Решение № 12 от 3.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11082/2022 г.

производството в тази си част следва да се прекрати.

На ищеца е допуснато, може би неправилно, обезпечение на иска чрез спиране на изпълнението относно административната процедура по премахването (Определение № 8824 от 20.07.2023г.). То вероятно не е представено в общината (за разлика от аналогичната Заповед от 10.08.2023г., с която е спряна процедурата по чл. 65 от ЗОС), тъй като процедурата е осъществена до край.

Гаражите са премахнати законно, тъй като редовността на административните актове и процедури се предполага (арг. от чл. 17, ал. 2 от ГПК). Въпреки издадената обезпечителна заповед, както бе посочено, процедурата не е спряна, а не е и атакувана по административен ред.

Вероятно, с течение на времето (отново по давност), гаражите са станали собственост на ищцата, което обаче не ги узаконява. Общината има задължение да премахва подобни обекти.

Подобна мотивация е развита и в писмените бележки на ищеца, като е направен опит ситуацията да се представи в процесуално изгодна за него светлина. Иск за който се признава, че правният интерес от воденето му е отпаднал, не може да бъде отхвърлен. От допустима (към датата на депозиране на иска), претенцията е представела да бъде такава към момента на премахване на гаражите.

2. С Решение КС № 19/21.12.1993г. по к.д. № 11/93г., са разграничени частната и публична държавна и общинска собственост. По тази причина са приети и съответните закони за държавната и за общинската собственост (ЗОС, обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996г.).

Първоначалният срок на мораториума е за 7 месеца (ДВ, бр. 46 от 6.06.2006г., в сила от 1.06.2006г.). По разбиранията на КС, мораториумът е допустим като законодателен подход, но по изключение и за кратки срокове. Той е противоконституционен за период надхвърлящ 10 години.

Установяват се и двата признака на владението: упражняване на фактическата власт върху вещта (corpus possessionis) и субективния признак – намерение за своене (animus domini) - видно и демонстрирано по отношение на всички, например: Р. № 635 от 25.10.2010г. на ВКС, І г.о., по гр.д. № 1405/2009г.

От показанията на свидетелите (а и не само от тях – извършен е основен ремонт след пожар) се установява, че ищцата и нейното семейство демонстрират по отношение на всички намерение за своене. Т.е. живеят и ползват къщата, двора и гаражите като свои.

Партидите за консумативите са на името на членовете на семейството.

Предвид заключението на в.л., нормата на чл. 200, ал. 1 от ЗУТ не е нарушена. изложеното по-долу е само за пълнота:

Как семейството на ищцата се е настанило в имота е без значение. Това включва дори и първоначален договор за наем, за което няма ангажирани доказателства.

Съгласно чл. 231 от ЗЗД, съществените ремонти (ако не са причинени от наемателя, а няма данни за това) са извършват от наемодателя.

Наемателят следва да заплаща наем, ако не го прави, то това поставя под въпрос наличието на договорно правоотношение. Двустранната сделка би могла да бъде прекратена конклудентно (Решение № 439 от 4.01.2021г. на ОС - Велико Търново по в.гр.д. № 622/2020г.). Едната страна не престира нищо, докато другата не демонстрира какъвто и да е интерес към собствеността ù – не се спори, че преди 1992г. процесният имот е бил общински).

Именно и по този причина в доклада бе указано, че ответникът следва да установи не само наличие на наемно правоотношение, но и плащане на наем по него.

Наемното правоотношение се прекратява с изтичане на срока, за който е договорено, по желание на някоя от страните, но както бе посочено, това може да стане и с конклудентни действия. Не е ясно за какъв различен законов ред се сочи в отговора на иска – т. 3, л. 71. Изследват се релевантните волеизявления или подобно поведението на страните, за да се прецени тяхната воля (арг. по аналогия от чл. 20 от ЗЗД).

3. Предполага се, че който е владял в два момента, е владял и през времето между тях – probatis extremis praesumitur medium. Владението на ищеца по никакъв начин не е било смущавано от ответника (например и Решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015г., I г.о., ГК, докладчик съдията С.К.; както и Решение № 60173 от 15.12.2021г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021г., I г.о., ГК, докладчик съдията Г.Г., цитирани от ищеца).

Периодът на давността надхвърля и то с много 10 годишен период, считано от датата на депозиране на иска (21.10.2022г.). Това е така, ако се приеме, съобразно становището на КС, че първоначално, най-много за около година, мораториумът е бил законосъобразно установен.

Искът, в допустимата си част, е основателен. по разноските:

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника следва да се възложи сумата от 10 536, 04 лева – сторени от ищеца деловодни разноски.

На основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер възлиза на 8 650 лева + 2 862, 71 лева + 20 % ДДС (§ 2а от наредбата). Претенцията е по-малка – 12 000 лева, като и тази сума е съобразена.

На ответника се дължат разноски (и юрисконсултско възнаграждение), съобразно прекратената част от производството – 181, 70 лева (чл. 78, ал. 4 и ал. 8 от ГПК).

Разноските се компенсират (Определение № 798 от 24.11.2011г. по ч.т.д. № 756/2011г., т.к., І т.о. на ВКС и Р. № 14 от 15.02.2021г. на ВКС, IV г.о., гр.д. № 5165 по описа за 2016г.).

Или, ответникът дължи на ищеца сумата от 10 354, 34 лева.

Воден от гореизложеното, СЪДЪТ