Решение № 829 от 11.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2089/2022 г.

Производството е образувано по искова молба на“А.“ ООД, ЕИК •••• срещу „Х.И.“ ЕООД, ЕИК ••••. Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за горски услуги от 14.08.2020 година. В чл. 6.3 от Договора било уговорено, докато действа договора и две години след неговото прекратяване „Х.И.“ ЕООД да не наема служители на „А.“ ООД или външни партньори експерти, с които доставчикът/„А.“ ООД/ е работил по време на срока на договорa. Била уговорена неустойка в размер на 50 000 евро за всеки случай на неизпълнение на чл. 6.3 от договора. Твърди се, че в нарушение на чл. 6.3 от договора „Х.И.“ ЕООД е назначило И.И.П., като управител на дружеството, а преди това същият бил работил в “А.“ ООД. В нарушение на чл. 6.3 от договора „Х.И.“ ЕООД назначило К.И.К. на трудов договор, който преди това е работил за „Х.И.“ ЕООД, което било партньор, с който „А.“ ООД е работило по време на срока на договора за горски услуги. На 07.10.2022 г. ищецът изпратил покана до ответника да му бъде заплатена неустойка в размер на 100 000 евро, поради двете нарушения по чл. 6.3 от договора. В резултат на изложеното ищецът претендира да му бъде заплатена сума в размер на 195 583 лв., представляваща левовата равностойност на 100 000 евро – обезщетение по чл. 6.4 от договора за горски услуги от 14.08.2020 година. В срока за отговор ответникът е представил писмен отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на исковите претенции. Посочва, че “А.“ ООД и „Х.И.“ ЕООД има търговски отношения от 2014 година. В този период управител на двете дружества, и собственик на 100 % от дяловете на „Х.И.“ ЕООД е В.Б.. През 2014 г. В.Б. продал 100 % от дяловете си на Х.М.Р. АД, Люксембург, но В.Б. останал управител на дружеството. Сочи се, че в резултат на усилията на В.Б., бил сключен процесния договор за горски услуги, който за „Х.И.“ ЕООД бил подписан от него, а за “А.“ ООД – от втория управител на дружеството В.Е.Т., като двамата управители живеели на семейни начала по време на подписване на договора. Излагат се и доводи, че именно В.Б. е осигурил възможността на И.И.П. да започне работа в „Х.И.“ ЕООД, с цел да се извърши нарушение на чл. 6.3 от договора и да се претендира процесната неустойка. Сочи се, че това лице е работило в различни фирми, свързани с В.Б. от 2020 година, като на 01.02.2022 година бил назначен на трудов договор в А. ООД, а бил освободен в началото на месец август 2022 година. След това, на 17.08.2022 г. И.П. бил вписан като управител на „Х.И.“ ЕООД в Търговския регистър. Ищецът твърди, че по време на работата си в различните дружества, реално е работил по проекти, свързани с „Х.И.“ ЕООД. Ищецът сочи, че правоотношението между управителя и дружеството не е било трудово, а мандатно. Твърди се, че действията от страна на В.Б. са насочени само за да се осигурят предпоставките за реализиране на отговорността на ответника по договора за горски услуги. По отношение на назначаването на К.И.К. се твърди, че въпреки сключеният трудов договор от 07.09.2021 г. между К. и „Х.И.“ ЕООД, още от този момент „Х.И.“ ЕООД е плащало трудовото възнаграждение на К. и всички разходи свързани с трудовата му дейност, тъй като е работил фактически за „Х.И.“ ЕООД, но с оглед улесняване наемането и под въздействие от В.Б., формално се е водил на работа при „Х.И.“ ЕООД. В рамките на прекратяване на отношенията между страните по делото, К. К. бил преназначен по трудов договор при ответника. Твърди се обаче, че фактически К. следва да се счита за служител именно на „Х.И.“ ЕООД, а не на „Х.И.“ ЕООД още при назначаването си. Твърди, че „Х.И.“ ЕООД и “А.“ ООД сключили договор за сеч на 01.01.2022 г., което нямало отношение с наемането на К.. Излага доводи за нищожност на клаузата на чл. 6.3 и чл. 6.4 като сключени в нарушение на закона и добрите нрави, евентуално унищожаеми, като сключени при измама. На първо място клаузата за неустойка се твърди, че е нищожна поради противоречие със закона, а именно с разпоредбите на чл. 15 ЗЗК, според която са забранени всякакъв вид споразумения между предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар и чл. 48, ал. 3 КРБ, според която всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа. Излага доводи за нищожност на клауза за неустойка поради противоречие с добрите нрави (нарушава на принципа за справедливост – предвид предвидената едностранност на забраната и неустойката), на добросъвестност в търговските взаимоотношения (по време на сключване на договора едно и същи физическо лице реално представлява двете дружества) и излиза извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция (предвид уговорения размер и причините за уговарянето й). Прави възражение за унищожаемост на клаузите за ненаемане на служители и на клауза за неустойка поради измама, тъй като ответното дружество било въведено в заблуждение относно последиците на двете клаузи. Прави възражение за унищожаемост на договора, като сключен поради измама, тъй като при сключване на договора представителите на ответника били подведени от служител на ищеца относно информация за инвестиционната възвращаемост на договора за горски услуги. На следващо място излага доводи за липса на реално настъпила вреда от неизпълнението на чл.6.3. от договора за горски услуги. На първо място ищцовото дружество само било освободило двамата служители. Посочва, че И.