Решение № 1359 от 18.10.2024 г. на Административен съд - Видин по дело № 308/2024 г.

Производството е по реда на чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във вр. с чл. 208 и сл. от АПК. Делото е образувано по жалба на ГД “Изпълнение на наказанията“, гр.София, представлявана от главния директор, чрез пълномощник срещу Решение № 586/12.04.2024г. на Административен съд Видин, 2-ри състав по адм. дело № 68/2024г., в осъдителната му част. Касаторът претендира за неправилност на обжалваният съдебен акт, в осъдителната му част, като постановен в нарушение на материалния закон и необосновано. Поддържа, че първостепенният съд не е съобразил действителните факти и установените по делото обстоятелства, в резултат на което е достигнал до погрешни правни изводи. Смята, че не е изпълнен в цялост фактическият състав на чл. 284 от ЗИНЗС, тъй като не са настъпили вреди за ищеца, които да са в пряка връзка с действията на администрацията на ответника. Посочва се, че неимуществените вреди не са доказани, поради което и неправилно е присъдено обезщетение за такива. Прави се искане да бъде отменено решението, в оспорваната му осъдителна част и вместо него по същество на спора, да бъде отхвърлен изцяло предявеният от В. М. иск за обезщетение за неимуществени вреди. Подадени са и касационни жалби от В. М. и адв. Т. К., в качеството и на служебен представител на М.. С двете жалби се обжалва Решение № 586/12.04.2024г. на Административен съд Видин, 2-ри състав по адм. дело № 68/2024г., в отхвърлителната му част. Твърди се, че присъденото му обезщетение в размер на 500 лева е в прекалено нисък размер. Адв. К. посочва, че обезщетението следва да бъде увеличено поне в размер на 2 500 лева - 3000 лева, ведно със законната лихва. В жалбата си М. моли съда да уважи предявеният иск в пълен размер. Ответникът по касационната жалба на ГДИН – М., лично и чрез адв. К., оспорва същата като моли съда да не я уважава. Заявява, че така подадената жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно по отношение на установеното, че е налице нарушение на чл.3 вр. с чл.167, ал.3 от ЗИНС, поради което правилно е преценено, че се дължи обезщетение. Поради това и се иска оставянето на касационната жалба на ГДИН без уважение. Ответникът по касационната жалба на М., лично и чрез адв. Т. К. – ГДИН, не са взели становище по същите. Представителят на Окръжна прокуратура – гр.Видин дава заключение, че жалбата на ГДИН е основателна и следва да бъде уважена. Посочва, че не са събрани достатъчно доказателства в подкрепа на твърденията на М., че е лишаван от възможността да изповядва религията си свободно. Напротив предоставяна му е такава възможност. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен. С оглед същите съображения моли съда да остави без уважение подадените жалби от М. и адв. К., като неоснователни и недоказани. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност, доводите на страните и посочените касационни основания в жалбата, касационен състав на Административният съд прие за установено следното: Жалбите, като подадени в срока, са процесуално допустими. Разгледани по съществото си обаче, същите са неоснователни. Обстоятелствата установени във фактическата обстановка, която първоинстанционният съд е приел се споделят и от касационната инстанция. Първоинстанционният съд е изяснил обективно, пълно и всестранно релевантните за предявения иск факти и обстоятелства, като е постановил решението си при правилно разпределение на доказателствената тежест, с оглед характера на съдебното производство по част седма на ЗИНЗС. Въз основа на анализ на събраните в производството писмени и гласни доказателства пред първоинстанционния съд е установено, че лишеният от свобода В. П. М. изтърпява доживотна присъда при „строг режим“ и понастоящем пребивава в Затвора в гр.Враца, като изтърпява присъдата си от 28.08.1999 година. По делото се съдържа медицинска справка от 20.02.2024 год., от която е видно, че М. е с диагноза: Смесено личностно разстройство. Емоционална нестабилност и шизоидност. Според нея последното му пребиваване в Психиатрично отделение при СБАЛЛС гр.Ловеч е през 2010 година. Има последващи консултации с психиатър, но не се води на учет към ДПБ Ловеч. Доказателствата установяват, че М. изповядва религията „Свидетелите на Йехова“ от 2010г., като само той изповядва тази религия от Затвора във Враца. Установено е също така, че жалбоподателят М. има възможност да се среща със свои духовни братя, един от които и свид. М. В., всеки четвъртък, в установеното за посещения време в Затвора Враца. Безспорно е, че срещите им не са насаме, а се осъществяват в общите помещения за посещения, в присъствието и на други лишени от свобода, които в момента имат посещения, в присъствието на надзирател и през стъкло, като разговорите се водят по телефон. Въпреки това М. е имал възможност да разговаря за вярванията си, след което се чувствал добре, според свид. Върле. Според другите двама свидетели Х. А. Х. и Б. М., жалбоподателят Вл. М. се е оплаквал от ограниченията, които му налага затворническата администрация във връзка с изповядваната от него религия и религиозните му срещи, но не са били конкретно свидетели на такива. Посочват също, че знаят от него, че е бил настаняван в психиатрични отделения заради религиозните му убеждения. Не е спорно по делото, че за изповядващите източното православие има параклис в двора на затвора Враца, като всеки лишен от свобода може свободно да отиде в църквата по всяко време, без присъствието на служител и да се среща насаме със свещеник, който е щатно назначен в затвора Враца, както и в помещенията на самия затвор. Съобразно чл. 218 от АПК касационната инстанция дължи произнасяне само относно наведените в жалбата касационни