РЕШЕНИЕ

№ 1453

гр. София, 24.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20231100900284 по описа за 2023 година Предмет на разглеждане са искове по чл. 124 ал. 1 предл. последно от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 79 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и иск по чл. 124 ал. 1 предл. последно ГПК вр. чл. 442 от Търговския закон (ТЗ).

Ищецът „Б.Л.“ ООД (с променено наименование и организационна форма в хода на решаване на делото на „М.Л.“ ЕООД), представляван от адв. Н. Р. от САК, твърди на 29.05.2018 г. „Б.Л. Ф.“ ЕООД да е сключило договор за предоставяне на логистични услуги с „М.К.Е К.Б.“ ЕООД. В изпълнение на задълженията си ищецът предоставил достъп на ответника до складова база в с. Мусачево, община Елин Пелин, който имот ищецът ползвал договор за наем с трето на спора лице. На 01.02.2019 г. било подписано тристранно споразумение към договора за предоставяне на логистични услуги между страните по този договор и ищеца, който да замени като страна „Б.Л. Ф.“ ЕООД. На 27.01.2022 г. „Обединена българска банка“ ЕАД издала банкова гаранция в полза на „Метро“ в размер на 350 000 евро като обезпечение на изпълнението на договора от 29.05.2018 г. със срок на действие до 24.01.2023 г. Ищецът твърди, че за обезпечаване изпълнението на договора посредством логистичен център в с. Мусачево било постигнато съгласие за влизане в отношенията на трето лице, което да осигури логистичния център и на 15.03.2022 г. между „К.-Б.“ ЕАД (собственик на имота) и „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД бил подписан договор за наем. На 07.04.2022 г. между страните в процеса и „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД бил подписан договор, според който при неизпълнение на сключения договор за предоставяне на логистичен капацитет между „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД и ищеца, месечно дължимите от ответника суми по договора за предоставяне на логистични услуги да бъдат плащани на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД. През месец юни 2022 г. синдикът на „Б.Л. Ф.“ ЕООД предявил искове срещу страните в процеса да бъде обявено за непротивопоставимо на кредиторите на несъстоятелността споразумение от 01.02.2019 г. За обезпечение на предявените искове с определение от 02.06.2022 г. бил наложен запор върху вземанията на ищеца срещу ответника, произтичащи от договора за предоставяне на логистични услуги. След налагане на обезпечителната мярка ответникът уведомил ищеца, че желае да прекрати договора за предоставяне на логистични услуги считано от 01.10.2022 г. с цел сключване на директен договор за предоставяне на логистични услуги с „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД. В тази връзка на 11.06.2022 г. находяща се под контрола на ищеца стока била предадена на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД, което дружество на 13.06.2022 г. преназначило и служителите, обслужвали до този момент логистичния център, а представители на страните започнали кореспонденция за изготвяне и подписване на споразумение за прекратяване на договора. Макар и при тези условия да било постигнато съгласие, ответникът решил да задържи договора за предоставяне на логистични услуги до 31.05.2023 г. макар и действието му фактически да било преустановено и на 19.01.2023 г. отправил искане за усвояване на банковата гаранция от 350 000 евро. Ищецът оспорва да дължи обезщетение за неизпълнение на договора за предоставяне на логистични услуги като смята, че при договорено преустановяване изпълнението на договора, ответникът няма основание да изисква изпълнението и съответно да усвоява банковата гаранция. Оспорва да дължи и да осигури гарания със срок до 31.08.2023 г. позовавайки се на приета от ответника банкова гаранция със срок до 24.01.2023 г. Евентуално смята неизпълнението да е резултат от забавата на ответника, който не е отправял искания за логистични услуги, за да възникне задължение за ищеца да предоставя такива. Ищецът оспорва да дължи твърдяното обезщетение и с довод с фактурираните суми да е извършено извънсъдебно прихващане от страна на ответника. Застъпва и теза, че при логистичните услуги липси и щети са обичайни, поради което оспорва наличието на такива да обосновават неизпълнение, покрито от издадената банкова гаранция. Иска се да бъде признато за установено, че за ответника не съществува вземане в размер на 350 000 евро, равняващи се на 684540, 50 лв., както и че за ответника не съществува право да изиска плащане на банкова гаранция в размер на 350 000 евро. Претендират се и разноски.

Ответникът „М.К.Е К.Б.“ ЕООД, представляван от адв. А. К. от САК и адв. Х. Х. от САК, оспорва ищецът да е изпълнявал задълженията си по договора с довод, че поради неосигурена складова база се наложило подписване на договора от 07.04.2022 г. с „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД. Навежда се довод, че ищецът е бил затруднен да изпълнява точно и несмущавано задълженията си по договора за логистични услуги, което мотивирало ответника да изпрати предизвестие при договорен срок от 12 месеца за прекратяване на договора считано от 1.06.2023 г. Твърди в началото на месец юни 2022 г. да е проведена среща между представители на страните, на която ищецът заявил, че предвид наложения запор няма интерес да изпълнява задълженията си по договора и преустановил всякакво изпълнение в това число да осигурява склад и гъвкаво извършване на услугите. Ответникът оспорва да е постигано съгласие за прекратяване на договора. Твърди се ищецът да не е представил и изискуемите съгласно чл. 4.2 “g“ от договора необходими разрешения, лицензи и всякакви други изискуеми се правомощия. Оспорва се ищецът да е предоставил и изискуема от чл. 25 от Анекс 9 банкова гаранция за срока на договора при твърдение за предходни периоди ищецът да е осигурявал различни банкови гаранции при отчитане на ограничения им времеви обхват. Ответникът изрично предложил на ищеца да оттегли искането си за усвояване на банковата гаранция при представяне на банкова гаранция със срок на валидност до 31.08.2023 г. Твърди се ищецът да е причинил вреди на ответника, произтичащи от получени, но невърнати европалети на стойност 503 784 лв., както и да е допуснал липси и причинени други щети общо на стойност 57614, 16 лв. Оспорва се ответникът да е изпаднал в забава с довод, че не може да отговаря за заявеното през месец юни намерение у ищеца да преустанови изпълнението. Ответникът застъпва теза, че освен посоченото неизпълнение гаранцията покрива всяко произтичащо от договора задължение като твърди да е настъпило договорено условие по банковата гаранция – нарушение на клаузите на договора и причинени вреди, които смята да се включват в обхвата на чл. 4.2.с от договора.

В допълнителната искова молба ищецът конкретизира, че в рамките на разговорите през месец юни 2022 г. ответникът уведомил ищеца, представляван от Н. Н., че желае да прекрати договора считано от 01.10.2022 г. Била проведена и тристранна среща с участието на А. Н. от „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД по повод прекратяване на договора с „Б.Л.“ ООД и сключване на договор с „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД за предоставяне на логистични услуги на същия адрес. През месец юни 2022 г. с ответника била съгласувана и инвентаризация на находящата се в склада в с. Мусачево стока, която била и предадена на представител на ответника на 11.06.2022 г. с три броя приемо-предавателни протоколи. При тези условия смята за фактически прекратена дейността на ищеца в логистичния център предвид предаването й на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД. Твърди се ищецът да е съдействал и с обезпечаване дейността на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД по изпълнение на договора като договорите с всички служители на ищеца с място на работа в логистична база Б., с. Мусачево били прекратени по взаимно съгласие на 13.06.2022 г., а веднага след прекратяването им бившите служители на ищеца сключили трудови договори с „Ф. Ф.Л.“ ЕООД. При условията на евентуалност, обусловена от установено основание за ангажиране отговорността му за претендираните вреди, ищецът прави възражение за прихващане на вземания на ответника в общ размер от 561398, 16 лв., индивидуализирани по основание и размер с издадени от ответника фактури, със свои вземания в общ размер от 837178, 85 лв., също индивидуализирани по основание и размер с издадени фактури. Застъпва се и теза, че с приетата от ответника гаранция със срок до 24.01.2023 г. ответникът приел изпълнение на задължението по договора като оспорва да е договарян срок на покритие до 31.08.2023 г. Оспорва да е налице описаното неизпълнение в искане № MD2202710005/27.01.2022 г. като смята очертаното в декларацията неизпълнение за единствено меродавно. Смята, че не може да бъде сочено ново неизпълнение, а в декларацията следва да бъдат посочени всички обстоятелства, относими към предявеното право. Навежда и довод, че европалети са предмет на самостоятелно правоотношение спрямо договора за предоставяне на логистични услуги, поради което и оспорва да се включва в покритието на издадената банкова гаранция. Евентуално твърди това вземане да е било погасено чрез извършено от ответника прихващане, позовавайки се на отразеното в представената от ответника фактура, съответно да е прихванато от страна на ищеца и огласено с размяна на насрещни счетоводни справки. При условията на евентуалност, обусловена от извод за неупражнено изявление за прихващане, се иска обективираното в допълнителната молба изявление да бъде счетено за възражение за прихващане.