П. бил назначен като управител на мандатно отношение, а не на трудов договор, поради което не намирала приложение уговорената неустойка. Относно К. К. се сочи, че клаузата на чл. 6.3 от договора не предвижда забрана за наемане на служителите на външни партьори/агенции/експерти, с които доставчикът на услуги е работил. Сочи се, че К. К. не е бил служител на ищцовото дружество. С допълнителна искова молба ищецът поддържа направените с исковата молба твърдения и оспорва възраженията на ответника срещу валидността на клаузите на чл. 6.4 вр. чл. 6.3 и на договора. Сочи се, че клаузите за неустойка не водят до ограничаване на конкуренцията и не съставляват нарушение на чл. 15 ЗЗК. На следващо място не нарушавали чл. 48, ал. 3 КРБ, след като двамата служители могат да работят, във всяко друго дружество, като тяхното право не е пряко ограничено от процесните клаузи. Сочи се, че договорът е търговски, поради което ищецът е могъл да направи професионална преценка с какви клаузи да защити интересите си и до прекратяването му е изпълняван, без да се е възразявало срещу неговата действителност. Също така преди неговото сключване са били провеждани преговори, от които се установявало, че и двете страни са били наясно със съдържанието и целите му. Посочва, че към момента на наемането на И.И.П. и К.И.К. ответникът е знаел за клаузите за И.И.П. и К.И.К. и размера на неустойката. Оспорва наведените доводи за въвличане в заблуждение относно инвестиционната възвращаемост на договора. Била проведена среща на 19.07.2022 г., на която управителят на ищеца бил възразил срещу наемането на И.И.П. и К.И.К.. Причинените вреди се изразявали в невъзможността на ищеца да се възползва от създадените от него условия на работа. Договорът между „Х.И.“ ЕООД и “А.“ ООД не бил сключен единствено за целите на процеса, тъй като по него се изпълнявали конкретни услуги, за които имало плащания. В допълнителния отговор ответникът поддържа направените възражения, като излага сходни доводи с тези в отговора на исковата молба относно неоснователността на исковете. Поддържа, че договорът е сключен в това си съдържание под въздействието на В.Б., който в този момент бил фактически управител и на двете дружества, като същият не се консултирал с представителя на ЕСК. Подчертава се значението на добрите нрави при отношенията между търговците. Поддържа се, че в резултат на оттеглянето от дейността на В.Б., договорът е прекратен, но ответното дружество останало необезпечено откъм кадри. Поддържа се, че именно В.Б. е бил съдействал за наемането на К. като служител на „Х.И.“ ЕООД“ и то с цел нарушаването на клаузата на чл. 6.3 от Договора. Поддържа възраженията за нищожност поради противоречие на закона и добрите нрави на клаузите за неустойка. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: По делото е представен договор за горски услуги от 14.08.2020 г. сключен между ищеца А. ООД, в качеството му на „доставчик на услуги“, и ответника Х.И. ЕООД, обозначен в договора като „дружеството“. Съгласно чл.2 от Договора, доставчикът се е съгласил да предоставя услуги на ответното дружество, които могат да бъдат разделени на три основни групи - 1) услуги, свързани c придобиването на горски територии („услуги по извършването на транзакции“) - наблюдение и анализ на пазара на горски площи в България и предоставяне на информация с цел вземане на информирани решения; aнализ на получените оферти (контролен лист, план за прехвърляне на земни площи (LT-plan), оценка и пр.).; изготвяне на предложения за одобрение и получаване на одобрение за покупка; изпълнение на трансакциите за покупка и пр.; 2) услуги, свързани с организиране и координиране на процесите по извършване на сеч и продажба на дървесина („услуги по извършване на сеч“) - организиране на извършването на сеч съгласно LT-плана; набавяне на изискуемите по закон документи за сеч; 3) услуги, свързани със стопанисването на горските площи, които водят до допълнителни приходи (услуги по допълнителни приходи )- търсене и организиране на допълнителни източници на приходи, свързани с горите. В чл 3 и чл. 4 са уговорени условията по извършване на услугите и цените на същите –за всяка услуга по извършване на трансакции се дължи такса за всяка трансакция за придобиване8 % от покупната цена, 20 % от нетния приход за услугите по извършване на сеч, 20 % от допълнителните нетни приходи за услугите за допълнителни приходи. Договорът е сключен безсрочно, като всяка от страните има право да го прекрати едностранно с 12 месечно предизвестие. Съгласно чл.6.3 от договора ДРУЖЕСТВОТО се съгласява, че за срока на договора и в срок до две години след прекратяването му дружеството няма да се свързва или да наема служители на доставчика на услуги или външни партньори/агенции/експерти, с които доставчикът е работил по време на сключването на договора, а според чл.6.4 от договора, за всяко нарушение на чл.6.3 от договора доставчикът на услуги има право на обезщетение в размер на 50 000 евро. За ищеца договорът е подписан от В.