Решение № 219 от 19.6.2024 г. на Районен съд - Димитровград по дело № 1360/2023 г.

Предявен е иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, вр.чл.216 ал.3 от ДОПК. В исковата молба ищецът твърди следното: : Моля да постановите решение, с което да бъде обявена за недействителна по отношение на Национална агенция по приходите сделка- продажба на недвижим имот, собственост на „Б.-М" ЕООД с ЕИК 126644373 /продавач/ на Т. Г. Т./купувач/. Съображенията ми за това са следните: Национална агенция за приходите има качеството на взискател спрямо „Б.-М" ЕООД с ЕИК 126644373 за публични вземания в размер на 3 1 2 l2 лв. към 09. 1О.2023г. Посочените публични задължения представляват данък добавена стойност, дължими осигурителни вноски за подфондове за държавно обществено осигуряване, допълнително задължително пенсионно осигуряване; универсален пенсионен фонд, здравно осигуряване установени с декларации обр.6 ( за период от 2016г. до 2020г.) подадени от задълженото лице. Към 09. 1О.2023г. непогасените публичните задължения, част от изпълнителното дело, са в размер на 31 212 лв., от които главница в размер на 19 555, 40 лв. и лихва в размер на 11 656, 63 лв. Същите са установени с подробно описани и приложени декларации. Поради неизпълнение на посочените задължения до първия ответник е изпратено Съобщение за доброволно изпълнение на основание чл.221 от ДОПК с изх.№ С170026-048-0118705/14.06.2017г. Образувано е изпълнително дело №170268973/2017г. В хода на производството по принудително изпълнение е издадено: Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. №С 190026-022-0033766/07.05.2019г., с което е наложен запор върху банкови сметки находящи се в Първа Инвестиционна Банка. До съответната банка е изпратено разпореждане за изпълнение. Няма постьпили суми вследствие на наложения запор. Въпреки предприетите действия от страна на публичния изпълнител, установените публични задължения не са обезпечени. 2.В тази връзка е извършено проучване на имущественото състояние на задълженото лице и при анализ на активите на дружеството е установено, че е извършена отчуждителна сделка оформена като покупко-продажба, на единствения недвижим имот, собственост на „Б.-М " ЕООД чрез Нотариален акт за продажба на недвижим имот, Акт № 199, Том V дело № 753, Дв. Bx.№ 1499 от 03.06.2019г., Вх. per.№ 1499 от 03.06.2019г. по описа на Служба по вписванията гр. Димитровград, видно от който се установява, че „Б.-М " ЕООД продава на Т. Г. Т. с ЕГН •••••••••• самостоятелен обект в сграда, предназначение- за rьрговска дейност, с площ по документи-71.56 кв. м и идентификатор №21052.1015.215.3.2, находящ се в гр. Димитровград, общ. Димитровград, обл. Хасково, ул. •••• за сумата от 8 500лв. Данъчната оценка е имота е 1 100З.7Олв. Същевременно се установява, предвид извършена справка в УИС на НАП/профил на задълженото лице, че купувачът съгласно Нотариален акт от 03.06.2019г., а именно Т. Г. Т. с ЕГН •••••••••• е майка на детето на Б. С. М. с ЕГН ••••••••••, който от своя страна е управител на дружеството продавач видно от горецитирания нотариален акт. II. От правна страна С оглед горното, за НАП възниква правен интерес за предявяване на настоящия иск с правно основание чл.216, ал.3 от ДОПК във връзка с чл.135 от З3Д. След възникване на публичните задължения Б.-М " ЕООД се е разпоредило изцяло с притежавания от него недвижим имот. Обективно с това действие е увредило НАП в качеството й на взискател, чрез умишлено намаляне на имуществото си като се е лишил от правото на собственост върху горепосочения актив. Налице са общите обективни предпоставки по чл.216, ал.3 от ДОПК във връзка с чл.135 от ЗЗД, а именно: Задълженията на дружеството са по декларации, т.е установяването на задълженията е станало по реда на чл. 105 - чл. 107 от ДОПК, чрез изчисляване и деклариране на задълженията от самото задължено лице. В този случай задълженията се внасят от задълженото лице в сроковете, определени в съответния закон, т. е. същитестават изискуеми и без последващото им установяваке с писмен акт на органа по приходите. А когато едно ликвидно и изискуемо данъчно задължение не бъде изпълнено доброволно, то се събира по принудителен ред от публичен изпълнител, каквато е настояща хипотеза. Поради което предвид образуваното изп. производство се напага обосновак извод, че НАП има качеството на кредитор. На второ място, вземането на кредитора е възкикнапо преди датата на извършване на разпоредителното действие. В процесния случай се установява, че към момента на извършването на сделката 03.06.2019г. „Б.-М" ЕООД с ЕИК 126644373 е имал непогасени задължения към Държавата, установени със Слравки декларации по 3JpTC - за периода 201 бг.- 2019г. и Декларации Образец 6(УПФ; ДОО; ЗО) - за периода от 2016г. 2019г.; Поради това към датата на процесния договор - 03.06.2019 г., за НАП е иъзникнало и съществува вземане към „Б.-М" ЕООД с ЕИК 126644373. Нanице е разпоредителна сделка, с която намалява имуществото на дружеството - длъжник и при наличие на публични задължения. Това разпоредително действие има характер на увреждащо кредитора. На трето място, длъжникът е извършил правко, при това валидно действие: Между „Б.- М" ЕООД с ЕИК 126644373 и Т. Г. Т. с ЕГН •••••••••• е сключен по надлежния ред договор за покупко[1]продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 200, том 1, рег. № 1876, нот. дело № 186 от 2019г. - по описа на нотариус Р.В., вписан в имотния регистьр на Служба по вписванията гр. Димитровград Акт № 199, Том V дело № 753, Дв. Bx.№ 1499 от 03.06.2019г., Вх. per.№ 1499 от 03.06.2019г. Последната изискуема от закона предпоставка за основателност на иска по чл. 135 от ЗЗД е длъжнхкът и третото лице да знаят, че с извършеното правно действие увреждат интересите на кредитора. Всички съобщения във връзка с образуваното изпълнително дело са изпратени на декларирания адрес по чл.8 от ДОПК на длъжника, но са се върнали с отбелязване, че са непотьрсени. Едва на 23.07.2023г. видно от удостоверение за извършено връчване по електронен път същите са връчени на деклариран имейл адрес. Независимо от горното по изпълнителното дело са постьпвали неколкократно доброволни плащания от декларирана на името на „Б.[1]М" ЕООД банкова сметка в периода 2017г. 2018г. видно от Разпореждания с изх. №С170026-125- 0235563/2 1.08.2017г.; с x3x.№С170026-125- 0296167/19.10.2017г.; с изх.№ц170026-125- 03 17770/09. 1 1.2017г.; изх. №С180026-125-0088744/21.03.2018г.; изх.№ C180026-125- 0 1 5 3 248/2 1.05.20 1 Зг.; изх.№С1 80026-1 25-0 1 8943 3/22.06.2023г.; изх.№ С180026-125- 0244757/13.08.2018г., поради което считам наличието на знание за образуваното изпълнително дело към момента на извършване на сделката, а именно 03.06.2019г. за безспорно установено и доказано. Чрез продажбата на единствения недвижим имот, собственост на дружество неговият управител Б. С. ясно е съзнавал, че уврежда интересите на своя кредитор, доколкото последният би бил затруднен да удовлетвори своето вземане от този имот, при липсата на друга възможност за Удовлетворяване. От друга страна Т. Т., в качеството й на купувач, съгласно горецитирания НА също е съзнавала обстоятелството, че с извършената сделка се увреждат интересите на кредитора-НАП, тьй като последната и Б. С. са в отношение на фактическо съжителство и имат общо дете. Това обстоятелство обуславя житейски логичният извод, че отношенията помежду им не биха могли да се определят като краткотрайни, а навеждат на мисълта за една по-дълготрайна и задълбочена емоционална връзка помежду им, въпреки че тя не е била формално установена чрезсключването на граждански брак. Макар фактическото съжителство да не е включено в презумпцията за знание по чл. 135 от ЗЗД, то това е обстоятелство, което доказва фактът на знание за увреждане на кредитора. В този смисъл са и решенията постановени по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 423/29.11.2012 г. на BkC по гр. д. № 1623/2011 г., IV г. о., Решение № 162/01.07.2013 г. по гр. д. № 7320/13 г. и Решение № 318/11.10.13 г. по гр. д. № 1778/13 на Ш гр. о. ВКС./ Друг извод за поддържането на близки отношения между двамата ответници, а от там и за знанието на Т. Т. може да се направи и от обстоятелството, че молбата за изслушване на нотариален акт за покупко-продажба на съответния недвижим имот е подадена и подписана от Т. Г. Т., в качеството и на управител на „Б.- М" ЕООД. Допълнителен аргумент в подкрепа на посочения извод, представлява и фактьт, че, Т. Т. е била в трудово правоотношение с ответното дружество „Б.-М" ЕООД с ЕИК 126644373 продължителен период / видно от справка „Данни за осигуряването no ЕГН" и на 23.05.2019г. /дни преди сключването на договорът за покупко-продажбата/ е сключила трудов договор със, , СБМ ИНЖЕНЕРИНГ 2012" ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е отново Б. С.. Следва да бъде отбелязано, че съгласно чл.264, ал.1 от ДОПК прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, се извършва след представяне на писмена декларация от прехвърлителя, че няма непогасени подлежащи на npинудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. Б. С. в качеството му на управител на „Б.-М" ЕООД е попълнил такава декларация видно от приложеното нотариално дело, но тя е с невярно съдържание. Целта на цитирана правна норма съдържаща в себе си забрана за прехвърляке на вещни права върху недвижими имоти е да може държавата да удовлетвори вземанията си чрез изпълнение върху имуществото на длъжника. Намерението за увреждане като мисловно-емоционално състояние в случая е външно обективирано чрез попълването на декларацията по чл.264, ал.1 от ДОПК. Освен гореизложеното друго доказателство, чрез което по косвен път се установява привидност на правната сделка е липсата на доказателства по нотариалната преписка по издаване на Нотариален акт № 200, том I, рег. №1876, нот. дело № 186/2019г.- по описа на нотариус Р.В., удостоверяващи извършеното плащане в брой, въпреки изрично посочения начин на извършено плащане в същата. Предвид всичко изложено до тук считаме, че са налице формалните предпоставки, заложени в чл.135 от 33Д, а именно: - Неплатени публични задължения; - Увреждане чрез намаляване имуществото- отчуждителна сделка, оформена като покупко[1]продажба; Знание у длъжника и неговия контрагент Изпълнението на тези предпоставки е достатьчно условие, за да бъде обявена сделката за недействителна. Петитум: Предвид гореизложеното, моля да постановите решение, с което на основание чл.135 от ЗЗД, да обявите за относително недействителна спрямо HAfl извършената от „Б.-М" ЕООД с ЕИК 126644373 долупосочена сделка: Договор за покупко-продажба обективиран в Нотариanен акт № 200, том I, рег. №1876, нот. дело № 186/2019г.- по описа на нотариус Р.В.- нотариус с район на действие - районен съд Димитровград, вписан в имотния регистьр на Служба по вписванията гр. Димитровград с № от вх. рег. 1499/03.06.2019 г., № от дв. вх. рег. 1499/03.06.2019 г., Акт № 199 Том V дело № 753, с който „Б.