Решение № 590 от 31.10.2024 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 486/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх. № 1684/26.03.2024 г., подадена от „Топлофикация - София” ЕАД, ЕИК: •••, със седалище и адрес на управление •••, представлявано от А. А. - изпълнителен директор и И. Е. – Председател на УС, чрез юрисконсулт М. А., против решение № 28/29.02.2024 г. по гр.д. № 564/2023 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина, в неговата цялост, с което са отхвърлени предявените от дружеството против М. К. Л., ЕГН •••••••••• с настоящ адрес: ••• искове за установяване съществуване на вземания за сумата от 2237, 01 лв., представляваща главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г. за топлоснабден имот, находящ се в •••, аб. № •••, ведно със законната лихва, считано от 13.01.2023 г. (датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 416, 76 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 22.12.2020 г., за сумата 29.24 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от м.12.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва считано от 13.01.2023 г. (датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 6, 50 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.01.2020 г. до 22.12.2022 г. като недоказани, както и е оставено без уважение искането за присъждане на направените съдебни разноски в заповедното производство, от които 53, 79 лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С обжалваното решение „Топлофикация - София” ЕАД, ЕИК: ••• е осъдена да заплати на адв. И. А. Н. сумата в размер на 800 лв., от които 400 лв. разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 229/2023 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина и 400 лв. разноски в исковото производство по гр.д. № 564/2023 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина. Жалбоподателят твърди, че решението на Районен съд – Бяла Слатина е неправилно и се иска неговата отмяна. Счита се, че решението е неправилно, защото противоречи на действителното правно положение, както и поради несъответствието му с данните по делото. Посочва се неправилно приложение на материалния закон. С Определение № 484 от 14.08.2023 г. съдът определил, че исковата молба е редовна и отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, като със същото определение е съобщил проекто-доклада си. В т. 18 от определението е указал на ответника да представи удостоверение за наследници на Ц. Ц. и писмени доказателства за собственост на процесния недвижим имот. С молба С – 1755/04.10.2023 г. е заявено делото да се гледа в отсъствие на жалбоподателя и било направено искане съдът служебно да изиска от Столична община, дирекция „Инвестиционно отчуждаване“ договор за продажба на процесния топлоснабден имот и в условията на евентуалност, ако не бъде уважено искането за служебно изискване на документи, било поискано да бъде издадено съдебно удостоверение за снабдяване с необходимия документ. Със същата молба е направено уточнение, че е постъпило плащане от ответницата в размер на 102, 36 лв. и с оглед на това можело да се приеме, че тя е признала задължението си към жалбоподателя. С молба с регистрационен индекс С - 2058/10.11.2023 г. дружеството заявило, че ответницата не оспорва факта, че е собственик на процесния имот и било поискано да бъде отделено като безспорно между страните това обстоятелство. Била депозирани и молба с регистрационен индекс С – 170/25.01.2024 г., с която било поискано, че в случай, че ответникът има доказателствени искания или представи нови доказателства, да бъде дадена възможност да се вземе становище по тях, като от получените от жалбоподателя книжа никъде не било налице произнасяне относно направеното доказателствено искане, както и не били дадени от съда указания. Вследствие на процесуалното нарушение от първоинстанционния съд неправилно останал недоказан фактът, че М. К. Л. е собственик. Това щяло да се докаже, ако съдът бил задължил или издал съдебно удостоверение, или ако съдът бил дал указание, с което да уточни факта, че се цели да се докаже облигационната обвързаност с ответната страна. Първоинстанционният съд не дал възможност на дружеството да се снабди с така необходимите документи, за които освен с нарежданията на съда нямало как по друг начин да бъдат изискани. По този начин възможността да се докаже обективната истина била преградена. Поради липсата на това основополагащо доказателство, съдът направил неверни правни и фактически изводи. Ако съдът се бил произнесъл по молбата на дружеството –жалбоподател относно документ за собственост, облигационната връзка между страните щяла да бъде доказана по безспорен начин и решението щяло да бъде различно. Иска се да се постанови решение, с което да бъде отменено обжалваното решение като незаконосъобразно и да бъде уважена въззивната жалба. Претендират се разноски. В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата М. К. Л., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощника адв. И. Н. - САК, е постъпил писмен отговор. Посочва се, че не могат да бъдат споделени правните съображения на мотивите в исканията, изложени във въззивната жалба, поради липсата на достатъчно убедителни писмени доказателства, които да обосноват извод в съда за дължимост на сумите, предмет на изпълнението. По делото нямало безспорни и категорични