П. - управител на дружеството, а за ответника - от У.Б.. Между страните не се спори, че процесния договор е бил прекратен в края на месец юли 2022 година по взаимно съгласие. При извършена служебна справка по партидата на дружествата в ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключването на процесния договор - 14.08.2020 г., У.Б. е управител както на А. ООД и на Х.И. ЕООД. Към дата на подаване на исковата молба – 15.11.2022 г. и обявяване на делото за решаване, У.Б. продължава да е вписан като управител на А. ООД. У.Б. е управител на Х.И. ЕООД от 04.06.2014 г. до 20.07.2022 година. По делото е представено и споразумение за услуги по сеч от 01.01.2022 г., сключено между „ Х.И.“ ЕООД, обозначено в споразумението като „Доставчик на услуги“ и „А.“ ООД, обозначено в споразумението като „доставчикът на услуги“ с предмет предоставяне от доставчика на услуги на следните услуги- намиране и комуникация с потенциални купувачи на дървен материал; проверка и докладване за състоянието на горите; помощ при управление на дейностите по сечта и пр. От справка в ТРРЮЛНЦ по партидата на „Х.И.“ ЕООД се установява, че управител на дружеството към датата на сключване на договора с А. ООД, е У.Б.. Във връзка с представените седем броя фактури от ищеца за установяване на плащанията по договора за сеч от 01.01.2022 г. между „„Х.И.“ ЕООД и „А.“ ООД, по делото е прието заключение на ССчЕ, изготвено от вещото лице Р. Д., неоспорено от страните, което Съдът кредитира изцяло. Вещото лцие Д. е посочила, че за периода 01.01.2022 г. - 01.08.2022 г. има извършени плащания по 7 фактури в общ размер на 21 000 лева от „А.“ ООД към „Х.И.“ ЕООД, като тези фактури са осчетоводени от Х.И. ЕООД, като са използвани сметки 416 - клиенти по продажби със свързани лица, сметка 703 - приходи от продажби на услуги, включени са в дневниците за продажби, подадени са в справката декларация по ДДС. В счетоводството на А. ООД фактурите са записани в сметки 406 - Доставчици по доставки на свързани лица услуги, фактурите са включени в Дневниците за покупки както и в Дневниците по ДДС. С оглед тези събрани доказателства, Съдът намира, че по делото не се доказа оспорването на датата на споразумението за сеч от 01.01.2022 година от ищеца. Поради това и на основание чл. 181 от ГПК, доколкото ответникът не се явява трето лице по отношение на споразумението по смисъла на тази разпоредба (относно понятието трето лице по чл. 181 от ГПК - решение № 32 от 03.08.2020 г. по т. д. № 423/2019 г., ТК, ІІ ТО на ВКС) Съдът следва да приеме, че споразумението за сеч между „Х.И.“ ЕООД и А. ЕООД е сключено на посочената в същото дата. По делото е представен трудов договор сключен между „Х.И.“ ЕООД /работодател/ и К. К. /служител/, с дата 07.09.2021 г., по силата който служителят постъпва на работа при работодателя на длъжността „Техник- горско стопанство“, а работодателя се задължава да му изплати основно месечно възнаграждение в размер на 1288, 69 лева при условията на нормално работно време (8 часа). По силата на чл.8 от договора, същият влиза в сила на 08.09.2021 година. По делото е представен и трудов договор сключен между „А.“ ООД /работодател/ и И.П. /служител/, с дата 27.01.2022 г., по силата на който служителя постъпва на работа при работодателя на длъжността „Мениджър Проекти- земеделски и горски дейност“ срещу което работодателя се задължава да му изплати основно месечно възнаграждение в размер на 1417, 60 лева, при условията на 8 часов работен ден. По силата на чл.8 от договора, същия влиза в сила на 01.02.2022 година. По делото е представена и копие от трудовата книжка на И.П., както и справка за трудовите му договори, издадена от НАП. От тях се установява, че след първоначалното си назначение в „А.“ И.П. е назначен в „Г.“ ЕООД (чийто управител У.Б.) като технически сътрудник за периода от 01.06.2021 г. до 31.07.2021 година. На 01.08.2021 г. И.П. е преназначен на длъжност „Мениджър проекти, земеделски и горски дейности“ и работното му време е намалено от 8 на 4 часа. Отново на 01.08.2021 г. е назначен в „Х.И.“ ЕООД на четири часа на длъжност „Мениджър проекти, земеделски и горски дейности“. Трудовият му договор с „ Г.“ ЕООД е прекратен на 01.11.2021 година. На 01.11.2021 г. работното време на И.П. в Х.И. ЕООД се променя от 4 часа на 8 часа. На 01.02.2022 г. трудовия договор на И.П. с „Х.И.“ ЕООД е прекратен, като на същата дата е сключил нов трудов договор с „А.“ ООД на длъжност „Мениджър проекти, земеделски и горски дейности“. Трудовият му договор с А. ООД е прекратен на 02.08.2022 година. От 178.08.2022 г. И.П. е вписан като управител на ответното дружество в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството. С писмена покана от дата 06.10.2022 г. ищецът кани ответното дружество да му заплати сумата от 100 000 евро поради нарушение на чл.6.3 от договор за горски услуги, изразяващо се в назначаването на К. К. и И.П. на работа в „Х.И.“. Ищцовото дружество изпраща и втора писмена покана до ответника със същото съдържание на 02.11.2022 година. И в двете покани фигурира изразеното в исковата молба становище, че управителят на ищцовото дружество У.Б. е изразил несъгласието си с назначаването на г-н П. и г-н К. на работа в ответното дружество. В имейл от 17.07.2020 г. изходящ от г-н Б. до г-н Д.