„Обединена българска банка“ АД – трето лице помагач на страната на ищеца, сочи да има сключен Договор за банков кредит № 21F-001329/02.12.2021 г. с ищеца, съгласно който при покана от бенефициера (ответника в процеса) и при наличие на договорени условия банката заплаща сумата по издадената гаранция, с което формира незабавно изискуем кредит за ищеца в размера на платената сума. Сочи, че според договора банката не може да осъществя проверка за наличие на неизпълнение, а следва да плати въз основа на декларирано неизпълнение. Застъпва теза за основателност на предявения иск.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – адв. П. от САК, поддържа иска. Смята за недоказано вземане за вреди, а евентуално, че такава отговорност не се покрива от издадената гаранция. Претендират се разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, а адв. Р. сочи, че оспорват възнаграждението понеже е в по-голям размер от платения на тях хонорар. Наведени са доводи в писмени бележки и реплика.

Ответникът, представляван от адв. Х., застъпва теза за неоснователност на предявената претенция. Смята за доказани вреди, произтичащи от поведението на ищеца. Претендират се разноски. Наведени са доводи в писмени бележки и дуплика.

Процесуалният представител на третото лице помагач – юрк. П., изразява становище за основателност на предявения иск, който смята и за доказан.

В писмените си бележки процесуалните представители на ответника поддържат довода си за преюдициарност на спора по т.д. № 98/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд. Относителното действие на евентуалното отменително решение изключва меродавността на даденото разрешение за настоящия спор. Попълването на масата на несъстоятелността, каквато възможност осигурява чл. 649 ал. 2 ТЗ, не поражда самостойно задължение за страна по оспорваната сделка, а правомощие за синдика да възстанови в масата неоправдано излезли от нея средства. Самостоятелно задължение за ответника не произтича и от наложения запор, а както отчитат и процесуалните представители на ответника, то е ограничено до забрана за ответника да плаща на своя кредитор. Затова и отговорността към масата на несъстоятелността произтича от спецификата на оспорваната сделка – единствено задължен към масата е получилият облагата. Предявените искове сочат на твърдение за неоправдано облагодетелстване, определящо като материалноправно отговорно по осъдителния иск единствено лицето, получило съответната облага. Вземането е парично и би възникнало за масата на несъстоятелността. Като парично вземането е такова за стойност и не се погасява независимо дали длъжникът (какъвто би се явил ищецът като кредитор по запорираното вземане) се е възползвал от него, за да погаси свое задължение или е налично предвид наложения запор. При тези съображения съдът не намира необходимост да изчаква приключването на висящия спор, за да разреши повдигнатия в настоящия процес. Като обсъди по същество доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна съдът намира следното:

С Договор за предоставяне на логистични услуги от 29.05.2018 г. (в сила от 01.06.2018 г.), изготвен двуезично – на английски и български, е изразено съгласие, че „У.Б.“ ЕООД (с променено впоследствие наименование на „Б.Л. Ф.“ ЕООД), наричано по договора и ДЛУ (доставчик на логистични услуги), ще предостави на „М.К.Е К.Б.“ ЕООД (наричано впоследствие Метро) всички посочени в договора логистични услуги и допълнително определени в Оперативните изисквания, приложени под формата на Анекс 1. Указано е, че логистичната система трябва да може да удовлетворява всички претенции относно доставката на стоки от Доставчиците на Метро и дистрибуцията на стоките до всички складове и пазари, на които оперира Метро. Според чл. 1.3. ДЛУ не притежава изключителни права при предоставянето на договорените услуги, а Метро има право да възложи тяхното изпълнение на която и да е трета страна или само да се да се ангажира с тях. В чл. 1.5. е посочено, че договорът се явява рамков като ДЛУ ще изпълнява всяка една отделна поръчка за транспорт, съхранение или сходни услуги по силата на този договор. По силата на чл. 3.1. предоставяните услуги от ДЛУ са конкретизирани в отделните Оперативни изисквания. Съгласно чл. 4.1. ДЛУ гарантира, че ще приема всички отделни заявки, отправяни от Метро за договорените услуги, освен ако ДЛУ не откаже заявка с основание, отправяйки своевременно известие до Метро. Примерно са изброени отделни задължения в това число:

4.2 б. „c“ („в“ според българския вариант на текста) да използва своите капацитети възможно най-гъвкаво, така че да осигури постоянство при предоставянето на своите услуги на Метро според исканите обеми, гарантирайки още и че структурни отклонения в обемите сьгласно посочените в договора изискания в нито един момент няма да оказват влияние върху заявените услуги;

4.2 б. „g“ („ж“ според българския вариант на текста) да притежава всички необходими разрешения, лицензи и всякакви други изискуеми правомощия;

4.2. б. „l“ („л“ според българския вариант на текста) да осигури склад/крос-докинг терминал на следното местонахождение …….. Всякакви промени в местонахождението ще бъдат предварително уговаряни в писмена форма като уведомлението за промяна ще се изпраща най-малко три месеца по-рано.

Съгласно чл. 4.3 б. „c“/“в“ от договора ДЛУ се задължава да осигури и поддържа в достатьчна наличност товарно оборудване, в частност евро палети и, когато е договорено. всякакви други видове палети. Палетите не трябва да имат дефекти и трябва да бъдат в нормално сьстояние. Освен ако не е договорено друго, евро палетите ще бъдат обменяни веднага след доставка на транспортираните стоки и продукти в магазините на Meтро (Разменен принцип''). Съгласно Разменният принщп ДПУ ще получава същия брой евро палети от магазините. колкото са били доставени в последния. Същото ще важи и когато ДЛУ доставя и поддържа в наличност други видове палети.

Изразено е и съгласие, че ДЛУ може да възложи за изпълнение на трета страна която и да е транспортна услуга, при условие че Метро е уведомено за подизпълнителя предварително (чл. 5.1.) Според 5.2. ДЛУ ще осигурява изпълнението на дейностите в складовете и в крос- докинг терминала с най-малко 50 % свои собствени служители, като отклонение под този праг трябва да бъде договаряно предварително с Метро… Указано е, че Метро може да отхвърли всеки един подизпълнител с основание. Съгласно чл. 6.1. Метро се задължава да предоставя необходимата информация и данни на ДЛУ, нужни за изпълнението на услугите. Постигнато е съгласие, че ако ДЛУ не предостави услугите след уведомление от Метро съгласно договорените стандарти по каквито и да е причини, Метро може само или чрез трето упълномощено лице да предостави тези Услуги (заместваща функция – чл. 10.1). Съгласно чл. 10.5. ДЛУ няма право на възнаграждение за предоставяните от Метро или от друга трета страна услуги. Заместващата функция дава право на Метро да прекрати договора в съответствие с договорени условия. Според чл. 11.6. Метро има право да удържа дължими суми за плащане на ДЛУ от каквито и да е дължими нему суми в резултат на нанесени щети или загуби при предоставянето на услугите. Във всеки един такъв случай Метро ще издава фактури за такива щети на ДЛУ. Метро може да удържа тези фактурирани суми от следващите дължими плащания на ДЛУ. Клаузата на чл. 20.2 сочи, че всяка от страните може да прекрати Договора с поне 12-месечно предизвестие на което и да е първо число от месеца от която и да е календарна година, но не по-рано от 31.05.2021 г. Съгласувано е и че в края на договора ДЛУ се съгласява съдейства на Метро за плавния преход към следващия доставчик на услуги като конкретно предаде всички стоки на склад и приключи всички заявки за транспортиране. ДЛУ се задължава и да прехвърли цялата налична информация за стоките и предстоящите заявки на Метро или на друга трета страна, посочена от Метро (чл. 20.5). Договорено е и изменения, съответно допълнения на договора или анекси към него да бъдат изготвяни в писмена форма (чл. 23.2). В чл. 22 С. К. е посочен като ръководител Сектор „Управление на доставките“ и е определен като получател на всяка информация, касаеща сключения договор.

Според чл. 8.7 от Анекс 1, наречен Оперативни изисквания, при доставени до обекти на „Метро“ стоки, натоварени на палети водачът на камиона получава толкова същия брой „празни“ европалети, което се удостоверява с протокол и броят палети, предоставени от и на ДЛУ от съответния обект на Метро ще бъде отчитан ежемесечно като статистиката е възложена на ДЛУ. Посочено е, че ДЛУ отговаря за връщането на палетите обратно в крос- докинг терминала или склада, за да се поддържат наличен брой палети.

Страните не спорят, а и от съдържанието на приетия по делото документ се установява, че на 01.02.2019 г. между ответника, „Б.Л. Ф.“ ЕООД и ищеца е подписано споразумение считано от 01.02.2019 г. ищецът да встъпи в правата и да поеме задълженията на „Б.Л. Ф.“ ЕООД по договора за логистични услуги, в сила от 01.06.2018 г. Изразено е и съгласие, че „Б.Л. Ф.“ ЕООД и ищецът са солидарно отговорни за задълженията по договора за логистични услуги, възникнали до момента на подписване на тристранното споразумение.