доказателства, че ответникът е потребител като собственик и вещен ползвател на имота. Ответникът оспорил всички обстоятелства в тази насока. Във въззивната жалба нямало нито изтъкнат довод или посочено обстоятелство ответникът да е свързан по какъвто и да е начин с имота. Посочва, че съдът издал разпореждане на ищеца да представи доказателства, но същият преклудирал срока за това. Във въззивната жалба не се посочвали никакви конкретни нарушения във воденото производство. Ищецът се опитвал да докаже дължимост на сумата единствено на твърдени от него обстоятелства, без да бъдат потвърдени от документи или други факти. Недопустимо било да се правят доказателствени искания на втора инстанция след като било пропуснато да се представят в първоинстанционния съд. Иска се да бъде потвърдено обжалваното решение. В срока по чл.263 от ГПК от третото лице - помагач „Директ" ЕООД, ЕИК •••, гр. София, не е постъпил отговор на въззивната жалба. В проведеното съдебно заседание въззивникът "Топлофикация-София" ЕАД, гр.София, не се представлява. С молба от упълномощения му юрисконсулт А. депозирана преди съдебното заседание поддържа въззивната жалба. Моли също да да се постанови решение, с което въззивната жалба да се уважи и на въззивникът да се присъдят деловодни разноски включително за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв. Въззиваемата М. К. Л. не се явява и представлява. От упълномощения й адвокат Н. с молба преди съдебното заседание е постъпила молба с вх. № 7221/30.09.2024 г., с която заявява, че поддържа подадения отговор и няма доказателствени искания. Развива правни съображения по същество на спора и моли първоинстанционнот решение да се потвърди, като се присъдят деловодни разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък на разноските по чл. 80 ГПК. Във въззивната инстанция не са събирани доказателства. За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с изтъкнатите доводи от жалбоподателя, при което приема за установено от фактическа страна следното: Софийски районен съд е бил сезиран от „Топлофикация София” ЕАД със заявление по чл. 410 ГПК, с което е поискано да бъде издадена заповед за изпълнение против М. К. Л. за следните вземания: 2237, 01 лв. – незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в ••• за периода м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 13.01.2023 г. /датата на подаване на заявлението в Софийски районен съд/ до окончателното изплащане на сумата, 416, 76 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2020 г. – 22.12.2022 г., 29, 24 лв. – главница за дялово разпределение за периода м.12.2019 г. – м.04.2021 г., 6, 50 лв. – мораторна лихва за периода 31.01.2020 г. – 22.12.2022 г. По заявлението е образувано ч.гр.д. № 2092/2023 г. по описа на Софийски районен съд, което е прекратено с определение от 24.01.2023г. и е изпратено по подсъдност на Районен съд – Бяла Слатина, където е образувано под № 229/2023г. Приемайки, че са налице предпоставките на чл. 410 и сл. ГПК, Районен съд – Бяла Слатина е издал заповед за изпълнение № 141/02.03.2023 г. за посочените в заявлението суми. Тъй като срещу така издадената заповед е подадено възражение в срок, заповедният съд е дал указания на заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК заявителят е предявил установителни искове за съществуване на вземанията си по издадената заповед за изпълнение. С предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД ищецът „Топлофикация София” ЕАД е поискал от съда да признае за установено, че ответницата М. К. Л. дължи сумите по издадената заповед за изпълнение, както и да му присъди разноските, направени в заповедното и в първоинстанционното производство. В исковата молба ищецът твърди, че ответницата, като собственик на топлоснабден имот, находящ се в •••, аб. № •••, е потребител на топлинна енергия по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на ЗЕ и видно от приложеното извлечение от сметки за абонатен № ••• е използвала доставяната от дружеството топлинна енергия през периода от м.май 2019 г. до м.април 2021г. и към момента на подаването на молбата не е погасила задълженията си. Ищецът посочва, че ответницата не е упражнила правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ) и спрямо нея са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от "Топлофикация София" ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение от 27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във в-к "Монитор" в сила от 10.07.2016 г.. Поддържа, че съгласно чл.33 от ОУ ответницата била длъжна да заплаща дължимите суми по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Също така имала задължение да заплаща стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно влезлите в сила ОУ топлопреносното предприятие начислявало обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал.2. При неизпълнение в срок на задълженията, клиентите заплащали на продавача обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащане на дължимата сума за топлинна енергия. Посочва, че съгласно чл. 139 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Съгласно чл. 155, ал.1, т.2 ЗЕ сумите за топлинна енергия за топлоснабдения имот са начислявани от „Топлофикация София" ЕАД по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата - „ДИРЕКТ" ЕООД, гр. София, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването (обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г.). В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответницата М. К. Л. чрез адв. И. А. Н.. С него се оспорва основанието за дължимост на сумите, основанието за дължимост на дялово разпределение и лихви, както и размерът в погасителната давност, а в останалата част на задължението не се оспорва размерът. Иска се да не се назначават експертизи, защото се приема претендирания размер, който не включва давността. Ако се установи основанието на дълга да се приеме и размерът, който не е в погасителна давност. Давността била в размер на 654, 17 лв. за периода от 01.05.2019 г. до 31.12.2019 г. съгласно фактурите за този отоплителен сезон. Ответницата не била потребител на топлинна енергия в имота, тъй като нямало никакви доказателства тя да е носител на вещно право на имота. Доказателство за това бил факта, че ответницата живеела в гр. Бяла Слатина. Оспорват се всички представените документи в исковата молба. Нямало основание и за претендираните суми за лихва, тъй като ищецът не ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респективно не бил установил изпадането в забава на ответницата за този период. С оглед на това акцесорната претенция в тази част се явявала неоснователна. Нямало основание и за дължимост на сумите за дялово разпределение след като самият ищец признал, че същото се водело от фирма „ДИРЕКТ“ ЕООД и не било доказано ищецът да има основание да изисква сумите. В тежест на ищцовото дружество било да докаже, че задължение на ответницата е да заплаща в полза на дружеството възнаграждение за услугата дялово разпределение, както и че задължението е в рамките на процесния период, както и да се докаже датата, на която възнаграждението е следвало да бъде платено. Ищецът не представил доказателства относно уговорения и съобщен на клиентите ред и начин за заплащане на услугата „дялово разпределение“, каквото било изискването на чл. 36, ал.2 ОУ, поради което искът бил неоснователен и недоказан. Неоснователен бил и акцесорният такъв за мораторна лихва. Иска се да бъдат отхвърлени предявените от ищцовото дружество искови претенции. Претендират се разноски за заповедното и исковото производство. Към първоинстанционното дело е приложено ч.гр.д. №229/2023г по описа на Районен съд – Бяла Слатина, от което е видно, че въз основа на подадено от ищеца заявление, съдът е издал против ответницата заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 141/02.03.2023 г. за сумата от 2266, 25 лв. главница за период от 01.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 6.50 лв. –лихва за периода от 31.01.2020 г. до 22.12.2022 г., за сумата от 416, 76 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 22.12.2022 г., както и за държавна такса в размер на 53, 79 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Представено е удостоверение за наследници № 001565/15.10.2004 г. на Ц. Г. Ц., издадено от Столична община, от което е видно, че тя има един наследник – М. К. Л. – дъщеря. Представено е заявление –декларация ОП -1820/17.07.00, с което М. К. Л. желае да бъде открита партида, съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София" ЕАД за топлоснабден имот с адрес: •••, като в него е посочено, че домакинството се състои от двама членове и топлата вода ще се заплаща по показания на регистиран водомер с прогнозна месечна база от 5 куб.м. Също така е посочено са посочени имената и абонатния номер на досегашния потребител – Ц. Г. Ц., абонатен номер •••. Приложена е декларация от М. К. Л., с която се декларира, че ще ползва имота си за жилищни нужди, а като адрес за кореспонденция е посочен •••. С исковата молба е приложен списък от 25.09.1983 г. за броя живущите по апартаменти в жилищна сграда на блок, находящ се на •••, в който под номер 10 фигурира Ц. Г. Ц.. По делото е представен договор от 03.09.2002г, сключен между етажната собственост с адрес: ••• и „Техем Сървисис“ ЕООД, сключен в изпълнение на решението на етажната собственост по протокол от 29.08.2002г. /л.24 от първоинстанционното производство/. Към протокола от ОС е налице приложение с етажните собственици, от което е видно, че в него фигурира Ц. Г. Ц.. Ищецът, в подкрепа на твърденията си, е представил съобщение към фактура № 1005344055 с дата на издаване/дата на данъчно събитие 31.07.2020 г. за периода 01.05.2019г.- 30.04.2020 г. с получател М. К. Л., съобщение към фактура № 1013864360 с дата на издаване/дата на данъчно събитие 31.07.2021 г. за периода 01.05.2020г.-30.04.2021 г. с получател М. К. Л., както и справка за абонат •••. По делото е представен и Договор № Д –О-69/03.06.2020 г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 138в от Закона за енергетиката сключен между „Топлофикация София" ЕАД като възложител и „ДИРЕКТ" ЕООД, гр. София като изпълнител. По делото са представени и Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София" ЕАД на клиенти в гр. София, публикувани във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 г. От третото лице – помагач „ДИРЕКТ“ ЕООД с молба с вх. № 4492/30.08.2023 г. са представени писмени доказателства, касаещи доставката и потреблението на топлинна енергия в имот с адрес: ••• с абонатен номер ••• и инсталация ••• – документи за главен отчет на уредите за дялово разпределение за имота за периода 05.2019 г. – м.04.2021 г., индивидуални справки за периода м.05.2019 г.