В., представител на „Х.М.Р.“ - едноличен собственик на „Х.И.“ е направена следната оферта: представляваното от г- н Б. дружество да закупи 875 дка гора за 394 000 лева, като първата сеч гората би донесла 275 000 лева за клиента ( около 70 процента от инвестицията). На 20.07.2020 г. е изпратен имейл от г-н Б. до г-н В., който съдържа пет презентации, в които се съдържа информация за ползите от инвестиране в горски територии и дърводобив в България. В последяващ имейл г-н Б. уточнява че горепосочените приходи от сеч не са след разходите по организирането на сечта и таксата на „ А.“ т.е. възвращаемостта ще бъде по- малко от 70 процента. В следващ имейл от 13.08.2020 г. г- н Б. уточнява формулата за възвращаемост след първата сеч която се определя по следния начин: приходи от първата сеч след таксата на „ А.“ минус разходите за организиране на първата сеч делено на общата цена на придобиване, изразена като процент. По делото са приложени и шест оферти за придобиване на горски територии, в които са посочени процентите на възвращаемост след първата сеч, които варират между 20.12% и 67.18%. В имейли от 12.07.2021 г., 13.08.2021 и 30.07.2021 г. г- н Б. информира г-н В., че е обмисля да спре горските дейности, вследствие на извършени измами от служителя на „А.“ З. В.. В имейл от 23.07.2021 г. г-н В. обсъжда с г-н Б. качествата на служителя К. К.. В имейл от 15.09.2021 г. г-н Б. уведомява г-н В., че за да може К. К. да върши добре работата си са му необходими GPS устройство и цифрови карти, които да заплати „Х.И.“. В имейл от 20.09.2021 г. г-н Б. изразява положителната си оценка по отношение на работата на г-н К.. В имейл от 20.12.2021 г. г-н Б. предлага на г-н В. да изплати на г-н К. коледен бонус в размер на 500 лева. В имейл от 23.05.2022 г. г-н Б. предлага на г-н В., А. да подготви всички файлове ( правни, счетоводни и пр.) които да бъдат предадени на нов доставчик на услуги, А. да изготви счетоводството за месец юни, а от месец юли счетоводството и администрацията да бъде отговорност на новия доставчик. Предлага също така ответното дружество да избере новия управител на А., следствие на оттеглянето на г-н Б.. Прави се и предложение г-н К. да бъде прехвърлен на заплата към „Х.И.“, с оглед на обстоятелството че и към момента заплатата и разходите на К. К. се заплащат от ответното дружество, макар и формално да е служител на друго юридическо лице. В имейл от 14.07.2022 г. г-н Б. уведомява г-н В., че К. К. и И.П. са информирани за това че ще бъдат прехвърлени на работа в „ Х.И.“ По делото са представени фактури, издадени от „Х.И.“ на „Х.И.“, както и извлечения от банковата сметка на „ Х.И.“ от които е видно, че за периода септември 2021 г.- юли 2022 г. трудовото възнаграждение и останалите разходи във връзка с договора на К. К. са били заплащани от „ Х.И.“ ООД, преосчетоводени от Х.И. ЕООД. Тоз извод се потвърждава и от приетото основно заключение на съдебно- счетоводна експертиза, изготвени от вещото лице Р. Д., неоспорено от страните, което Съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. Вещото лице Д. е посочила, че за периода септември 2021 г. - юли 2022 г. са извършени 22 плащания по фактури на обща стойност 38885, 90 лева от Х.И. ЕООД към „Х.И.“ ООД. Тези фактури са осчетоводени от „Х.И.“, като са използвани сметки 416 - клиенти по продажби със свързани лица, сметка 703 - приходи от продажби на услуги и сметка 709 - други приходи от дейността, включени са в дневниците за продажби, подадени са в справката декларация по ДДС. Счетоводството относно тези фактури е редовно водено. Има осчетоводени плащания по процесните фактури в счетоводството на „ Х.И.“ с датата на вальора, като са осчетоводени всички фактури. От представената по делото справка от Националната агенция за приходите се установява, че лицето И.П. няма регистрирани трудови договори с „Х.И.“ ЕООД. Установява се, че К. К. е сключил трудов договор с „Х.И.“ ЕООД на 09.08.2022 година. Като свидетел по делото е разпитан Н.Д.- управител на „З.К.“ ООД – дружество, което се намира в договорни отношения с Х.И. ЕООД. Свидетелят твърди, че е разбрал за отношенията между „А.“ и „Х.И.“, когато от ответното дружество се свързали със „З.К.“ с предложение да поемат административни и счетоводни дейности, преди това извършвани от „Х.И.“. Дълги години „А.“ ЕООД предоставял административно, счетоводно и юридическо обслужване на „Х.И.“, като управителя на „ А.“ ООД г-н Б. бил управител и на „Х.И.“. През 2021 г. г-н Б. се оттеглил, което наложило друго дружество да поеме обслужването извършвано от „А.“. Обслужването, което предоставял ищеца, лично и чрез свързани фирми, се състояло във всякакви консултантски услуги по повод закупуване, продаване на земеделска земя и горски имоти, отдаване под аренда, управление по всякакъв начин на тези имоти. Свидетелят Д. заявява, че е присъствал на среща, проведена през месец юли 2022 г. между „А.“, „Х.И.“ и „З.К.“ по повод прехвърлянето на финансово- счетоводната информация на „Х.И.“ ЕООД. На въпросната среща се коментирало и прехвърляне на служители от „А.“ към „ Х.И.“, като според свидетеля нямало противопоставяне от страна на представителите на „ А.