По възлагане на ищеца Обединена българска банка“ АД (наричано впоследствие и банката) е предоставило Банкова гаранция за изпълнение № MD2202710005 за точно и надлежно изпълнение на задълженията на ищеца, заменил съгласно Тристранно споразумение от 01.02.2019 г. „Б.Л. Ф. ООД“ в Договор за логистични услуги от 01.06.2018 г. с М.К.Е К.Б.“ ЕООД за предоставяне на логистични услуги на база договорени тарифи за определен период от време. Банката е поела задължение при писмено искане в 7-дневен срок банката да изплаща сума до 350 000 евро въз основа на писмено декларирано неизпълнение на договорно задължение при примерно изброени случаи. Посочено е, че гаранцията е валидна до 24.01.2023 г. Основание за издаване на банковата гаранция е сключен между ищеца и третото лице помагач Договор за банков кредит / общ лимит за оборотни средства и издаване на банкови гаранции/ № 21F-001329/02.12.2021 г. Страните не спорят, че с решение от 04.01.2022 г. по т.д. № 20211800900152. по описа на Софийски окръжен съд „Б.Л. Ф.“ ЕООД е осъдено да предаде на „К.-Б.“ ЕООД държането на имота, ползван за осъществяване на договорените логистични услуги.

На 07.04.2022 г. ищецът е договорил с „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД да му предостави за осъществяване на складови и логистични услуги логистичен капацитет в складова база „У.Б.“ срещу заплащане на цена и всички дължими разноски за ползване и поддръжка на складовата база, конкретизирани в Приложение № 3 към договора. Указано е договорът да влиза в сила от 15.03.2022 г. и е договорен срок на действие до 01.09.2022 г. На 07.04.2022 г. между страните в процеса и „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД е констатирано, че:

• за предоставяни услуги по договора за логистични услуги, действащ от 01.06.2018 г., ищецът генерира вземания към ответница на месечна база;

• сключеният договор за логистичен капацитет е необходим за ищеца, за да може да предоставя на ответника услугите по договора за логистични услуги;

• ответникът има интерес да получава непрекъсваемо предоставяните от ищеца услуги по договора за логистични услуги.

• „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД възнамерява да прекрати незабавно договора при неизпълнение от страна на ищеца по договора за предоставяне на логистичен капацитет.

Договорено е, че за да се осигури непрекъсваемост на логистичната услуга и да се предотврати прекратяването на договора за предоставяне на логистичен капацитет, при декларирано от „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД неизпълнение, дължими от ответника на ищеца суми по договора за логистични услуги ще бъдат плащани вместо на него на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД.

Страните не спорят, че на 31.05.2022 г. за ищеца е прието изявление от представители на ответника, с което, позовавайки се на чл. 20 ал. 2 от договора, се прави изявление за прекратяването му считано от 1.06.2023 г. Свидетелят С. К. сочи още през месец януари 2022 г. в рамките на инициирана среща за увеличаване на цени вследствие промяна цената на електроенергията, чул от представители на ищеца за дело между тях и наемодателя им „К.“, по което очакват съдът да се произнесе да напуснат склада. Посочили като вероятно в скоро време да останат без склад, без възможност да работят и да извършват дейността поради липса на складово пространство. След това започнали дискусии по какъв начин дейността да продължи така, че да обслужват магазините. Началото на месец юни след като съдът наредил на ответника да не плащат на ищеца, а да задържат парите, Н. Н., присъствал на срещата от страна на ищеца, казал, че нямат възможност да изпълняват задълженията поради липса на финансов ресурс. С този период свидетелят свързва и възлагането на услугите на „Ф. Енд Фуудс Лоджистик“, а през месец август сочи да са предприели окончателно уреждане на финансовите отношения с ищеца. От страна на ищеца било поискано да прекратят договора по взаимно съгласие като ответникът се откаже от предизвестието. Ответникът предложил съдържание на анекс, с което ищецът не се съгласил.

Страните не спорят, че на 13.06.2022 г. (датата е посочена на заглавната страница на документа), между ответника и „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД (наричано в договора ДЛУ), е подписан договор, като ДЛУ ще предоставя всички логистични услуги, допълнително определени в Оперативните изисквания, приложени под формата на Анекс 1. В Преамбюла на договора изрично е посочено, че изпълнението на договора е започнало на 12.06.2022 г. Договорено е и ДЛУ да осигури склад/крос-докинг терминал на адрес: Подбалкански път Е871, 4-ти км, 2139 Мусачево; София бул. „•••••••.

Няма също така спор, че С. К. е изпратил на електронна поща проект за споразумение за прекратяване на договора, а от името на ищеца Н. Н. е предложил да отпадне б. „г“, която, според неоспорения документ гласи следното: Прекратяването на Договора за наем от 08.07.2009 г., описани в т. „В“ по-горе както и съдебното решение от 04.01.2022 г., описано в т. „В“ по-горе възпрепятстват „Б.Л.“ ЕООД да изпълнява задълженията си по Договора за предоставяне на логистични услуги от 29.05.2018 г. Свидетелят Н. сочи да му е известно, че до 2019 г. дружество в групата „Б.“ изпълнявало централизиран логистичен проект като съхраняват в складове и по заявки на ответника подготвят и доставят стоки по обекти. През 2019 г. било взето решение приходите от дейността да се консолидират в дружеството „Б.Л.“ ООД. През месец януари 2022 г. разбрал, че дъщерна компания на ищеца – „Б.Л. Ф.“ ООД има проблеми с ползването на сградата, в която се осъществява проектът в полза на ответника. По същото време, предвид показанията на свид. К., уведомил за потенциален проблем и представители на ответника. Свидетелят Н. сочи да е предложил вариант за преодоляването му. Свидетелят потърсил А. К., понеже знаел, че е в добри отношения с „К.-Б.“ и се срещнал с него. Информирал го за ситуацията около проекта с „Метро“, а свидетелят К. потвърдил, че ще съдейства като със своето дружество „Ф. Е.Ф.Л.“ влезе в отношение със собственика на сградата, вземе правото на ползване и преотдаде на ищеца възможността да продължи да ползва базата в с. Мусачево, за да може да продължи изпълнението на дейността в полза на ответника. Установили възможност да бъде подписано тристранно споразумение, с което да бъде гарантирано ползването на предоставения капацитет с директни плащания към „Ф. Е.Ф.Л.“ при неизпълнение от страна на ищеца. Още при подписване на тристранното споразумение уведомили „Метро“, че ще продължат да ползват сградата до края на септември 2022 г., след което ще прехвърлят проекта на ответника в сградата на „Ф. Е.Ф.Л.“, намираща се на „Ломско шосе“. Свидетелят определя тази сграда като осигуряваща по-висока степен на енергийна ефективност и монтирани соларни панели, позволяващо по-добри условия за оперативно изпълнение. През месец май свидетелят разбрал, че ответникът ще преустанови взаимоотношенията си с ищеца, а за изпълнител на логистичните услуги било избрано „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД. Представители на „Метро“ казали, че ищецът трябва да продължи да изпълнява дейността директно към „Метро“ до края на септември, след което – със самия пренос на стоки и на процеси на територията на другия склад на „Ломско шосе“, да спрат изпълнението. Свидетелят предложил да потърси начин да прехвърли дейността по-рано, понеже проектът вече не бил изгоден за тях. Сочи след 2020 г. драстично да е спаднал обемът на обслужваните стоки и предвид задължението да поддържат капацитет при драстично вдигнати цени на тока, приключили 2020 г. на загуба. Поради драстично завишените цени на горивото през 2021 г. и невъзможност превишението да бъде компенсирано чрез договорната клауза, по едностранно изготвен от „Метро“ проект, ищецът бил на загуба и през 2022 г.. С А. К. се разбрали да предадат дейността още през месец юни като съгласували процеса, за да се случи без препятствия – предаване на стоката, права за ползване на софтуер, осигуряващ автоматичен обмен на данни с „Метро“ и прехвърляне на служители, които са назначени на щат в дружеството на ищеца. Промяната била съгласувана със С. К. – логистичен директор при „Метро“ включително и досежно датата, когато да се случи. На срещата присъствали С. К., Д.Б., когото знае като финансов директор и Н.Г., когото свързва с изпълнителен директор към този момент, било обещано, че предстои ищецът да получи от ответника споразумение, с което ще прекратят взаимоотношенията по желание на „Метро“. Н.Г. заявил, че ще прекратят отношенията без те да имат някакво отношение към нас (ищеца – бел. на докладчика), че ние нещо сме им навредили и съответно най-важното – ще ни върнат банковата гаранция. На свидетеля е известно, че ответникът е извършвал плащания към „Ф. Е.Ф.Л.“ въз основа на тристранното споразумение и като причина за това сочи предпочетен от ищеца вариант за уреждане на отношенията между страните. Свидетелят определя като практика при приемане на стока на палети на превозвача да бъде предавано друго дървено пале от същия вид. Случвало се е в годините разминаване в количествата, довело и до забавяне при връщане палетата на доставчици на „Метро“. Свидетелят сочи, че към някои от тези доставчици има забавени палети, но отношенията в тази насока смята да са предмет на други договорки с ответника. Определя като практика и установяване на липси при периодично или по конкретен случай извършвани инвентаризации, но твърди замяната да се осъществява с оборотни палети на оператора като смята, че останало в халето пале след разкомплектоване на стоката остава за ищеца.

