Решение № 120 от 15.4.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 85/2024 г.

Производството е по реда на чл. 313 и сл. от НПК. Въззивното производство е образувано по реда на Глава XXI от НПК, в резултат на постъпила въззивна жалба от частния обвинител В. Ц. И. чрез повереника адв. В. П. от САК, която е била подадена в срока по чл. 319 от НПК. Въззивната жалба е срещу санкционната част от присъда № 162 от 20.10.2023 г. по НОХД № 2943/2023 г. по описа на СГС, НО 28 състав, с която подсъдимия Р. В. Д., роден на •••••••• г. в с. •••, обл. •••, е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, затова че на 19.10.2021 г., около 10: 00 ч., в гр. София, при управляване на моторно превозно средство - т. а. „Мерцедес МЛ 270“ с per. № ••••••••, по бул. “Президент Линкълн“ с посока на движение от бул. “Монтевидео“ към ул. “Бойчо Бойчев“, в района на кръстовище с улица без име, нарушил правилата за движение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и по чл. 13, ал. 2 от ЗДвП, вр. чл. 63, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. К. Ч. с ЕГН ••••••••, като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. ”б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. “в“, вр. чл. 342, aлт. 1, пр. 3 от НК, вр. чл. 58а, ат. 1 от НК, е бил ОСЪДЕН на 1(една) година „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“, чието изтърпяване на основание чл. 66, ал.1 от НК е било отложено за срок от 3 (три) години. На основание чл. 343г от НК му наложил и наказание ЛИШАВАНЕ от ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО за срок от 1 (една) година. С оглед изхода на делото, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият Д. е бил осъден да заплати по сметка на държавния бюджет сумата от 1707, 40 лв. – разноски по делото в досъдебната фаза, както и сумата от 13 400лв. – направени разноски от частния обвинител В. Ц. И. за изплатено възнаграждение на повереник. С въззивната жалба се иска изменение на първоинстанционната присъда, само в санкционната и част, като повереникът предлага да бъде увеличено наложеното наказание на подс.Д. от 1(една) на 2(две) години лишаване от свобода и да бъде завишен размера на наложеното му наказание лишаване от правото да управлява МПС, за срок от 1 (една) на 5 (пет) години. Направено е искане за осъждане на подс.Д. да заплати направените разноски във въззивното производство от частния обвинител, за възнаграждение на повереника в размер на 4 500 лв. На основание чл.320 ал.4 НПК са направени допълнителни писмени изложения за допълване на въззивната жалба. С допълнението към жалбата са развити доводи, за допуснати процесуални нарушения при индивидуализацията на наказанието, които се изразяват в неправилна преценка относителната тежест на смекчаващите вината обстоятелства. Според повереника, съдът не оценил, наличието на допълнителни утежняващи обстоятелства, поради смекчаващите били с превес над утежняващите. Според повереника, съдът е подценил недобрите данни за личността му, установени от регистрираните нарушения, които допускал като водач на МПС. Според повереника, съдът е следвало да съобрази, че са налице отегчаващи вината обстоятелства, свързани с причинените имуществени вреди в резултат на ПТП и неискрено изказаното съжаление, за липсата на загриженост към майката на пострадалия. Навеждат се твърдения за умишлено нарушаване правилата за движение от страна на подсъдимия, който е имал възможността да спре предприетата маневра. Прави се искане да бъде взето предвид процесуалното поведение на подсъдимия след извършването на деянието, тъй като първоинстанционният съд не изследвал задълбочено този елемент от поведението на подсъдимия за справедливото определяне размера на наложеното му наказание. С въззивната жалба и допълнението не са направени искания за събиране на нови доказателства. След срока по чл.319 ал.1 НПК, едва с допълнението към жалбата, постъпило с №20283/20.12.2023г., в деловодството на съда, е било направено ново утежняващо искане от повереникът за увеличаване срока на отлагане по реда на чл.66 ал.1 НК, на наказанието му. Конкретно се иска увеличаването му на пет години, но това утежняващо по характер искане е несвоевременно, т.