-м.04.2021 г., документи, удостоверяващи дата на връчване на изравнителните сметки за периода м.05.2019 г. – м.04.2021 г., документи относно сертификацията на уредите за дялово разпределение на топлинна енергия в топлоснабдения имот за периода м.05.2019 г. –м.2021 г. и удостоверение за регистрация № Р- 05-01/29.09.2009 г. от МИЕТ. При тези фактически констатации районният съд е приел, че в хода на производството не са представени доказателства от ищеца за твърдяното от него обстоятелство, че именно ответницата е била собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот в посочения период, че е разполагал с процесуалната възможност да поиска от съда да му бъдат издадени подходящи съдебни удостоверения, посредством които да се снабди с доказателства за собствеността и/или ползването на топлоснабдения имот за процесния период, но ищецът не проявил активност. Отделно се отбелязва, че обстоятелството, че ответницата се водела титуляр по партидата на имота, не можело да ангажира нейната отговорност. Също така се посочва, че в хода на производството не са представени и доказателства във връзка с правото на собственост/ограничено вещно право на ползване на наследодателя на ответницата. Съобразно това Районен съд – Бяла Слатина е отхвърлил предявените установителни искове като недоказани, а с оглед това не са уважени и предявените акцесорни искове за заплащане на лихва за забава. Осъдил е ищцовото дружество да заплати сумата от 800 лв. на адвокат И. А. Н., от които 400 лв. за заповедно производство и 400 лв. за исковото производство. На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът относно правилността на обжалваното решение, с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба, доказателствата по делото и доводите на страните, намира правна страна следното: Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 и чл. 150 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД. С иска по чл. 422 ГПК се цели стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като титул за принудително събиране на вземането. В това исково производство задължение на ищеца е да установи основанието и размера на вземането, за което се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответника - длъжник, който от своя страна следва да докаже, че е погасил задълженията си към ищеца. За да се уважи искът за присъждане на вземане за стойността на доставената топлинна енергия по делото следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответника топлинна енергия срещу задължение на последния да заплаща стойността, както и че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на Закона за енергетиката, вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм.), поради което и за ответницата е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия. В тежест на ответницата е да докаже релевираните от нея правоизключващи, правопогасяващи или други възражения срещу правото на ищеца. По иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на съответен период от време, през който задължението не е платено. По делото не се спори относно обстоятелството, че ищецът „Топлофикация-София" ЕАД, гр. София има качеството на доставчик на топлинна енергия за потребителите на територията на гр. София. От събраните по делото доказателства се установи и обстоятелството, че жилището, находящо се на адрес •••, се намира в сграда - етажна собственост, която е топлоснабдена и до която в процесния период ищецът е доставял топлинна енергия. С оглед мотивите на първоинстанционния съд и въведените от ответницата възражения, основният спорен въпрос се свежда до това дали за процесния период между ищеца и ответницата е съществувало облигационно правоотношение във връзка с продажба на топлинна енергия, по силата на което ответницата се е явявала клиент (потребител) на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и като такава е дължала заплащане на същата. Този въпрос е свързан с установяване на пасивната материална легитимация на ответницата. По така очертания правен спор настоящият съдебен състав приема следното: По предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за топлинна енергия: Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 от ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1, т. 2а от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 от ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16- 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия /така мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС/. По делото са представени удостоверение за наследници № 001565/15.10.2004 г. на Ц. Г. Ц., издадено от Столична община, от което е видно, че тя има един наследник – М. К. Л. – дъщеря. Отделно с исковата молба са приложени заявление –декларация ОП -1820/17.07.06, с което М. К. Л. желае да бъде открита партида, съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София" ЕАД за топлоснабден имот с адрес: •••, както и декларация от М. К. Л., с която се декларира, че ще ползва имота си за жилищни нужди, а като адрес за кореспонденция е посочен •••. Според клаузата на чл. 61, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София" ЕАД на клиенти в гр. София, приети през 2016 година, при промяна на собствеността или на правото на ползване новият и предишният собственик или ползвател са длъжни да подадат до продавача в срока