Свидетелят А. К. сочи чрез своя фирма да е логистичен партньор на ответника.

Месец март или малко преди март месец бил уведомен от „К.“, че в негов имот, в който се намира логистичен склад „Б.Л.“, има кризисна ситуация. По същото време или преди това бил потърсен и от представител на „Б.“ за разговори да бъде подизпълнител на някакъв техен голям клиент, с голям обем стоки. По това време или по-скоро впоследствие получил и първото обаждане от представител на ответника с проявен интерес към реализацията на негов проект и възможността да стане логистичен партньор. Впоследствие започнал разговори с ищеца да стане техен логистичен партньор-подизпълнител. Понеже „К.“ вече предприели действия за освобождаване на склада от „Б.Л. Ф.“ със съдействието на съдебен изпълнител и с оглед доверието, с което се ползвал свидетелят, фирмата на свидетеля се наложило да стане наемодател и да преотдаде помещенията на ищеца, за да обслужва ответника като свой клиент. Ищецът трябвало да плаща наем и консумативи за обекта, а с тристранно споразумение ответникът гарантирал тези плащания. Същевременно с ищеца договорили да прехвърлят персонала като в рамките на един ден служителите, обслужващи „Метро“ и други клиенти на ищеца, били освободени от ищеца и назначени във фирмата на свидетеля като продължили да работят в базата. На фирмата била предадена и намиращата се в складовата база стока. До месец септември 2022 г. чрез фирмата си действал като подизпълнител на „Б.Л.“, осъществявайки цялостната дейност. Междувременно с фирмата си „Ф. Е.Ф.Л.“ свидетелят участвал в организиран от ответника търг за избор на логистичен партньор, която била и избрана. През месец септември2022 г. стоката на ответника била прехвърлена в склад на фирмата на свидетеля и бил подписан договор. В процеса на предаване било обсъждано с ищеца и ответника и прехвърляне на системата за управление на процесите – складов софтуер. Ищецът активно съдействал за осъществяване на този процес. Свидетелят сочи и че по силата на тристранно споразумение е получавал плащания от ответника.

Свидетелят Ц. С. сочи докъм юни 2022 г. да е работил при ищеца, след което се прехвърлил към „Ф. Е.Ф.Л.“. Трудови договори подписали и други 40-50 човека. Направили инвентаризация – сравнявали складова наличност плюс системна наличност, сравнени с отчитаното и от ответника. Процедурата била стандартна, която обикновено за „Метро“ се правела август-септември. Свидетелят подписал приемо-предавателните протоколи, с които свид. К. сочи да е поел под своя отговорност стоките в складовата база. „Ф. Е.Ф.Л.“ поело изпълнението към няколко клиенти, сред които и „Метро“, а свидетелят продължил да изпълнява същата работи на същото място.

Във фактура № 337020414 от 24.10.2022 г, е отразено задължение на ищеца към ответника с указание за предмет на сделката – Евро палети кол-во 20 991 на обща стойност 503 784, 00 лв. (с ДДС). Като начин на плащане е отбелязан Прихващане.

На 19.01.2023 г. чрез „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД представители на ответника са поискали от „Обединена българска банка“ АД да заплати сумата от 350 000 евро при посочване, че ищецът не е изпълнил задълженията си съгласно Договора за логистични услуги от 01.06.2018 г. във връзка с Тристранно споразумение от 01.02.2019 г. като за неизпълнение се сочи невъзможност винаги да предоставя логистичните услуги поради отказан достъп до логистичен склад при указание това да представлява неизпълнение на договорните задължения на основание чл. 4.2. б. „С“, „G“ и „L“ от Договора за логистични услуги от 01.06.2018 г. В искането е отбелязано и ищецът да не е изпълнил и задълженията си, произтичащи от Анекс № 9 от Договора за логистично обслужване от 01.06.2018 г., а именно да предостави в полза на ответника банкова гаранция със срок на валидност до 31.08.2023 г. От заключението на вещото лице М.-К. се установява, че стойността на 20 991 бр. палети възлиза на 419 820 лв. без ДДС и 503784 лв. с ДДС. Ответникът е осчетоводил вземания към ищеца в общ размер от 561 398, 16 лв., а издадените фактури от ответника през периода 06-10.2022 г. в общ размер от 57614, 16 лв. са осчетоводени от ответника към м. 12.2022 г. В счетоводството на „Метро“ сумата от 561 398, 16 лв. е приспадната от размера на фактурираните задължения на „Б.“ с отбелязване за прихващане. В счетоводството на ищеца размера на неговите вземания е намален с указание „за 7 фактури за обща сума 561 398, 16 лв. При проверката вещото лице не установява документална обоснованост на осчетоводените прихващания като сочи да й е известна практика за автоматизиране на процеса на редуциране на насрещни задължения до по-малката от сумите.

С писмо до частен съдебен изпълнител Р.М. от неустановена дата, се налага извод да е изпратено по повод получено от ответника запорно съобщение, изготвено на 03.06.2022 г., в което се сочи ответникът да дължи на ищеца суми, произтичащи от доставени услуги до месец май в размер на 513 897, 59 лв., а произтичащите от договора възнаграждения да са в различен размер в зависимост от обема на предоставените услуги и надлежното им изпълнение. От заключението на вещото лице съдебно-счетоводна експертиза се налага извод, че към 31.12.2022 г. осчетоводеното от ответника негово задължение към ищеца е в общ размер от 618946, 32 лв.

При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

По иска да бъде признато за установено, че за ответника не съществува вземане.

С уточнителната молба вх. № 41556/02.05.2023 г. ищецът изрично конкретизира, че освен въведения спор досежно правото да бъде усвоена банкова гаранция очаква с решението да бъде утвърдено и неговото разбиране, че липсва вземане, изводимо от договора за логистични услуги и претендирано от ответника в размер на 350 000 евро. Така поисканата защита ангажира ответника да изчерпи всички обстоятелства, с които правовият ред свързва възникнало в негова полза вземане. Ответникът се позовава на неизпълнено задължение ищецът да осигури складова база и постоянно предоставяне на логистични услуги. Страните не спорят, че ищецът е преустановил изпълнението на тези свои задължения, но тезите им си противоречат досежно причината за това.

Доказателствата позволяват еднозначен извод, че ответникът е пожелал прекратяване на договора между страните. Договорът предвижда такава възможност и регламентира условия, позволяващи едностранно прекъсване на правната връзка. Регламентът не държи сметка за причината, а придава значение единствено на желанието у страната. Установява се обаче, че предоставянето на уговорените услуги е било прекратено преди посочения в изявлението момент като ищецът твърди това да е станало по съгласие между страните.

Клаузата на чл. 23.2. от договора установява писмена форма за обективиране на относимо към правната връзка съгласие. Нормата на чл. 293 ал. 2 ТЗ прогласява за нищожно – негодно да прояви правен ефект, изявление, обективирано в отклонение от договорената между страните форма. Същевременно обаче, отчитайки спецификата на търговските отношения, правилото на чл. 293 ал. 3 ТЗ допуска изключение, когато от поведението на търговеца може да се заключи, че не е оспорвал действителността на несъобразено с писмената форма изявление. Нормата на чл. 301 ТЗ обвързва търговеца и от предприети от негово име действия без предварително учредена представителна власт, ако не се противопостави веднага след узнаването. Следователно в търговските правоотношения е установен приоритет на съдържанието пред формата, което, според настоящия състав, придава правно значение и на съпътстващите волеизявлението обстоятелства, а представителната власт на волеизявяващия остава без правно значение.