е. не е направено в предвидения преклузивен петнадесет дневен срок, след присъственото обявяване на присъдата на страните. Срещу присъдата на СГС не е постъпил протест от прокурора или въззивна жалба от подсъдимия и/или неговия защитник. С така описаната въззивна жалба, по същество се иска упражняване на правомощието от въззивната инстанция по смисъла на чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК Пред въззивния съд, прокурорът се присъединява към искането на повереника, за увеличаване наложеното наказание на подсъдимия. Повереникът поддържа пред въззивния състав, исканията във въззивната жалба и допълнението към нея в цялост. Излага доводи, свързани с тежестта на пътния инцидент и обществено опасния му резултат, който бил причинен при грубо нарушение на правилата за движение. Излагат се доводи свързани с поведението на подсъдимия в процеса с оглед липса на изразена искрена самокритичност и съжаление за случилото се, дори направил опит в последната си дума да каже, че починалия мотоциклетист имал по – голяма вина за случилото се с него, имал множество нарушения на ЗДвП. Претендира за присъждане разноските, в тежест на подсъдимия в пълен размер от 4500лв., заявен в представен договор за правна защита. Защитата оспорва исканото увеличение на наложеното наказание на подсъдимия, като посочва, че съдът е определил справедливо наказание от 1 (една) година и 6 (шест) месеца, преди прилагане на законната редукция по чл.58а НК, доколкото максималния размер на наказанието предвидено в закона е до 4 години „Лишаване от свобода“, което е близо до средния размер на наказанието предвидено в чл.343а ал.1 т.2 НК, т.е средния размер е 2 години „лишаване от свобода“. Доводите в подкрепа на искането да не се уважава въззивната жалба на частния обвинител, са че подзащитният му е неосъждан, изразил е съжаление за стореното, поради което твърденията на повереника, че не е направил това се твърди, че са неверни. По отношение на нарушенията по ЗДвП, изтъква значителния период от извършването им, доколкото последното такива е от 2007г., т.е. 14 г. преди инкриминираното нарушение, довело до съответните последици за пострадалия по настоящото дело. Допълва се, че е налице съпричиняване, което също се отразява на степента на тежест на наказателната отговорност, доколкото пострадалия е превишил разрешената скорост за движение и е управлявал след употреба на наркотични вещества, с което е допринесъл за настъпването на ПТП, включително за по-високата сила на удара. Претендира се, да бъде отчетен продължителния период на наказателния процес. С описаните възражения се иска потвърждаване на първоинстанционната присъда в санкционната и част, а искането на повереника да не бъде уважено. Иска се да бъде намален размера на присъдените разноски, касателно възнаграждението на повереника, доколкото същите били неоснователно завишени. В последната си дума подсъдимият Д., моли да бъде потвърдена присъдата на първоинстанционния съд. При проверка за справедливостта и законосъобразността на наложеното наказание, въззивният състав прецени, че наказанието на Д. е било определено при условията на чл.54 ал.1 НК, преди законната редукция по чл.58а НК, с оглед решаване на делото по диференцираната процедура на съкратено съдебно следствие, по реда на чл.371 т.2 НПК, т.е. след като подсъдимият е направил признание за всички инкриминирани от обвинението факти и обстоятелства и се съгласил със събраните доказателства, които ги установяват. Първостепенният съд е обсъдил смекчаващите и утежняващи обстоятелства, които е преценил, като налични по делото. Правилно обсъдени и отхвърлени претенциите на повереника за неискреност в изразеното съжаление от Д., който го заявява включително пред настоящия състав. Не може да е утежняващо обстоятелство, незаявена загриженост за майката на пострадалия, доколкото преживяването на подобни трагични събития е строго индивидуално и всяка намеса от лицето, причинило това, може да доведе до обратен емоционален ефект. Съдът правилно е посочил, че тази претенция „…не може да му се вмени като отегчаващо отговорността му обстоятелство липсата на проявено активно поведение към частната обвинителна, доколкото въздържането от такова може да бъде обяснено и като желание да не бъде тревожена излишно последната, както и с оглед на воденото срещу подсъдимия наказателно производство…“. От изтъкнатите неотчетени обстоятелства, които съдът не отчел, според повереника, настоящият състав, прие за основателни - умишлено нарушените правила за движение, както и причинените имуществени вреди на управляваното от починалия МПС. От материално правна страна, по – тежкия резултат поглъща при условията на субсидиарност леките вреди, които по принцип в чл.343 ал.1 б.