по чл. 12, т. 11 и т. 12 /30-дневен срок от настъпване на промяната - прехвърлянето на правото/ заявление за откриване, промяна или закриване на партида по образец, към което да приложат копия от документите, удостоверяващи придобиването или прекратяването на правото на собственост или на вещното право на ползване. Според чл. 61, ал. 2, ал. 3 от ОУ преди промяната или закриването на партидата от продавача, купувачът -собственик или титуляр на вещно право на ползване заплаща всички дължими до този момент суми за топлинна енергия, а ако предишния собственик или ползвател не закрие партидата си, продавачът събира дължимите суми от него до откриването на партидата на новия собственик или ползвател. В случай, че новият собственик не изпълни задължението си по ал. 1 на чл. 61 от ОУ продавачът има право да открие партида въз основа на документ, удостоверяващ собствеността или вещното право на ползване на имота на новия собственик или ползвател. В конкретния случай при събраните по делото доказателства и в предвид приложенното заявление –декларация ОП -1820/17.07.06 г. за откриване на партида от собственика на имота от М. К. Л. с деклариране, че ще ползва със семейството си имота за жилищни нужди, с поставено отбелязване, че е постъпило в „Топлофикация-София" ЕАД, между ищеца и собственика на голото право на собственост е възникнало действително облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, като е постигнато изрично съгласие, чрез изразяване и съвпадане на двете насрещни волеизявления, с предмет доставяне на ТЕ срещу заплащане на уговорената продажна цена и собственика на имота се явява потребител/клиент на ТЕ за битови нужди по смисъла на чл. 153 ЗЕ. По делото няма данни за процесния имот да е закривана партидата на ответницата, както и няма данни да е откривана друга партида за процесния имот. Отделно следва да се отбележи, че партидата продължава да се води на името на ответницата. По делото не са ангажирани доказателства ответницата да е упражнила правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, поради което съдът приема, че в отношенията между страните са приложими действащите за процесния период ОУ на "Топлофикация София" от 2016 г. Посочените Общи условия уреждат взаимоотношенията между страните относно продажбата на топлинна енергия за битови нужди между ищцовото дружество, наричано за краткост "продавач" и всички потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, наричани за краткост "клиенти", присъединени към топлоснабдителната мрежа на територията на гр.София и са издадени на основание чл. 150 от ЗЕ. Предвид изложеното следва да се приеме, че по силата на закона между страните е налице облигационно правоотношение, възникнало от неформален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, чието съдържание е установено в Общите условия, като отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и въззиваемата М. Л. е дължала заплащане в срок стойността на изразходваната в топлоснабдения имот топлоенергия. Въззивният съд не споделя изложеното в мотивите на първоинстанционното решение, че ищецът не е проявил активност да поиска от съда издаването на подходящи съдебни удостоверения, посредством които да се снабди с доказателства относно собствеността на и/или ползването на топлоснабдения имот за процесния имот. От ищеца са представени две молби /л. 8 и л.9 от първоинстанционното производство/, приложени към исковата молба, с които са направени искания да се задължи трето неучастващо по делото лице – Столична община да представи документ за собственост и данъчна декларация за процесния недвижим имот, а в алтернативност при неудовлетворяване на тези искания се иска издаването на съдебни удостоверения за снабдяване с посочените документи. По посочените молби липсва произнасяне от контролираната инстанция в определението по чл. 140 ГПК. В молба с вх. № 5902/14.11.2023 г. /л.114 от първоинстанционното производство/ се посочва, че се поддържат доказателствените искания в исковата молба. С молба с вх. № 5059/03.10.2023 г. е направено искане на основание чл. 186 ГПК да се изиска от Столична община договор за продажба на процесния топлоснабден имот, както и в условията на евентуалност да бъде издадено съдебно удостоверение за снабдяване с посочения документ. Същото искане е направено и с молба с вх. № 5104/05.11.2023 г. В съдебно заседание пред първата инстанция, проведено на 30.01.2024 г. посочените молби са докладвани, но също липсва произнасяне по тях. Настоящият състав не споделя и изложеното в мотивите на обжалвания акт, че в хода на производството не са представени доказателства във връзка с правото на собственост/ ограниченото вещно право на ползване на наследодателя на ответницата. По делото са представени списък от 25.09.1983 г. за броя живущите по апартаменти в жилищна сграда на блок, находящ се на •••, в който под номер 10 фигурира Ц. Г. Ц., както и протокол от 29.08.2002г. на етажната собственост с адрес: •••, към който е налице списък с етажните собственици, взели решение за сключване на договор с „Техем Сървисис“ ЕООД, в който фигурира Ц. Г. Ц.. Съобразно посочените две писмени доказателства, настоящият състав намира, че са представени доказателства за правото на собственост на наследодателя на ответницата. По делото не е спорно, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа. За същата е сключен