Решение № 222 от 18.10.2024 г. на Районен съд - Тетевен по дело № 584/2024 г.

производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По своето естество искът по чл. 439 ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е настъпила. По изложените съображения предявеният иск е допустим, доколкото наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението. Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност. В настоящия случай се касае за влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена в производство по чл.410 от ГПК. Съгласно действащата правна уредба, доколкото заповедното производство се инициира със заявление за издаване на заповед за изпълнение, а не чрез искова молба, то принципно заявлението за издаването на заповед за изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, като този ефект се постига едва с евентуалното предявяване на иск при условията на чл.422, ал.1 от ГПК, като искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК. Целта на уредната фикция в закона е да се охранят правата на заявителя с оглед евентуално изтичащия междувременно давностен срок. В същото време обаче, съгласно съдебната практика, същият ефект има и влязлата в сила заповед за изпълнение, която стабилизира вземането и от влизането й в сила започва да тече нова давност. Съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е спорно или безспорно, което означава, че при влязла в сила заповед за изпълнение не е налице вече правен спор, каквото е положението при постановено съдебно решение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е и константната практиката на ВКС и по- конкретно Решение №781 от 25.05.2011 год- на ВКС по гр.д. №12/2010 год., III г.о., ГК, Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение №214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., Определение №633 от 07.11.2017 год. на ВКС по т.д. №1508/2017 год., II т.о., ТК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК. Съгласно настоящата уредба на заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (по аргумент от разпоредбата на чл.404, т.1, предл.3 от ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в разпоредбата на чл.423 от ГПК и чл.424 от ГПК, аналогични на чл.303, ал.1, т.1 и т.5 от ГПК. Същевременно съгласно константната съдебна практика на ВКС по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Този извод се подкрепя и от мотивите на ТР №4 от 18.06.2014 год. по т.д. №4/2013 год., ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че "... процесуалните действия по установяване на твърдените факти да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими към преценката за дължимост на вземането, респ. не са основание за преодоляване на преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на длъжника преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат установени, искът не би могъл да бъде уважен... ". В този смисъл е необходимо да се отбележи, че извън хипотезите на чл.424 от ГПК и чл.439 от ГПК е недопустим друг иск за оспорване на вземане, което е установено с влязла в сила заповед за изпълнение не само поради невъзможността за пререшаемост на спора с оглед правилото на чл.299 ГПК, но и поради преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо.В този смисъл следва да бъде посочено, че за разлика от общият исков процес, при който преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо настъпва в края на съдебното дирене в последната инстанция по същество (което по правило е въззивното производство), то при влязлата в сила заповед за изпълнение преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо настъпва с изтичане на срока за подаването на възражения срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение. В същата насока е и Решение №6 от 21.01.2016 год. на ВКС по т.д. №1562/2015 год., I т.о., ТК, в което изрично е посочено, че „задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл.416 от ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 от ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. В същата насока са Решение №781 от 25.05.2011 год. по гр.д. №12/2010 год. III г.о., ГК, Решение №207 по гр.д. №7030/2014 год. IV г. о., ГК, Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. С оглед на изложеното към настоящия спор е неотносима и неприложима съдебната практика, постановена по чл.237 от ГПК /отм./, доколкото изпълнителният лист по посочения законов текст се издава направо на извънсъдебно изпълнително основание, а исковете по чл.252, 254 и 255 от ГПК (отм.) за установяване на спорното материално право не са ограничени от преклузивни срокове. В този смисъл е Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК и др. След стабилизирането на заповедта за изпълнение ирелевантно за правния спор е обстоятелството въз основа на какъв акт или основание е издадена същата – дали въз основа на запис на заповед или друг документ. А с оглед на изложеното съдът намира, че когато е налице влязла в сила заповед за изпълнение, същата стабилизира вземането, поради което от влизането й в сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна по аналогия от разпоредбата на чл.117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай. По изложените съображения съдът не възприема доводите на ищеца, за неприложението в конкретния казус на разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД. Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение чрез погасяване на вземането поради изтекла погасителна давност. Съобразно разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно решение – установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните и предели факти, стабилитет и изпълнителна сила – то спрямо същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна погасителна давност, като вида и характера на конкретното вземане е без значение. Срокът от пет години е започнал да тече в случая, считано от влизане в сила на заповедта, т.е. след 30.12.2010г съобразно отберязването в изп.лист и обстоятелството, че заповедното производство е унищожено. Впрочем, такава би била и давността при преценка естеството на вземането, за което постоянната практика на ВКС сочи като приложима общата давност по чл.110 ЗЗД /относно главницата по договор за заем/кредит/. Доколкото се касае за съдебно признато вземане, е приложима именно петгодишната давност, т.е. е налице съвпадане на срока по чл.110 и чл.117, ал.2 ГПК. Влизане в сила на заповедта не се оспорва от ищеца нито се твърди, че същия е упражнил правото си на възражение по чл.414 ГПК /или 423 ГПК/ Действително, основният спор по делото е правен и касае теченето на давностния срок, вкл. основанията за спиране и прекратяване на образуваното принудително изпълнение за събиране на вземането по заповедта за изпълнение. Ищецът се позовава на изтекла погасителна давност, но считано от възникване на задължението -30.09.2009г, като доводите за тази начана дата не се споделят от съда и се приема началото на давността от влизане в сила на заповедта за изпълнение, т.е. считано от 30.12.2010 година. От този момент е започнала да тече давност за събиране на вземането по нея като същото е могло да бъде и принудително осъществено /събирането му зависи изцяло от волята на кредитора/. Съгласно действащото към този момент ППВС №3/1980г. и до приемане постановките на новото тълкуване по този въпрос в ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015г., давност по време на изпълнителния процес не е текла, на основание чл.115, б.ж от ГПК. След този момент и занапред в действие е именно ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от същото, давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т. н. до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В ТР изрично са посочени и изпълнителни действия, които не прекъсват давността: Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. За разлика от исковото производство, при което в рамките на процеса давност не тече, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Взискателят трябва да поддържа с действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешни изпълнителни действия и прилагане на нови изпълнителни способи. Съгласно същата т.10 от диспозитива на решението, "когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие". Изрично е посочено, че давността се прекъсва с последното извършено валидно изпълнително действие. В тази връзка следва да се имат предвид постановките и задължителното тълкуване, дадено в т.10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС касаещо приложението на института на давността в изпълнителния процес. Прието е с него, че давността се прекъсва с образуването на изп.дело на основание чл.116, б.„в”ЗЗД и многократно с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ независимо дали изпълнителното действие е предприето по молба на взискателя или служебно по инициатива на съдебния изпълнител. Наред с това, в рамките на изпълнителното производство давността не спира да тече, тъй като взискателят има възможност да избере да действа или не, като изрично е отменено разрешението дадено с ППВС 3/1980г. в обратен смисъл. Поради тази причина и в случай на негово бездействие, което състояние е продължило повече от две години изпълнителното производство следва да се счита прекратено по право, без да има правно значение обстоятелството дали съдебният изпълнител ще се произнесе с нарочно постановление за това или не. Актът не ЧСИ има в този случай само констативно, но не и правопораждащо действие. По въпроса за момента, от който поражда действие обявявеното за изгубило сила ППВС №3/18.11.1980 