Съдът кредитира показанията на свидетеля Н. досежно осъществените действия по предсрочно прекратяване изпълнението на дейността (преди изтичане на срока на предизвестието). Макар и заинтересован в полза на ищеца по смисъла на чл. 172 ГПК (предвид посоченото качество съдружник в дружеството към датата на депозиране на показанията), показанията му са логически издържани, последователни и подкрепени както от показанията на свид. К., така и с писмени доказателства. Разгледани в тяхната съвкупност позволяват еднозначен извод, че предсрочно прекратеното изпълнение на договора е било известно на представители на ответника. Желаното прекратяване е изводимо еднозначно и от сключения договор с „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД преди изтичане срока на предизвестието, съответно възлагане на това дружество на всички договорени услуги преди изтичане на срока на предизвестие. За фактическото прехвърляне на дейността през месец юни 2022 г. сочи и свидетелят С., непосредствено ангажиран с управлението й. След този момент произтичащата от договора от 29.05.2018 г. правна връзка бива лишена от съдържание. Ответникът не твърди да е възлагал услуги, а и ищецът твърди и че не е очаквал такива, Договорът е предвидено от закона средство за постигане на зачетен от правовия ред резултат, основан на припокриващи се интереси на обвързалите се страни. Средство за постигането му се явяват поетите насрещни задължения. Следва да бъде споделена тезата на процесуалния представител на ищеца, че с оглед рамковия му характер изцяло от ответника зависи дали и каква работа ще бъде извършена от ищеца в качеството му на доставчик на логистични услуги. Необоснована е поддържаната в писмените бележки на ответника теза за зависимостта му от ищеца за осигуряване на обещаните доставки. При положение, че ответникът е решил да ползва услугите на трето на процесния договор лице и не възразява срещу твърдение на ищеца, че след 13.06.2022 г. не му е възлагана логистична услуга, очевидно сключеният договор от 29.05.2018 г. е нежелано от него средство за реализацията на този му интерес. Затова и непостигнатото съгласие за условията при които да бъдат приключени отношенията остава без правно значение. Прекратеният договор не препятства изпълнението на предходно възникнали задължения, поради което съществуването на такива, съответно спор в тази насока не оправдава съществуване на очевидно нежелана от страните правна връзка. Ето защо и с оглед нормата на чл. 293 ал. 3 ТЗ настоящият състав приема за еднозначно изводимо от поведението на страните нежелание за обвързване, изпълващо съдържанието на съгласие за прекратяване на правната връзка към 13.06.2022 г. По делото не се доказва твърдяният в писмените бележки отказ от страна на ищеца да предоставя логистични услуги към 07.06.2022 г. Произтичащото от договора за логистични услуги задължение за ДЛУ предполага фактически действия, чиято липса едва води до неизпълнение. Ответникът не твърди, а и не установява подадена заявка, която да е останала неизпълнена, за да позволи извод за нарушен ритъм на логистичните услуги. Опасността от неизпълнение, за каквато се установява да е сигнализирал свид. Н. и то още през месец януари 2022 г., не сочи на укоримо поведение. Своевременно подадената информация за предвиждано затруднение е в съответствие с дължимата добросъвестност, понеже позволява кредиторът да предприеме необходимите мерки, за да предотврати увреждането на собствения си интерес. Именно това се установява да се е случило – ответникът е осъществил процедура по избор на нов доставчик на услугите. Действията на ищеца в това число и ангажиране на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД осигуряват интереса на ответника, изводим от чл. 4.2.с/в и съответно чл. 4.2.l/л. за времето до прехвърляне на дейността на „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД. От обективираното изявление до ЧСИ М. се налага извод, че именно предоставяни услуги са формирали вземания на ищеца през месец май 2022 г. Не се спори и че именно ищецът е осигурявал логистичното обслужване до 12.06.2022 г. Без значение остава и обстоятелството, че поради спрени плащания от страна на ищеца към „Ф. Е.Ф.Л.“ ЕООД такива са били извършвани от ответника. Платеното чуждо задължение при поет за целта ангажимент не сочи на неизпълнение по основния договор. Ответникът не твърди тези безспорни между страните и установени по делото факти да са го увредили – твърдяните в процеса вземания за ответника нямат отношение към тристранното споразумение. Платеното от ответника вместо ищеца компенсира задължението на ответника към ищеца в процеса на изпълнение на договора, което и логично обяснява липсата на осчетоводени от ответника задължения на основание извършените плащания по тристранното споразумение.

Дори хипотетично да се приеме, че договорът от 29.05.2018 г. обвързва ответника и за период след фактическото преустановяване на изпълнението поради предаване на цялостната дейност на избран от ответника доставчик на услугата, неизпълнението на логистични услуги не е резултат от контролирана от ищеца причина. Действащият договор макар и рамков, ангажира ответника да ползва услугите на ищеца. Предпочитанието на ответника след 13.06.2022 г. да се довери на друг доставчик (преди да е изтекъл срокът на предизвестието) обективно лишава ищеца от възможност да изпълни. Обстоятелството, че ищецът се е възползвал от това в случай че е бил възпрепятстван да обезпечи складова база след 1.09.2022 г., не обосновава самостоятелно основание за обезвреда. Нормата на чл. 82 ЗЗД свързва имуществената отговорност при неизпълнение с произтекла от него конкретна вреда и то ако и доколкото се явява пряка и непосредствена последица от неизпълнението. След като ответникът не твърди такава, немислимо е и възникване на вземане на това основание. Игнорирането на обезщетителната функция на отговорността при неизпълнение придава на имуществената отговорност санкционен характер. Такава не следва от закона, а ответникът не твърди да произтича и от договора, поради което безпредметно остава обсъждането дали би била в съответствие на добрите нрави.

От друга страна правилото на чл. 289 ТЗ изрично повелява, че упражнено право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна. Изискването ищецът да поддържа договорения капацитет въпреки възложените на друг търговец припокриващи се по предмет и обем услуги и то на договореното място за изпълнение и при знание, че прекратяването на отношението между страните по предходния договор се желае от ищеца, сочи на злоупотреба с право. Освен че с фактическото предаване на дейността, което от съдържанието на последващия договор следва да е било известно и на законния представител на ответника, реалното изпълнение по договора от 29.05.2018 г. се явява обективно невъзможно. Поддържането на логистичен капацитет при тези условия е лишено от разумно оправдание усилие след като предвид превъзложената дейност липсва каквато и да било вероятност капацитетът да бъде оползотворен. Без значение остава възприетото от законния представител на „Ф. Е.Ф.Л.“ качество на подизпълнител за периода до месец септември 2022 г. Сключеният договор за наем на 07.04.2022 г. позволява такава интерпретация предвид предоставяна услуга за част от необходимото при изпълнение на договора за логистични услуги и обосновава документално развиващото се отношение до 01.09.2022 г. След 13.06.2022 г. обаче и самият свидетел А. К. сочи цялостната дейност да е била поета от представляваното от него дружество, което изключва качеството подизпълнител.

По делото не е представен Анекс № 3, който според договора следва да регламентира платимото възнаграждение. От съдържанието на самия договор, а и от изявленията на представители на ответника до ЧСИ М. по повод наложен запор върху вземания на ищеца обаче става ясно, че неговият размер варира от 1) обема на извършените транспортните услуги и 2) от качеството на изпълнението. Следователно прехвърлените складови и транспортни услуги лишават ищеца от приход, който да осмисли евентуално направените разходи. Предвид и общия размер на осчетоводеното от ответника задължение към ищеца към 31.12.2022 г. единствено възможен се явява изводът, че изпразнената от съдържание правна връзка между ищеца и ответника би ангажирала доставчика да прави разходи за осигуряване на складова база без потенциал те да доведат до реален приход. При тези съображения настоящият състав приема, че формално съществуваща, но лишена от стопанско съдържание правна връзка предпоставя единствено вреда за ищеца. Затова и основано на такова положение право не намира опора в закона (чл. 293 ТЗ). В обобщение следва да се посочи, че не формалното съществуване на договор, а актуалното желание за страните да постигнат договорения резултат при съгласуваните условия осмисля и санкционираното от закона задължение. Ето защо и евентуално съществуващ договор след цялостното прехвърляне на дейността не е в състояние да породи задължение, за да обоснове неговото неизпълнение. Понеже изпразнената от съдържание правна връзка не поражда зачетени от правовия ред интереси, без значение остава кой е инициирал прекратяване на договора. По изложените съображения настоящият състав приема, че след 13.06.2022 г. за „Б. ЛОДЖИСТИК“ ООД не съществува задължение да осигурява логистични услуги (чл. 4.2.„с“/“в“ от договора), а следователно и да поддържа изискуемите за целта документи (чл. 4.2.„g“/“ж“ от договора).

Не се установява нарушение и по чл. 4.2.„l“/“л“ от договора. Прекратеното правоотношение, съответно лишената от съдържание правна връзка след 13.06.2022 г., не пораждат валидно задължение за поддържане на складова база. Прекратеният договор за наем от страна на „К.“ не е засегнал обещаното от ищеца осигуряване на непрекъснати логистични услуги като без значение остава начинът, по който това е станало.