А НК са елемент на защита от престъпно увреждане, дори при условията на непредпазливото им причиняване по смисъла на посочената материална норма. Това обаче, не означава, че след като материалните вреди, се поглъщат от по – тежкия резултат, не следва да бъдат отчетени като утежняващо обстоятелство. Нарушенията на правилата също може да е непредпазливо и умишлено. В случая, е очевидно, че пресичането на непрекъсната бяла лента в средата на пътното платно е било извършено при условията на умисъл, а не непредпазливо. В този смисъл, превеса на смекчаващите обстоятелства, при които съдът е отмерил наказанието следва да бъде коригиран, като справедливото наказание следва да бъде определено именно при пълен баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Баланса настъпва поради неотчетено като смекчаващо обстоятелство продължителния период на водене на наказателното производство, по конкретния случай. Деянието е настъпило при ясна фактическа обстановка, за допуснатите нарушения и участниците в нея. Деянието е настъпило на 19.10.2021г., като до момента е изминал период от около две години и половина. Доколкото делото е било решено при пълно съдействие от страна на подсъдимия, следва да бъде отчетено, че периода на продължителност на воденото наказателно производство в двете фази, деянието до настоящия момент, дължащ се на причини извън процесуалното поведение на подсъдимия, следва да бъде отчетен като смекчаващо обстоятелство, респективно в полза на подсъдимото лице, въз основа на общите принципи установяващи правото на справедлив процес по чл.6 ЕКЗПЧ. Същевременно, не може да бъде възприет аргумента на защитата за утежнено здравословното състояние на подсъдимия, доколкото това обстоятелство няма съответната относителна тежест, да послужи за смекчаване отговорността за деянието. В този смисъл и доколкото по останалите изложени претенции от страните, първоинстанционният съд ясно е обсъдил и изложил правилни доводи, мотивирал е обстойно причините да определи размера на наказанието при условията на чл.54 НК, то и въззивният състав не намери основания за изменение на основанията да наказанието да бъде при условията на чл.55 ал.1 НК. В този смисъл, на основание изложеното наказанието следва да бъде определено при равностоен баланс на смекчаващите и утежняващите обстоятелства, съдът прецени, че наложеното наказание преди редукцията по чл.58а НК, следва да е именно две години „лишаване от свобода“, което съгласно разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК следва да бъде намалено с една трета. По този начин на подс. Р. Д. следва да се наложи наказание от 1 (една) година и 4 (четири) месеца „лишаване от свобода“. По отношение срока за отложеното наказание, исканията на повереника следва да бъдат оставени без уважение, като недопустими, доколкото са претендирани след преклузивния срок по чл.319 НПК. По отношение искането на повереника на частния обвинител, за увеличаване на кумулативно предвиденото наказание „лишаване от правото да управлява МПС“, от една на пет години са основателни до размера от 1 (една) година и 4 (четири) месеца „лишаване от правото да управлява МПС“. Доводите в подкрепа на направеното искане, не са били специфично обособени от повереника, не представени други такива самостоятелно. Първостепенният съд, правилно е съобразил, че размера на двете наказания, с оглед всички отчетени обстоятелства за определяне на справедливо наказание следва да е еднакъв, което се споделя изцяло и от настоящият състав. След запознаване с всички обстоятелства за справедливото определяне на наказанието на подс. Д., съдът следва на първо място да съобрази целите по чл. 36 от НК, а наказанието следва да отговаря на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 от НПК. Съобразно разпоредбите, на чл. 49 НК, както и на т. 6, б. "б", на Постановление № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/1982 г., Пленум на ВС и постоянната съдебна практика – Решение № 75 от 17.02.1986 г. по н. д. № 7/1986 г., I н. о. на ВС, Решение № 70 от 17.03.1997 г. по н. д. № 533/1996 г., III н. о. на ВКС, наказанието следва да е и законосъобразно по продължителност, поради което, определеният минимален размер на наказанието „лишаване от правото да управлява МПС“, следва да е не по – малък от размера на наказанието „Лишаване от свобода“. Предвид посоченото, настоящият състав завиши с четири месеца кумулативното наказание по чл.37 ал.1 т.7 НК Пред настоящия състав са направени възражения от защитника на подс.