договор за дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД, видно от приетия по делото като писмено доказателство договор от 03.09.2002г., сключен между етажната собственост с адрес: ••• и „Техем Сървисис“ ЕООД. Това се подкрепя и от договор № Д –О-69/03.06.2020 г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 138в от Закона за енергетиката сключен между „Топлофикация София" ЕАД като възложител и „ДИРЕКТ" ЕООД, гр. София като изпълнител, както и от представените от трето лице - помагач писмени доказателства с молба с вх. № 4492/30.08.2023 г., касаещи доставката и потреблението на топлинна енергия в имот с адрес: ••• с абонатен номер ••• и инсталация •••. В случая ищецът претендира сумата от 2237, 01 лв. (две хиляди двеста тридесет и седем лева и една стотина), представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2019 г. –м.04.2021 г. За доказване размера на задължението на ответницата към ищеца с исковата молба са представени съобщение към фактура № 1005344055 с дата на издаване/дата на данъчно събитие 31.07.2020 г. за периода 01.05.2019г.-30.04.2020 г. с получател М. К. Л., съобщение към фактура № 1013864360 с дата на издаване/дата на данъчно събитие 31.07.2021 г. за периода 01.05.2020г.-30.04.2021 г. с получател М. К. Л., както и справка за абонат •••. От представените от третото лице – помагач „ДИРЕКТ" ЕООД, гр. София писмени доказателства, се установява, че за процесния имот са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинната енергия доставяна в сградата от “Топлофикация София” ЕАД и БГВ на базата на реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28, 05.2004г. за топлоснабдяването (издадена от министъра на енергетиката и енергийните ресурси, обн. ДВ бр. 68 от 03.08.2004г.) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването (обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г.) При съвкупния анализ на представените по делото документи, се стига до извод, че задължението на ответницата към топлопреносното предприятие за заплащане на количеството топлинна енергия за БГВ и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация е установено по основание и по размер. От страна на ответницата е направено възражение за погасяване на вземанията на ищцовото дружество за неизплатена топлинна енергия по давност – за периода м.05.2019 г. – 31.12.2019 г., което съдът намира за частично основателно по следните съображения: По отношение на вземанията за неизплатена топлинна енергия е приложима кратката 3 - годишна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Периодични задължения съществуват, когато са налице повтарящи се еднородни задължения през определени периоди от време, като с оглед спецификата на продаваната от топлофикационните дружества стока, насрещните престации на абонатите им имат характер на периодични плащания. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК по т.д. № 3/2011 г. Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като при срочните задължения /каквито са процесните за главници/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. В частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни. Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срока за тяхното заплащане. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "б" от ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК предвижда, че искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК за депозиране на възражението. Исковата молба по чл. 422 от ГПК има правните последици на прекъсване на погасителната давност на основание чл. 116, б. "б" от ЗЗД. По силата на чл. 422, ал. 1 от ГПК погасителната давност се счита прекъсната от датата на подаване на заявлението в заповедното производство - така т. 9 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. За процесния период са действали ОУ на "Топлофикация София" от 2016 г. Според чл. 33, ал. 1 и 2 от приложимите ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ по чл. 32, ал. 1 и 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед на това, с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 13.01.2023 г. /пред Софийски районен съд/, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, е прекъсната давността на всички задължения на ответника за исковия период, които са с падеж на плащане след 29.11.2019 г. Това налага извода, че за периода от м.05.2019 г. до м.11.2019 г., вземанията на ищеца за топлинна енергия /топла вода/ са погасени по давност. Размерът на погасеното по давност вземане възлиза на 449, 02 лв., изчислен по реда на чл. 162 ГПК, поради което от ответника дължима остава сумата от 1787, 99 лв. за топлинна енергия /топла вода/. Поради изложеното, съдът счита, че предявения установителен иск за топлинна енергия /топла вода/ следва да се уважи до размера 1787, 99 лв. и за периода от м. 12.2019 г. до м. 04. 