Както прекратеният договор така и лишената от съдържание правна връзка, ако се приеме такава да съществува и след 13.06.2022 г., лишават от опора и банковата гаранция. Обезпечителният й характер предпоставя вероятност от неизпълнение, което пък налага възникнало задължение. Изцяло поетата дейност от трето лице по възлагане от ответника изключва риска от неизпълнение от страна на ищеца, което обезсмисля и предоставяне на банкова гаранция. От друга страна, само по себе си това неизпълнение не е в състояние да породи вреда, за да обуслови на собствено основание и имуществена отговорност.

Както бе посочено вече при предявения за разглеждане отрицателен установителен иск ответникът дължи да разкрие фактите, обуславящи оспорваното вземане. На това съответства и гарантирана от закона възможност да се позове включително на невъведени от ищеца факти. Следователно при отрицателния установителен иск основанието на вземането се формира от твърденията на ответника, а представата у ищеца в тази насока не е меродавна. Дали твърдяните факти обосновават съществуване на вземане, произтичащо от самостоятелно от правна гледна точка правоотношение – издадена банкова гаранция, подлежи на преценка при разглеждането на този самостоятелен иск. Ето защо настоящият състав приема за неоснователен поддържаният и в писмените бележки довод за недопустимо разглеждане на твърденията, обуславящи вземане за обезщетение за невърнати палети в размер на 503784 лв. и за други фактурирани вреди в общ размер от 57614, 16 лв.

Спорно между страните е дали отношението по повод невърнатите палети се включва в обхвата на договора от 29.05.2018 г. Договорът не вменява задължение на ищеца да осигури дейността със свои палети (каквато теза се поддържа от ответника), а дори и такова да бъде вложено, претендираната вреда не следва от използването на принадлежащи на ответника палети, а се извежда от факта, че те не са върнати. Това предполага възникнало за ищеца задължение за връщане на движимите вещи, от чието неизпълнение едва произтича имуществена отговорност.

Клаузата на чл. 4.3.с от договора вменява в задължение на ищеца да осигури „товарно оборудване в частност евро палети“ и подреждане на стоките, съответно товара при указани правила. Ищецът се е задължил и при получаване на натоварена на палети стока да връща същия брой палети. Така очертаното съгласие не визира прихващане на вземания (каквато теза се поддържа от ищеца), а опериране със движими вещи било предоставени от ответника, било получени от трети лица по повод на сключени сделки с ответника. Следователно палетите не са предмет на сделката между страните, а средство за постигане на договорения резултат – пренасяне на палетирани стоки. Така съгласуваната воля определя ищеца като задължен да съхранява предоставени му от ответника или получени за него движими вещи с указани характеристики по силата на договора от 29.05.2018 г., да ги използва по указаното предназначение включително и да се разпорежда с тях, заменяйки ги при доставени стоки за ответника, пакетирани върху движими вещи от същия вид. Така очертаното отношение придобива мандатен характер с предмет управление на чуждо имущество с оглед изпълнение на договорена услуга. Нарочен договор между страните не се установява. Показанията на свид. Н. (на които се набляга в писмените бележки на ищеца) не са достатъчни. Възпроизведеното изявление не отразява факти, от които да бъде извлечен извод за съдържанието на самостоятелно правоотношение, а отразява мнение, което е лишено от доказателствена стойност. След като очертаното мандатно правоотношение в контекста на договора осигурява планираното негово изпълнение, то е част от комплексното правоотношение, регламентирано с договора за логистични услуги.

Спецификата на изследваното в случая отношение обуславя приложение на правилата по чл. 280 и сл. ЗЗД. Съгласно чл. 284 ал. 2 ЗЗД довереникът, каквото качество придобива ищецът, дължи да даде сметка за всичко получено във връзка с възложеното. Нормата не определя срок за отчетната сделка, поради което и такава се дължи когато е поискана. Ищецът не оспорва фактурираното несъответствие, а е осчетоводил изводимото от несъответствие свое задължение. Право на кредитора е да прецени дали да търси изпълнение на задължението – в случая връщане на получените европалети, или вместо това да поиска обезщетение (чл. 79 ал. 1 ЗЗД). Твърдяното вземане не произтича от съгласието за използване на предоставени от Метро палети, а на неизпълненото задължение те да бъдат върнати. С оглед принципа на реално изпълнение изборът на предвидените алтернативи не обвързва длъжника. Затова ищецът е в правото си да върне палетите въпреки отправената парична претенция (чл. 79 ал. 2 ЗЗД), което не се твърди да е сторил. При тези съображения съдът приема за възникнало в полза на ответника вземане срещу ищеца за сумата 503 784 лв.

Страните не спорят, а с оглед осчетоводените и от ищеца задължения към ответника приема за установени и възникнали вземания на ответника в общ размер от 57614, 16 лв. Без значение остава дали за установяване на тези вреди е била съобразена договорената процедура. Основание за това вземане не са издадените от ответника фактури, а отразеното в тях основание за регистриране на стопанската операция. По отношение описаното във фактурите основание ищецът не повдига спор, поради което и безпредметно остава събирането на допълнителни доказателства. Ето защо съдът приема за установено и така твърдяното вземане.

Ищецът смята осчетоводените от него вземания на обща стойност от 561398, 16 лв. за погасени чрез извънсъдебно извършено прихващане към 31.12.2022 г. Твърди към тази дата да има вземания в общ размер от 837178, 85 лв. Законът признава възможност на лице, съвместяващо качеството длъжник и кредитор да откаже плащане, ако се разпореди със свое еднородно и ликвидно вземане, чието изпълнение може да изиска. За целта обаче е необходимо нарочно изявление, достигнало до насрещната страна. Едва тогава кредиторът по пасивното вземане бива информиран за разпоредителното действие, а следователно и освободен от своето задължение. Затова и предвидените от закона предпоставки за извършване на прихващане са необходими, но не и достатъчни за настъпване на погасителния ефект.

Отразеният начин на плащане в издадената фактура не позволява яснота на кое насрещно вземане ответникът противопоставя фактурираното свое вземане. Кредиторът по пасивното вземане дължи да зачете избрания от кредитора по активното вземане способ за погасяване, при все че нормата на чл. 63 ЗЗД предписва точно изпълнение на задълженията. Следователно, прихващането се явява изключение с потестативен характер, чието приложение предпоставя разумна гаранция за интересите на кредитора по пасивното вземане. Според настоящия състав такава произтича от яснотата за вземането, чието изпълнение се отказва. Нормата на чл. 103 ал. 1 ЗЗД изрично предписва ликвидността и на двете вземания като условие за настъпване на погасителния ефект. Предвид правилото на чл. 104 ал. 2 ЗЗД утвърденото и с Тълкувателно решение № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС разбиране, че ликвидността не налага безспорност на вземанията (след като утвърдената безспорност не влияе върху момента на погасителния ефект), настоящият състав приема, че изискуемото волеизявление следва да идентифицира по основание и размер двете насрещни вземания. Бидейки определени според индивидуализиращите ги белези, кредиторът по активното вземане се разпорежда със конкретно свое вземане, а кредиторът по пасивното разбира както кое е погасеното му вземане, така и от кое свое задължение бива освободен.

Продължаващо във времето правоотношение с множество насрещни престации не е достатъчно за отклонение от принципа на точно изпълнение на задълженията, което при паричните ще рече – плащане на дължимата сума, а при закъснение ведно с обезщетение за закъснението. Законът допуска автоматично редуциране на насрещни вземания, но това предполага изрично и предварително постигнато съгласие – чл. 419 ТЗ. В случая освен че съгласие с такова съдържание не се твърди, самият договор отрича автоматичната компенсация (срв. чл. 12.2 от договора). Отразяването на прихващане в счетоводството на кредитора не удовлетворява изискването за разпореждане със вземането в указания смисъл – липсва изявление, достигнало до насрещната страна. Няма пречка прихващането да бъде зачетено и впоследствие, но при поискана защита на вземане в съдебно производство, разпоредително изявление не може да се предполага. В тежест на ищеца е да докаже, че установената в случая счетоводна трактовка на насрещните вземания почива на надлежно осъществено разпореждане. Ищецът не твърди, а и не установява преди предявяване на исковата молба да е уведомил ответника за упражнено от него право на прихващане. Неупражненото потестативно право изключва и възможността да настъпи присъщия му погасителен ефект, а предположената от вещото лице счетоводител съответна настройка на информационната система, не отразява валидно правно действие, за да бъде зачетено, както очаква ищецът в писмените си бележки.

Законът утвърждава възражението за прихващане в съдебно производство като средство за защита на ответника срещу предявена спрямо него претенция. В тази насока са предписани и правила за разширяване предмета на делото – в обхвата на спора се включва противопоставеното вземане. Както бе посочено вече при отрицателния установителен иск поисканата защита предхожда индивидуализацията на вземането. Следователно, налага се извод, че пълноценна защита за оспорващия съществуването на въведеното от ответника право е възможна едва след отговора на исковата молба – в случая с допълнителната искова молба. Същевременно нормата на чл. 3 ГПК задължава съда да осигури защита, правилото на чл. 6 ал. 2 ГПК обуславя нейния предмет и обем от посоченото от страната, а чл. 8 ал. 1 ГПК утвърждава правото на страната да заяви позицията си по спора. Предвид отсъствието на правило, което да редуцира средствата за защита на оспорващия чуждо право, настоящият състав не намира основание да пренебрегне допустимо в процеса средство за защита срещу предявено, но оспорвано вземане в това число и чрез възражение за прихващане.

