Решение № 260060 от 5.7.2021 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 131/2020 г.

С присъда от 07.10.2018г. влязла в сила на 15.05.2019г. Плевенски Окръжен Съд е признал подсъдимия Р.Н.К.за виновен в това, че на 14.05.2017г. в село •••, област Плевен на улица •••пред жилищен дом ••• при управление на собствения си лек автомобил •••с рег № •••нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл.21 ал.1 ЗДвП като управлявал МПС със скорост над разрешената в населено място и по непредпазливост причинил смъртта на К.Г.М. като деянието е извършено в пияно състояние и дееца е избягал от местопроизшествието поради което му наложил 6 години лишаване от свобода, което на основание чл.58 ал.1 от НК, намалил с 1 /3 или подсъдимия е осъден да изтърпи наказание четири години лишаване от свобода. С оглед на изложеното до тук се налага задължителния за гражданския съд извод че Р.Н.К.виновно и противоправно е причинил смъртта на К.Г.М.. БЕЗСПОРНО е също така и е видно и от писмените доказателства на лист 13 до 15 от делото, че ищците са съответно баба и дядо на починалия К.Г.М.. СПОРНИ по делото са въпросите относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между ищците и починалия, както и вида, характера на претърпените неимуществени вреди и тяхната обезвреда по справедливост. При настоящия правен спор следва да бъде съобразено ТР № 1/2016г от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС според което „материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са освен лицата посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговото смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“. Според настоящия съд въпросното ТР е вътрешно противоречиво, тъй като веднъж в него се приема че „ в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите /дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг …“, което разбиране, ако се изтеглят логическите му консеквенции, предполага извеждането на оборима презумпция, че лицата от този кръг поначало търпят неимуществени вреди от смъртта на починалия си родственик и вече е само въпрос на конкретно доказване какъв е размера на тези болки и страдания, но заедно с това по-нататък пък се приема, че такова обезщетение се дължи само по изключение –когато претендиращия обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Въвеждането на критерий значителност на търпените от ищците болки и страдания за обосноваване на правото на тази категория пострадали лица на обезщетение е погрешно, тъй като въпроса дали те са значителни, е въпрос не по основанието на иска за обезщетение на имуществени вреди, а касае неговия размер.По тази причина критерият значителност на вредите не би следвало да бъде от значение при преценката за това дали изобщо ищецът има право на обезщетение, както се приема в ТР, а би следвало да се отрази само върху неговия размер. Сходни съображения важат и по отношение на възприетия в ТР критерий продължителност на търпените болки и страдания, който би следвало да рефлектира само върху размера на дължимото обезщетение, а не върху това дали такова обезщетение изобщо се дължи или не. Цитираното ТР № 1/2016г от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС е задължително за настоящия съд, то се налага изследването на въпроса дали в конкретния случай между ищците и починалият им внук, е била изградена толкова близка и трайна житейска връзка, която да надхвърля формалната връзка на родство, че поради загубата на родственика ищците да търпят значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. От показанията на разпитаните като свидетели А.В.С.и Т.Г.М.се установява наличието именно на такава близка и трайна житейска връзка между бабата и дядото и техния внук, която надхвърля формалната връзка на родство помежду им и поради която ищците са претърпели и продължават да търпят значителни болки и страдания от загубата на внука си. Свидетелите установяват, че до около дванадесетата си година К.М.е живял заедно с майка си и баща си и с баба си и дядо си- Г. и А. •••, но дори след като се е преместил с родителите си да живее в село •••, създадената между тях връзка не е била прекъсната, тъй като той си е идвал при тях всеки ден, тъй като двете села са близки и когато е ходил на училище много често е оставал при баба си и дядо си в село •••. И двамата свидетели безпротиворечиво установяват, че бабата и дядото са преживели много тежко смъртта на техния внук, че постоянно плачат и говорят за •••и непрекъснато ходят на гробищата и продължават да не могат да свикнат с настъпилата смърт на внука си. Свидетелката А.С.твърди, че сериозно се е влошило здравословното състояние и на двамата ищци след смъртта на внука им като дядото няколко месеца след това е получил инсулт, а бабата също се е разболяла и не е добре със сърцето и с нервната система. Тежестта на загубата се засилва и от факта, че на 13.05.2017г., денят преди произшествието, внукът им К.М.е празнувал своя бал, тоест те са загубили внука си, един отгледан млад мъж, на един етап в живота му, който се свързва с повишените им очаквания и надежди за неговото бъдеще. С оглед гореизложеното съдът приема за основателни доводите на ищците, касаещи приложението на нормите на чл. 493, а, ал. 4 от КЗ и на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 КЗ размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по чл. 493а, ал. 2 КЗ, който предвижда приемането на наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от смърт и телесно увреждане на пострадало лице. С параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ е ограничено до размер от 5 000 лева за периода до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на методиката. Съдът намира, че така въведеното ограничение за размера на обезщетението за неимуществени вреди противоречи на основния принцип за определяне на обезщетение, регламентиран в чл. 52 ЗЗД – принципа на справедливостта. Нормата на параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ е в противоречие с чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката "гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, която гласи: "Без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава-членка изисква застраховката, посочена в чл. 3, да бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми: а/ в случай на телесно увреждане – минимална застрахователна сума 1 000 000 евро за пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите; б/ в случай на имуществени вреди – 1 000 000 евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите". Цитираната норма е била възприета както в чл. 266 КЗ , така и в чл. 492 КЗ. Въвеждането в националното законодателство на нормите на редица директиви, в това число и Директива 2009/103/ЕО е видно и от параграф 7 от ДР на КЗ. Въведеният с параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ лимит на максималното обезщетение, което може да се получи при застраховка "гражданска отговорност на автомобилистите" е значително по-нисък от минималния размер на застрахователната сума, уреден в Директива 2009/103/ЕО и от предварително уговорените между страните застрахователни лимити. Като противоречаща на европейското законодателство, тази норма не следва да се прилага от съда, а приложение следва да намери общностното право. Това е наложително и предвид разпоредбата на чл. 633 ГПК, доколкото с Решение на Съда на Европейския съюз от 24.10.2013 г. по дело С277/12, постановено по преюдициално запитване, е прието, че "държавите-членки трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване правото на Съюза и че разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при произшествия при използване на моторни превозни средства, не могат да лишат посочените по-горе директиви от тяхното полезно действие". Постановено е в решението, че "чл. 3, пар. 1 от Директива 72/166 и чл. 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5". Предвид изложеното съдът счита, че в настоящия случай дължимото на ищците обезщетение следва да се определи по справедливост, без да се съобразява предвидения в параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален размер. Като съобрази установените от свидетелите обем, интензивност и продължителност на търпените от ищците болки и страдания поради загубата на внука им, съдът намира, че справедливият размер за тяхното обезщетение е 35 000 лв. за всеки един от ищците. Следва обаче да се съобразят възраженията на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия К.Г.М.. Евентуално съпричиняващо вредите поведение от страна на пострадалия не е елемент на престъпния състав на чл.343 ал.3 във връзка с чл.342 ал.1 от НК, поради което наказателния съд постановил осъдителната присъда по НОХД№905 2018г. не се е занимавал изобщо с въпроса на такова съпричиняване. В този смисъл ответникът, който твърди наличието на подобно съпричиняване следва да го докаже в рамките на настоящото исково производство. По делото е налице приета от съда автотехническа експертиза на ВЛ А.П. относно механизма на настъпилото ПТП, от което от изводите по т. 3 и 5 от същото е видно, че велосипедистът К.М., внук на ищците, не е носил светлоотразителна жилетка и е бил облечен в тъмни дрехи, което се установява и от албумната част от досъдебното производство.От заключението на ВЛ се установява, че починалият велосипедист се е движел с 8-10 км/ч, минималното разстояние, на което водачът на автомобила е могъл да забележи велосипедиста е не по - малко от 50-60 м при движение на къси светлини и не по – малко от 90-100 м при движение на дълги светлини. От заключението по т.14.2 на ВЛ П. се установява, че велосипедистът е имал възможност при постъпателно попътно движение пред автомобила при оборудване със светлоотразителна жилетка и включен преден фар и при наличието на светлоотразителни знаци да се отличи на тъмния фон и водачът на автомобила да го възприеме на по – голямо разстояние от реалното и да предприеме действия за спиране. Последното заключение се потвърждава и от изявленията на ВЛ пред съда в последното по делото заседание. Съдът е възприел заключението на ВЛ като обективно и подробно. Съдът приема, че липсата на светлини и светлоотразителна жилетка е допринесла за намаляване на възможността за предотвратяване на настъпилото ПТП. Едновременно с това следва да се отчете влязлата в сила присъда и наличието на употреба на алкохол от водача на лекия автомобил. В този смисъл съдът приема, че в по – голяма степен употребата на алкохол е попречила на водача да възприема по – рано движещият се велосипедист, но следва да се приеме и съпричиняване в размер на 30% като с този процент следва да се намали определеното по – горе обезщетение от 35 000 лв и исковете следва да се уважат в размер на по 24 500 лв за всеки един от ищците.Върху определеното обезщетение ответника дължи и законна лихва, която обаче се дължи не от датата на самото ПТП и причиненото увреждане, а съгласно чл.497 ал.1 т.1 от КЗ ответника е изпаднал в забава след изтичането на петнадесет дневния срок от уведомяване на застрахователя за предявената извънсъдебна претенция, което уведомяване е станало на 30.04.2020г. с обратна разписка или петнадесет дневния срок е изтекъл на 15.05.2020г. след която дата ответника е изпаднал в забава да изплати дължимото обезщетение.От тази дата следва да се присъди и претендираната лихва. С оглед този изход на делото следва ответникът да бъде осъден да заплати държавна такса върху уважения размер на всеки от двата субективно съединени иска по 980 лв държавна такса или общо в размер на 1960 лв С оглед изхода на делото и наличието на претенция за заплащане на разноски на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗАдв и съобразно уважения размер на исковете, както и с оглед разпоредбата на чл. 7 ал.2 т.4 от наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес при уважения размер на исковете следва да се осъди ответника да заплати на адв. Н.Д. на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗАдв възнаграждение в размер на 2040 лв с ДДС. Липсва претенция за разноски от ответната страна.