- М" ЕООД с ЕИК 126644373 продава на Т. Г. Т. с ЕГН •••••••••• за сумата от 8 500лв. /осем хиляди и петстотин лева/ следния недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 21052.1015.2330.3.2 (две едно нула пет две точка едно нула едно пет точка две три три нула точка три точка две) на едно ниво, по кадастралма карта на гр. Димитровград, обл. Хасково, одобрена сьс Заловед № РД-18-38/05.07.2006г. на Изпълмителния директор на АК гр. София. Последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо самостоятелния обект от 27.04.2018г. Адрес на имота: гр. Димитровград, ул. „•••• (първи), който самостоятелен обект попада в сграда № 3(три) разположена в поземлев имот с идентификатор 21052.1015.2330. (две едно нула пет две едно нула едно пет точка две три три нула), с предназначение самостоятелен обект: за тьрговска дейност, при следните самостоятелни обекти: на същия етаж: имот №21052.1015.2330.3.1; под обекта: няма; над обекта: няма; rьс застроема площ от 71.56 (седемдесет и едно цяло петдесет и шест стотни) кв. м. Стар идентификатор[1]21052.1015.215.3.2. Моля да ни бъдат присъдени направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждекие, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК. На основание чл. 39, ал. 1 от ГПК посочвам съдебен адресат в седanището на съда и моля всички призовки и съобщения по делото да бъдат връчвани на: ТД на HAH Пловдив, офис Хасково, пл. „Свобода" № 2, или на следните електронни адреси: - objalvane_td_plovdiv@rol6.nra.bg 2. Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ответниците възражения: В срок е депозиран отговор от ответника „Б.-м" ЕООД с ЕИК: 126644373 със седалище и адрес на управление: гр. Димитровград, ул. „••••" №8, представлявано от Б. С. М., чрез упълномощения юрисконсулт на дружеството М. Е. А., в която се твърди следното: С настоящият отговор и на основание чл.131 ГПК давам следното становище по предявената срещу представлявания от мен ответник искова молба: I. ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТ НА ИСКА 1. Съгласно чл. 21 б ал.2 от ДОПК недействителността по ал. 1 се обявява по иск на съответния публичен взискател или на публичния изпълнител по реда на Гражданския процесуален кодекс. Видно от приложените към исковата молба Разпореждания на НАП съответния публичния изпълнител е Д.П., а исковата молба е от М. Т., поради което оспорваме нейната процесуална легитимация като надлежна страна. Оспорвам иска като неоснователен поради следните rьображения: 1. Съгласно чл. 216, ал. 1 ДОПК( в сила до 31.12.2020г.) недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са изчерпателно изброените в следващите шест точки сделки, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Оттук следва, че за да е изпълнен фактическият състав, пораждащ недействителносrга по чл. 21 б ДОПК е необходимо да са налице: 1) длъжник по установено публично задължение, 2) който е извършил разпоредително действие със свое имущество, 2.1) след датата на установяване на задължението или 2.2.) респективно след връчване на заповедта за ревизия, ако същата е резултирала в установяване на публични задължения. Разпоредбата на чл. 216 ДОПК изисква отчуждителните действия да са извършени след датата на установяване на публичното задължение. За да е приложима нормата е необходимо да е налице установено публично задължение. Съгласно чл. 1 08 от ДОПК данъчните задължения се установяват с ревизионен акт, респективно се считат за установени след изтичане на петгодишен срок за залочване на ревизия по чл. 1 09 от ДОПК. В този смисъл е практиката на ВКС решение от 30, 12.2009г по т.д. 430/2009г на ВКС, ТК, I т.о; Решение 436/22.12.2011 на ВКС по гр.д. 308/2011 III г.о.ГК ВКС е формирал задължителна практика по чл. 290 ГПК, според която публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 216 ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. Публичното задължение трябва да бъде установено с влязъл в сила административен акт, респективно съдебно решение. Видно от приложените документи към исковата молба и справка в регистьра на НАП вземанията са само по установени по декларации от страна на длъжника. Още повече, че чл.216 ДОПК е способ, който има трайни и значителни последици върху правните връзки мисля, че предпоставките му следва да се третират стеснително от страна на органа по приходите. По аргумент от горепосоченото под установени публични задължения чл.216 ДОПК ( в сила до 31, 12, 2020 г) визира именно окончателно установени по смисъла на чл. 1 09 ДОПК. Ако ищеца е обосновал исковата си молба на промяната в чл.216 ал. 1, която разпоредба е в сила от 01, 01, 2021 г., , Недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения", считаме същото за неправилно и незаконосъобразно поради неправилно прилатане от страна на ищеца на основен принцип в гражданското право, че фактите се регулират от правни норми, които са били в сила към тяхното възникване. Не би могло предвидените от законодателя предпоставки по действащия към момента на сключване на разпоредителната сделка ( 03, О6, 20 1 9г.) закон да бъдат „допълвани" с нови условия за основателност на преобразуващото право, съгласно последващ закон. 2 в~ 2. Общите изисквания за увреждане на кредитора и недобросъвестност, схваната като знание за увреждането у третото лице са валидни и при искове по чл.216 ДОПК. Ответника не е имал намерение за увреждане на публичния изпълнител, което се доказва от разпорежданията за разпределение на постьпили плащания от длъжника към кредитора представени към исковата молба. Считаме, че ищеца в исковата си молба не е установил наличието на фактическия състав по чл.216 ал. 1 т.4 от ДОПК, а именно, че сделката е с намерение да се увредят публичните взискатели, което е в тежест на ищеца. 3. Субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД - знание на третото лице, правоприемник на длъжника за увреждането на кредитора, - е част от фактическия състав на правото на кредитора по чл. 13 5 ЗЗД, когато увреждащото действие е възмездно и вземането е възникнало преди длъжникът да го извърши.Решение №64 от 07.05.2021 г на ВКС по гр.д. №2549/2020 г. на IV г.