Понеже прихващането е институт на материалното право обаче учредената процесуална представителна власт не е достатъчна, за да легитимира разпоредително изявление. Допълнителната искова молба е подписана от адв. Р.. Нормата на чл. 104 ал. 1 изр. второ ЗЗД допуска обуславяне на възражение за прихващане от установяване на вземането (включително и на пасивното) от съд, но наличното по делото пълномощно ограничава легитимацията му единствено до отричане на вземанията на ищеца. Липсва овластяване за адв. Р. да се разпорежда с вземане, произтичащо от договора за логистични услуги. Процесуалната легитимация на адвоката го овластява да ангажира съда да разгледа и възражение за прихващане, но не и да го упражни вместо законния представител на страната. Същевременно дължимото от съда съдействие е ограничено до надлежното упражняване на процесуални действия, а обстоятелствата, относими към възникването и съществуването на материално право съдът дължи да обсъди по съществото на спора. Разширеният предмет на делото с включване в неговия обхват и на възражение за прихващане цели приключване на спора между страните и досежно съществуването на противопоставеното вземане. Липсата на материалноправна легитимация обаче обезсмисля изследването на материалноправните предпоставки – ликвидност и изискуемост, съответно безпредметно остава обсъждането на наведените в тази насока доводи.

По изложените съображения съдът приема за установено съществуване на вземания за ответника, изводими от договор за логистични услуги от 29.05.2018 г. в общ размер от 561 398, 16 лв. Ответникът обаче не доказа обстоятелства, пораждащи вземане срещу ищеца за разликата до пълния предявен размер, за което искът следва да бъде отхвърлен. Съдът не е обвързан от валутата на предявената претенция, а дължи да определи относимата към установеното в процеса вземане, в която валута и подлежи на индивидуализация в решението както в отхвърлената, така и в уважената част.

По иска да бъде признато за установено, че не несъществува право на вземане по банкова гаранция Съгласно чл. 442 ТЗ кредитна институция се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно предвидените в нея условия. Ищецът оспорва едностранна сделка, която рефлектира върху правния му интерес – при усвояване на банковата гаранция за него възниква задължение да възстанови сумата. Нормата на чл. 442 ТЗ не държи сметка за причината на поетия с гаранцията ангажимент, а задължава гаранта да плати сума, когато са налице условията, посочени в материализиращия едностранната сделка документ. Тази регулация предава абстрактност на гаранционната сделка, чиито граници се очертават от принципа на добросъвестност (така изрично Решение №22/02.08.2016 год. по т.д. № 3349/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО). С оглед обезпечителния характер на банковата гаранция и недопустимото от правовия ред безпричинно разместване на блага бенефициерът не може да се възползва от това средство, ако от валутното правоотношение не произтича задължение в обхвата на издадената гаранция. Макар и гарантът да е обвързан от издадения от него документ, наредителят е в правото си да опровергае съществуването на упражненото право, предотвратявайки и възникване в негова тежест на последващо задължение.

По изложените вече съображения указаното в банковата гаранция неизпълнение не съществува – установените задължения не могат да бъдат подведени под описаното неизпълнение, нито да бъдат извлечени от посочените в искането договорни клаузи.

Понеже банковата гаранция поражда пряко задължение за кредитната институция, меродавно за вземането на бенефициера са описаните в документа условия. Издадената в случая гаранция обуславя задължението за плащане от неизпълнение на договорни задължения на ищеца, заменил „Б.Л. Ф.“ ЕООД по процесния договор за логистични услуги. Посочен е и редът за упражняване на произтичащото от гаранцията право на вземане – кредиторът следва да декларира нарушението при примерно посочени хипотези.

Законът не детайлизира принципно зачетеното от него отношение с предмет банкова гаранция и в частност правилата за формулиране на условията по гаранцията и при предявяване на исканията. Липсва регулация в тази насока и в гражданското законодателство, поради което приложение намира търговският обичай, доколкото гаранцията не го изключва изрично. При тези съображения съдът приема за приложими Еднообразните правила за гаранциите, платими при поискване (ЕПГПП), както и за меродавно възприетото тълкуване на тези правила от Международната търговска камара при все че процесната гаранция не се позовава изрично на тях. Поради ненормативния характер на посочените правила позоваващата се на тях страна дължи да докаже както наличието им, така и тяхната приложимост в случая. С оглед регулативния им потенциал обаче настоящият състав не смята да е обвързан от избраната от страната част от правилата, нито да е ограничен до представения частичен превод. Според чл. 15.а искането за плащане трябва да бъде подкрепено от други документи и във всички случаи от декларация на бенефициера, в която се посочва в какво отношение заявителят нарушава задълженията си по валутното отношение. Представеното и неоспорено извлечение от Ръководството на Международната търговска камара по тълкуване понятието „отношението, в което“ се установява изискване за най-общо описание на нарушението (пар. 15.7 от коментара). Дадените в коментара примери обаче предполагат изискуемата информация да отразява естеството на неизпълнението – в какво се изразява то (дължимото, но неосъществено поведение). Видно и от следващите параграфи на коментара въведената гъвкавост цели съвместяване изискването на чл. 20.а с интереса на бенефициерите, които биват освободени от налаган в практиката формализъм гарантът да изисква конкретна формулировка при индивидуализация на нарушението. В случая нарушението, безусловно изводимо от съдържанието на искането, се изразява в невъзможност (ответникът – бележка на докладчика) винаги да предоставя логистичните услуги на М.К.Е К.Б. ЕООД…, поради отказан достъп до логистичен склад. По изложените вече съображения настоящият състав приема, че такива нарушения не са съществували.

Ответникът застъпва теза, че и установените в процеса вземания се включват в обхвата на чл. 4.2.с от договора. Посочената клауза обаче не вменява в задължение на ДЛУ задължение да опазва получено в рамките на договора имущество, а установява такова за обезпечаване на обещан резултат – постоянство при предоставяне на услугите според исканите обеми. Макар и палетите да са средство за осъществяване на договорените транспортни услуги при предписани правила за опаковане на товара, доколкото не се установява недостиг на европалети, който именно да е довел до невъзможност за изпълнение на заявени доставки, липсващите палети не обосновават нарушение по чл. 4.2.с от договора.

Дължимата от ищеца грижа към поверено на ищеца имущество в рамките на договора за логистични услуги и съответно за точно изпълнение на обещаното също не произтича от дефинираното в чл. 4.2.с задължение, съсредоточено върху оползотворяване капацитета на ищеца с цел за посрещане на всички отправени към него заявки. Допуснатото нарушение на договора няма връзка и с никое от останалите клаузи от договора, посочени в обосновка на твърдяното нарушение. Възниква въпросът дали и съответно как конкретизация на нарушението в искането за усвояване на банкова гаранция, какъвто е настоящият случай, влияе върху гаранционната сделка.

Правилото на чл. 15.а. изисква декларация за неизпълнението по валутното правоотношение. Това се явява и пряко утвърденото с процесната гаранция средство за доказване на посоченото в нея условие за плащане. Според общите правила други документи са възможни, ако такива изрично са указани в самата гаранция, а няма пречка декларацията да се съдържа и в самото искане. Следователно еднозначно следва извод, че личното обезпечение под формата на банкова гаранция е на разположение на обезпечения кредитор за описаното в искането нарушение. Искането е условие за плащане по гаранцията и то трябва да постъпи пред гаранта в указаните времеви рамки на поетия ангажимент за плащане.

Според настоящия състав смекченият формализъм при актуалната редакция на ЕПГПП досежно описанието на неизпълнението допуска такова и чрез посочване на договорна клауза. В този смисъл позоваването на неизпълнение на съответната клауза в отношенията между гаранта и бенефициера би било достатъчно. Подобно описание обаче предполага припокриване на изводимото от конкретната клауза правило за поведение и допуснатото неизпълнение. Кредиторът е в правото си да прецени дали да се възползва от гаранцията, но и дължи да го стори по начин, позволяващ съотнасяне на полученото по гаранцията към конкретно неизпълнение, изводимо от валутното правоотношение. Усвоената гаранция компенсира вредата от неизпълнението и съответно погасява отговорността на длъжника. Затова и само припокриване на описаното в искането нарушение с произтичащото от валутното правоотношение оправдава облекчения ред за удовлетворяване на кредитора, каквато очевидно е целта при утвърждаване на този институт.