г., извършено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и за това дали даденото с т.10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължително разрешение има обратно действие във времето по отношение на извършени преди постановяването му изпълнителни действия по висящи или приключили изпълнителни производства, са постановени различни съдебни актове, вкл. е висящо и образувано ново ТР №3/2020г. на ОСГТК на ВКС. По този правен въпрос са постановени решения по чл. 290 ГПК на ВКС: решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 23к7 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г. о. Според дадения отговор на правния въпрос в тези решения, когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а започва да се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед задължителното тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл.14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Според ППВС №3/18.11.1980г., образуването на изпълнителното производство прекъсва погасителната давност, като след това, докато изпълнителният процес е висящ, давност не тече. С т.10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, според което в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко изпълнително действие, като от момента на същото започва да тече нова давност, но през времетраенето на изпълнителния процес давността не спира, поради което и цитираното ППВС е обявено за изгубило сила. Прилагането на даденото с горепосоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, по които не са предприемани действия за период по-голям от този срок. Тогава давността би се счела за изтекла със задна дата, преди момента на постановяване на новото тълкувателно решение, при действието на ППВС №3/1980г. Ето защо извършената с т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС №3/18.11.1980г., според горецитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК, поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение – 26.06.2015г., като даденото с последното задължително разрешение се прилага от тази дата и само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Такъв отговор на поставения правен въпрос съответства и на практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, според която при аналогични хипотези на нови тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г. на ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно задължително тълкуване на една и съща правна норма, да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт означава да се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. Съобразно конкретиката на случай и след като към момента на влизане на цитираното ТРП №2/2015г е било налуци вясящо изпълнително дело на основание издадения изпълнителен лист по ч.гл.дело №7к0г по описа на РС-Тетевен, а именно изпънително дело №1396/2011г по описа на ЧСИ с рег.№872 на кЧСИ, което е прекратено на 08.06.2018 година, то 5-годишният давностен срок, считано от 26.06.2015г изтича на 26.06.2020г, т.е. доста след образуване на второто изпълнително дело-№942/2018г по описа на ЧСИ с рег.№880 на КЧСИ. Дори да се приеме, с оглед унищоженото изпълнително дело №1396/2011г, перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е настъпила преди реалното изготвяне на постановлението нао ЧСИ, а именно 2 години преди това, която дата би се приела за извършено последно изпълнително действие, а именно-08.06.2016г, то 5 –годишния давностен срок отново изтича след образуване на изп.дело №942/2018 година, а именно на 08.06.2021 година. Нещо повече: ДСори да се приеме, че след образуване на изп.делои №1396/2011г, на дата 23.11.2011 година не са билиизвършвани в продълженвие на 2 години никакви същински изпълнителни действия и перемпцията е настъпила на 23.11.2013 година, то отново 5-тодишният давностен срок изтича след образуване на изп.дело №942/2018г, а именно на дата 23.11.2018 година. По изложените съображения настоящият решаващ сътав намира, че давностият срок, погасяващ правото на принудително изпълнение, към момента на образуване на изп.дело №942/2018 година-на дата 16.08.2018 година, не е изтекъл, поради и което исковата претенция се явява неосноваетелна. По отношение възражението за легитимацията на ответника, като суброгиран кредитор: Според чл. 457, ал. 1 ГПК, присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател. Последиците от присъединяването се изразяват в това, че присъединеният кредитор става страна в изпълнителния процес и се ползва от извършените до присъединяването изпълнителни действия. Съгласно задължителната практика на ВКС, за да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя – редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 42 и чл. 44 от ГПК, както и съобразно специалния чл. 36 от Закона за пощенските услуги. С