о., ГК) Когато разпореждането с длъжниково имущество е възмездна сделка, както в случая, ищеца трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е., че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат неговото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД - знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. В случая ищеца по безспорен начин в исковата си молба и приложените към нея документи доказва, че Т. Т. в качеството си на купувач не е от лицата попадащи в хипотезата на чл.135 ал.2 ЗЗД. Презумпцията за подобно знание установена в разпоредбата на чл. 135, ал.2 ЗЗД се отнася само до третото лице, което се намира в определена родствена връзка с длъжника -съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра. В задължителната за съдилищата практика на ВКС приложението на презумпцията се разшири до лица, които представляват или са собственици на юридическите лица - страни по атакуваната сделка и се намират в родствени отношения от кръга на посочените в нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. За всички останали случаи, когато би могла да съществува друга родствена или фактическа връзка между тези лица презумпцията не са прилага, а знанието на третото лице подлежи на доказване, без значение дали в производството по делото се е установило, че то е съквартирант, лице живущо с длъжника на семейни начала, във фактическо съжителство, в приятелски или интимни отношения. Цитираните в Исковата молба Решения на ВКС, считаме че не са относими. Следователно считаме, че ищеца не е доказал знанието на съдоговорителя на длъжника, което прави иска неоснователен. Освен това ищецът твърди още, че лицето Т. Г. Т. също е съзнавала обстоятелството, че с тази сделка се уврежда кредитора на Б.-М ЕООД - НАП. Това, че Т. Т. и Б. М. имат общо дете заедно не е основание да се заключи, че е налице фактическо съжителство между тях и че последната знае за тези задължения. Свидетелство за това са и различните им адресни регистрации. 3 Твърденията на ищеца, че продажната цена на процесния имот която е била договорена между ответниците е била значително по-ниска от данъчната им оценка е само косвено доказателство за наличието на знание за увреждане на кредитора, но взет предвид наред с всички останали данни не води до несъмнения извод, че Т. Т. е знаела за публичните задължения на дружеството към датата на сделката, предвид че тя не е нито собственик и / или управител на юридическото лице. По отношение на трудовите правоотношения между последните, това че едно лице е работник в определена фирма, не е основание последното да е наясно с всички задължения и вземания на своя работодател, както е налице и в случая. За периодите, за които Т. Т. е работила в Б.-М ЕООД тя не е била наясно с публичните за, гдължения на дружеството. Тя е работила там, поради липсва на възможност да си намери работа другаде. А пора, ди добрите отношения между нея и Б. М., последния и е предложил да работи във фирмата му, понеже е имал нужда от работник за определения период. Както може да се види и от трудовите договори, Т. Т. е била наета за определен период от време, за който е била нужна помощ, след което е била назначена отново, когато се е появила нужда от още работници. След това е назначена в, , СБМ ИНЖИНЕРИНГ 2012" ЕООД, където е била нужна повече от Б.[1]М ЕООД, след което когато тя си е намерила друга работа и вече не е била нужна, трудовия и договор е бил прекратен. „СБМ ИНЖИНЕРИНГ 2012" ЕООД е съвсем различно юридическо лице и правен субект, и това, че имат един и същи управител и собственик на капитала, не е основани да се приеме, че работниците в едното юридическо лице, знаят за задълженията на другото. 4. Ищеца твърди, че молбата за изслушване на нотариален акт за покупко - продажба на съответния имот е подацена от Т. Г. Т. в качеството и на управител на Б. М ЕООД видно от всички вписвания в тьрговския регистьр лицето Т. Г. Т. никога не е била управител на Б. М ЕООД. 5. Оспорваме като неверни твърденията на ищеца, че не е имало реални плащания по., сделката, както и твърдението че получената продажна цена е деиствителната пазарна цена към дата на сделката. Видно от приложения нотариален акт №200 том 1, рег № 1876, нот дело № 186 от 200 1 9г е посочено, че сумата е платена напълно в брой от Купувача на Продавача преди подписване на договора, за което същия служи като разписка. С оглед релевираното в исковата молба възражение за липса на реално плащане на уговорената продажна цена, това по същество е възражение за симулативност на сделката т.е дали сделката, обективирана в нотариален акт №200 том 1, рег № 1876, нот дело №186 от 20019г е действителна. Предвид, че атакуваната от ищеца сделка е недействителна, както твърди в исковата си молба ищеца, то предявеният иск по чл. 1 35 ЗЗД е неоснователен, тьй като само действителна сделка може да се прогласи за относително недействителна при наличие на останалите предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право. 6. Съгласно чл. чл. 167 ал.1 от ДОПК Публичният изпълнител е орган на принудителното изпълнение и осъществява действията по обезпечаване и принудително изпълнение на публичните вземания по реда на този кодекс. На основание чл.221 ал.1 от ДОПК когато за, дължението не е изплатено в срок, публичният изпълнител присrьпва към изпълнение, 4 като е длъжен да изпрати на длъжника съобщение, с което му дава 7-дневен срок за доброволно изпълнение. Видно от приложеното към исковата молба съобщение за доброволно изпълнение изпратено до Б. М ЕООД с изх номер С 170026-048-0118705/ 14.06.2017 г. публичния изпълнител уведомява длъжника, че ако посоченото задължение не се изплати в седем дневен срок доброволно от получаване на съобщението ще се предприеме принудително изпълнение върху движими и недвижими вещи. Видно от приложените документи публичния изпълнител не предприема, в разрез със закона, никакво принудително изпълнение до месец май 2019 г., когато прави запор върху банкови сметки на дружеството. От датата на разпоредителната сделка ( 03.06.2019г. ) до момента са изминали повече от четири години и едва през месец 1 0, 2023г малко преди да изтече давностния срок за предявяване на иска по чл. 13 5 ЗЗД публичния изпълнител