“. Сочи, че господин Б. изрично заявил, че служителите са независими лица и той не може да им разпорежда дали да работят в други компании. При така установената фактическа страна, Съдът прави следните правни изводи: Предявени са искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД. Фактическият състав на вземането за неустойка включва следните елементи: 1) сключване на договор между страните; 2) валидно неустоечно споразумение за неизпълнение на конкретно договорно задължение на ответника; 3) настъпване на основанията за претенция на неустойка; 4) изправност на страната, която претендира неустойката. В конкретния случай, доказа се по делото от събраните писмени доказателства, че между страните е сключен процесния договор за горски услуги от 14.08.2020 година. В договора ответникът Х.И. ЕООД е поел задължението да работи изключително с ищцовото дружество по предоставяне на описаните услуги, както и в периода на действие на договора (уговорен безсрочно) да не се свързва и/или да не наема служители на доставчика на услугите - ищеца или на външни партньори, с които доставчикът е работил по време на договора. Уговорена е и неустойка за неизпълнение на това задължение – за всяко нарушение – 50 000 евро. С оглед направените възражения от ответника относно валидността на договора като цяло, и на отделни клаузи, Съдът намира, че първо следва да разгледа възражението за унищожаемост, което засяга целият договор, тъй като основание на претенцията за договорна неустойка е наличието на валиден договор. Ответникът твърди, че договорът от 14.02.2020 г. е сключен при условията на измама, като ответното дружество е подведено да сключи договора на базата на получена заблуждаваща информация от А. ООД чрез У.Б.. Както е посочено в решение № 25 от 24.04.2012 г. по т. д. № 63/2011 г., ТК, І ТО на ВКС, измамата, така както е регламентирана от чл. 29 ЗЗД се дефинира като умишлено въвеждане в заблуждение на едно лице с цел то да бъде мотивирано да сключи определена сделка. Фактическият състав на това основание за унищожаемост на договора се свежда до установяване на определени осъществени юридически факти, а именно - формирана невярна представа за действителното положение у лицето, което като страна по сделката, следва да направи волеизявление за сключването й. Това заблуждение може да се отнася до всички елементи на сделката - т.е. до нейното съдържание- съществени елементи или модалитети, а може да е насочено към мотивиране за сключване на сделката. Авторът на измамата следва да съзнава както действията си и тяхната насоченост, така и правните последици от тези действия, а сделката следва да е извършена в пряка причинна връзка с това поведение т.е. да е сключена в резултат на измамата. Като основен критерий за наличие на предпоставките по чл. 29 ЗЗД се определя това, че измамата като основание унищожаемост на сделките, следва така да е опорочила волята на лицето, че ако последното би действало съзнавайки действителното положение никога не би сключило такава сделка. Този сложен фактически състав и съответстващите му юридически факти следва да бъдат установени в хода на съдебното производство, за да е налице обсъжданото основание за унищожаемост на договора. Твърденията, че Х.И. ЕООД е било измамено да сключи договора, сочи на твърдения, че законният представител на дружеството, подписал договора от името на дружеството в този момент е бил въведен в заблуждение относно процесния договор – в случая се твърди заблуждение относно изгодността на тази сделка, с оглед данните за възвръщаемост на инвестицията. За преценка наличието на измама на ответното дружество за сключване на процесния договор следва да се има предвид посоченото по- горе обстоятелство - че към момента на сключване на процесния договор и двете дружества се управляват и представляват от У.Б. – управител. Действително, от името на А. ООД – ищец в производството, договорът е подписан от втория управител, който управлява и представлява дружеството, заедно и поотделно с У.Б. в този момент – В.П.. Както е посочено и в ТР № 3 от 15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС органното представителство на юридическите лица е начин на волеобразуване и волеизявяване, тъй като органът е част от ЮЛ, а проявата на действията на органа към трети лица, е проява на самото ЮЛ. Органният представител извършва действия съобразно дадената по закон компетентност, упражнява представителни функции, като част от правомощията си на орган на юридическото лице. Органният представител, чрез който ЮЛ влиза в правоотношения с трети лица, е част от организационната структура на юридическото лице. Той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект, а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ. Поради това и във външните действия органният представител представлява ЮЛ, но волята, която изразява, не е собствена, на субект, различен от ЮЛ, а е волята на самото ЮЛ. Външно изразената от органния представител воля спрямо третите лица, е функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Твърденията по настоящото дело са, че У.Б. е въвел в заблуждение Х.И. ООД да сключи процесния договор. Доколкото обаче в този момент У.Б. е управител, т.