оплаквания, като следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. Като извърши служебно проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК и въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд, съгласно чл. 220 от АПК, настоящия касационен състав на Административен съд Видин намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС постановява, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията, в резултат на нарушения на чл.3 от същия закон. Според чл.3, ал.1 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал.2 на същия чл. 3 от ЗИНЗС за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че основателността на иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предполага установяване, в условията на кумулативност на следните материалноправни предпоставки: 1. акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 от ЗИНЗС и 2. настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на нарушението, която се предполага до доказване на противното по силата на оборима презумпция, въведена с чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС. В исковата молба, както и в касационната жалба, се поддържа, че претенцията за обезщетение може да се отнесе като такава във връзка с нарушение на чл.3 и чл.9 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа (КЗПЧОС) от страна на администрацията на Затвора Враца за периода от 13.10.2018г. до 13.10.2023г. Безспорно е, че незаконосъобразността на действието/бездействието е първият елемент от състава на отговорността, подлежащ на установяване от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Претенцията за обезщетение се отнася за нарушение на чл.9 от Европейската конвенция за правата на човека, според която всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията, като това право включва свободата всеки да променя религията си и да изповядва своята религия и убеждения групово и индивидуално, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване или спазване на ритуали. Поради факта, че касаторът е член на религиозното изповедание „Свидетелите на Йехова“, се навеждат твърдения, че затворническата администрация системно е възпрепятствала изповядването на неговата религия, като е ограничавала контактите му с други лица, изповядващи неговата религия, не му е позволявала да участва в религиозни ритуали на свидетелите на Йехова в затвора в гр.Враца, както и да се среща насаме с духовното лице, като срещите му са се осъществявали в залата за свиждане в присъствието на надзиратели. Във връзка със спазването на религиозните ритуали твърди, че затворническата администрация е преценила, че има психично заболяване, поради което и е бил за лечение в психиатрична болница. Счита, че е поставен в неравноправно положение с изповядващите православното християнство, които могат да се срещат със свещеника си, както в килиите си така и в параклиса, без присъствието на надзиратели. В Г. Д., Десета и Единадесета от ЗИНЗС са уредени съответно правата и задълженията на лишените от свобода, медицинското обслужване, правото на упражняване на свободата на вероизповедание, доразвити в ППЗИНЗС. Разпоредбите на чл.166 и чл.167 от ЗИНЗС във вр. с чл. 155 от ППЗИНЗС регламентират правото на удовлетворяване на религиозните потребности на осъдените лица чрез срещи и беседи с представителите на различните религии и достъпа на духовни лица от религиозните общности, регистрирани в Република България, с лишения от свобода. Правилно е приел първоинстанционния съд, че събраните гласни и писмени доказателства установяват, че през процесния период в затвора в град Враца са провеждани религиозни мероприятия с лишения от свобода и той е имал възможност всеки четвъртък да се среща с представители на „Свидетелите на Йехова“. По делото не са спорни обстоятелствата във връзка с изповядваната от В. М. религия, както и неговото самоопределяне към религията „Свидетелите на Йехова“ по време на престоя в затвора и по - конкретно започнало през 2010 година. От събраните по делото доказателства не се установява противоправно бездействие или незаконосъобразни действия от страна на служители на ответника, чрез които да се е стигнало до лишаване на ищеца от възможността да удовлетворява религиозните си потребности. Събраните доказателства по делото не установяват причинна връзка между поставената психиатрична диагноза и религиозните убеждения на касатора. Както е установено и от първоинстанционния съд, включително и показанията на свид.Върле, който е пастор, В. М. изповядва религията „Свидетелите на Йехова“ от 2010 година, а от медицинските документи по делото е видно, че М. е лекуван в Психиатрично отделение още през 2002 година. Въз основа на приетата фактическа обстановка и правилното тълкуване на закона, първоинстанционният съд е стигнал до верните юридически изводи, като с решението си е приел, че е налице нарушение единствено по отношение на приложението на чл.167, ал.2 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 3 от ЕКПЧОС, а именно възможността на касатора да се среща с духовното лице насаме. От свидетелските показания, дадени пред първата инстанция се доказва, че срещите на В. М. с пастора се провеждат в стаята за свиждане, по време, по което се провеждат и свиждания на други затворници и в присъствието на двама надзиратели. Касационната инстанция споделя доводите на първата такава, че са доказани само тези факти относно описаните в исковата молба ограничения за срещи с духовното лице насаме. Правилно е прието, че следва да бъде ангажирана отговорността на държавата поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на администрацията в Затвора Враца за неспазване на изискванията на чл.3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на касатора, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл.3 