предприема тези действия. С посочването на тези факти искаме да докажем, явната незаинтересованост на кредитора от погасяване на за, цължението към него. Считам, че не са налице обстоятелствата за предявяване на иск по чл.216 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.13 5 от ЗЗД: - Видно от приложените документи към исковата молба и справка в регистьра на НАП вземанията са само по установени по декларации от страна на длъжника, а публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 21 б от ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. - За да бъде уважен отменителният иск на кредитора по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, е необходимо установяване на две обективни и една субективна предпоставки, а именно: 1/ ищецът да е кредитор на ответника[1]прехвърлител; 2/ да е налице увреждаща кредитора сделка; 3/ да е налице знание/съзнаване на увреждането от страна на прехвърлителя и на ответника - приобретател на имуществото по възмездна сделка. Предпоставките са кумулативно предвидени, като липсата и на една от всичките води до неоснователност на иска, а ищеца не е доказал знанието на приобретателя по възмездната сделка, което прави иска неоснователен. Предвид, че атакуваната от ищеца сделка е недействителна, както твърди в исковата си молба ищеца, то предявеният иск по чл. 135 ЗЗД е неоснователен, тьй.. като само деиствителна сделка може да се прогласи за относително недеиствителна npu наличие на останапите предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право. Съгласно разпоредбите на ДОПК публичния изпълнител е извършил незаконосъобразно бездействие като не е наложил в законоустановения срок обезпечение върху процесуалния имот собственост на дружеството с постановление. МОЛЯ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНОТО ПРЕДЯВЯНИЯ ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ..216 АЛ.3 от ДОПК ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ.135 от ЗЗД ПРЕДЯВЕН 5 ОТ М. Т. — СТ.ПУБЛИЧЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ В ТД НА НАП ПЛОВДИВ ОФИС ХАСКОВО СРЕЩУ Б. М ЕООД С ЕИК 126644373 ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА НА ОТНОСИТЕЛНО НЕДЕЙСТВИТЕЛНА СПРЯМО НАП ИЗВЪРШЕНАТА ОТ Б. М ЕООД ОБЕКТИВИРАНА B НОТАРИАЛЕН AKT №200, ТОМ I, РЕГ.№ 1876, НОТ ДЕЛО.№ 186/2019 ПО ОПИСА НА НОТАРИУС Р.В., ДА БЪДЕ ОТХВЪРЛЕН КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН. Моля да ни бъдат присъдени разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение. Депозиран е отговор и от ответника Т. Г. Т. с ЕГН: •••••••••• с постоянен адрес: гр. Димитровград, бул. „••••••••••••••••••••••••••, в който се твърди следното: С настоящият отговор и на основание чл.131 ГПК, давам следното становище по предявената срещу мен искова молба: ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТ И ОСНОВАТЕЛНОСТ НА ИСКА Оспорвам иска като неоснователен - не е налице твърдяното от ищеца сключване на атакувания от него договор за покупко - продажба на недвижимия имот обективирано в в нотариален акт №200 том 1, рег № 1876, нот дело № 186 от 20019г между мен и другия ответник, за да бъде осуетено удовлетворяването на вземанията на ищеца спрямо другия ответник - негов длъжник, напротив - нито съм сред категориите лица, за които се предполага знание на това обстоятелство, нито действително съм знаела при сключване на договора, че другият ответник има задължения спрямо ищеца. Тъй като горепосочената сделка е възмездна, ищеца трябва да докаже, че за увреждането съм знаела и аз, т.е., че съм знаела фактите и обстоятелствата, които пораждат неговото вземане, освен в случаите, когато знанието ми се презумира - чл. 13 5, ал. 2 33Д - знанието се предполага до доказване на противното, ако аз съм съпруга, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Ищеца по безспорен начин в исковата си молба и приложените към нея документи доказва, че аз в качеството си на купувач не съм от лицата попадащи в хипотезата на чл.135 ал.2 ЗЗД. Презумпцията за подобно знание установена в разпоредбата на чл. 135, ал.2 ЗЗД се отнася само до лице, което се намира в определена родствена връзка с длъжника- съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, аз не попадам в този обхват. За всички останали случаи, когато би могла да съществува друга родствена или фактическа връзка между тези лица презумпцията не са прилага, а знанието на третото лице подлежи на доказване, без значение дали в производството по делото се е установило, че то е съквартирант, лице живущо с длъжника на семейни начала, във фактическо съжителство, в приятелски или интимни отношения. Следователно считам, че ищеца не е доказал действително, че съм знаела при сключване на договора, че другият ответник има задължения спрямо ищеца, което прави иска неоснователен. Факта, че аз и Б. М. имаме общо дете, не е основание да се заключи, че съм знаела за тези задължения, още повече, че той в качеството си на баща на детето ми не е длъжен и никога не е обсъждал своята работа. Грижи се за детето, което не ме е навеждало на мисълта, че има финансови задължения. В периода, в който е посочено, че съм работила в, , Б.