е органен представител на дружеството, то въвеждането в заблуждение на дружеството по принцип може да се осъществи именно чрез въвеждане в заблуждение на законния представител на това дружество да предприеме действия, които обвързват дружеството, доколкото на органния представител е признато правото неговата воля, като физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на ЮЛ, като той е изразител на волята на самото юридическо лице (така цитираното тълкувателно решение). Невъзможно е обаче У.Б. да въведе У.Б. в качеството на управител на Х.И. ЕООД в заблуждение, целящо да го подведе относно евентуалната икономическа изгода на договора за сеч, сключен на 14.08.2020 година. Ако бъде споделена тезата на ответника (коят o Съдът намира, че не се доказа по делото при условията на пълно-главно доказване, а именно, че е налице целенасочено поведение от страна на У.Б., целящо формиране на неверни представи у насрещната страна, доколкото от представената електронна кореспонденция между У.Б. и ЕСК на ответното дружество се установява, че същият уведомява представителят на ЕСК относно възможността за инвестиции в дърводобива в България, без да се установи по делото до каква степен тези очаквания са реализирани, и съответно какъв е общият обем на инвестициите от ответника, съответно обемът на очакваната печалба, и реално получената печалба, както не се установи и, че У.Б. е действал със съзнанието, че въвежда насрещната страна в заблуждение), за начина на действие на У.Б., евентуално може да се постави въпросът за отговорността на управителя на Х.И. ЕООД във връзка със сключения договор от 14.08.2020 година – наличието на т.нар управленски деликт по чл. 145 от ТЗ (относно елементите на същия – решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., ТК, І ТО на ВКС). Този спор обаче е извън предмета на настоящото производство. По тези съображения, възражението на ответника за унищожаемост на договора от 14.08.2020 г. поради измама остана недоказано по делото. Поради това и следва да се разгледат другите възражения срещу валидността на двете клаузи – поради нищожност на клаузата за ненаемане на служители/работници, свързана с нея клауза за неустойка поради противоречие със закона (чл. 15 от ЗЗК и чл.48, ал.3 от КРБ) и нищожност поради накърняване на добрите нрави, както и възражението за унищожаемост на клаузите на чл. 6.3 и чл. 64 поради измама. Двете възражения за нищожност следва да бъдат разгледани в тази поредност, съгласно трайната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия през по-леките (така решение № 50213 от 29.11.2022 г. по гр. д. № 4157/2021 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр. дело № 583/2016 г., IV ГО, решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр. дело № 5252/2014 г., IV ГО и др.). Относно твърдението за противоречие с чл. 15 от ЗЗК и чл. 48, ал.3 от КРБ. Както е посочено в решение № 193 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2303/2016 г., ТК, І ТО на ВКС чл. 15, ал. 1 от ЗЗК съдържа обща забрана на всякакъв вид споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар. Споразумение, попадащо в обхвата на общата забрана, е нищожно ex lege (чл. 15, ал. 2 ЗЗК), поради което и се приема, че няма пречка нищожността, като юридически факт на частното право, да се прогласи и извън специалното производство пред Комисията за защита на конкуренцията. Забраната цели да се гарантира на всяко предприятие, което реално участва на съответния пазар или потенциално би могло да навлезе в него, възможността самостоятелно, свободно и независимо да определя стопанската си политика и конкретното си пазарно поведение, вкл. спрямо партньори, доставчици и клиенти. В цитираното решение на ВКС, на базата и на практиката на Комисията за защита на конкуренцията е посочено, че не всяка уговорка, с последици относно свободното пазарно поведение на отделен стопански субект, е обект на санкция, съгласно ЗЗК, тъй като общата забрана за антиконкурентна дейност е по начало адресирана към определен кръг правни субекти - предприятия или сдружения на предприятия, по смисъла на § 1 т. 7 от ДР на закона, съгласно който „предприятие“ е всяко физическо, юридическо лице или гражданско дружество, което извършва стопанска дейност на съответния пазар, независимо от правната и организационната си форма. Договорът от 14.08.2020 г. е сключен между двама търговци. Този договор няма директен ефект върху свободната конкуренция на трети спрямо договора субекти, като налага ограничения в свободното пазарно поведение единствено на участващи в сключването му страни. Както е посочено и в цитираното решение № 193 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2303/2016 г., ТК, І ТО на ВКС, общата забрана на чл. 15 от ЗЗК не отнема възможността на стопанските субекти интелигентно да нагаждат поведението си спрямо съществуващото или очаквано поведение на своите конкуренти. Поради това и в конкретния случай следва да се приеме, че в съответствие със закона страните са договорили определено поведение, свързано с ограничаване възможността на ответното дружество, като ползвател на услугите, предоставяни от ищцовото дружество, да наема определени лица, служители на ищцовото дружество или на трети лица, чрез които ищецът като предоставящ услугите, ползвани от ответника осъществява дейността си. Касае се за ограничение за определен период от време, засягащо единствено дейността на ответното дружество. Поради това и Съдът не намира, че е налице антиконкурентно споразумение в противоречие на чл. 15 от ЗЗК. Този договор не цели координация в поведението на всяка от сключващите го страни и сътрудничество, в качеството им на стопански субекти, за постигане на ползващи всяка от тях цели, с антиконкурентен за съответния пазар като цяло ефект. Следва да се отбележи, че неприложима към случая е разпоредбата на чл. 48, ал.3 от Конституцията на Република България, тъй като процесният договор не налага ограничение на конкретни физически лица, свързани с осъществяване на правото им на труд. Касае се за споразумение между две търговски дружества, в рамките на осъществяваната от тях търговска дейност, поради което и същото няма последици върху трудовите права на конкретни физически лица, тъй като те не са страна по този договор. Поради това и клаузата за ненаемане на служители и свързаната с нея клауза за неустойка поради неизпълнение на това задължение не е нищожна поради противоречи със закона. Относно възражението за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Както е посочено в практиката на ВКС и следващо и от т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да почива единствено на извод за надхвърляне на присъщите на договорната неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като нормативно закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на кредитор. За тази преценка следва да бъдат съобразявани конкретни факти по всеки конкретен случай към момента на сключване на договора - размера на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. Съгласно решение № 66 от 23.08.2019 г. по т. д. № 2131/2018 г., ТК, І ТО на ВКС „накърняване на добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване - аргументи от чл. 63 ЗЗД, чл.чл. 302, 307 и 289 ТЗ. При съобразяването им, критерият за преценка на съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави, посочен в посоченото ТР 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението, следва да се прилага по начин, който няма за резултат абсолютна аритметична съпоставка помежду им, а схваща вредите на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението и така неустойката да се преценява като обезщетяваща вреди над обичайните или изпълняваща наказателна функция. Следователно, с оглед разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ОСТК, ВКС, относно критериите за преценката на валидността на клаузата за неустойка, следва да се съобразят следните обстоятелства: 1) преценката дали неустоечната клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави се прави към датата на сключването на договора; 2) основен критерий при тази преценка трябва да бъде дали неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции т.е. дали неустойката не е средство за неоснователно обогатяване; 3) преценката за екзорбитантността на неустойката следва да бъде направена не само въз основа на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на всички останали релевантни факти към датата на сключването на договора (така и решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., І ТО). С оглед тези изходни позиции, в конкретната хипотеза, Съдът намира, че клаузата на чл.6.4 във вр. с чл.6.3 от договор за горски услуги от 14.08.2020 г. е нищожна на основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, по следните съображения: Процесната неустойка, уговорена в абсолютен размер от 50 000 евро за всяко едно отделно нарушение, не е съобразена с естеството и размера на задълженията, които обезпечава. Задължението по чл. 6.3, което е поело ответното дружество по своето естество е непарично и е за бездействие - за срока на договора и в срок до две години след прекратяването му ответника няма право да се свързва или да наема служители на ищеца или външни партньори/ агенции/експерти, с които ищеца е работил по време на сключването на договора. Точна парична оценка на това задължение не може да бъде дадена, но е ясен интересът, който ищеца защитава с включването на клаузата на чл.6.3 в договора- ответното дружество да не привлече негови служители или служители на партньорски фирми, като по този начин постави под съмнение необходимостта от продължаването на търговските отношения между ищеца и ответника, доколкото услугите които предоставя ищеца могат да бъдат предоставени от негови бивши служители. Уговорения размер на неустойката обаче не е съобразен с рамковия характер на процесния договор. Видно от клаузите на чл. 2 и чл.4 от договора, ищецът се е задължил да предоставя определени услуги на ответното дружество, срещу което да получи възнаграждение. Не е уговорен обаче нито обемът на услугите, които следва да предостави ищеца на ответника, нито е отнапред е ясно какво възнаграждение ще му се дължи. В този смисъл уговарянето на неустойка в размер на фиксирана сума от 50 000 евро за всяка неизпълнение на задълженията по чл.6.3 не съответства както на естеството на задължението, поето от ответника, така и на характеристиката на договора, защото е възможно в изпълнение на сключения