Д., за прекомерност на претендираните разноски за възнаграждение на повереника, за участието му във въззивното производство. Настоящият състав прецени, че следва да допусне обсъждането на това възражение и същото, което следва да бъде уважено като бъдат присъдени такива разноски, но в размер по – малък от претендирания от 4500лв., а именно до сумата от 2000лв. За да присъди по-нисък размер на посочените разноски, настоящия състав установи, че в първоинстанционното производство за две проведени първоинстанционни заседания и изготвена молба по разпоредителното заседание и втора молба за конституиране на частен обвинител са били присъдени разноски за заплатени възнаграждения от частния обвинител в размер на 13 400лв., при минимален съответен размер по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, от общо - 2750 лв., съгласно Наредбата. Въпреки, че са били присъдени в почти петкратно завишен размер от първия съд, този размер не е бил оспорен от защитата и подсъдимия. Във въззивното производство, относо се претендират в размер над минималния размер от два пъти и половина. Възнагражденията за правна защита и съдействие са обект на свободно договоряне, видно от чл.1 на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като от чл.13 ал.1 т.2 и чл.15, следва, че минималното за настоящото наказателно производство възнаграждение е 1750лв., като няма данни за спешност или труд в неработни дни по см. на чл.6 т.14 ал.3 от Наредбата. В НПК, няма правна уредба за преценка на възраженията на защитата, за установяване прекомерност на претендираните разноски на ЧО, в частта относно присъждане поисканото възнаграждение за повереника, но в ГПК и съответната съдебната практика на ВКС по реда на чл. 290 и сл. от ГПК, този въпрос е бил допуснат за решаване и ВАС преценил този размер от гледна точка на техния разумен размер, като например: В Решение № 60267 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 480/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС „…свободният избор на защитник е не само с оглед отношенията на доверие между доверителя и адвоката, но и предвид възможността на клиента да си осигури най-добрата по собствената му преценка защита в наказателното производство - защита, при възнаграждение с оглед очаквания резултат и действително положения от адвоката труд. дължимата грижа е тази, осигуряваща адвокатска защита при възнаграждение, което обичайно не може да бъде в рамките на предвиденото в наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, но трябва да е разумно съобразено с фактическата и правна сложност на делото и с икономическата обстановка в страната към момента на договарянето му…..“ В Решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС -„…Несъмнено разноските, извършени в наказателното производство, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като са пряка и непосредствена последица от увреждането/незаконното наказателно преследване/. Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се включва в тези разноски, поради което при предявен иск по чл. 2 от ЗОДОВ се дължи обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само до разумния и обичайния размер. В съответствие с добрите нрави увреденият също трябва да положи усилия, за да не увеличава размера на вредите. В противен случай съобразно чл. 83, ал. 2 от ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. В правната литература тази хипотеза е позната като "последваща вина на пострадалия"/Ал. К., "Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа", изд.1992 г. на "С.-Р", 1992 г., стр.285/, която се обосновава с принципа на добросъвестността. Поведението на кредитора по време на причиняване на вредата или след това трябва да е съобразено с този принцип/А. К., "Облигационно право. Обща част", четвърто издание от 2007 г. на "С." от 2007 г., стр.438/. Това означава, че след като пострадалият е могъл да получи правна защита по наказателното дело на разумна и нормална за пазарните условия цена, но вместо това е извършил прекомерни и неоправдани разходи, гражданският съд е длъжен в съответствие с чл. 83, ал. 2 от ЗЗД да намали обезщетението за заплатения от пострадалия адвокатски хонорар в наказателното производство до размер, съобразен с фактическата и правна сложност на наказателното дело….“ Вярно е, че на основание чл.189 ал.3 НПК разноските на частния обвинител, винаги следва да бъдат присъждани, доколкото такива са били своевременно поискани и подсъдимия е бил признат за виновен и осъден по така приключилото наказателно производство. Същевременно заплатеното адвокатско възнаграждение, следва да се претендира само до разумния и обичайния размер, в съответствие с добрите нрави, като увреденият също трябва да положи усилия, за да не увеличава размера на вредите. В противен случай, какъвто е настоящия, прекомерният размер на претендираните разноски от ЧО се явява прикрита форма на осъждане на подсъдимия за недължима имуществена отговорност от него, извън наложеното му наказание, която е в противоречие с духа и смисъла на справедливото прилагане законите на страната. Предвид изложеното и на основание чл.337 ал.2 т.1 НПК, 10 –ти състав на Софийски апелативен съд,