-М ЕООД бях останала без работа и не можех да си намеря никъде работа. Б. М., разбра че не мога да си намеря работа, предложи да ида да работя за него, поне докато си намеря нещо подходящо. Аз се съгласих, защото бях в безизходица, а и той имаше нужда от работник. Започнах там работа, след което той намери човек за позицията, на която аз работих и предложи да ме прати в, , СБМ ИНЖИНЕРИНГ 2012" ЕООД, за което аз се съгласих, тьй като имах нужда от работа, а той имах нужда от работник там. След това аз си намерих работа и прекратихме работните си взаимоотношения. Аз по никакъв повод не съм питала как върви бизнеса, има ли задължения или не. Виждах, че има клиенти, плащаме си ми заплата и издръжката, за която сме се разбрали и въобще не ми е минавало през ума, че може да има задължения. През 20 1 9г предложи да ми продаде недвижимия имот, предмет на делото, защото е в лошо състояние( все пак беше доста стара сгра, да на повече от 10 години ), няма възможност да го ремонтира, а и за да може да го давам под наем и да получавам доход от там, ако намери и за другата фирма работник. При което аз се съгласих платих му в деня на прехвърлянето сумата за която се бяхме договорили в размер на 8500/ осем хиляди и петстотин/ лева в брой и изповядахме сделката при нотариуса. Когато попитах нотариуса за документ, че съм му дала парите тя каза, че нотариалния акт служи като разписка и да не се притеснявам. Във връзка с това, че на молбата за изповядване на сделката пише моето име като управител на Б. М ЕООД е станала техническа rрешка, в този ден изготвяха доста документи в офиса на нотариуса и от името на двамата и сигурно са допуснали грешка, аз никога и по никакъв повод не съм била управител на Б. М ЕООД, което можа да се провери в тьрговския регистьр. Считам, че не са налице условията за предявяване на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД защото не съм знаела при сключване на договора, че другият ответник има задължения спрямо ищеца, което прави иска неоснователен. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното: Съдът счита, че предявен е иск с правно основание чл.216 ал.3 ДОПК, вр.чл.135 от ЗЗД. За да бъде направена преценка относно основателността на предявения в случая иск, съдът намира, че на първо място следва да бъде изяснен въпроса относно елементите от фактическия състав на чл.216, ал.3 ДОПК вр, чл.135 от ЗЗД, както въпросът относно необходимостта от установяване на публичното задължение с ревизионен акт в посочената хипотеза. В чл.216, ал.1, т.1-6 от ДОПК са изброени действията и сделките, извършени от длъжника, които могат да бъдат прогласени за недействителни по отношение на държавата, съответно на общините. Разпоредбата сочи, че тези сделки следва да са сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Съгласно чл.216, ал.3 от ДОПК, извън случаите по ал. 1 правата на кредитора п о чл. 134 и 135 от Закона за задълженията и договорите могат да бъдат упражнени от съответния публичен взискател или от публичния изпълнител. В тези случаи знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждането по чл. 135, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите се предполага до доказване на противното, ако третото лице и длъжникът са свързани лица. При възмездност на атакуваната сделка за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД законодателят е поставил допълнителна предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2- ро ЗЗД - "знание за увреждането" у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор ("лицето, с което длъжникът е договарял"). Последната материална предпоставка има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид субективния характер на последните обстоятелства ищецът рядко разполага с преки доказателства за установяване на същите, по която причина и с разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е създадена презумпция за знанието по отношение на близък кръг роднини на длъжника - отчуждител, по отношение на които предвид близката родствена връзка се презумира, че знаят за правопораждащите факти на съответното задължение на отчуждителя. Очертаните изчерпателно роднини са съпруг, низходящи, възходящи, брат или сестра на длъжника. От изложеното следва извода, че законодателят е предвидил, че когато не са налице предпоставките и елементите от фактическия състав на ал.1, то защитата на държавата е тази по реда на чл.135 от ЗЗД. Настоящият състав намира, че при предявен от ищеца иск с правно основание чл.216, ал.1 от ДОПК, ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото, съществуването на публични задължения на първия ответник, установени с акт за установяване на вземането преди сключването на процесната сделка или след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения; извършване на сделка, посочена в т.1-6 в периода след издаването на акта или след възлагане на ревизия, завършила с акт установяващ вземането. По иск с правно основание чл.216, ал.3 ДОПК вр. чл.135 от ЗЗД ищецът носи тежестта да докаже качеството си на кредитор на първия ответник; факта, че процесната сделка го уврежда; свързаността на лицата по сделката; евентуално - знание и намерение на страните по сделката за увреждането. Върху ответниците ляга тежестта да докажат собствените си възражения и евентуално да оборят презумпцията за знание за увреждането по чл. 216, ал. 3 ДОПК вр. чл. 135 ЗЗД. Следва да се посочи, че е допустимо както предявяването на отменителен иск по ЗЗД – чл.216, ал.3 вр. чл.135 ЗЗД / който е предоставен на всеки кредитор бил той публичен взискател или по гражданско или търговско правоотношение/, така и на специалния отменителен иск по чл.216, ал.1 ДОПК в неговите шест хипотези. Общото при всеки един от изброените способи за защита е, че той е насочен към попълване имуществото на длъжника, за да се осигури целеният ефект на принудително изпълнение – удовлетворяване вземането на кредитора. Съпоставката между разпоредбите на чл.216, ал.1 и чл.216, ал.3 от ДОПК вр. чл.135 от ЗЗД, за които настоящият състав намира, че са в съотношение на специална (чл.216, ал.1 ДОПК) към обща (чл.216, ал.3 от ДОПК), сочи, че в първата пораждането на потестативното право на държавата да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът я уврежда е обусловено от наличието на акт, установяващ вземането. В разпоредбата на чл.135 от ЗЗД обаче се говори за възникване на вземането, т.