2021 г., а за разликата до пълния предявен размер от 2237, 01 лв. и за периода от м.05.2019 г. до м.11.2019 г. да се отхвърли поради погасяване на сумите по давност. Като законна последица от това, върху приетия размер на главницата, следва да се присъди законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, до окончателното плащане на дължимото. По предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за дялово разпределение: Основателен е и искът за признаване на установено, че ответницата дължи заплащане на цената на извършената услуга дялово разпределение, доколкото от доказателствата по делото се установява, че такава услуга в действителност е била извършвана. Съгласно чл. 139 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. Съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Според чл. 22 от ОУ дяловото разпределение се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и следващите от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите, като същите заплащат на продавача стойността на услугата за "дялово разпределение", извършена от избрания от тях търговец. Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Топлофикация-София“ ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Установено е по делото и обстоятелството, че през процесния период третото лице – помагач е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен № •••. Претенцията за заплащане на цена на услуга дялово разпределение на топлинна енергия е установена в своето основание. С оглед на гореизложеното, настоящият състав намира, че следва да признато за установено, че ответницата дължи претендираната от ищцовото дружество сума от 29, 24 лв. - главница за дялово разпределение за периода м.12.2019 г. – м.04.2021 г., а въведеното възражение в отговора на исковата молба за липса на основание за дължимост на суми за дялово разпределение за неоснователно. Като законна последица от това, върху приетия размер на главницата, следва да се присъди законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, до окончателното плащане на дължимото. По иска за установяване на акцесорното задължение за мораторна лихва върху главницата за цена на топлинната енергия: В тежест на ищеца е да установи наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава за плащането му. Съгласно приложимите към процесния период ОУ от 2016 г. (чл. 32, ал. 1 и ал. 2) месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването (по прогнозно количество), се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от Наредбата (на база реален отчет), се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ от 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. От изложеното следва, че в случая, с оглед установеното неизпълнение на задължението за заплащане на главния дълг, ответникът дължи мораторна лихва върху незаплатената и непогасена по давност сума от 1787, 99 лв. за главница за топлинна енергия /топла вода/ за периода 15.09.2020 г. до 22.12.2022 г. в размер на 411, 75 лв., изчислен по реда на чл. 162 ГПК, а за разликата до пълния предявен размер от 416, 76 лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен. По иска за установяване на акцесорното задължение за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение: Предвид основателността на главната претенция за дялово разпределение, то основателен се явява и акцесорният такъв в посочения размер и период. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни. В заповедното производство ищцовото дружество е направило разноски в общ размер на 103, 79 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, а адвокатът на ответницата И. Н. претендира 400 лв. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Пред първоинстанционната инстанция ищцовото дружество претендира присъждане на съдебни разноски в размер на 53, 79 лв. и юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а адвокатът на ответницата И. Н. претендира 400 лв. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. От ищцовото дружество е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. При произнасяне по иск по чл.422 от ГПК, исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски, както за исковото, така и за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство исковият съд следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатските възнаграждения /т.12 от ТР № 3/2014 г. на ВКС, ОСГТК/. С оглед изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр.8/24.01.2017 г.) в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на разноските, дължими на страната за заповедното и исковото производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50, 00 лв. до 150, 00 лв., а в исковото –от 100, 00 лв. до 300, 00 лв. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа. Съдът като съобрази, че от една страна - делото е с материален интерес от 2689, 51 лв. за облигационно вземане, а от друга страна, извършената от юрисконсулта работа се състои в попълване на искова молба по множество еднотипни искови производства, без явяване в открито съдебно заседание, а с изготвяне на становище и молби. В случая, сума от 200 лв. платима за първата инстанция, съдът счита за справедлива с оглед правната и фактическа сложност на делото, в който размер се претендира и от ищцовото дружество. С оглед на гореизложеното, ответницата М. Л. следва да бъде осъдена да заплати на „Топлофикация-София“ ЕАД сумата направените в заповедното разноски в размер на 86, 27 лв. и направените пред районния разноски в размер на 210, 95 лв., съразмерно с уважената част от исковете. Когато следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА е формирана практика на ВКС, (напр.Определение №7/17.01.2022г. по т.д.№339/2021г., І т.о., ТК, Определение № 201 от 14.02.