рамков договор ищецът да извърши множество услуги, за които уговорената неустойка да се яви несъразмерно малка, така и обратното ищецът да предостави малко на брой услуги, за които уговорената неустойка ще се яви екзорбитантна. При такъв тип договора е логично да се определи неустойка в размер на процент от възникналото в полза на изпълнителя възнаграждение, а не глобална сума, както е сторено в случая. Процесната неустойка не е съобразена и с очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Действително, ищцовото дружество би могло да претърпи големи по обем вреди в резултат на привличането на негов служител на ръководен пост, който носи голяма печалба на дружество и в който дружество е инвестирало време и ресурси по отношение на неговото обучение. Възможно е и обаче ответникът да привлече служител на ищеца, който не носи никаква добавена стойност и в когото дружеството не е инвестирало с оглед специално обучение, или осигуряващо достъп до специално know how. Таиз разлика се разкрива ако например се привлече управител на фирмата – контрагент като служител, в сравнение с привличане на шофьора на фирмата. Съгласно договора от 14.08.2020 г. обаче и в двете хипотези е уговорена неустойка за неизпълнение на чл. 6.3 от договора в абсолютна сума от 50 000 евро. Следователно, неустойката за неизпълнение на чл. 6.3 от договора по договора не е съобразена, както с естеството на задължението на ответника, така и с очакваните от ищеца вреди. От значение е и обстоятелството, че неустойката по чл. 6.4 от договора обезпечава само и единствено акцесорни задължения на ответното дружество (да се въздържа от определено поведение), а не главното - да заплати уговореното в чл.4 от договора възнаграждение, т.е. така уговорената неустойка въобще не може да изпълни своите функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) по отношение на главното задължение. В допълнение, съгласно чл. 6.2 от договора, за срока на договора ответникът е поел задължение да не извършва самостоятелно или чрез друго лице нито една от дейностите, предмет на договора. Макар исковата претенция да не се основава на нарушение и на това задължение, Съдът намира, че следва да съобрази факта и, че и за това задължение е предвидена неустойка в абсолютен размер от 50 000 евро. Това сочи на извод, че така уговорената неустойка за неизпълнение на общи акцесорни задължения, насочени към ограничаване по съществото си на възможността на ответника като ползвател на услугите, предоставяни от ищеца, самостоятелно да извършва дейността, предмет на договора за услуга, излиза извън на присъщите на договорната неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът намира, че преценката на валидността на клаузата за неустойка не може да се основава на обстоятелството, че У.Б. е упражнявал на функциите на управител на двете дружества по едно и също време, както и, че от представената по делото имейл кореспонденция се установява, че У.Б. сам е предложил на ответното дружество да назначи и И.П. и К. К. като служители на Х.И. ЕООД, именно с оглед неговото оттегляне като управител, от обстоятелството че ответното дружество е плащало заплатата на К. К., когато е бил служител на „Х.И. (установимо от заключението на ССчЕ); както и от обстоятелството, че У.Б. не се е противопоставил на назначаването на г-н П. и г- н К. в ответното дружество, установимо и от показанията на свидетеля Д., каквито доводи излага ответното дружество, доколкото това са факти и обстоятелства, които са настъпили след сключване на договора, съответно включване на посочените клаузи в него. Тези обстоятелства биха имали значение при евентуален иск по чл. 145 от ТЗ, но са ирелевантни при преценка противоречие с добрите нрави на уговорката за неустойка. Не могат да бъдат споделени общите съждения на ищеца че клаузите на чл.6.4 във вр. с чл.6.3 от договора са съобразени с добрите нрави. Обстоятелството, че се касае за търговска сделка, поради което е невъзможно намаляването на неустойката поради нейната прекомерност по арг. от чл.309 от ТЗ, не позволява на страните да уговарят неустойки в екзорбитантен размер в противоречие с принципите на справедливост и еквивалентност в гражданския оборот. Това е указано и в цитираното по- горе ТР № 1/2010 на ОСТК, където ясно е посочено, че принципът на свободата на договаряне не е безграничен- същия е ограничен от закона и добрите нрави. По тези съображения, в обобщение, Съдът намира, че клаузата за неустойка по чл. 6.4 за неизпълнение на задължение по чл. 6.3 от договора от 14.08.2020 година е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Поради това и предявеният осъдителен иск по чл. 92 от ЗЗД за сумата от 195 583 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен. За пълнота следва да се отбележи, че по вече изложените съображения относно възражението за унищожаемост на договора поради измама, неоснователен е и довода за унищожаемост на отделните клаузи на чл. 6.3 и чл. 6.4 от договора поради измама. Относно разноските: На основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответника следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски в размер на 15300 лева. Водим от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Съдът