отегчаващо вината обстоятелство, но и останалите изтъкнати от въззивният съд са напълно достатъчни. Липсват каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства – операцията на колянната става на лицето категорично не е такова. С оглед изложеното дотук, следва да бъде направен обоснования извод, че възприетата правна квалификация по отношение на подс.С. от страна на решаващият съд е правилна и законосъобразна, и в тази връзка доводите на защитата не могат да бъдат споделени. Не се споделя и възражението на адв.Т. за явна несправедливост на наложеното наказание. За престъплението по чл.196а НК се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години. При правилно възприетата правна квалификация на деянието, и при липсата на каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства, наказание от 12 години лишаване от свобода, което е малко над минимума, няма как да бъде преценено като явно несправедливо. Напротив, в този си вид и размер то е напълно в състояние да изпълни целите на закона –да подейства превантивно на останалите членове на обществото, както и да поправи и превъзпита подсъдимия. Не се налага неговата корекция. Няма как в случая да бъде отчетен като смекчаващо вината обстоятелство и периодът от време, изминал от извършване на деянието до настоящия момент – делото както в първата, така и във въззивната инстанция е отлагано многократно, но единствено по причини свързани с подсъдимите и техните защитници/този довод е относим и към останалите подсъдими/. По изложените съображения пък не се налага и неговото увеличаване – протестът и в тази си част е неоснователен. Не се налага корекция и на наложеното на подс.Б.Т. наказание. С обвинителния акт на Т. е предявено обвинение по чл.215 ал.1 НК, съответно по това обвинение е бил признат и за виновен. Очевидно е при това, че по този начин му е бил спестен един квалифициращ признак – големите размери по чл.215 ал.2 т.1 НК, като по този начин му е определено и по-ниско наказание. Вярно е, че за подсъдимият Т. не са констатирани отегчаващи вината обстоятелства, но изтъкнатия по-напред факт е достатъчен щото да мотивира въззивният съд да не намаля наказанието му.Получената липса на диференциация между наказанията на подс.Т. – от една страна, и наказанията на подсъдимите И., Д. и А. – от друга, няма как да бъде преодоляна, поради липсата на протест по отношение на Б.Т.. Поради изложеното въззивната инстанция счита, че наказанието та подс.Т. не следва да бъде намаляно. С оглед на настъпилите изменения в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража – ДВ бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г., присъдата следва да бъде коригирана в частта относно определянето вида на пенитенциарното заведение. Това се налага поради факта, че към настоящият момент съобразно чл.57 ЗИНСЗ съдът определя единствено първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, но не и вида на заведението, където то да бъде изтърпяно. Присъдата следва да търпи промяна и в частта по определяне на общо наказание на подсъдимия Ж.Д.– за да бъде приведена в съответствие с наложеното му от въззивния съд наказание. Д. е бил признат за виновен и по т.7 на чл.195 ал.1 НК в диспозитива на присъдата, макар и за него този признак да не е налице. Корекция по отношение на този факт не се налага – предвид приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление. При извършената служебна проверка въззивният съд не констатира други основания за корекция на присъдата, извън вече посочените, поради което в останалата част същата следва да бъде потвърдена като законосъобразна и правилна. Ето защо на основание чл.337, ал.1 т.1 и т.2, пр.3 от НПК, и чл.338 НПК Варненският апелативен съд