е. в случая водещото е пораждането на вземането в патримониума на ищеца. Следва да бъде уточнен въпросът кой е моментът на възникването на фискалните задължения. В по-старата доктрина се предлагаха две противоположни становища, според които данъчните задължения възникват или ex lege, или след тяхното изрично установяване с административен акт. Съвременната доктрина е категорична, че данъчните облагателни актове не пораждат данъчно задължение, тъй като то вече е породено по силата на закона. Тяхната функция е да го конкретизират по размер. Същото разрешение се подкрепя и от съдебната практика. В мотивите към т.1 на ТР №1/2009 г. на ОС на НК на ВКС, постановено по въпросите, свързани с елементите от състава на престъплението по чл.255 от НК, съдът определя, че „данъчните задължения са определени по основание, субект и размер в съответните данъчни закони, т.е. те винаги са определяеми (ликвидни) и с настъпване датата на падежа им, стават и изискуеми. А когато едно ликвидно и изискуемо данъчно задължение не бъде изпълнено доброволно, то може да бъде събрано по принудителен ред. Следователно, основната функция на ревизионния акт като правен инструмент, е да послужи като изпълнителен титул“. Предназначението на ревизионния акт е да направи задължението на конкретния длъжник ликвидно и изискуемо, в случаите на констатирани несъответствия, липса на декларация, на документация и др. В процесния случай ищецът се легитимира като кредитор, като липсват твърдения по делото, публичните задължения на първия ответник да са установени с ревизионен акт или на ответника да е връчвана заповед за възлагане на ревизия, която да е приключила с установяване на публични задължения. Това води до извода, че държавата като кредитор по публични вземания е избрала защитата по чл.135 от ЗЗД. Основателността на иска по чл.135 от ЗЗД е обусловена от наличието на предвидените в тази разпоредба на ЗЗД предпоставки. Съгласно теорията и съдебната практика, искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора по силата на закона при установен фактически състав - наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо; титулярът на парично или непарично вземане по отношение на длъжника има качеството на кредитор и може да си служи с Павлов иск; възникването на правото по чл. 135 ЗЗД не се обуславя от установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение; правоотношенията, от които произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по Павлов иск; съдът по този иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор; в производството по Павлов иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти освен, ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо; в производството по Павлов иск длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор; съдът не може да спре производството по чл. 135 ГПК, за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск. С оглед изложеното, страната, която е поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Увреденият има интерес от Павлов иск, когато в резултат на предявяването му ще бъде променено действителното правно положение - с прогласяване на недействителност на увреждащата сделка ще се промени правната сфера на ответника по иска. Ако се касае до недвижим имот, както е в случая, с отменяване на атакуванато действие, кредиторът ще може да насочи изискането си срещу този имот. В тази връзка следва да се посочи, че само ако Павловия иск е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото наред с потестативното право ще бъдат и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението по Павловия иск дали вземането съществува, както и в решението по иска за вземането - правната промяна. Кредиторът обаче може да предяви само Павлов иск, без да предяви вземането си, както е в случая, или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по Павлов иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. На следващо място, в хипотезата на чл.135 от ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл.216, ал.3 от ДОПК, следва действието, чиято относителна недействителност се иска да уврежда кредитора т.е. да създава пречка за удовлетворяване на вземането или да затруднява същото. Това изискване от своя страна предполага, че извършеното от длъжника действие е действително т.е. ако увреждащата сделка е нищожна и не може да породи действие, то не става реч за увреда и пораждане на правото по чл. 135 от ЗЗД. Самото увреждане трябва да е съзнавано от длъжника, а в случаите на възмездни действия знанието се изисква и по отношение на третото лице страна по правоотношението, за което се твърди, че уврежда кредитора. Това знание според нормата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД се предполага в случаите, когато третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, а когато се твърди увреждане на кредитор с публични вземания знанието се предполага ако третото лице и длъжникът са свързани лица (чл. 216, ал.3 от ДОПК). При гореизложеното, настоящият състав намира, че атакуваната от публичния изпълнител сделка с имущество на първия ответник следва да бъде обявена за недействителна по отношение на държавата, доколкото са налице всички предпоставки по чл.216, ал.3 от ДОПК вр. чл.135 от ЗЗД. В процесния случай в исковата си молба ищецът твърди, че към 9.10.2023г./датата на депозиране на исковата молба/, не на момента на процесната сделка – договор за покупко-продажба, непогасените задължения на търговското дружество - ответник към Държавата са в размер на 31 212.00 лв. и представляват главница и лихва по депозирани данъчни декларации от същото търговско дружество; данък върху добавената стойност /ДДС/ по подадени от кооперацията справки - декларации /СД/ по ЗДДС; задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/ за фондове: здравно осигуряване /З0/, универсален пенсионен фонд /УПФ/ и държавно обществено осигуряване /ДОО/ и данък върху доходите на физически лица /ДДФЛ/ по подадени от дружеството декларации образец 6 – подробно описани в обстоятелствената част на исковата молба. Твърденията на ищеца-кредитор за наличие на вземания към първия ответник не са оспорени от ответниците нито като несъществуващи и невъзникнали, нито като погасени. Поради това и с оглед гореизложеното, съдът намира, че към датата на процесния договор за покупко-продажба 3.6.2019г., в патримониума на ищеца е възникнало и съществува вземане към ответника „Б. М“ЕООД. За доказана съдът намира и предпоставка за увреждане на кредитора, доколкото с всяко действие на разпореждане, с което длъжникът намалява своето имущество, се затруднява кредиторовото удовлетворяване. Според решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/09 г. на ВКС, IV гр. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. В решение № 45/01.06.2011 г. по гр. д. № 450/10 г. на ВКС, III гр. о. е прието, че прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора. По отношение на субективния елемент от фактическия състав на чл.216, ал.3 вр. чл.135 от ЗЗД, съдът намира, че същият не е установен. Както бе посочено по-горе, в хипотезата на ал.3 на чл.216 от ДОПК е предвидена оборима презумпция за знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждането по чл.135, ал.1 от ЗЗД, ако третото лице и длъжникът са свързани лица.Досежно материално-правната предпоставка по чл. 135 ал.2 изр.2 ЗЗД: Тя има субективен характер и установявяването й е в тежест на ищеца. Уредената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция обаче, може да се тълкува разширително и е приложима и по отношение на лицето, с което длъжникът се намира във фактическо съжителство (спр.Решение № 163/27.07.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ВКС 3-то г. о.; Решение № 967/08.03.2010 г. по гр. д. № ЗЗ36/2008 г. на 1-во г. о.; Решение 219/17.02.2010 г. по т. д. № 752/2009 г. на 2-ро т. о.), а оборването й е в тежест на ответната страна.Според приетото в Решение № 93/28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2016 г., ТК, II т. о. длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Тук задълженията са възникнали за период от 2016г. до 2020г., а сделката, предмет на делото, е сключена на 03.06.2019 г. От приложените копия от лични карти на втория ответник и собственик и управител на търговското дружество Б. С. М. се установява, че двамата имат различни адресни регистрации, вкл. и от приетите писмени доказателства-декларации подписани от двамата към момента на изповядване на сделката 3.6.2019г., същите са били с различни адресни регистрации. Не се оспорва факта, че двамата имат общо родено дете, поради което съдът го приема за безспорен, без да е представено писмено доказателство, от което да се установява кога е родено това дете, неговото местожителство и т.н., освен от Справка за родственост/л.95/, видно от която е, че двамата са баща и майка.Липсват доказателства в насока, че това дете е родено от съвместното им съжителство. Ответниците оспорват факта, че изобщо някога са имали такова съвместно съжителство, което твърдение не бе опровергано. В този смисъл следва да се посочи, че наличието на фактическа степен на близост, каквото е съвместното живеене на съпружески начала, само ако е доказано като факт, може само да залегне в основата на фактически извод за наличие на знание. В случая подобни доказателства не са ангажирани. С отговора на исковата молба е заявено съответно надлежно оспорване на това правнорелевантно обстоятелство и в този смисъл следва да се кредитира с доверие твърдението на втория ответник, във връзка с което се представи и писмено доказателство-заверено копие от Договор за кредит от 18.4.2019г. на ПИБ за теглен кредит с твърдението, че с изтеглената парична сума е заплатила реално цената по договора за покупка на недвижимия имот, предмет на нотариалния акт.В хода на производството не се ангажираха доказателства Б. М. и Т. Т. да са живяли и живеят понастоящем заедно, още повече в условията на фактическо съжителство по смисъла на СК. Обстоятелството, че имат общо дете не е достатъчно да установи знание за увреждане и докаже намерение и цел за увреждане. Не са ангажирани доказателства дали те са полагали общи грижи и евентуално да са издържали съвместно детето си към 3.6.2019 г., дали са имали отношения като семейство и дали са имали общо домакинство. В този смисъл липсата на фактическа близост между тях предполага невъзможност за знание за увреждане, респ. цел за увреждане. Може да се приеме, че извън безспорно установения факт, че двамата са родители на общото им дете, няма никакви доказателства, дори косвени, че към 3.6.2019 г., когато е извършена сделката в нотариална форма, те са живеели в едно жилище, в общо домакинство и са имали фактически отношения като между съпрузи. И доколкото не бе проявена доказателствена активност за събиране на доказателства относно съществуването на фактическа близост в отношенията между собственика и представител на търговското дружество и втория ответник-купувач на процесния недвижим имот-страни по атакуваната сделка към момента на извършването й, а само предположение за такава не може да обоснове разширяване на приложното поле на презумпцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД, то се налага извод, че исковата претенция е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. По разноските: С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника “Б.-М“ЕООД се следват деловодни разноски. Същият претендира юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция. С оглед претендирания интерес, на основание чл.7, ал.2, т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът на същото възлиза на 400 лв.Ответникът Т. Т. не претендира разноски по делото, поради което и съдът не се произнася в тази насока. Воден от горното, съдът