от ЕКПЧОС. При осъществяване на правнорегламентирана дейност длъжностните лица от администрацията на Затвора са нарушили изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване на правото на ищеца на религиозно усамотение с духовно лице и на уважение на религиозната изповед. Изложеното води до извода, че са налице кумулативно дадените елементи за ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Правилно решаващият съд е преценил, че при така установените факти, и с оглед задължението на съда, вменено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС изводът, който се налага е, че в правната сфера на касатора са настъпили неимуществени вреди вследствие на невъзможността да се среща свободно със своите духовни наставници, които следва да бъдат обезщетени. Според разпоредбата на чл.52 от ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. По делото не са ангажирани доказателства за такова накърняване на физическото и психическото здраве на лишения от свобода, при което той да е понесъл морални вреди, по-големи от обичайните за всяко лице, което е лишено от свобода при тези условия. Предвид посочените по-горе обстоятелства, ниският интензитет на засягане и продължителността на периода на бездействието, както и предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, съдът е приел, че исковата претенция следва да бъде уважена в размер от 500 лева. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои релевантни за спора факти, приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. Изводът за доказаност на част от изложените в исковата молба обстоятелства, обуславят присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както правилно е приел първостепенният съд. Съдът е определил размера на обезщетение в съответствие с правилната преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, въз основа на които се претендират вреди, както и реалното им въздействие върху ищеца, в посочения период. Съобразен е и с времевата продължителност и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените неимуществени вреди. Предвид основателността на главния иск, правилно е уважена и акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от 13.10.2023г. до окончателното й изплащане. Искът до пълния му размер от 20 000 лева правилно е приет за неоснователен и недоказан. Тези мотиви се споделят изцяло от настоящия касационен състав, който намира и двете касационни жалби с наведени доводи за неправилно приложение на материалния закон за неоснователни. Извършеното нарушение на чл.167, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с чл. 3 от ЕКПЧОС безспорно се установява от писмените и гласни доказателства по делото, както вече бе обсъдено по-горе. Касационният състав напълно споделя мотивите на районния съд, с които е приел за доказано горното нарушение. За да достигне до този извод съдът е подложил на задълбочен съвкупен анализ приобщените писмени и гласни доказателства, като на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд. С касационната жалба не се навеждат нови основания, които да не са коментирани от решаващия състав на АС Видин, поради което съображенията по наведените и в двете инстанции възражения, с които те са приети за неоснователни, не следва да се преповтарят. От първата инстанция са цитирани конкретните разпоредби на действащата нормативна уредба, като е обсъдено подробно приложението, както на материалния, така и на процесуалния закон, които мотиви на съда в тази насока са изчерпателни и настоящата инстанция препраща към тях, на основание чл.221, ал.2, изр.2-ро от АПК. Неоснователни са твърденията на касатора ГД“ИН“ София, че първата инстанция не е взела предвид посочените от тях мотиви за пълна неоснователност на предявеният иск за претърпени неимуществени вреди. Неоснователни са и доводите на касатора М. относно минималния размер на обезщетението, за претърпени неимуществени вреди, присъдени му с обжалваното решение. От една страна при постановяване на решението си първоинстанционният съд се е съобразил със събраните по делото доказателства и от двете страни, а от друга - в решението си съдът е обсъдил подробно и задълбочено възраженията, посочени в исковата молба и в течение на производството и от двете страни. Обсъдени са всички събрани по делото доказателства, както писмените, така и гласните такива, както и всички възражения относно допуснати процесуални нарушения, както и на материалния закон, като е приел, че е налице нарушение само на едно от основанията, предявени от М.. Според настоящия съдебен състав на Административен съд – Видин, при постановяване на решението си първата инстанция се е съобразила с всички доказателства по делото и направените възражения от страните, като правилно е преценила наличието на нарушение, както и размера на обезщетението, което е присъдено. По отношение на наведените доводи за наличието на дискриминация на религиозна основа, съдът намира, че не следва да се произнася, тъй като настоящото производство не е такова за дискриминация. Във връзка с останалите обстоятелства, посочени в първоначалната искова молба, касаещи твърденията за други нарушения, не са наведени доводи в касационните жалби, на която и да било от двете страни, поради което и съдът намира, че не дължи произнасяне за тях. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение на спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. При това положение и с оглед горните съображения, настоящият съдебен състав намира, че решението на първоинстанционния съд е правилно. Предвид горните съображения оплакванията в двете касационни жалби се явяват неоснователни и не следва да бъдат уважавани, а решението, като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, Съдът