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4251/2022 г.), относима и към исковете по чл.422 ГПК, според която при оказана безплатна адвокатска помощ на страната съдът определя възнаграждението на адвоката в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Според дадените от ВКС разрешения, разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената от адвоката безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Разпоредбата на чл. 78 ГПК регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗА урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗА липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар от всеки един от представляваните като предпоставка за неговото заплащане съгл. т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Меродавен за определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА при съобразяване с нормативно предвидения минимален размер, е принципът за възмездност на адвокатския труд (чл. 36, ал. 1 ЗА). Съответно, когато съобразно постигнатия от адвоката успешен резултат, съдът определи възнаграждението му, ръководейки се от наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА, той осъжда другата страна да го заплати. От изложеното следва, че в разглеждания случай адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА на адв.Н. за заповедното и исковото производство следва да се определи според сумата, за която претенциите на ищцовото дружество не са уважени – в случая за сумата от 454, 03 лв. Макар цитираната по-горе практика на ВКС да застъпваше становището, че след изчисляването на постигнатия от адвоката успешен резултат, следващото му се възнаграждение се определя по правилата и в размер не по-нисък от размерите по Наредба №1/09.07.2004г.за МРАВ, посочената наредба бе практически отменена с решение на СЕС от 24.01.2024г.по дело C-438/22, според което придадения от националната правна уредба задължителен характер на Наредба №1/09.07.2004г противоречи на правото на ЕС и нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, тъй като ограничава конкуренцията, поради което националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. От това решение на СЕС, което има задължителен характер за националния съд, следва, че минималните размери по Наредба №1/09.07.2004г.за МРАВ биха могли да служат единствено като ориентир при определяне на дължимото възнаграждение по чл.38 ЗА, но критериите, от които съдът следва да изходи за вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото( в този смисъл и решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и решение №9273/27.07.2016г.на ВАС по адм.дело №3002/2015г.). Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. В разглеждания случай за осъществената защита на длъжника М. Л. в заповедното производство, на адв. Н. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 50 лв. Този размер на възнаграждението съответства на обстоятелството, че адвокатският труд се изчерпва с подаването на бланково възражение по чл.414 ГПК, за което законът не изисква некаква обосновка, а освен подаването на възражението други процесуални действия не са извършвани от адвоката. Следва да се посочи също, че заповедното производство само по себе си не се отличава с никаква фактическа и правна сложност за страните и техните процесуални представители. Съобразно вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, за исковото производство следва да се определи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 200 лв. При определянето на този размер на възнаграждението въззивният съдебен състав съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Делото е било разгледано в едно съдебно заседание, адв. Н. е подал отговор на исковата молба, не се е явил в съдебното заседание, подал е писмено становище. Следва да се посочи също, че този размер на възнаграждението балансира между високата квалификация на адвокатския труд, от една страна, и материален интерес по отхвърлената част от иска, от друга страна. Страните са претендирали разноски и пред въззивната инстанция. От страните не са направени възражения за прекомерност. „Топлофикация-София“ ЕАД претендира присъждане на съдебни разноски в размер на 78, 07 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Както вече беше посочено подробно по-горе в мотивите, юрисконсулстко възнаграждение се определя съобразно посоченото в чл. 78, ал. 8 ГПК. С оглед материалния интерес извършените действия пред въззивната инстанция – подаване на въззивна жалба и становище, неявяването на упълномощен представител в съдебното заседание, както и фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес по делото, съдът намира, че претендираният размер на юрисконсултското възнаграждение е в завишен размер, като същото следва да се намали до 200 лв. Съобразно уважената част от въззивната жалба на „Топлофикация-София“ ЕАД следва да се присъдят разноски в размер на 231, 13 лв. Адвокатът на въззиваемата И. Н. претендира 500 лв. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивната инстанция. Съобразно изложените по-горе мотиви във връзка с определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА, както и съобразно вида и обема на положения от адвоката труд- подаване на отговор на въззивната жалба и становище, неявяването на адв. Н. в съдебно заседание, защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, за въззивното производство следва да се определи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 200 лв. Предвид гореизложеното, Окръжен съд - Враца