оглед цитираните погоре разпоредбите в съответствие с чл. 18, ал. 5 от Закона за частните съдебни изпълнители и чл. 42 от ГПК – в конкретния случай е безспорно, че връчването на поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист са връчени на длъжника Х. М. М. по пощата (чрез известие за доставяне) и надлежността на това връчване се определя от правилата, посочени в чл. 36 от Закона за пощенските услуги във връзка с чл. 5 от Общи правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (приети с Решение от 27.05.2010 г. на Комисията за регулиране на съобщенията, Обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.201 г.). В съответствие с тези правила, не съществува изискване за изписване на имената на другото лице, на което се връчва съобщението в самото известие за доставяне, а трите имена на това лице се вписват в служебните документи на служителя на пощите, извършващ връчването, но не и в известието за доставяне. По делото не са отправени искания да се изисква информация от тези служебни документи на служителя на пощите, не се твърди от страна на молителя, че няма син, не се твърди, че положеният подпис не е на неговия син или че към момента на връчване на съобщението неговият син не е бил пълнолетен и в този смисъл връчителят не е имал право да остави съобщението именно на него, тъй като той не е имал право валидно да ги получи. Единственото посочено възражение в депозираната Жалба е обстоятелството, че в оформеното съобщение не са посочени имената на лицето, (посочено като "син" на получателя) което е получило съобщение, но както бе отразено по-горе, то такова задължение за връчителя не съществува, тъй като правилата за връчване на пратките, които се съблюдават са тези, предвидени в Закона за пощенските услуги и Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. От материалите по приложеното заверено копиое на изп.дело №942/2018г е видно, че цедентът е упълномощил цесионера да изпрати уведомление до длъжника/ищцата по делото/ по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД.Приложено е уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД, както и разписка от „МиБМ Експерс“-ООД, която е оформена при условията на отказ за получаване на ищцата.Изрично в описаниоето на пратката е посочено, че се касае за „Уведомление за цесия БНП Париба ПФ ЕАД-15.05.2015“. Съгбасно чл.41, ал.1 от ОБЩИ УСЛОВИЯ НА ДОГОВОР С ПОТРЕБИТЕЛИТЕ НА ПОЩЕНСКИ УСЛУГИ ВКЛЮЧЕНИ В ОБХВАТА НА УНИВЕРСАЛНАТА ПОЩЕНСКА УСЛУГА И ПОЩЕНСКИ ПАРИЧНИ ПРЕВОДИ, ПРЕДОСТАВЯНИ ОТ “MиБМ ЕКСПРЕС” ООД- „Получателят на пощенска пратка може да откаже получаването, като отбележи това върху съответния документ (известие за доставяне, протокол за доставката, покана за колетна пратка или пощенски запис) и удостовери същото с подписа си“. Съгласно ал. (2).Ако получателят откаже получаване на пратката и оформяне на отказа, това се удостоверява от служител на „MиБМ ЕКСПРЕС” ООД, който отбелязва в съответните документи (известие за доставяне, протокол за доставката, покана за колетна пратка или пощенски запис) „Отказал” и се подписва. Съгласно (3).В случай на отказ за получаване на пратката от страна на получателя, с пратката се постъпва съгласно указанията на подателя“. В предвид горното, съдът не възприема доводите на ищцата срещу липсата на легитимацията на суброгирания кредитор-ответнишка по делото, поради неизпълнение на изискванията на чл.99, ал.4 от ЗЗД.Уведомяването е извършено още в хода на първото изпълнително дело-№1396/2011г по описа на ЧСИ с рег.№872 на КЧСИ. Данните по второто изпълнително дело-№942/2018г на ЧСИ с рег.№880 на КЧСИ, също сочат, че ищцата е била уведомена за цесията и за действителния и кредитор, след като въз основа наложен през 2018г запор напритежавано от нея МПС е депозирала молба до ЧСИ/стр.50 от изп.дело/, с която е поискала вдигане на запора. В предвид изложените съображения отрицателният установителен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв подлежи на отхвърляне, в т.ч. и алтернативното заявеноискане, за признаване за недължима на сума над 1566.94 лева, начислена заонна лихва върху главницата за периода от 10.06.2021г до 10.06.2024 година.Не става ясно нито как е формирана посочената алтернативно парична сума, нито нао какво основание се приема от ищцата за погасена по давност.По изпълнително дело №942/2018г на ЧСИ с рег. №880 са извършвани изпълнителни действия/описани и в отговора на исковат молба/, представляващи същински такива в периода 2018-2024г, в т.ч. налагани запориш и вписване на възбрана върху притежавано имущество от ищцата. При този изход и съгласно чл.78, ал.8, във в-ка с ал.3 от ГПК, на ответника следва да се присъди юристконсулртско възнаграждение в размер на 100.00 лева, съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Мотивиран от изложеното, съдът