Макар процесната гаранция да предвижда покритие и на причинени щети при изпълнение на договора, подобно нарушение не е формулирано в искането. Ограниченият формализъм при описание на неизпълнението не лишава гаранцията от придадения й самостоятелен характер по отношение на валутното отношение (чл. 5.а ЕПГПП). Същевременно гаранцията възлага целия контрол по плащането върху гаранта, който дължи да се увери в проявлението на указаното в гаранцията условие от съдържанието на самото искане (чл. 19.а). Гарантът не може да изследва валутното правоотношение(чл. 6), а дължи да плати (чл. 20.в), ако и доколкото установи да е налице условието по гаранцията(чл. 24.а). Очертаната абстрактност е постижима само при осигуряване установително действие на искането досежно идентифицираното от бенефициера неизпълнение, обуславящо и конкретно потърсеното плащане по гаранцията. С други думи бенефициерът има право да поиска плащане по гаранцията за всяко неизпълнение в обхвата на гаранцията, но и дължи да направи това своевременно (чл. 20.а) без да е необходимо да бъде изрично квалифицирано като нарушение, а и да бъде обосновавано. Конкретизираното в гаранцията нарушение обаче очертава съдържанието на претенцията. Гарантът не е в състояние да се отклони от предявеното условие и да изследва дали от валутното правоотношение не произтича и друго нарушение, непосочено в сезиращия документ. Следователно бенефициерът не може да се позове на условие, както не е било посочено в искането. Той може да отправи ново искане пред гаранта и в посочения с гаранцията срок, ако предходното не е отговаряло на условията (чл. 18.а) или сумата по гаранцията не е изчерпана (чл. 17). Такова обаче в случая не се твърди, а утвърденият ред за обвързване на платеца по гаранция и косвено наредителя, изключва промяна в съдържанието на претенцията.

Законът допуска неизпълнение на задължение да доведе до възникване на задължение без оглед на конкретно причинените вреди посредством неустоечна клауза.

Освобождаването на кредитора от задължение при допуснато неизпълнение да доказва реално причинената вреда, за да се възползва от съгласуваната облага произтича от постигнато съгласие – договор. Цитираното в писмените бележки на ищеца Определение № 104/16.02.2018 г. по т.д. № 1346/2017 г. на ВКС, 2 ТО не отрича договорния характер на неустоечната отговорност, а изрично се позовава на изводима воля от изследваното в случая валутно правоотношение. Ответникът в процеса обаче не твърди поето от ищеца задължение при неизпълнение да заплати сума в указания с гаранцията размер. Абстрактността на гаранцията в отношенията между гаранта и бенефициера осигурява бързото плащане, но не рефлектира върху съдържанието на валутното отношение и не е в състояние да ангажира наредителя със задължение, каквото не следва нито от предписаните с гаранцията условия, нито от сключения между страните договор. Присъщият за неустойката санкционен елемент изисква пряк и изричен ангажимент и не може да се предполага, нито пък едностранно да бъде наложена. Затова издадената гаранция сама по себе си не легитимира бенефициера да получи указаната в нея сума, а открива възможност за това при положение, че докаже по указан в документа ред предписано с гаранцията условие.

По изложените съображения съдът приема, че гарантът – третото лице помагач на страната на ищеца, е обвързан от конкретизираните в искането нарушения, а именно: 1) невъзможност винаги да предоставя логистичните услуги на М.К.Е К.Б. ЕООД и представляващо предмета на Договора за логистични услуги от 01.06.2018 г., поради отказан достъп до логистичен склад и 2) Б.Л. ООД не изпълни и задълженията си, произтичащи от Анекс № 9 от Договора за логистично обслужване от 01.06.2018 г., а именно да предостави в полза на М.К.Е К.Б. ЕООД банкова гаранция със срок на валидност до 31.08.2023 г. Такива задължения обаче не следват от валутното правоотношение и съответно не са съществували към датата на депозиране на гаранцията. Следователно за ответника не е възникнало право да се възползва от издадената по нареждане на ищеца гаранция. Последващо конкретизираното и установено в случая условие не е предявено пред гаранта в указания с гаранцията срок на валидност (чл. 14.в), за да обоснове изводимо от гаранционната сделка друго вземане за ответника.

Ето защо така предявеният иск следва да бъде уважен изцяло без оглед на установените в процеса вземания, макар и изводими от посоченото в гаранцията валутно правоотношение.

По разноските При установения изход от спора ищецът е в правото си да получи част от направените и доказани по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете. Сред разноските е и заплатено възнаграждение за адвокат. При частично уважената претенция общо платената сума налага разпределяне на този разход между двата иска. Това налага определяне на относителна тежест на всеки от исковете, но различният им вид – оценяем и неоценяем, не позволява съпоставянето им на база зачетен от процесуалния закон интерес. Настоящият състав приема за критерий фактическата и правна сложност на всеки от исковете и доколкото не намира основание да ги разграничи осезаемо, този разход следва да бъде разпределен по равно. Ето защо ищецът има право да бъде възмезден за част от заплатените държавна такса, съответната част от адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице съразмерно на отхвърлената част, съответно изцяло заплатената държавна такса и съответната част от адвокатското възнаграждение за изцяло уважения иск.

Не се установява по делото заплатеният депозит за призоваване на свидетели да е усвоен. Страната е в правото си да поиска връщане на тази сума, поради което тя не се включва в разноските по смисъла на чл. 78 ГПК.

Ответникът е в правото си да получи част от заплатеното адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска. Ответникът обаче поставя възражение за прекомерност на така направения разход. Законът отчита значението на квалифицираната помощ при отстояване на права пред съд, поради което възлага в тежест на страната, срещу която е постановено решението, да възстанови и допълнителния разход за адвокатско възнаграждение, наложен от необосновано от правна гледна точка предизвикан спор. Размерът на този разход обаче пряко зависи от избора на адвокат. Страната е в правото си да реши кому да повери защитата. От избрания адвокат зависи при какво възнаграждение ще се ангажира, но страната е свободна да прецени дали да го заплати, за да си осигури желания адвокат или да потърси друг адвокат. Постигнатото съгласие за размера на възнаграждението в договора за правна защита не е в състояние да ангажира трето лице – ищеца в случая, а следващата се от закона отговорност е ограничена до вредата, съставляваща пряка и непосредствена последица от укоримото поведение (чл. 51 ал 1 изр. първо ЗЗД, съответно чл. 82 изр. първо ЗЗД). С този регулаторен принцип може да бъде обяснено и правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК. Необходим разход се явява възнаграждение, съответстващо на фактическата и правна сложност на спора, който именно насрещната страна дължи да възстанови. При отчитане на посочения подход за разпределение на разхода за адвокатско възнаграждение съответно за частично уважения иск се явява възнаграждение в размер на 19200 лв. Прогласеното от Съда на Европейския съюз по дело С-438/22 несъответствие на чл. 101 пар. 1 ДФЕС на правило, установено от сдружение на предприятия (каквото се явява Висшият адвокатски съвет), лишава от регулаторен потенциал критериите за остойностяване на адвокатския труд, утвърдени с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

На настоящия състав не е известна пазарната цена на адвокатското възнаграждение. Понеже разноските не се включват в предмета на спора по смисъла на чл. 2 ГПК, а са последица от неговия изход, неприложимо е и привличане на вещо лице. На общо основание обаче, предвид достигнатия извод за съществуване на вземане на разноски, с оглед нормата на чл. 162 ГПК съдът е овластен да го остойности при отчитане на наличните по делото данни. Настоящият състав приема като индиция за оценка на адвокатския труд по конкретното дело приетото от насрещната страна възнаграждение. В случая ищецът е договорил възнаграждение от 10 000 лв. за цялото производство. Следва обаче да бъде отчетена и спецификата на спора и то от гледна точка на необходимото усилие, произтичащо от естеството на спора. Предвид ангажимента на ответника по отрицателен установителен иск да защити оспорваното право, настоящият състав приема по-висока степен на правна тежест спрямо поетата от ищеца. Спорът се явява допълнително усложнен от правна страна и с оглед включване в неговия предмет на установени правила от обичайното право. За съответно на тази завишена тежест за цялото производство възприема възнаграждение от 25 000 лв., а като съответна на частично уважения иск с произтичащо от това вземане за ответника съдът отчита сумата от 12500 лв. На тази основа следва да бъде определена и подлежащата на възстановяване част от платените от ответника разноски за адвокатска защита.

Настоящият състав приема, че с оглед дължимата индивидуализация на страните по спора в решението следва да бъде отчетена настъпилата промяна в наименованието и организационната форма на ищцовото дружество. Правилото на чл. 235 ал. 3 ГПК определя времева граница досежно факти, от значение за спора. Името на страната няма значение за спора, но е изискуем реквизит от съдържанието на съдебното решение, поради което страната следва да бъде посочена под актуалното й понастоящем наименование.

Мотивиран от изложеното съдът